Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2013 г.)

Издание:

Петър Незнакомов. Разкази от петте океана

Български писател, София, 1976

Редактор Христиана Василева

Художник Генчо Симеонов

Худ. редактор Елена Маринчева

Техн. редактор Виолета Кръстева

Коректор Екатерина Тодорова

Формат 32/84/108

тираж 18 100

подвързия 3100

брошура 15 000 екз.

Печатни коли 10,5

издателски коли 8.82

л.г. VI/32

изд. №4091

поръчка № 143/1976 година на изд. „Български писател“

дадена за набор на 26. VII. 1976 г.

излиза от печат на 31. VIII. 1976 г.

цена подвързия 0,97 лв.

брошура 0,67 лв.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

Кралският пират сър Френсис Дрейк,
или Ода за нахалството

Може би няма по-популярна и по-сензационна морска легенда от историята на сър Френсис Дрейк, известен повече с прозвището Кралския или Железния пират. Знае се преди всичко официалният вариант на историята, изготвен по поръка на кралица Елизабет I непосредствено след смъртта на пирата през 1596 година. Този вариант, широко пропагандиран от тогавашните ръководни среди, лека-полека е заличил дори от паметта на съвременниците истинските факти и събития, свързани с името на Железния. И в неговия действителен образ са се промъкнали черти, които той никога не е притежавал, а истинският му нрав се е скрил зад множество красиви подробности, приписани му от придворните биографи, стремящи се преди всичко да угодят на кралицата. Като започнахме писането на настоящия разказ, ние си поставихме за цел, както постъпват реставраторите на старинни фрески, да премахнем всички вторични бои и наслойки върху портрета на пирата, за да блесне пред съвременния читател образът му такъв, какъвто е бил в действителност. Може би от тази операция образът ще се лиши от известни романтически навеи и някои по-сантиментални читатели и особено читателки ще ни се поразсърдят, но ние приемаме този риск, защото истината винаги ни е била по-свята от всичко.

И тъй:

В официалния вариант на биографията се казва, че сър Френсис Дрейк произхожда от благороден, макар и позападнал род. Това, разбира се, не отговаря на истината, тази фалшификация е била необходима на кралицата, за да оправдае пред някои свои приближени голямата благосклонност, която изпитвала към пирата — моля ви се, той не е обикновен простосмъртен, притежава синя кръв от рождение, така че и да е имало нещо, то си е било между свои хора. Всъщност бъдещият знаменит пират се е родил в семейството на беден свещеник от графство Къмберлънд, Северна Англия, и при това бил десетото или единадесетото дете, когато вече не се знаело със сигурност дали престарелият свещеник е способен по тази линия. Макар в официалния вариант да е казано, че Дрейк има завършено полувисше морско образование, истината е съвсем друга. Момъкът е бил почти неграмотен, страшно го мързяло да учи, предпочитал да се събира с лоши другари и да прави скандали по кръчмите, а море видял за пръв път в живота си чак през 1558 година, т.е. когато навършил пълнолетие и баща му, негово преподобие Ричард Дрейк, по този случай му дал пари, за да отиде на пролетния панаир в Блякпул. Знае се, че този панаир се организира всяка година на площада край пристанището. Вероятно тогава червенокосият дангалак е стъпил за пръв път и на палубата на кораб.

Но как да си обясним решението му да се посвети на морската кариера, когато той и хабер си нямал от навигация и морско дело — науки твърде трудни за възприемане дори и от нашия съвременник? Ето тук се крие една от най-големите загадки в живота на мореплавателя. В официалния вариант на биографията му се казва, че той от най-ранно детство се бил запознал със суровите закони на морето и то още тогава се превърнало в негова съдба. Пак там се споменава и такава нелепост, че уж де, капитанът, при когото Дрейк служил като юнга, бил толкова доволен и възхитен от неговата сръчност и съобразителност, че на умиране му завещал собствения си кораб (!?) и видите ли, хлапакът на 17–18 години станал най-младият капитан в тогавашната британска търговска флота. Историческите факти ни показват тъкмо обратното. На тази възраст Френки още пасял кравите на баща си в църковната мера и гонел ратайкините из хамбарите на съседните ферми. Виж, за това го бивало.

Според нас за избора ма Дрейк решителна роля е изиграла тогавашната конюнктура. За един беден попски син всякаква друга възможност да забогатее и да получи някакъв ранг в йерархическата стълбица на обществото би се оказала ефимерна, каквито и способности да показва той, с каквато енергия и пробивност да е надарен. Нека не забравяме, че се намираме във феодална Англия от XVI век, в която за простосмъртния е отредена единствената участ да тегли и да търпи, а всички блага на този свят са присъдени по право на знатните и богатите. Морето, службата във флотата и особено току-що създалото се поприще на флибустиера, т.е. на полуофициалния пират, давало богати възможности на предприемчивите юначаги от рода на младия Френки да се отскубнат от съществованието на дребни мижитурки. И затова той, както обикновено правел, щом веднъж вземел решение, се хвърлил в морето, дето се казва, с главата надолу. С характерната за малко образования човек стремителност веднага като се завърнал от панаира в Блякпул, Френки се уговорил с двамина свои другари, пройдохи като него, напуснал дом и семейство (там едва ли почувствували много липсата му) и заминал пеш или на автостоп за Плимут, едно от най-големите тогавашни английски пристанища. В Плимут, разбира се, не изгубил времето си напразно. Обиколил пристанищните кръчми и успял да научи коя от пристаналите на кея каравели няма в момента капитан (да постъпва на кораб като юнга или като прост моряк съвсем не било по вкуса му). Такава се оказала „Златната кошута“, чийто капитан Донован току-що бил починал от цироза на черния дроб, най-характерната болест за тогавашния морски елит. Още на другия ден, придружен от двамата пройдохи, Френки се явил пред трапа (стълбата) на „Златната кошута“ и се отправил смело нагоре. Дежурният матрос го спрял и му задал напълно законния въпрос какво, по дяволите, търси на кораба. А ако не търси нищо, а е дошъл само от любопитство, то по-добре ще е веднага да се измита, докато не са заиграли ритниците. Без ни най-малко да се смути, Френки го отстранил от пътя си със заповеднически жест, казал, че двамата колеги, които се тътрели зад гърба му, са с него, и направо се запътил към каютата на помощник-капитана. Дежурният матрос в първия момент решил да изхвърли нахалника зад борда, но после малко се позамислил. Щом този хлапак влиза в кораба така самоуверено, значи, не е кой да е. Да не би да е някое господарско копеле и после да си има неприятности. Като помислил това, дежурният матрос се почесал смутено по главата и макар още известно време да го сърбели ръцете, не дигнал повече пара. Предпочел да си кюта, казано на истендски жаргон.

В това време Френки, следван от двамата вече съвсем съвзели се от първоначалното смущение пройдохи, спрял пред вратата на помощник-капитанската каюта, почукал властно и без да чака да му кажат „Влез!“, се вмъкнал вътре.

Помощник-капитанът Боб Даути (нека запомним това име, защото ще го срещнем и по-нататък и защото е свързано с един акт, който вечно ще тежи на съвестта на сър Френсис, така е казано в официалния вариант на биографията му. Всъщност съвестта на Железния не била чак толкова чувствителна) бил доста учуден от това безпрецедентно за кораба нахлуване в началническа каюта и затова с възмутен глас попитал нахалниците с какво може да им бъде полезен. Това, което чул от устата на Френки, Боб Даути щял да запомни до края на своя, уви, твърде кратък живот. Без да му мигне окото, Френки му казал, че от днес е назначен за капитан на „Златната кошута“, и ето защо много моли достопочтения мистър помощник да му покаже старото корито и да го представи на екипажа. Между другото той успял да подхвърли, че назначаването му е по нареждане на всесилния по онова време фаворит на кралицата граф Лейчестър. Боб Даути, разбира се, би трябвало веднага да изхвърли нахалника от каютата си или поне да му поиска някакъв документ за самоличност или заповед за назначение, но името на всесилния граф, който пък тъкмо тогава бил издигнат от кралица Елизабет I за първи лорд на Адмиралтейството, вдъхвало такъв страх и трепет у обикновените хора, че мисълта му просто се парализирала. Предпочел да не си пъха таралеж в гащите с излишни въпроси и формалности, а да преглътне цялата тази история, която, между нас казано, му била твърде неприятна. Като всички помощник-капитани или заместник-началници на този свят и той тайно се надявал един ден да стане титуляр. Но щом съдбата не била склонна да удовлетвори това негово напълно законно желание, било му вече съвсем безразлично кой ще му бъде началник, та дори и да е този млад нахал, който още от пръв поглед не му се понравил особено.

— На ваше разположение съм, сър — казал той фаталните думи, с които поставил веднъж завинаги Френки над себе си.

След това тръгнал да го развежда заедно с двамата му придружители из кораба. Коритото не било чак толкова старо, а било един от най-добрите и бързи платноходи на тогавашната полутърговска-полупиратска британска флота. Представлявало чудесна тримачтова стотонна каравела, въоръжена, както се полагало, с четиридесет дванадесетинчови оръдия и с екипаж от деветдесет и пет човека, все опитни моряци и главорези. Макар че нямал и най-малка представа от кораби, Френки вървял важно-важно по палубата с прекалено разкрачена дори и за моряк походка, на всичко кимал с глава и с тон на познавач одобрявал такелажа и рангоута. Боб Даути дори останал с впечатлението, че макар този млад хаймана да е още с жълто на устата, поне от морското дело има известна представа.

На строения на задната палуба екипаж Френки бил представен като новия капитан на кораба и бил посрещнат от старите морски вълци отначало с видимо недоверие. Но когато приканил хората да извикат три пъти „ура“ за нейно величество кралицата на Англия и за първия лорд на Адмиралтейството сиятелния граф Лейчестър, а след това благосклонно разрешил на всеки член от екипажа да се раздаде от корабния склад по десет унции шотландско уиски, недоверието на бърза ръка се заменило със симпатия. Със свойствения си нюх Френки веднага почувствувал това. Този номер с уискито и рома той ползвал и по-нататък, когато трябвало да си осигури бързата и безрезервна подкрепа на подчинените.

Макар още от самото начало помощник-капитанът Боб Даути да не се понравил на Дрейк (антипатиите били взаимни), той все пак го оставил на поста му. Поне на първо време му бил нужен опитен помощник, а след като усвоял и той морското дело, в което не се съмнявал, щял да му духне някак си под опашката. Двамата свои придружители новият капитан веднага назначил на ключови длъжности. Младият грубиян Джон Кросби станал завеждащ оръжейния склад. Там не се изисквало някакво моряшко умение, но затова пък този, който владеел оръжието, владеел и целия кораб. На другия придружител, хитреца Били Смит, не била дадена формално никаква служба. На него Френки възложил да се движи сред екипажа, да се сприятелява с хората с помощта на алкохола (правото на разпределение и контрол върху алкохолните запаси капитанът запазил за себе си) и да докладва всяка вечер какво е настроението, пускат ли се вицове срещу ръководството, прокрадва ли се някакво съмнение относно неговата квалификация, умение и морски заложби.

На въпроса на Боб Даути кога и закъде ще се отправи корабът, Френки само махнал с ръка — нека не се учи помощникът да знае повече, отколкото му се полага, когато дойде време за отпътуване, ще му бъде съобщено. Закъде ще се насочи „Златната кошута“, това е работа единствено и само на капитана, в тия времена е по-добре и родният ти брат да не знае бъдещия курс на кораба.

На Боб Даути оставало да свие рамене и да се съгласи, в края на краищата не той е господарят тук.

През цялата следваща седмица Френки и другарите му играли карти в капитанската каюта и пили уиски и ром от богатия корабен склад. Викали си: и тъй утре или в други ден ще бъдем разобличени като корабни узурпатори и ще бъдем тикнати в пандиза (затвора на истендски жаргон), то поне да хапнем и пийнем като хората, защото това ще ни остане. В плимутската каторга чиста вода няма, та камо ли уиски. Добре, но времето минавало, а никой не ги разобличавал. Всички до един смятали, че щом не си гледат работата и пиянствуват по цял ден, това непременно ще са хора на всесилния граф Лейчестър. Търговската компания, чиято собственост бил „Златната кошута“, изглежда, била забравила, че корабът още няма капитан. А може би ръководството на компанията да е имало и някакви съображения за задържане на коритото в Плимут. Поради обтягането на отношенията между католическа Испания и протестантска Англия пътищата за Африка и Америка далеч не били сигурни. Негово апостолическо величество крал Филип II се бил заканил да унищожи издъно всичките еретици-хугеноти, лютерани, калвинисти и тем подобни разбойници и пирати, проникнали във водите на испанските и португалските отвъдморски владения, и собствениците на „Златната кошута“ вероятно не искали да рискуват в този неблагоприятен за търговия и пиратство момент. Така или иначе на „кошутата“ не се явявал законен капитан и Френки започнал да се безпокои, а едновременно с това в лудата му глава назрявал и един твърде дързък план — защо пък, щом веднъж се е настанил в тая удобна капитанска каюта, щом е сложил ръка на всичките хранителни и най-важното питейни запаси, защо пък, пита се, не вземе да даде на този идиот Боб Даути една заповед наистина да вдигне котвата и да разпъне платната. Светът е широк, моретата безкрайни, там някъде отвъд океана се простират приказно богатите на злато, скъпоценни камъни, подправки и роби испански и португалски колонии, където всеки смел и безскрупулен човек може да опита късмета си и да се завърне богат като крез в родината, така че вече да не го лови ни закон, ни съд. Без да споделя своите намерения дори с верните си приятели, една вечер в края на първата седмица от своето капитанство Френки извикал Боб Даути и му заповядал да откъсне кораба от кея. Даути бил загорял за работа, седенето на суша и пиянството в плимутските кръчми му било дошло до гуша, зажаднял бил за солен морски вятър и широки хоризонти и затова посрещнал заповедта на капитана с искрена радост. Екипажът бил вдигнат по тревога, разбира се, с изключение на мъртво пияните Кросби и Смит, които като „хора на капитана“ били освободени от общата черна работа. На палубата настъпило оживление, по мачтите и реите като маймуни се закатерили развеселените моряци, които също се били вкиснали да се търкалят из публичните домове. Само след час платната били вдигнати и всичко било готово за отплуване. Духнал и попътен бриз и Даути се явил в капитанската каюта, за да докладва за извършеното и да поиска да му бъде определен бъдещият курс. Трябва да признаем, че за пръв път, откакто станал пълновластен господар след бога на всичко, което се намирало на кораба, Френки изпитал известно затруднение — накъде да насочи коритото, дявол да го вземе! На времето го мързяло да учи география, за Африка и Америка, разбира се, бил чувал, оттам морските капитани докарвали в Англия своите приказни награбени богатства, но къде точно се намирали тези идиотски континенти, наистина не знаел. Затова махнал властно с ръка в първата хрумнала му посока, пък да става каквото ще. За негово щастие (патологичните нахалници винаги имат такъв невероятен късмет) тази посока съвпадала с направлението юг-югозапад, по което всички излизащи от плимутското пристанище кораби се насочват към Африка и Америка. Даути кимнал с глава в знак на разбиране, тракнал с токове и извикал бодро:

— Слушам, сър.

С този миг се започнала забележителната морска кариера на „железния пират“ сър Френсис Дрейк. Разбира се, в официалния вариант на неговата история се говори съвсем друго, че уж де, той още преди прочутото си околосветско пътешествие правил няколко рейса до Африка и Америка и по време на тези рейсове уж придобил изключителна мореплавателска опитност. Това са бабини деветини, предназначени за любознателните юноши от гимназиалните класове. Истината е тази, която ви разправихме досега. Преди да предприеме околосветското си пътешествие (второ в историята на човечеството след Магелановото), Френки нито е имал намерение да го започне, нито пък е имал и най-малка представа какво го очаква в бъдеще. Той желаел само да се отърве от плимутската каторга и ако е рекъл бог, да поограби някой испански галеон, та като се върне, да се ожени за дъщерята на кмета в родното си село (на тая дъщеря имал мерак още от пубертетната си възраст). Толкова му били на Френки мечтите, такива били изключителните му цели.

В първите дни плаването вървяло добре, но когато „Златната кошута“ навлязла в бурния Бискайски залив и се залюшкала като пияна, на Френки и на двамата му приятели им дошло доста нанагорно, в смисъл, че и тримата ги пипнала морската болест. А знае се в какво превръща тя несвикналия човек, особено ако е бивш кравар от къмберлъндските ливади. Под предлог, че уж ще попълва корабния дневник и ще прави отчет за досегашния ход на плаването, Френки се затворил в капитанската каюта и там изкарал криво-ляво трите критични денонощия, които се полагат на болестта. Авторитетът му пред екипажа бил спасен и може би само Боб Даути, помощник-капитанът, се досетил по какъв случай се е разработил дотолкова ревностно твърде немарливият досега капитан. Кросби и Смит, разбира се, станали за смях на целия екипаж.

Както и да е, корабът под командата на Боб Даути (казахме вече, че капитанът пишел в това време отчета си) прекосил Бискайския залив и се насочил на юг към Канарските острови, откъдето по стария Колумбов път щял да се отправи за Америка и Караибско море (колкото и да пазел своите тайни капитанът, Даути все пак бил разбрал, че натам го тегли меракът). Всъщност всички пиратски кораби от онова време имали най-голяма икономическа изгода от това направление. Оттам именно испанските каравели и галеони измъквали и пренасяли за крал Филип II прочутото злато на инките.

Френки излязъл от своята каюта тъкмо когато „Златната кошута“ преминавала покрай португалските и испанските брегове. Било нощем и никой не забелязал колко отслабнал и пребледнял е капитанът. Той бил в ужасно настроение (всеки от вас, драги читатели, ако е бил на негово място, неспал и неял три денонощия, би се чувствувал по същия начин) и му бил крив, дето се вика, целият свят. Започнал да се разхожда по капитанския мостик и да ругае и проклина и океан, и кораб, и собствената си глава, дето измислила цялата тази идиотщина. Тъкмо в този момент към него се приближил Боб Даути и като нямал друга работа, го запитал:

— А сега накъде, сър?

Френки махнал с ръка да го отпрати по дяволите, но Боб Даути напълно естествено сметнал, че в тази посока трябва да отправи кораба. Това му се видяло малко странно, защото Френки замахнал право на изток, а точно на тази географска ширина се намирал град Кадикс, най-голямото пристанище по онова време на атлантическия испански военноморски флот. Но Боб Даути вече бил навикнал на странностите на новия капитан и на навика му да командува не с думи, а с властни жестове, а, от друга страна, не забравял, че началникът му е „човек“ на фаворита на кралицата и може би му е поставена някаква секретна политическа задача, за която той, Боб Даути, не бива много-много да знае. В такива случаи най-добре е да изпълняваш и да си кюташ (казано на истендски жаргон).

— Разбрано, сър! — изкозирувал Боб Даути, разумният и практичен Боб Даути, и дал команда за поворот вляво. Командата била изпълнена без много приказки от страна на екипажа, макар че на всички вахтени се видял твърде странен този необичаен поворот вляво — какво, по дяволите, ще търсим край бреговете на самата Испания, нали гледаме всякак да сме по-далеч от тях. Но коментарите били излишни. Думата на капитана е закон както във военноморския, така и в пиратския флот.

Рано сутринта на другия ден, този ден е записан със златни букви в английската морска история, пред носа на „Златната кошута“ се появил фарът на кадикското пристанище. Боб Даути влязъл в капитанската каюта за нови указания.

— Ще влизаме ли в акваторията, сър? — попитал той.

— Естествено — казал Френки, който за пръв път чувал тази странна и внушителна дума.

— Но там в момента се намира целият Атлантически венноморски флот на крал Филип, сър. Повече от тридесет тежко въоръжени каравели и галеони и безброй пинаси.

Френки се позамислил малко, но вече нямало време за отстъпление. Освен това му било съвсем безразлично дали в Кадикс или в Плимут ще бъде обесен.

— Изпълнявайте заповедта, Даути! — казал той с учудващо за възрастта си хладнокръвие (всъщност това се дължало на факта, че Френки още не бил виждал тежко въоръжен флот, нито пък знаел какво точно е галеон и какво пинас, както не го знае и авторът на този разказ).

— Слушам, сър — казал Даути и излязъл на капитанския мостик.

Оттам заповядал да се вдигне на гротмачтата „Веселият Роджър“, черният пиратски флаг с черепа и кръстосаните под него кости, и да се даде пълен ход към защитения от вълнолома каменен кей, където стояли на котва потъналите в сладка дрямка, неподозиращи нищо бойни кораби на испанския крал.

Няма да разказваме каква паника избухнала на палубите и в трюмовете на испанските каравели, галеони и пинаси, след като от „Златната кошута“ изтрещял първият топовен изстрел и металното гюлле направило на трески гротмачтата на флагманския кораб „Санта Вероника“, където в момента се намирал сам командуващият Атлантическия военноморски флот на Испания негово сиятелство адмирал маркиз Диего де Карвахал и Бастидас. Само от смачкване и стъпкване, когато тичали по пижами и нощници, за да се измъкнат от трюмовете и каюткомпаниите, офицерите и моряците дали повече жертви, отколкото в цялата война за завладяване империята на инките. Да не говорим пък колко души се издавили по време на бягството към защитения с крепостни стени град. Като прибавим към това и малцината, които загинали от английските гюллета и саби, можем с пълна увереност да кажем, че разгромът на испанския атлантически флот бил пълен.

В разгара на паниката Френки излязъл от своята каюта с пистолет в едната ръка и с извадена сабя в другата и първи, следван от двамата си приятели Кросби и Смит, се прехвърлил във взетия на абордаж флагмански кораб. Когато ставало дума за грабеж, за „яма“, той не обичал да бъде от последните. Трябва да признаем, че на испанския кораб Френки показал безпримерна дързост. Той влязъл в каютата на още спящия адмирал, с един ритник го изхвърлил от леглото и го предал на Кросби и Смит, които от своя страна го метнали в тихата застояла вода на пристанището, както си бил по нощница и с бяло кепе, без дори да разбере какво точно става и защо го къпят на стари години. Френки в това време „обработил“ набързо каютата, напъхал всичкото злато и скъпоценности в джобовете и пазвата си, а двете любовници на адмирала, които пищели полуголи в широкото легло, заповядал да отведат на „Златната кошута“. В интерес на истината трябва да кажем, че те останали твърде доволни от това принудително преселение.

След два часа, когато Кадикс, изглежда, се съвзел от паниката и безкрайната изненада и към пристанището в боен ред се запътил квартируващият в града пехотен полк, Френки решил, че задачата е изпълнена и е време вече да си обира крушите оттук. Заедно с водените от него пирати, натоварени до козирката с плячка, той се прехвърлил отново на „Златната кошута“, където дал заповед на Даути да излезе от дрейф и да насочи кораба вече към истинската Америка (по време на набега и той бил разбрал фаталната си грешка, която щеше да го направи герой на Англия за вечни времена). Боб Даути изпълнил своевременно заповедта и „Златната кошута“ успяла да се измъкне от непристъпното кадикско пристанище, без да даде нито един убит или ранен, без да получи нито една повреда и с огромна дори за онова време плячка. Измъкнала се под носа на съвзелите се испанци, а пък в океана нека те гонят, ако си нямат работа, особено пък с разбитите си и лишени от команди кораби.

Вестта за подвига на „Златната кошута“ достигнала до Англия след около две седмици. В английското адмиралтейство дълго си блъскали главата кой е изпратил кораба в Кадикс и кой му е поставил идиотската задача да разбива Атлантическия военноморски флот на Испания. Особено недоумявал първият лорд на Адмиралтейството сиятелният граф Лейчестър. Като всеки фаворит той просто не можел да допусне, че някой може да си позволи да върши такива своеволия, дето се вика, през главата му. От слуховете се разбрало, че инициаторът на цялата тази загадъчна история е някакъв едър момък с току-що набола червеникава брадица, когото впаничените испанци вече били кръстили „червенобрадия дявол“. Графът направил набързо следствие, разпитан бил морякът, който напуснал „Златната кошута“ малко преди нейното отплуване, и от този разпит се установило, че „дяволът“ се нарича Френки Дрейк, а пък откъде е и кой го е назначил за капитан, знае само господ бог. Следствието наистина не изяснило много нещо, но хитрият и ловък граф побързал да се възползва от случая и да припише заслугата за кадикския подвиг на себе си. В своя обширен и добре аргументиран доклад до кралицата той надълго и нашироко разказал как лично назначил младия и даровит Френсис Дрейк за капитан и как, уверен в неговата храброст и съобразителност, го изпратил в Кадикс с поверителната задача да разгроми, така да се рече, в собствената му бърлога целия испански атлантически флот. Елизабет I, която тъкмо в това време развалила отношенията си с испанския крал (арестувала съперницата си ревностната католичка Мария Стюарт), останала много доволна от доклада, наградила Френки с Ордена на жартиерата, който му давал правото на титлата „сър“, и го произвела задочно в капитан I ранг. Самият Лейчестър получил за вечни времена (ще видим после доколко са вечни) останалото без патрон Нортумберлъндско херцогство (херцог Нортумберлънд бил обезглавен по заповед на кралица Мери Кървава и графът отдавна мечтаел за това най-богато североанглийско имение със замък отпреди два века) и бил допуснат няколко пъти в будоара на кралицата, нещо, което тази височайша девственица си позволявала твърде рядко. Името на сър Френсис Дрейк станало най-известното име в Англия. По кръчми, по кафенета и дамски салони се говорело само за „червенобрадия дявол“ от Кадикс. Младите благородници му завиждали и мечтаели да извършат като неговия подвиг, а знатните дами въздишали тайно по него и си пожелавали скорошното му завръщане.

Вероятно по това време е била създадена и легендата за благородническия произход на Френки. Официална Англия просто не можела да допусне, че обикновен смъртен е способен да разбие на пух и прах един непобедим досега флот.

Благородник или не, в края на краищата Френки доказал, че испанският призрак не е чак толкова страшен, и можем с пълно право да го смятаме за основоположник на небивалия разцвет на английското пиратство през следващите седемнадесети и осемнадесети век. Младите хора без осигурено бъдеще вероятно са си казвали: „А бе за чий дявол стоя тук в старата Англия да лапам мухите! Я да се ангажирам аз във флота! С помощта на «Веселия Роджър» все ще ми излезе късметът като на високоуважаемия сър Френсис.“

И тръгвали масово да се записват за „флибустиери“, както салонно започнали да наричат по това време пиратите.

Що се отнася до бащата на Дрейк, преподобния пастор Ричард Дрейк, той отначало не повярвал на ушите си — я гледай, неговият пройдоха и нехранимайко кавалер на Ордена на жартиерата (!?). Във всеки случай решил да си мълчи и да не се разкрива пред обществото като родител на героя. Неизвестно защо, нещо в дъното на сърцето му подсказвало, че тази работа един ден ще завърши на бесилката.

Сега да се върнем на юг в океана и да видим какво става със „Златната кошута“. След десетина дни тя благополучно достигнала Канарските острови и хвърлила котва в залива на остров Тенерифе. Вестта за кадикската авантюра не била стигнала още до тази испанска колония и губернаторът на островите, макар и без особен възторг, все пак оказал гостоприемство на еретиците. Кесиите им били пълни с испански дублони и нали тези пари били добити без труд, те щедро ги пилеели както за снабдяване с продукти и напитки, така и по време на гуляите в кръчмите и публичните домове на острова, които по онова време били главен източник за нарастване на националния доход на местното население. Няколко денонощия изминали в непрекъснато веселие, за да не кажем нещо по-лошо. Но когато на хоризонта се появили платната на пет кораба, по всяка вероятност испански, Боб Даути, който бил оставен на вахта в закотвената „Златна кошута“, разбрал веднага, че е крайно време да се измитат от този иначе благословен от бога остров. Той заповядал да се даде един оръдеен изстрел (предварително уговореният сигнал за тревога) и пиратите криво-ляво се довлекли до кораба. Последен пристигнал сър Френсис Дрейк, подкрепян от верните си Кросби и Смит. Не знаейки още, че е носител на Ордена на жартиерата, той се бил така нажартерил, че трябвало почти половината от екипажа да се притече на помощ, за да го вмъкнат най-после в капитанската каюта при двете бивши адмиралски любовници, които сега по правото на победителя вече станали негова движима собственост. Наличието на жени на кораба било противно на морските закони, но Френки нито ги познавал, нито пък давал вид, че ще има някога намерение да ги спазва. В края на краищата тези закони и обичаи са за обикновените редови моряци, а той е пълновластен капитан, „човек“ на още по-пълновластен господар (в тази съчинена от него самия версия Френки наистина започнал да вярва), много го е еня за законите.

Боб Даути видял в какво състояние е капитанът разбрал, че е безсмислено в настоящия момент да му се докладва каквото и да е. Затова на своя глава и напълно правилно, според нас, решил да насочи кораба не направо към Антилите. По този стар и изпитан Колумбов път се движели всички съдове от и за Испания и по него, както разсъдил благоразумният помощник-капитан, имало голяма опасност „Златната кошута“ да попадне в испански ръце. Вероятно, мислел си е Боб Даути, всеки капитан от флота на негово величество крал Филип II има вече в джоба си заповед за залавяне на еретическия кораб и за избесване на целия екипаж (в това число и на самия Боб Даути) без съд и присъда по реите на мачтите. Ето защо, без да се съобразява с волята на капитана (да запомним този факт, защото той ще има по-нататък съществено значение за собствената му съдба), Боб Даути взел курс на югозапад, т.е. предпочел по-трудния и дълъг, но по-безопасен път, който водел право към устието на Ла Плата в испанската колония Аржентина.

По-нататъшното петдесетдневно плаване през океана минало без особени произшествия. Вода и само вода и безкрайни хоризонти. Малко бури, малко безветрие. Скука сред екипажа. Игра на зарове до пълно обезумяване. Капитанът почти не излизал от своята каюта, на вратата на която, откакто там били настанени бившите адмиралски любовници, имало надпис „Вход за външни лица абсолютно забранен!“ Цялата черна работа била вършена от Боб Даути и от втория помощник, един мрачен и завистлив, но иначе опитен в морското дело уелсец, който не можел да си прости, че именно на Боб Даути капитанът предоверил командуването. Според уелсеца на борда имало къде-къде по-способни хора.

Най-после едно чрезвичайно събитие нарушило безметежния покой, царящ на кораба. Изчезнал безследно Били Смит, вярното „ухо“ на капитана. Вечерта той се явил на редовния доклад (за него надписът „Вход за външни лица абсолютно забранен!“ не важел) и успял да довери на капитана, какво, че на кораба сред редовите моряци (или пирати, както обичате) назрява известно недоволство. Пиратите били някак шокирани, че техният главатар се забавлява денонощно със своите мадами, а те вече шест седмици не са видели ни жена, ни коза. („Което между другото си е и вярно“ — прибавил с въздишка верният Били). Освен това никой от екипажа не знае закъде всъщност пътува старото корито и за какъв дявол е тръгнало да прекосява Атлантика в тази му част, където той е съвършено пуст и няма нищо за ограбване. На всичко отгоре между редовите пирати все по-упорито се говорело, че уж помощник-капитанът Боб Даути на чаша ром бил казал (Били не е чул това с ушите си, но нямал причини да се съмнява в истинността му), какво, че капитан Френки може и да е храбрец, но че си е мошеник и че няма хабер от море, в това той, Боб Даути, можел да се закълне.

Казаното от верния Били засегнало сър Френсис в самото сърце. На нищо не се гневи човек така, както на истината за себе си. Той изтрезнял мигновено, отблъснал настрани полуголите красавици, скочил по бели гащи от твърдата капитанска постеля, облякъл дълго необличаните си служебни дрехи и препасал сабята си. После изведнъж съобразил, че е рано още да привежда в изпълнение плана си за отмъщение. На запад не се виждал никакъв бряг, корабът още се намирал в открито море и Боб Даути все още му бил нужен. Иначе трябвало сам Френки да се наеме с определянето на курса и местонахождението и с управлението на платната. Затова той подтиснал гнева си и отложил отмъщението за по-добри дни. Същата нощ обаче Били Смит изчезнал от палубата на кораба. Към един часа след полунощ го видял корабният кок, той се движел към кърмата, и то на четири крака. Тъй като по това време на денонощието верният Били винаги се движел така, кокът не му обърнал особено внимание. А на сутринта, на закуската, се разбрало, че Били вече не се числи в състава на екипажа и може би е в корема на някоя от акулите, които плували неотстъпно след „Златната кошута“ от Канарските острови насам.

Дали Били сам по собствено желание се е настанил там, или за това са го подпомогнали редовите пирати, смятайки, че той отива твърде далеч в уведомителната си дейност, не се разбрало. Според нас, по-вероятна е втората версия. На море такава дейност винаги е свързана с известен риск. Тук морето и акулите са съвсем наблизо, а нито морето, нито акулите знаят и могат да говорят. Дали обаче и Боб Даути е имал пръст в „аферата Смит“, и досега си остава неизвестно за историята.

Нейсе, пито-платено. Все от същите съображения, изложени малко по-горе, Френки решил да не вдига шум и по този въпрос. Ще му дойде времето да се вдигне и шум. Той изведнъж престанал да пиянствува и зарязал двете глезени красавици. Дори отстъпил едната, по-възрастната, на мрачния уелсец Бъркли, втория помощник-капитан, а с каква цел, ще видим по-нататък. Френки сега бил неотстъпно на мостика при пълно въоръжение. Случилото се с Били просто не му излизало от ума. На върха на гротмачтата по негова заповед ден и нощ бдял дежурен пират, на когото били обещани две кварти ром, ако пръв види и доложи за земя.

На петдесет и първия ден рано сутринта дългоочакваният вик „Земя!“ проехтял от върха на гротмачтата. Дежурният получил своите две кварти ром, а Френки заповядал на Боб Даути да се отправи на всички платна към най-близкия залив на материка. Такъв се оказал естуарият на Парана, известен с названието Ла Плата. Тук вестта за нападението на еретиците на Кадикс била вече дошла и когато „Златната кошута“ се насочила към защитеното с каменна крепост пристанище, била посрещната не с топовни салюти, а с истински залпове, които за малко не отнесли фокмачтата и бугшприта.

Наложило се да се търси пристан, колкото се може по̀ на юг, където властта на испанския крал все още се чувствувала твърде слабо, за да не кажем символично. Такъв залив бил намерен едва след 49 градуса южна ширина. Това бил Сан Хулиан, същият залив, където зимувал през 1520 година великият Магелан. На брега още стояла бесилката, на която безкомпромисният португалец обесил разбунтувалите се тъкмо тук испански офицери Кесада и Мендоса. Разгеле! Значи, намеренията на Френки се улеснявали, нямало нужда да губи време и да издига нова бесилка. Още със слизането на брега Джон Кросби и вторият помощник-капитан Бъркли се нахвърлили върху нищо неподозиращия Боб Даути и сложили на ръцете му предварително приготвените белезници. Току под бесилката бил набързо организиран военнополеви съд под председателството на Бъркли, а обвинението било поддържано от самия капитан. Боб Даути бил обвинен в измяна, защото си позволил публично да критикува своя началник, който на кораба олицетворява държавата и бога. Това било достатъчно за смъртна присъда, но Френки прибавил и още няколко обвинения, за да бъде всичко съшито с двоен дикиш. Помощник-капитанът трябвало да отговаря и за предумишлено убийство на матрос, и за съзнателно отклонение от истинския курс на кораба с цел да лиши екипажа от редица икономически изгоди и да се облагодетелствува по този начин вражеският испански кралски двор. Присъдата била, както и трябвало да се очаква, смърт чрез обесване. Дали на Боб Даути да изпуши една цигара (впрочем това едва ли може да се приеме за истина, тъй като по онова време тютюнът още не бил известен в Европа) и го обесили на бърза ръка. Присъдата и нейното делово изпълнение силно повишили авторитета на Френки сред отчаяната сбирщина, която се наричала негов екипаж. Всички разбрали, че „червенобрадият дявол“ не си поплюва, и оттогава вече за него се говорело само със суперлативи, което впрочем не е новост нито в старата, нито в бъдещата история на човечеството. За първи помощник-капитан бил избран уелсецът Бъркли, чиято заветна мечта най-после се сбъднала (може би на читателя вече става ясно защо едната от наложниците на капитана минала в негово владение). На мястото на Бъркли бил издигнат Джон Кросби. Научен от досегашния опит, Френки сметнал, че трябва да има някой, от когото и Бъркли да се бои за поста си.

Посрещането в Ла Плата показало на капитана, че на север той и неговият кораб едва ли ще харосат. Всички пристанища и крепости, както и всички испански и португалски кораби вероятно били предупредени за наличието на еретически пирати край южноамериканските атлантически брегове. Така че за изненада при нападение не можело да се разчита, а това, както вече видяхме в Кадикс, било най-силното оръжие на Френки. Оставал един-единствен път, този, по който през 1521 година преминал в Тихия океан великият португалец Фернан Магелан. Френки дал заповед на Бъркли да насочи кораба на юг, а сам той се затворил в каютата си при красивата Бианка с чувството за добре изпълнен дълг. В интерес на истината трябва да кажем, че него освен това отново го била засърбяла глътката.

Следващите дни преминали в незапомнен запой. Били изпити всички запаси от плячкосания в Кадикс адмиралски херес, а те съвсем не били малко. Бъркли също не се отличавал с голяма омраза нито към хереса, нито към рома. Подобно било положението и с останалите членове на екипажа, а трезвият Боб Даути, уви, вече го нямало на борда. Ето защо не бива да се учудваме защо „Златната кошута“ при цялото си желание и старание не могла да открие откъде е преминала ескадрата на Магелан, за да се озове в Тихия океан. Магелановият проток трудно може да се забележи и от заклети въздържатели, а какво остава за наш Френки и хората му.

Корабът, оставен сам на себе си, бил отвлечен от силните ветрове и от течението далеч на юг и това дало възможност на Френки да извърши втория си подвиг, който още веднъж обезсмъртил името му. Той пръв обиколил страшния нос Хорн, който дотогава дори не бил съзиран от нито един европейски пътешественик и мореплавател.

Как станало това ли? Ами и досега никой не е могъл да обясни. Всички на борда били мъртво пияни и когато изтрезнели, били вече в Тихия океан, и то без да загубят нито една мачта и нито едно платно. Това още веднъж доказва, че, изглежда, има някакъв ангел-хранител, чиято задача е да пази пияниците живи и здрави за щастие и радост на човечеството.

И тъй „Златната кошута“ била вече в Тихия океан. И то проникнала там през широката ивица море между Огнена земя и Антарктида, която по-късно признателните поколения ще нарекат „Протокът на Дрейк“.

А сега накъде? Какво да се прави по-нататък? Виното и ромът се изчерпали, запасите от пушено месо, сланина и сухари силно намалели, налагало се да се пие вода, а това не било по вкуса нито на капитана, нито на неговия екипаж. Всичко това, взето заедно, обусловило решението на Френки да отправи кораба право на север към богатите испански владения Чиле и Перу. Там имало и вино, и пържоли, и жени. Разбира се, всичко това било още в испански ръце, но ако се приложел принципът на изненадата, какво пречело да премине и в английски.

За щастие излязъл попътен вятър и „Златната кошута“ с пълна скорост се понесла в указаната посока. Брегът вдясно бил скалист и пуст, а над него стърчали покритите с вечен сняг върхове на неизвестни планини (казахме, че Дрейк не бил в добри отношения с географията, тези планини, Андите, вече били описани от испанските пътешественици). След около две седмици в далечината светнал фарът на пристанището Валпарайзо. Тук късметът, прословутият късмет на сър Френсис отново проработил. Градът бил съвсем слабо защитен. Испанците и за миг не допускали, че в тази тяхна част от света, подарена им с булата на папа Александър IV Борджия от 1493 година, някога ще се появят еретически разбойници. Жителите на града дори излезли масово на пристанището да посрещнат новодошлия кораб, който може би носел вести от далечната родина. Чак когато на гротмачтата на „Златната кошута“ заплющял от тихоокеанския вятър „Веселия Роджър“, паниката обхванала тълпата. Слуховете за „червенобрадия дявол“ били стигнали вече дотук, но се знаело, че той върлува в Атлантика. А ето сега изведнъж…

Жителите на Валпарайсо нито за момент не помислили за съпротива. Те избягали чак в Андите и оставили своя град в пълно разположение на Дрейк. Той естествено не губил времето си напразно. Само при споменаването на думата плячка този ленив пияница и развратник за миг се превръщал в невероятно енергичен, делови и съобразителен мъж. Така станало и сега. Той ограбил първо единствения испански кораб, хвърлил котва в пристанището, но златото, открито в него, не било кой знае колко. След това пиратите под негово лично ръководство се заели с града. Всичко, което имало някаква ценност, било пренесено в „Златната кошута“ и тя толкова се претоварила, че после се наложило част от плячката, на първо място жените, а после и някои битови предмети, да бъде хвърлена обратно в океана.

Тъй като сър Френсис малко се интересувал от географски открития и природни красоти, скоро му станало скучно във Валпарайсо. Публичният дом наистина (както и трябва да се предполага, жените от дома не избягали с останалото население в Андите) работел с пълна пара, но и тая работа в последна сметка омръзва. А богатите испански градове всъщност лежали още по̀ на север. Затова Дрейк, след като въвел на кораба що-годе сносна дисциплина (за тази цел бил обесен за назидание един от по-старите пирати), заповядал на Бъркли да води кораба към екватора.

В Каляо, пристанището на перуанската столица Лима, „Златната кошута“ пристигнала късно през нощта. На кея имало по това време около тридесетина испански каравели, някои от които добре въоръжени — това не ти било затънтената провинция Чиле. Поради тази причина Дрейк решил да не вдига много шум със своето пристигане, да не го превръща в парад. „Златната кошута“ тихичко се приближила до испанските кораби и хвърлила котва на няколко метра от тях.

Испанските моряци пиели ром на палубите и както и трябвало да се очаква, говорели с най-висок глас за работа — за бъдещите си рейсове, за товарите, които щели да пренасят, и за тяхното предназначение. Точно такива разговори били нужни на Дрейк. Цяла нощ прекарал той, скрит на кърмата заедно със своя преводач от испански, и успял да научи всичко, което го интересувало. В този период на жизнения си път сър Френсис вече не действувал стихийно и може с пълно основание да се каже, че той именно първи въвел научния подход в пиратството.

На разсъмване Френки заповядал на Бъркли да изведе „Златната кошута“ в открито море и там причакал точно този кораб, който му бил нужен. Капитанът на тежко натоварената каравела останал като гръмнат, когато Дрейк го назовал по име и му предложил да предаде доброволно всички ценности, които се намирали там и там (той назовал местата с изумителна точност). При това положение испанският капитан вдигнал ръце и заповядал на своите моряци да изнесат всичко скрито, след което бил освободен от Дрейк и изпратен по живо, по здраво, за да разнася още една легенда за „червенобрадия дявол“. Това Дрейк го направил нарочно, той вече знаел силата на устната пропаганда. Знаел, че ако славата му на непобедим и вездесъщ се разнесе, както трябва и където трябва, няма да има вече сила, която да му се противопостави из тия места. Така и станало. По-нататъшните набези на Дрейк доказали нагледно това. Щом някъде на хоризонта се появял неговият кораб с черния пиратски флаг на гротмачтата, испанците направо вдигали бялото знаме. Те били вече изучили вкусовете на пирата (злато, вино, жени) и предварително ги складирвали на палубата, за да не се губи време в излишни разправии.

Още около месец върлувал Дрейк в акваторията на Перу и Еквадор, а когато до него дошъл слухът, че главнокомандуващият тихоокеанския кралски флот е подготвил за борба срещу него около петдесетина добре въоръжени каравели, решил, че работата му тук в общи линии е привършена и че планът му, както се казва, е преизпълнен. Затова с първия попътен вятър се измел от тези твърде доходоносни ширини, за да извърши третия си, вече само географски подвиг, с който е известен на поколенията.

Като търсел места, където славата му още не е проникнала и следователно може да приложи своя прочут Дрейков принцип на изненадата, сър Френсис отвел „Златната кошута“ в такива северни ширини, в които още не бил стъпвал испански крак. На него се паднала честта да бъде първият европейски мореплавател, влязъл в дълбокия и удобен залив, където е разположен сега калифорнийският град Сан Франциско, по някакво странно съвпадение кръстен на името му. Тук сър Френсис нямало какво да прави, тук имало само облечени в кожи индианци, които не познавали не само цената на златото, но и самото злато, както лично се убедил великият мореплавател. Затова той, обзет за пръв път от патриотична гордост (като бил беден, не си спомнял за своята далечна зелена Англия), кръстил с подобаваща тържественост околните гористи хълмове с името „Нов Албион“ и дори забил на брега им английското знаме, сигурен знак, че отсега нататък те ще принадлежат за вечни времена на нейно величество кралицата. Местните индианци обаче, още щом платната на „Златната кошута“ се скрили зад хоризонта, изтръгнали знамето, а една от жените на вожда, най-младата, си направила от него модна поличка. Сър Френсис не знаел това, пък и да знаел, вероятно само би се засмял, защото между другото имал и известно чувство за хумор. Сър Френсис вече пътувал за своята далечна Англия, за която изведнъж му било домъчняло. Впрочем това не било толкова носталгична мъка, колкото напълно обяснимо желание да се появи внезапно в родния си Къмберлънд и да се похвали пред връстниците с богатството и славата си. И да покаже на стария си преподобен баща на какво е способен обесникът, на когото той още от най-ранно детство предричал, че ще свърши на бесилката. Впрочем този страх от бесилката и сега не напущал съвсем сър Френсис. Щом една страна се управлява от такава своенравна кралица и при това в критическа възраст, никога не знае човек кога и как може да увисне на въжето.

„Златната кошута“, естествено, не можела да се върне по същия път — там я чакали с отворени обятия испанците. Затова тя прекосила, за втори път след Магелан, Тихия океан, и то за рекордното време от 68 денонощия. През цялото това плаване Дрейк и неговите пирати не видяли нищо друго освен море и небе. Те използували времето си, за да осчетоводят и разпределят помежду си награбената плячка.

Най-после на хоризонта се показала земя — един от Марианските острови. Тук нямало злато, жените също не се понравили на пришълците и Дрейк не се задържал на острова.

По-нататъшният път на „Златната кошута“ вече минавал по места, известни на тогавашния цивилизован свят, и ние не намираме за нужно да ги описваме. Пък и нищо особено не се случило. Място за друга плячка на кораба вече нямало, а и Дрейк бил вече свръхбогат човек, за да си мърси ръцете с обикновено пиратство.

В средата на юни „Златната кошута“, след като пресякла Индийския океан, избягвайки по понятни причини протугалските военни кораби, заобиколила нос Добра надежда, навлязла в Атлантика и през септември хвърлила котва в плимутското пристанище, откъдето две години и девет месеца преди това тръгнала по своя славен път.

Първият лорд на Адмиралтейството граф Лейчестър дошъл лично на кея, за да посрещне своето знаменито, макар и непознато протеже. Той прегърнал и целунал три пъти развълнувания пират и му пожелал да бъде добре дошъл в кралството на нейно величество Елизабет I, която (това лордът прошепнал в ухото на сър Френсис) проявявала жив интерес към личността му.

Няколко дни след това Дрейк бил приет на тържествена аудиенция и от самата кралица в една от залите на Бъкингамския дворец. Тя го приветствувала с най-мили думи и лично окачила на бедрото му Ордена на жартиерата, от което благоразположението ѝ още повече се засилило. Пиратът имал нелошо, закалено от бурите и несгодите бедро.

Благородническата титла на сър Френсис била потвърдена и към нея било прибавено едно твърде богато имение в Южна Англия. Дрейк не пожелал имение в Северна Англия, защото дори и пиратите не са пророци в собствената си страна. В Северна Англия знаели за краварското му детство.

Следващите години сър Френсис прекарал в разкош и доволство като един от най-богатите хора на кралството. А когато фаворитът на кралицата граф Лейчестър изпаднал най-сетне в немилост, именно той написал най-аргументираната изобличителна статия срещу негово бивше сиятелство (по това време се бил достатъчно ограмотил, за да пише статии, а може би е наел и специален човек, такива хора винаги се намират). Благодарение на фактите, изложени във въпросната статия, бившият фаворит и граф Лейчестър бил осъден и изпратен на ешафода.

Дрейк доживял до дълбока старост и се ползувал с всеобщото уважение на своите съвременници. Той взел участие в разбиването на „непобедимата испанска армада“, при което прибавил към имуществото си още няколко милиона. Едва след смъртта му отново си позволили да го нарекат пират и нахален разбойник. Но това на него му било вече съвсем безразлично.