Петър Незнакомов
Разкази за петте океана (3)

Толкова ли е добре да бъдеш откривател?

Откриването на „Южното море“, както първоначално бил наречен Тихият океан, е събитие от огромно значение за човешката история. Но самият откривател испанецът Васко Нунес де Балбоа в края на своя кратък живот вероятно горко се е каял за неблагоразумието да извърши този чутовен подвиг. Защо говорим така ли? Защото ни станаха известни някои събития и факти, предшествували жестоката гибел на смелчагата, дръзнал да прекоси средноамериканските Анди и от техните голи, обрулени от вятъра върхове да зърне пръв огромното водно пространство, известно под името Пасифик, или Тихи океан.

Но преди да запознаем читателя със споменатите факти и събития, бихме искали да кажем няколко думи за Балбоа и за това, как извърши той своето голямо откритие.

Васко се родил в най-изостаналата испанска област Естрамадура и заедно със своя връстник и бъдещ съратник Франсиско Писаро до петнадесетгодишна възраст пасъл свине из естрамадурските дъбови гори. Не ни е известно как двамата млади свинари са попаднали в отвъдокеанската испанска колония Еспаньола, днешния остров Хаити. Вероятно един ден им е дошло до гуша да слушат грухтенето на прасетата и са си рекли: „А бе какво стоим ние тук в тая глуха провинция, дето повече от свинар я станеш, я не. Я да се смъкнем надолу към морето, пък там вече каквото сабя покаже. Оня ден бай Себастиан разправяше, че някой си Колон открил Индията оттатък морето и че там стига само да се наведеш, и ще си напълниш джобовете със злато и бисер. Може и на нас да излезе късметът…“

Речено-сторено. Двамата свинари зарязали стадото и свиневъда си бай Себастиан (да се научи друг път да не говори такива съблазнителни приказки), нарамили торбите с по един комат хляб и парче естрамадурска сланина и хайде в Кадикс, където по онова време като мухи на мърша се събирали всички испански нехранимайковци, жадни да забогатеят в колониите и да се върнат в родината като знатни синьори и грандове.

Не ни е известно какво са правили в Кадикс двамата естрамадурски селски ахмаци. Вероятно са скитосвали из кадикските кръчми и вертепи, докато са се отракали до такава степен, че да станат годни да бъдат наети на някой от корабите, които почти всеки месец заминавали за новите земи, пълни до спукване със също такива свинари и говедари. Знае се, че такъв случай за нашите хора се открил през 1501 година, когато и двамата се главили за юнги в експедицията, организирана от богатия севилски сановник Родриго де Бастидас. Тази експедиция още при самото си тръгване от Кадикс си поставила за единствена цел не да прави нови географски открития, а да ограби от туземците, колкото е възможно по-голяма плячка. Това съвпадало с желанията и мечтите на нашите свинари и те бързо се проявили като съвестни и изпълнителни матроси (такива получавали по-голям процент от плячката). Но резултатите от експедицията били доста плачевни. След като обработили до чисто бреговете на бъдещата Панама, наречена тогава Нова Кастилия, Бастидас и неговият капитан Хуан де ла Коса се запътили към Еспаньола, за да приведат в ред плячката и да я поделят помежду си. Тук обаче двете им каравели се натъкнали на подводни скали и потънали заедно с награбеното. Екипажите наистина се спасили, но губернаторът на Еопаньола Бовадиля арестувал началствуващите лица — Бастидас и сие (кой дава така да се граби през главата на местния губернатор, това и много по-късно ще се счита за голям грях), а хората им, от които имало твърде голяма нужда в новата колония, прочута с нездравия си климат зачислил в местната войска и за да не вдигат много пара, им отпуснал и по един малък земен участък, един вид лично ползуване, та да не разчитат само на едната заплата. Двамата свинари Балбоа и Писаро изведнъж станали „чифликчии“, собственици на така наречените „репартименто“. Не мислете обаче, че харосали. Като юнги, т.е. най-долни чинове в експедицията, на тях им пробутали най-каменистите и негодни за обработване „репартименто“. Дали им и по няколко грохнали вече от работа и употреба туземки и им казали:

— Хайде, братлета, трудете се за славата на негово величество краля на двете Кастилии и не забравяйте, че всяка пета част от припечеленото принадлежи нему, всяка осма част — на негова светлост кралския наместник Франсиско Бовадиля, а всяка десета — на Светата апостолическа църква в лицето на негово преподобие архиепископа на Еспаньола.

За Франсиско Писаро нямаме сведения, но за Балбоа се знае, че скоро така затънал в дългове, та трябвало непрекъснато да се крие в джунглата от преследващите го кредитори. Добре, ама джунглата е пълна с москити, алигатори и избягали от своите господари, жадни за отмъщение индиански роби. И човек не знае кое е по-добре — в техни ръце ли да попадне, или в лапите на безжалостните кредитори. Балбоа избрал третото — да се глави пак като моряк на някой кораб и да търси такива земи, където кредиторите да не могат да го пипнат. За нещастие тъкмо по това време кралският наместник Бовадиля забранил под страх от смъртно наказание на капитаните на кораби в Караибско море да вземат в своите екипажи неизправни длъжници. Тази мярка била продиктувана от факта, че както били тръгнали работите, Еспаньола щяла да остане съвсем без колонисти, а губернаторът без поданици. Но бившият свинар, който се отличавал с природна интелигентност, и тук му намерил цаката. Пъхнал се в една празна бъчва и бил натоварен като солена сланина на каравелата на някой си капитан Енсисо. „Заекът“ бил намерен, когато корабът бил вече в открито море и на капитан Енсисо предстояло да избере или да хвърли Балбоа на акулите, или да го зачисли в екипажа. Тъй като матросите му били маларични, а Балбоа здрав, едър и силен, Енсисо избрал второто и с това сам, без да подозира, подготвил своята гибел. Защото именно Балбоа през следващата година… Впрочем нека не избързваме, нека разказваме поред!

Капитан Енсисо заедно със своя съдружник Никуеса дебаркирал на американския бряг в устието на река Атрато (на територията на днешна Колумбия). За голямо щастие на Балбоа мястото било съвсем диво, непосещавано досега от бели конкистадори и тук естествено нямало никакви кредитори. Енсисо и Никуеса обявили обширния и рядко заселен бряг за владение на испанския крал и си го поделили помежду си. На Енсисо се паднала частта южно от реката и тя била наречена Нова Андалузия, а Никуеса станал губернатор и фактически пълен господар и собственик на северната част — Нова Кастилия. Двамата самозвани губернатори си поделили и хората от екипажа и Балбоа се паднал на Никуеса. Скоро естрамадурският здравеняк се отличил в битките с туземците, а още повече от него се прославило овчарското му куче Леончило, което било специално приучено да прехапва гърлата на цветнокожите и, дето се вика, само струвало колкото десетина тежковъоръжени солдати. Когато между двамата бивши съдружници избухнали естествените в такива случаи съперничества и разпри, на Балбоа било поръчано от Никуеса да се разправи с бившия си спасител и с това да докаже верността си към новия господар. Балбоа изпълнил с чест възложената му задача. Благодетелят му Енсисо бил заловен, окован във вериги и докаран на Никуеса, а последният пък го отпратил за Испания с обвинение в самозванство, раздухване на братоубийствени борби пред лицето на врага и в последна сметка — в държавна измяна, най-обикновено обвинение в ония времена. Балбоа станал губернатор и господар на Нова Андалузия на мястото на сваления Енсисо. Но той помнел по какъв начин се издигнал до ръководно място и знаел, че ако овреме не вземе инициативата, и за него ще се намери някой нов Балбоа, жаден за кариера и власт. Ехо защо пръв нападнал своя бивш господар и благодетел Никуеса. Изненаданият властелин на Нова Кастилия бил спипан още преди да гъкне, бил натоварен на един пробит кораб без припаси и оръжие и бил изпратен да гони Михаля на морското дъно, което тук, както е известно, не е много плитко.

Бившият свинар Балбоа само за две години станал неограничен владетел на огромен бряг. Славата му, както и славата на верния му пес Леончило, се разнесла по цяла Западна Индия и достигнала до ушите на кредиторите му в Еспаньола, още едно доказателство, че е нож с две остриета. Кредиторите си рекли:

— А бе тоя губернатор и кралски наместник Балбоа да не е онова мръсно копеле, дето ни избяга преди две години, без да си плати борчовете. Че ако е тъй… неговата мамица… къде се намира той? Има ли тука кралски закони, или съвсем сме го ударили на тъмна Индия…

Кредиторите — известно е, че от тях спасение няма — снарядили една тежковъоръжена експедиция и я отправили към Санта Мария ел Антигуа, пристанищния град на Нова Кастилия, който Балбоа направил седалище на своето кралско наместничество.

Слуховете за тази наказателна експедиция стигнали до Санта Мария ел Антигуа преди самата нея и като всички слухове били силно преувеличени. Балбоа се разтревожил не на шега. Дълговете му били големи, а и съвестта му, както читателят е разбрал от разказаното досега, не се отличавала с кой знае каква чистота. Ето защо той решил да не дочака в губернаторския си дворец наказателната експедиция, а да се отправи във вътрешността на страната и оттам да преговаря, да лавира и да печели време, докато кредиторите сами разберат, че от него едва ли ще могат да си приберат борчовете — не е такъв човек той, дето да дава, през последните две години се научил само да взема. Решението му било подкрепено и от още нещо, което дотогава Балбоа пазел в дълбока тайна. Един от пленените касики (местни индиански вождове), когото лично кралският наместник преди известно време подложил на разпит, преди да умре, признал, че на няколко денонощия път от Санта Мария ел Антигуа в посока югозапад се простира огромно „южно море“, а край неговия бряг се намира страна, където всичко, дори вилиците и лъжиците, с които местните хора сърбат рибя чорба, е от най-чисто злато. Сега, когато работите тръгнали зле, Балбоа си спомнил за това признание на касика и си рекъл: „И тъй, и тъй ще се ходи нататък, поне да я потърся тая страна и ако оня стар идиот не ме е излъгал, може пък с един удар да ударя два заека — хем да се отърва веднъж завинаги от тия проклетници кредиторите, хем пък да стана толкова богат, че да си спечеля за вечни времена кралската милост, която, знае се, зависи твърде много от това, колко е голяма кралската петина (петата част от доходите)“

И тъй на 1 септември 1513 година Васко Нунес де Балбоа напуснал губернаторския си дворец и тръгнал да открива въпросното „Южно море“ и загадъчната страна на златото с верния си пес Леончило и с отряд от 180 най-изпитани в бури и битки, в глад и болести свои главорези. Съпровождали отряда и около шестстотин индианци, за да вършат черната работа — да носят багажа и да чистят пътя. Защото пътят се оказал изключително труден. Панамският провлак, който трябвало да се прекоси, за да се стигне до брега на неизвестното море, както сега се знае, не е особено широк, да има, да има най-много шестдесет мили ширина, но затова пък по цялото си протежение е прорязан от стръмни и високи планински вериги. А в подножието на тези вериги се е образувала наносна и изключително плодородна почва, обрасла с такива гъсти и буйни тропически джунгли, че испанците и особено индианците трябвало да си пробиват път сред гигантските лиани и папрати с топори и мечове и в същото време да се бранят от облаците разсърдени москити. На всичко отгоре отряда непрекъснато го нападали враждебни индиански племена, на които никак не се искало тези нахални бели чужденци да се настаняват в селищата им и да използуват жените им за съответните нужди. Балбоа изминал шестдесетте мили за двадесет денонощия, като загубил при това половината от отряда си. За щастие измрели или били избити главно индианците, а испанците горе-долу се съхранили. На двадесетия ден Балбоа бил стократно възнаграден за положените усилия и преживените ужаси и трудности. От върха на последната планинска верига той видял безбрежно синьо море, т.е. станал първият европеец, съзрял Великия, или Тих океан.

След още четири дни отрядът се смъкнал до самия бряг. Балбоа извадил меча си, грабнал в другата си ръка червено-златното испанско знаме и нагазил, както си бил с железните доспехи, до коляно в океана. И може би тук за пръв път се е родила, станалата после международна поговорка „На него морето му е до коляното“. В тази тържествена обстановка Балбоа прочел изготвената предварително декларация, която гласяла:

„Встъпвам във владение за кастилската корона на тези южни морета и земи, брегове, заливи и острови и на всичко, което се съдържа в тях. На кастилските крале, както сегашния, така и бъдещите, принадлежи властта и господството на тези Индии, на Южния и Северния материк и на моретата от Южния до Северния полюс, от двете страни на Екватора, вътре и вън от тропиците на Козирога и Рака от нине и во веки веков, докато съществува светът, до Страшния съд над всички смъртни поколения.“

Като прочел тази гръмка декларация, предназначена, както личи от съдържанието ѝ, повече за ушите на краля, отколкото за уморените и каталясали от походи и сражения войници, Балбоа дал няколко дни почивка — все пак отрядниците трябвало да се поизкъпят и да почистят ризниците си от въшки. Но Балбоа бързал, не го свъртало на това място. След като оставил малък гарнизон в залива, наречен Сан Мигел (откриването на Тихия океан станало на Архангеловден), той тръгнал обратно за Санта Мария ел Антигуа. Сега вече не го интересували кредиторите, те щели да си свият, щат не щат, опашките, когато вестта за великото откритие стигне до ушите на краля.

За щастие кредиторите и без това си били свили опашките. Като не открили мръсното копеле Балбоа в губернаторския му дворец, те се задоволили да ограбят двореца и града (не намерили кой знае колко много, всичко ценно било отнесено от отряда и закопано в скривалища в джунглата) и след това вдигнали котва и се прибрали в своята Еспаньола с клетвата да не дават вече никога пари назаем.

Балбоа се прибрал в двореца и веднага изпратил най-бързата си каравела до Испания с подробен доклад за откритието. Към доклада той приложил и нещо много по-ценно от него — „кралската петина“, състояща се от порядъчен куп злато и от двеста най-прекраани бисера.

Щом „петината“ пристигнала в Мадрид, кралският двор сменил гнева си от предишните безчинства на Балбоа, от самозваното му обявяване за губернатор, с най-голямо благоразположение. Победителите, както е известно, не ги съдят. Кралицата наредила да зашият бисерите в най-новия ѝ бален тоалет, а кралят дал златото на младата си любовница и я пратил на командировка до Париж. Но противно на очакванията на Балбоа, той не бил назначен за официален кралски наместник на Нова Кастилия. Дали му титла, обявили го за хидалго (оттогава е тази частица „де“ към името му), но власт не му дали — помнели, изглежда, че е бил на времето си прост естрамадурски свинар. За официален губернатор и кралски наместник на Нова Кастилия бил назначен благородникът Педро Ариас де Авила, алчен и подозрителен старик, който бил намразил Балбоа още преди да го е видял. Авила пристигнал в Санта Мария ел Антигуа с цял флот от 22 кораба и с 1500 разорени хидалго на борда, всичките жадни за приключения, слава и бързо обогатяване в тази най-нова, неизвестна преди това кралска колония.

Съпротивата била безсмислена и Балбоа посрещнал новия официален губернатор с доста кисела приветствена усмивка на лицето. Педро Ариас де Авила му прочел кралските грамоти, с които негово величество му благодарял за голямото откритие и го увенчавал с титла, но го лишавал от власт, и се оттеглил в губернаторския дворец, оставяйки бившия му стопанин горчиво да размишлява за неблагодарността на властелините и да си спомня колко добре си живеел по-рано, преди да му хрумне да се подмазва на краля и да го уведомява, че си има нова колония между два най-огромни океана.

Новият кралски наместник веднага се заел да изпълни това, за което бил дошъл — да изцеди новата колония до дъно. Той разпределил доведените хидалго в малки отряди и ги изпратил на брега на новооткритото „Южно море“ за злато, бисери, диаманти и роби. На Балбоа, първооткривателя, не било възложено дори началството на един от тези отряди. Като нямал какво друго да прави в Санта Мария ел Антигуа (не бил още толкова стар, че да го удари на табла и карти в кафенетата), Балбоа се оттеглил в огромното си имение (слава богу правата му над това имение, което по-рано принадлежало на бившите губернатори Енсисо и Никуеса били потвърдени от краля и нотариалният акт бил вече в джоба му) и се отдал на мирно земеделие и скотовъдство.

За голямо разочарование на новия губернатор Педро Ариас де Авила скоро започнали да идва лоши вести от изпратените към „Южното море“ отряди. И не само вести, а и отделни случайно оцелели хидалговци, кой без крак, кой без ръка, кой без нос и уши. Като всички парвенюта, авантюристите го прекалили в ограбването на индианските селища и туземците съвсем закономерно се надигнали в защита на своите имоти, деца и жени. В резултат на всичко това из цяла Нова Кастилия започнало да се говори, изпърво на ухо, а после и съвсем открито, какъв голям некадърник е новият кралски наместник и да се съжалява за Балбоа, който може да е бил и свинар на времето си, но поне си разбирал от работата. Заговорило се и за несправедливостта, извършена спрямо него. В края на краищата той открил Тихия океан, а не този склеротичен дядка, който дори и гащите си не може да върже. Понесли се слухове, че дори самият крал бил разочарован от протежето си Авила и бил склонен отново да върне на своя пост Балбоа, към когото, вече съзнавал, не бил твърде и по кралски справедлив.

Слуховете разтревожили и без това подозрителния Авила, който още с идването си не можел да прости на Балбоа, че именно той, а не Авила, е открил Пасифика.

Кралският наместник започнал да взема мерки за самозащита. За тази цел той привлякъл на своя страна пристигналия в Санта Мария ел Антигуа връстник и съратник на Балбоа Франсиско Писаро. Писаро чул в Еспаньола за подвига на приятеля си и просто се съсипвал от завист, че един такъв бивш свинар като него самия може да напредне толкова много и да се настани в такова богато имение, а той, не по-малко талантлив и смел, да си стои още на низша офицерска длъжност.

За да приспи бдителността на Балбоа, Авила му предложил дъщеря си за жена. Свикналият на туземки Балбоа се съблазнил от предложението, прищяло му се и на него бяло месце. Брачният договор бил подписан и съпругата на Авила се отправила за Испания да доведе младата невеста, а всъщност да наковлади пред кралския двор „бъдещия“ си зет.

Балбоа се поуспокоил, все пак и да си зет на кралски наместник не е толкова лошо, имаш достатъчно права и привилегии, а отговорностите са почти никакви, стига да си гледаш добре работата в леглото.

Но още преди да дойде невестата в Санта Мария ел Антигуа, срещу откривателя на Тихия океан било издигнато обвинение в заговор срещу кралския наместник и следователно срещу краля. Към обвинението пришили и старите грехове на Балбоа, изведнъж си спомнили, че той на времето погубил Енсисо и Никуеса и си присвоил тяхното имение.

Честта за арестуването на Балбоа се паднала на Франсиско Писаро. Той свършил цялата работа безукорно и с голямо удоволствие. Приятно му било да види как бледнее и трепере от страх и гняв бившият му колега и приятел, с когото делил някога в Естрамадура коричката хляб и твърдата свинарска постеля.

Следствието приключило извънредно бързо. Подложен на мъчения, на които пристигналите заедно с Авила инквизитори били всепризнати майстори, Балбоа още на втория ден си признал всичко. Признал също, че откриването на Тихия океан било най-голямата грешка, извършена през живота му. Впрочем това не било далеч от истината. Кой го е бил по главата да открива океани и да се прочува по целия свят. Да би мирно седяло, не би чудо видяло.

В началото на 1517 година Балбоа бил осъден на смърт за измяна и обезглавен още преди да дойде потвърждение на присъдата от страна на краля.

Впрочем присъдата наистина била потвърдена. И на краля не било много приятно, че не самият той, а друг зърнал пръв водите на Тихия океан.