Петър Незнакомов
Разкази за петте океана (10)

Мистерията „Мери Селист“

Сред безбройните изгубени кораби, които бродят по океанските ширини тайнствено изоставени от екипажите си, историята на ветрохода „Мери Селист“ е най-удивителната и до ден днешен най-необяснимата, макар че на времето редица писатели — фантасти и майстори на криминалното четиво — като Конан Дойл, Херберт Уелс и Морли Робъртс се опитваха да създадат своя литературна версия на загадката. Преди да дадем и ние нашето обяснение, опряно на най-нови данни и научни изследвания, ще преразкажем накратко историята, по-право, онова от нея, което почива на фактите.

На 4 декември 1872 година английският кораб „Деи грация“ открил „Мери Селист“ на 38°20′ северна ширина и на 13°37′ западна дължина. Корабът се олюлявал на морската повърхност, като следвал един странен североизточен курс, по който не се движи никое морско корито в тази част на Атлантика.

Капитанът на „Деи грация“ Дейвид Мурхауз бил приятел на капитан Бригз (запомнете това име!), който командувал „Мери Селист“. Двамата излезли от нюйоркското пристанище с разлика от няколко дни. „Мери Селист“ носел в трюма си петстотин бъчви с конячен спирт, предназначен за Генуа. Когато капитан Мурхауз видял добре познатия му кораб (само преди някакви си двадесет дни той пил уиски на борда на същия ветроход заедно с капитан Бригз и с любезната му съпруга и щипал по бузките прелестната им малка дъщеричка) да плава при такива необичайни обстоятелства, разбрал веднага, че се е случило нещо странно и може би непоправимо. Като насочил далекогледа си, капитанът видял, че нито на мостика, нито на кормилото, нито по палубата личат хора. Подал сигнал, за да разбере дали екипажът на „Мери Селист“ се нуждае от помощ, но никой не се отзовал, а той познавал капитан Бригз като човек с безукорни обноски, особено по време на плаване. Тогава изпратил помощника си Ол Дево да види с очите си какво става. Всеки друг на негово място би сторил същото.

На борда на „Мери Селист“ всичко било в ред с изключение на платната, които висели разпокъсани на мачтите и реите. В трюма имало вода, но стоката (забележете този факт!) не била засегната. Над целия кораб обаче била легнала една отчайващо тежка тишина. Дево прегледал всички помещения. Те били съвършено пусти, но нищо не говорело за сбиване или упражнено насилие. Бъчвите били на мястото си, както и дрехите и личните вещи на екипажа. В каютата на капитана намерили добре подредено женско и детско бельо (съпругата и дъщеричката на капитан Бригз през този рейс пътували заедно с него) и едно пиано от розово дърво, нещо крайно учудващо сред мрачната обстановка и безмълвното униние, което царяло на кораба. В склада имало запас от хранителни продукти, достатъчни за изхранването на цяла рота английски гладници. Спасителните лодки и пояси също били на местата си.

Дево се върнал на „Деи грация“ и разказал всичко това на капитан Мурхауз, но той не му повярвал, мислел, че помощникът му и придружаващите го гребци са отворили някоя от бъчвите с конячен спирт. Всеки друг на негово място би помислил същото. Но след като сам пристигнал на „Мери Селист“ и лично се уверил, че всичко е точно така, както го описал помощникът, нямал вече основание да се съмнява. Той наредил на Ол Дево да поеме заедно с част от екипажа на „Деи грация“ управлението на „Мери Селист“ и да го откара в Гибралтар. Според морските закони част от товара на един изоставен кораб се дава на онзи, който го открие и успее да го отведе до някое пристанище.

А тук, както знаем, товарът бил 500 бъчви конячен спирт на стойност около 36 хиляди тогавашни щатски долара.

В Гибралтар по искане на капитан Мурхауз била извършена анкета, в заключение на която било доказано, че на борда на „Мери Селист“ не е имало и най-малко насилие, всичко, включително и сухото пране, което висяло на едно въже на кърмата, свидетелствувало за пълен ред. Освен това било установено, че повредите на платната не се дължат на бури, а на най-обикновени ветрове, които десет дни: подхвърляли безстопанствения кораб по странния му рейс. Водолази и инженери прегледали кила и структурата на кораба и заключили, че той е „съвършено солиден и годен за мореплаване“.

Били проучени също и корабните дневници на капитан Бригз. Последната записка била от 24 ноември. Като отбелязвал, че времето е хубаво и подходящо за навигация, капитанът оставил една загадъчна недовършена фраза: „Без съмнение с нас става нещо странно…“

В анкетата било отбелязано, че корабът плавал десет дни, без никой да го управлява, и за това време успял да измине около 700 морски мили, т.е. много повече, отколкото би изминал при наличието на ръководство и екипаж.

На „Мери Селист“ пътували капитан Бригз, жена му Сара и дъщеричката им Софи. Екипажът се състоял от помощник-капитана Ричардсън и от шест матроси, включително и корабния готвач. Всяка идея за бунт на екипажа изглеждала неправдоподобна, тъй като редът на кораба бил абсолютен. Никой в края на краищата не убива капитана си и семейството му и след това сяда да пере мръсното си бельо, а на всичко отгоре и да го простира. От бордовия дневник можело да се заключи, че навигацията е била съвсем нормална.

В продължение на сто години историци на мореплаването, журналисти, писатели и криминалисти са си блъскали главите, за да разгадаят мистерията „Мери Селист“. Никой не може да обясни задоволително защо един нормален капитан заедно с жена си и малката си дъщеричка и с целия си екипаж е изоставил кораба си, след като той е бил в отлично състояние, нямало никаква опасност за товара, не се е приближавала никаква буря. И с какво го е изоставил, дявол да го вземе! Със собственоръчно направен сал!? С плуване!? Когато е имал на разположение спасителни лодки! Когато е имал и цял кораб, снабден с всякакви хранителни продукти! Не му ли е било жал поне за розовото пиано?

А ако капитанът и екипажът му са загинали от някоя тайнствена епидемия, то къде са се скрили телата им? Мъртъвците не са могли сами да се хвърлят в океана. Все е трябвало да остане на борда поне един от тях.

Въпроси, въпроси!

Загадка, която никой преди нас не е успял да разреши. Освен това никой никога не е открил и най-малката следа от капитан Бригз, от неговото семейство, от екипажа му. Що се отнася до товара от 500 бъчви с конячен спирт и той, както казахме преди малко, се оказал непокътнат (нещо много странно за един английски кораб с екипаж от поданици на нейно величество кралицата) и може би в цялата тази и без това загадъчна история този факт е най-необясним и най-граничещ със свръхестественото.

Това са действителните факти. Сега да пристъпим към нашето, българското продължение на историята. Надяваме се, че то ще бъде далеч по-сполучливо от версията на Конан Дойл например, според която всички на кораба били избити от полуделия готвач, който, след като видял приближаването на „Деи грация“ сам свършил със самоубийство.

Ще започнем с недовършената фраза на капитан Бригз: „Без съмнение с нас става нещо странно…“

Тази фраза носи датата 24 ноември и за да бъде написана в корабния дневник, където обикновено се нанасят само цифри и съвсем сухи и делови сведения за времето, за навигацията и за станалите на кораба по-значителни събития като болест, смърт и прочие от този род, значи се е случило нещо не съвсем обикновено, нещо, което е смутило коравата душа на такъв изпитан и суров морски вълк като капитан Бригз.

Според нас, или, по-право, според нашата интуиция (този път няма как — ще опрем и на нея), ето какво се е случило (ще наредим събитията по хронологичен ред):

1. На 20 ноември към девет часа местно време, когато „Мери Селист“ се намирал на почти същата северна ширина, но на 65° и 27′ западна дължина и се носел под напора на силен западен попътен вятър право към бреговете на Испания, надутите му до скъсване платна изведнъж и без всякаква видима причина увиснали като дрипи на реите и стояли така в продължение на около двадесет минути за всеобщ ужас на екипажа и на самия капитан, който тогава бил на вахта на мостика. Сякаш огромен октопод бил обхванал кила на кораба и не му давал да мръдне от мястото си, въпреки отчаяните напъни на вятъра.

2. Следващият ден, 21 ноември, минал без произшествия и това малко поуспокоило духовете на екипажа, но на 22 ноември вечерта в 22 часа местно време, когато на вахта бил отново капитан Бригз, изведнъж сред тъмното беззвездно небе на североизток се появила синкава зловеща, подобна на кълбо светлина, така нареченият „Ореол на свети Патрик“, който, според английските морски поверия, винаги предвещава гибел на онзи, който го забележи пръв. Капитан Бригз дълго се преструвал, че не вижда ореола, за да даде възможност на ирландеца О’Конор, който се намирал в момента на кормилото, пръв да изрази с вик своя ужас, но хитрият ирландец вероятно е мислел същото и по нищо не се издал. Така че капитанът трябвало да се примири с това, което му предвещавала Съдбата. „Ореолът“ стоял на небето в продължение на два часа и след това изчезнал така внезапно, както се и появил, но с това едва ли могъл да подобри настроението на капитана и на кърмчията, които така и не разбрали кой от тях го е забелязал пръв. Бригз, разбира се, скрил от жена си и от дъщеря си зловещото знамение, но бъбривият О’Конор още същата нощ се разприказвал, така че и екипажът не бил през следващите дни и особено нощи в прекрасно разположение на духа, въпреки обилната и вкусна храна, която готвел корабният кок, някакъв китайски мелез от Хонконг, и въпреки двойната доза уиски, която капитанът раздал на всеки от собствените си запаси.

3. На 24 ноември късно вечерта, когато капитан Бригз, току-що сменил се от вахта, седнал да запише в корабния дневник всекидневния отчет, розовото пиано в каютата, което той купил за дъщеря си в Бостън, изведнъж просвирило един от валсовете на Шопен, оня, тъжния, в ми бемол. Капитанът помислил отначало, че свири пробудената му от сън дъщеричка, но когато вдигнал глава и разбрал, че пианото свири само, ужасът му едва ли би могъл да бъде описан. Наистина той обичал скръбната мелодия на този валс, с който понякога покойната му майка го приспивала в далечните години на детството, но, още тогава бил забелязал, че валсът никога не му носи добро — все ще се случи някаква беда.

Можем да си представим в какво смущение на духа изпаднал капитан Бригз, който иначе мъчно можел да бъде смутен от нещо, стига то да се поддавало на материалистическо обяснение. Но това самостоятелно свирене на розовото пиано, прибавено към станалите вече и твърде мистериозни знамения от предишните дни и нощи, преляло чашата и го принудило да напише недовършената фраза, за която с настъпването на утрото вероятно щял да се срамува.

Но утрото така и не настъпило за капитан Бригз…

Към 3 часа след полунощ, не можейки да заспи, развълнуван до немай-къде от случилото се, той излязъл от каютата си и почнал да се разхожда по подветрената страна на палубата. На кораба всичко било в ред, горе на мостика се виждала загърнатата в непромокаема пелерина фигура на помощник-капитана Ричардсън, на кормилото бдял мрачният шотландец Маккормик. Нищо не подсказвало трагедията, която щяла да се разиграе само след няколко минути.

Когато капитан Бригз приближил до основанието на фок-мачтата, гикът изведнъж се отметнал от гнездото си (нещо, което се случва извънредно рядко във ветроходната практика) и под напора на вятъра ударил с все сила капитана в гърдите. Бригз се блъснал о фалшборда, прелетял над него и с вик на ужас изчезнал в мрачната бездна, разтворена като адско гърло под него, преди дори помощник-капитанът горе на мостика да успее да мръдне. Да се предприеме нещо за спасение на падналия в океана в такава тъмна нощ при кораб, който се носи на всички платна със скорост 13 възли в час към Гибралтар, би било просто смешно, все едно да търсиш игла в сто купи сено. Единственото, което могъл да направи помощникът, било да събуди нещастната съпруга на капитана и да ѝ съобщи, колкото може по-внимателно, за внезапната промяна в нейното семейно и социално положение. Мисис Сара понесла трагичната вест със стоическо спокойствие. Като се омъжила за моряк, тя предварително била поела един определен риск и очаквала всеки ден да получи подобно трагично известие. Все пак това, че нещастието се случило при нейното присъствие на кораба, не могло да не я сломи. Без да пророни нито една сълза, тя благодарила на Ричардсън за изказаното дълбоко съчувствие, а след това се заключила в каютата на капитана и не се появила пред очите на екипажа през целия ден на 25 ноември, ден мрачен и безкраен, както се сторило на всички. От своя страна и екипажът уважил скръбта на нещастната вдовица и не я безпокоил, а само готвачът оставил обеда и вечерята пред вратата на заключената каюта. На следващия ден 26 ноември мисис Сара отново не се появила на палубата, а храната си оставила недокосната. Това почнало да безпокои Ричардсъна. Той няколко пъти чукал на вратата на каютата, но не получавал никакъв отговор. Най-после вечерта на 26-ти тревогата му станала съвсем основателна, още повече, че от вътрешността на каютата не се чувал никакъв звук, царяла мъртва тишина, друг път поне пианото свирело под пръстите на капитанската дъщеря. С помощта на двама моряци Ричардсън разбил вратата (впрочем тя се оказала незаключена) и за всеобщо недоумение констатирал, че вътре в каютата няма никой.

Всичко било в пълен ред, бельото било изпрано, изгладено и подредено, обаче от мисис Сара и от нейната дъщеричка Софи, любимката на екипажа, нямало никаква следа. Ричардсън претърсил целия кораб от мостика до дъното на трюма, но резултатите били все едни и същи. Мисис Сара и Софи изчезнали безследно. Вероятно използували нощта, за да споделят участта на своя съпруг и татко. Ричардсън прочел една молитва (доколкото знаел такава) за успокоение на невинните души и се качил на мостика.

И тъй мястото на капитан Бригз останало вакантно.

По право, това място трябвало да се заеме от помощник-капитана Ричардсън, така повеляват морските закони. Но кандидатурата на Ричардсън се натъкнала на внезапната съпротива на част от екипажа, по-вярно, на двамата ирландци О’Конор и О’Хигинс, които представлявали на кораба така наречената католишка партия. Те единодушно заявили, че е дошло време ръководството на „Мери Селист“ да се поеме от католик, достатъчно са търпели пуританската тирания на капитан Бригз. Католиците изтъкнали също (нека не забравяме, че ние разказваме нашата, българска версия на случая „Мери Селист“) узаконилата се практика почти никога един заместник да не става титулярен ръководител на едно учреждение или ведомство. На въпроса на Ричардсъна, кой тогава, дявол да го вземе, ще стане капитан, те отговорили, че трябва да се чака такъв „отгоре“, а ако по силата на обстоятелствата той не бъде изпратен, да се назначи човек от болшинството, т.е. от католишката ирландска партия, към която вече се бил присъединил и предварително подработеният корабен кок. Срещу домогванията на ирландската партия се обявил Маккормик, и то не от солидарност към Ричардсъна, когото мрачният шотландец ненавиждал от дъното на душата си, а по-скоро по силата на неизкоренимия си шотландски инат. Маккормик казал, че предпочита цял живот да се носи по бурния океан като небезизвестния „хвърчащ холандец“, отколкото да се остави да го командува някаква си ирландска муцуна. Шотландецът не бил особено грамотен, но грамотността му все пак стигнала, за да съчини един добре обоснован донос, в който обвинил ирландците в заговор срещу капитан Бригз, когото те се били наговорили да хвърлят в океана с цел да завладеят поста му (О’Конор) и съпругата му (О’Хигинс). Доносът Маккормик пъхнал в една празна бутилка от уиски, запушил я с непромокаема тапа и я хвърлил в Атлантика на 27 ноември рано сутринта, когато корабът се намирал на 59°04′ западна дължина. В това време и Ричардсън не спял. Той се затворил в каютата на бившия капитан и с пот на челото успял да съчини официалния доклад до ръководството на компанията, в който хвърлил цялата вина за трагичните събития на кораба върху двамата ирландци и Маккормик. Този доклад обаче така и не дошъл до своето предназначение, а попаднал в ръцете на китайския мелез Ван Лу. Мелезът използувал мига, в който донесъл вечерята на помощник-капитана, за да задигне изпод възглавницата му (тези китайски мелези са ловки като дяволи) гъсто изписаните листа. Но Ван Лу не предал веднага доклада на ирландците, които го подучили да го задигне. Той поискал срещу него 15 процента от стойността на конячния спирт в трюма на кораба. Ирландците предложили 8 на сто, но мелезът бил непреклонен и това решило съдбата му. Той изчезнал безследно още същата нощ на 28 ноември, а заедно с него се загубил завинаги и официалният доклад на Ричардсън. Останалите дни били използувани от шестимата оцелели членове на екипажа в яростна борба за капитанския пост, като в тази борба били употребени всички познати дотогава методи, похвати и средства. Така че един ден преди да се появи на хоризонта „Деи Грация“, воювайки на живот и смърт, и шестимата се били самоизяли без остатък.

По-нататъшната история вече е известна на читателя. Намирането на хвърлената от Маккормик бутилка от уиски и на скрития в него донос (за щастие изцяло запазен), което ни се удаде при едно наше пътуване през Атлантика по същите географски ширини, напълно потвърди съчинената вече от нас, благодарение на писателската ни интуиция, наша българска версия на загадката „Мери Селист“. Вероятно за това придобихме смелост да я публикуваме и да я направим достояние на целия цивилизован свят.