Жорж Сименон
Леля Жана (8)

Осма глава

Той се изкачваше бавно, стъпваше тежко, през три-четири стъпала спираше, но лицето му не бе нито тревожно, нито страдащо като при болни от сърце, беше по-скоро човек, който при всякакви обстоятелства гледа да не се притеснява, от време на време спираше, за да огледа стената и стъпалата пред себе си.

След него вървеше Луиз, още по-дребна, на стъпало по-ниска от него, и при всяко негово спиране се сепваше, не знаеше как да се държи, опитваше да му заговори от благоприличие.

— Стъпалата са стръмни — промълви тя при първото спиране, като че ли искаше да се извини.

Той не се обърна, нито й отвърна и сякаш гърбът му изразяваше цялото му презрение към подобни банални и излишни подхвърляния.

Притеснена, тя повторно се помъчи да обясни нещо в своя защита:

— Ако знаех, че снаха ми ще се разболее, щях да я настаня на първия етаж. Но тя сама избра стаята си.

Отново никаква реакция. Продължиха да се изкачват нагоре. На колко ли години беше нотариусът? Отначало Жана го взе за сина на един, когото тя познаваше навремето и още от дете го смяташе за старец. Навярно наближаваше деветдесетте, а може би ги беше навършил. Все още беше строен, но розовото му лице контрастираше неестествено с белите, късо подстригани коси.

— Жана, нотариусът може ли да влезе?

— Разбира се.

Той пристъпи с пълно безразличие, държеше се, сякаш е дошъл да огледа къща, обявена за продан, и с професионално любопитство поогледа Жана. Очевидно той нарочно се държеше така неучтиво и пестеше всяка дребна любезност, която хората обикновено разменят помежду си. Вместо да й каже „добър ден“ или с общи и банални въпроси да я запита за здравето, той изрече една-единствена дума, таейки в себе си навярно онова старческо злорадство пред по-млади хора, които се измъчват от някоя болест.

— Водянка ли е?

Спомни си, че в сравнение с него навремето тя бе едно малко момиченце, което още тогава се впечатляваше от него, и сега му отговори почти по детски:

— Не е страшно. Малко почивка, и ще се оправя.

— Така се казва обикновено.

— Вече ми се е случвало.

Жана виждаше, че Луиз беше много притеснена, но не така вцепенена или истерична, както я беше виждала през последните дни. Сега тя изведнъж се бе озовала пред конкретни проблеми.

— Господин Бижоа не искаше да се качи. Но аз настоях да повтори пред теб онова, което ми обясни току-що.

— Седнете, господин Бижоа.

Той не пожела да седне на малкото столче до леглото, което тя му предложи. Отмести го, взе си друг стол от дъното на стаята и преди да седне, го огледа, за да се увери, че е стабилен, или за да определи цената му.

— Прочетохте обявлението ми, нали? — започна направо той.

И без да чака отговор, продължи:

— Поради ваши лични съображения, които са ми известни, вие предпочетохте да ви смятат за умряла. Пренебрегнахте всяко наследство, мислейки, че никога няма да се върнете обратно, но както виждате, в_ _крайна сметка се завърнахте.

— Но не за наследството — побърза да възрази тя. — И ако ви помолих да се качите…

Тя държеше да обясни както на него, така и на Луиз, че намерението й бе да се откаже окончателно от наследството, и то по законен ред, че това бе необходимо, но той я прекъсна.

— След като нещата стигнаха дотук, няма никакво значение какво възнамерявате или какво сте възнамерявали да правите.

Като че ли никой друг не познаваше така добре като него семействата от този край, с техните тайни. Познаваше родителите и децата не само на семейство Мартино, знаеше отлично и най-малките подробности за града.

За какво ли си отмъщаваше той с този леден тон, в който прозираше ако не задоволство, то поне някакво наслаждение от чуждите несполуки.

Може би защото Жана бе легнала и с подпухналото си лице и подутото око изглеждаше съвсем окаяна. Луиз се опита да смекчи положението.

— Нотариусът Бижоа донесе лоши новини.

— Зная. Разговарях надълго и широко с господин Салнав.

Нотариусът повдигна рамене презрително.

— Горкият Салнав не знае абсолютно нищо.

Тя попита смутено:

— Семейство Физол ли имате предвид?

— Те нямат нищо общо. Господин Физол ми телефонира тази сутрин в кантората с молба да задвижа въпроса с наследството, на което му отговорих, че нещата са вече задвижени.

— Жана, всичко е много по-сериозно, отколкото си го представяш.

Сега Луиз се бе поуспокоила, владееше се много повече, отколкото преди. Изглеждаше сломена, но не се оставяше да я носи течението.

— Ще бъдем принудени да продаваме.

— Да продаваме къщата?

— Да, госпожо — намеси се старецът. — Къщата, всичко, което има в нея, избите и търговското предприятие. А дълговете, които ще останат, пак ще бъдат големи, така че, ако Робер Мартино беше жив, щеше да се изправи пред големи неприятности. Няма нито да го защитавам, нито да го упреквам, понеже отдавна вече не очаквам нищо от хората. Но тъй като добре го познавах, още в събота, когато се разделихме, аз знаех какво ще направи.

— И смятате ли, че това е било най-лесното?

За миг той надменно замълча. И в погледа му към дебелата жена, легнала срещу него, също имаше надменност. Поизкашля се, бавно измъкна носна кърпа от джоба си и заяви, като че ли той единствен разбираше смисъла на думите:

— Познавах дядо му, познавах баща му, познавах братята му, познавах го и него. Познавам и децата му.

— Защо дойде при вас?

— За какво може да дойде човек при мен в събота вечер, след затварянето на кантората?

Не знаеше дали той се бе държал с Луиз по-човечно и по-разговорливо долу. Но във всеки случай разговорът им бе продължил много дълго. Навярно смяташе, че разговорът, който го принудиха да води повторно, е излишен, и затова сега си отмъщаваше.

— Зная, че брат ми имаше нужда от пари. В понеделник сутринта в касата нямаше нито един сантим.

— Но в понеделник господин Салнав ми даде пари! — възкликна Луиз, която изведнъж осъзна какво казва и засрамена погледна зълва си.

— В общи линии — каза нотариусът — финансови нужди се наричат онези, които горе-долу могат да бъдат задоволени. Но отвъд известна граница или цифра, отвъд съотношението между това, което липсва, и онова, което би могло да се осигури, това аз не зная вече как се нарича, а вие си служете с каквито искате думи. Счетоводителят си блъска главата над разни дребни сметки и се плаши като дете. Всъщност той е едно дете, спомням си дядо му, когато продаваше по къщите зеленчуци. Върнахте се в неподходящ момент, госпожице Мартино, и навярно щеше да е по-добре да си стоите там, където сте били.

Той натърти на обръщението „госпожице“, не я нарече „госпожа Лоер“, знаейки сигурно, че тя никога не се бе омъжвала. Тя се сети, че той бе нотариус и приятел на лелята на Франсоа Лоер.

— Изчаках да свърши погребението, за да изпълня своите задължения. Но не разбирам защо госпожа Мартино настоя да се кача и да ви повторя това, което вече съобщих на нея.

— Какво ви каза в събота Робер?

— Това, което се казва винаги в подобни случаи. Беше съсипан, но и от по-малко човек можеше да изглежда така. Не виждаше никакъв изход и логично погледнато, наистина нямаше такъв; мъчеше се да изнамери някакъв изход и изглежда, се надяваше, че като съм негов нотариус и най-вече защото съм бил такъв и на баща му, ще направя нещо.

— От колко се нуждаеше?

— От няколко милиона. С ликвидирането на всичко налично, и то на най-висока цена, в най-изгодния случай ще успеем да покрием горе-долу половината от дълговете. Затова обясних преди малко на госпожа Физол, че въпросът с унаследяването според мен е напълно уреден. На наследниците не им остава друго, освен да се откажат от правата си. В противен случай ще се озоват пред смазващи дългове, които цял живот няма да могат да изплатят.

— Как е достигнал до това положение?

— Очаквах този въпрос. Снаха ви вече ми го зададе. Всеки път ми го задават. Хората живеят под един покрив, спят в едно легло, само някакви стени ги делят, виждат се по три пъти на ден на храна, и един хубав ден са много учудени, че не знаят нищо един за друг.

— Забравяте, че напуснах града преди тридесет и седем години.

— Много добре си го спомням. Именно аз посъветвах баща ви да не ви търси, всъщност това беше в характера му. Бях също така убеден, че пускането на обявлението във вестника, което законът налагаше, ще е безпредметно.

— Знаехте ли къде съм?

Той я погледна, без да отговори; когато гледаше хората по този начин, погледът му сякаш идеше от друг свят — скован, леден, черно-бял, без никакъв оттенък.

Докато примирено изчакваше неизбежните въпроси, той навиваше някакъв голям часовник, който бе извадил от джоба си.

— Няма ли да ми кажете нещо по-конкретно?

Това като че ли го изненада.

— Защо? Каквото имах да казвам, го казах на жена му.

— Може би сте искали да й спестите някои тревоги?

Предположението бе толкова безсмислено, че реакцията му я накара цялата да се изчерви и да се почувства унизена.

— Моля да ме извините. Сега съжалявам, че ви накарах да изкачите двата етажа. Преживяваме семейна драма и аз гледам с каквото мога да…

— Няма никаква семейна трагедия.

— Добре — отвърна рязко тя.

— Има хора, които преуспяват, и други, които губят. Едни се издигат, други се провалят. Отсрещното семейство, което скоро пое хотел „Аньо д’Ор“, в момента се изкачва нагоре. Момчето беше сервитьор, а жена му е дъщеря на бедни италианци. След десет години ще закупят две-три къщи в града или някои селски ферми. И ако не беше малко рано за тях, те щяха да бъдат купувачите на това жилище, с което навярно щяха да разширят хотела.

Тази тема като че ли му допадна, вече нямаше нужда да го подтикват да говори.

— И вашият дядо беше човек, който непрекъснато се издигаше.

В албума имаше две негови снимки. На едната — облечен в ловен костюм с бронзови копчета, тънки мустаци, кожени жартиери, с пушка в ръка и приклекнало куче в краката му — той приличаше на бракониер, готов да убие полицаите.

Той бе съдържател на „Аньо д’Ор“ по времето, когато мостът все още бе дървен, когато двата бряга на реката не бяха още покрити с камък, когато имаше една-единствена странноприемница за коларите. Не знаеше нито да чете, нито да пише. И тъй като по това време кланицата все още не беше построена, хората идваха да убиват воловете и телетата в неговия сайвант, а после миеха кожите в реката.

На тази снимка, направена на тънък позлатен метален лист, той беше на около четиридесет, но от втората гледаше старец със силно набръчкано лице, с бели бакенбарди, и категорично изражение, който явно искаше да изтъкне достойнството си.

По онова време вече бе закупил земята, където се издигаше сегашната къща, и бе построил първите изби.

Синът му, бащата на Жана, бе поел на свой ред търговията с вино, изоставяйки странноприемницата, от която други хора бяха направили сегашния хотел.

Луи беше едър и силен мъж, експанзивен, пиеше здравата, но Жана никога не го бе виждала пиян. Жена му бе починала при раждането на Робер, най-малкото от момчетата, и останал вдовец, той търсеше утеха при слугините.

— И вашият баща също се издигаше — продължаваше нотариусът с безразличен тон. — И навярно щеше да има и други преуспяващи от фамилия Мартино, ако двамата ви по-големи братя, Жерар и Емил, не бяха убити във войната през хиляда деветстотин и четиринадесета година.

Той знаеше на пръсти историята на семейството и никак не се смущаваше да я разказва.

— Остана само Робер, който направи каквото можа, задържа се горе-долу, дори на моменти, при благоприятно стечение на обстоятелствата, смяташе, че и той ще понапредне. Мога да ви разкажа петдесет подобни случая, и то за тукашни хора. Оставаше само една възможност. Но нищо не е сигурно. Може би Жулиен щеше да направи нещо. Той имаше амбиции. Щеше да стане най-малко адвокат в Поатие, а може би и в Париж, или пък съдия?

Той сложи на езика си някакво хапче, разтвори носната си кърпа, шумно се изсекна, после я огледа с любопитство.

— Снаха ви искаше да чуе какво мисля за бъдещето на тези, които остават, и аз й го казах. Смятам, че като продадете къщата, и дума не може да става да продължавате да живеете тук. Анри го късат вече два пъти на матура и няма повече право да се явява. И както няма занаят, нито пък някакви специални познания, а и сигурно ще се възпротиви, ако го накарат да започне работа като ратай в някоя ферма, той в крайна сметка ще се озове на канцеларска работа. Било в Поатие, било в някой друг голям град.

Предполагам, че майка му ще го последва. Иначе не виждам от какво ще преживява тя. Мадлен ще припечелва нещо като продавачка в някой магазин, като маникюристка или на каквато и да е друга работа. А вие, щом досега сте издържали, няма да ви е трудно. Остава другата.

Едва в този момент на Жана й мина мисълта, че навярно имаше някоя по-особена причина, заради която старецът се държеше така грубо, че проявяваше жестокост не само от някакъв си извратен садизъм.

— Каква друга?

Тя погледна към Луиз, която, разбирайки, за какво става дума, извърна глава.

— Майката на другото дете — каза той, изпитвайки задоволство от предизвикания ефект. — От известно време насам вашият брат имаше и второ семейство, което живееше в едно предградие на Поатие, в малка къща, която той не бе закупил, а — уви — само наел за тази, която живее там.

— Коя е тя?

— Не я познавате. Не е от нашия край. Някакво момиче от семейство на бедни родители, което продаваше ръкавици в един магазин в града.

— Млада ли е?

— На двадесет и две години.

Жана се обърна към снаха си и я запита:

— Робер често ли ходеше при нея?

— Всеки път, когато казваше, че отива на обиколка.

— Ти знаеше ли за това?

— Един ден намерих в джоба на пардесюто му бебешка дрънкалка и си помислих, че е за Боб и той навярно е забравил да я даде. Но по-късно открих в портфейла му рецепта от детски лекар в Поатие, когото ние не познаваме.

— Говори ли тогава с него?

— Да — призна Луиз, поглеждайки към нотариуса, като по този начин молеше зълва си да не настоява повече в негово присъствие. — Това е стара история.

— На колко години е детето, господин Бижоа?

— На две, госпожице. Казва се Люсиен, като майка си. Но не си мислете, че те са виновни за неразумните постъпки на Робер. И ако една от къщите му струваше скъпо и му създаваше грижи, това не означава, че беше така и с другата, където имаше само три стаи, където се живее съвсем скромно. Когато той срещна това момиче, неприятностите му всъщност бяха вече започнали. По всяка вероятност заради несигурността и тревогите си брат ви е потърсил при нея малко спокойствие.

— Мисля, че ви разбирам.

Той махна с ръка, което означаваше, че според него няма абсолютно никакво значение дали тази дебела, бледа пришълка е разбрала, или не какво бе станало в душата на брат й.

— Преди малко снаха ви ме попита как е възможно съпругът й да остави семейството си в такова тежко положение. Предполагам, че и вие ще ми зададете същия въпрос.

— Не, няма.

— Бих ви отговорил, питайки ви на свой ред кой някога е правил за него каквото и да било, за да облекчи бремето му и да направи задълженията му по-леки.

— Разбирам.

— Тази жена нищо не иска.

— Продължава ли да работи?

— Брат ви не й разрешаваше — донякъде заради бебето, донякъде, защото в повечето случаи ходеше там ненадейно. В събота той ми говори най-вече за нея.

Луиз не се подразни, гледаше втренчено крака на леглото, подпряла брадичката си с ръка.

— Аз също не можах да направя нищо нито за нея, нито за детето, нито за когото и да било. От вторник, след като ходих при нея…

— В понеделник ли бяхте при нея?

Тя се чудеше, че открива в него един друг човек.

— Кой би се наел да й съобщи тази вест?

— Брат ми помоли ли ви за това?

— Помоли ме, в случай че нещо се случи с него, да отида и да представя така нещата, че да не го запомнят с лошо. Казвах ви, че от вторник сутринта тя започна да си търси работа. Вторник вечерта тя ми съобщи по телефона, че си е намерила. А ако започна да обяснявам как е загубил състоянието си и много повече от самото състояние, ще бъде дълго и безсмислено да повтарям всички технически подробности, които предадох вече на съпругата му. Причината е, че вместо да купува вино и да го продава на клиентите си, в което се състоеше работата му, той спекулираше, като смяташе, че това е единственият начин да оправи компрометираното положение, в което бе изпаднал заради разни данъчни неприятности.

Той купуваше чрез по-късно изплащане, не знам дали разбирате какво значи това, само по документи, всеки път все по-големи количества, а напоследък и цели партиди. Това е същността на въпроса, която оня Салнав поради наивност така и не можа да проумее, понеже тези сделки се сключваха чрез един търговски посредник в Поатие и не фигурираха в неговата документация. Миналия месец Камарата гласува нов закон за вината и цените рязко спаднаха; за Робер това бе неочакван удар, който рано или късно щеше да дойде, но едва след месеци или години.

Конфискуването и предявяването на съдебния иск ще станат утре; още в събота той знаеше за това. Както виждате, нямаше много варианти за разрешение на въпроса. Според мен бяха само два. Ако щете — три, но той изобщо не се замисли върху третия.

— Какъв беше третият вариант?

— Да приеме съдбата си. Да се справи с нещата и по всяка вероятност да влезе в затвора.

— А другите два?

— Той избра единия от тях.

— Остава този, който е отхвърлил.

— До обаждането на младия Бернар, в неделя малко предиобед…

— Значи, докторът ви се е обаждал?

— Бях го предупредил.

— За това, което ще се случи ли?

— За това, което би могло да се случи. Бернар отдавна е в течение на нещата. Той му беше лекар и малко преди раждането на детето брат ви отиде да се изследва при него, за да се успокои, че няма никакво наследствено заболяване. Брат ви се притесняваше от напредналата си възраст.

— Значи доктор Бернар е знаел! — повтори тя като замаяна.

Сигурно в неделя сутринта той съвсем умишлено е бил останал вкъщи, за да изчака.

Той продължи от това място, до което бяха стигнали, преди да споменат за доктора.

— А последният вариант?

— Мислех, че може би ще замине в чужбина с жената и детето и ще започне отначало; все пак имаше възможност за оцеляване.

Изведнъж й се стори, че разбира. Но в съзнанието й нещата още не се бяха изяснили. Тя си представяше всичко нагледно, но нямаше достатъчно време да подреди в съзнанието си отделните образи и да изгради от тях една-единствена, свързана представа.

Навремето отсреща, на мястото на хотел „Аньо д’Ор“, имаше кръчма за пътуващите търговци, а близо до рекичката — дървен навес, където два пъти седмично колеха животни.

По-късно от другата страна на моста, на фона на синьото небе, се появи къщата, която тя добре познаваше, построена от същите тези Мартино. Но след Луи в къщата, която Робер още от детинството си считаше за затвор, вече нямаше какво да се оправя и като че ли нищо не можеше да се промени в нея.

Донякъде тя бе напуснала дома заради това; а Робер бе останал. Стаите бяха същите като едно време и дори след като прехвърли четиридесетте, Робер си бе останал дете, което трепереше пред баща си. А Луиз бе снахата, която търпяха, но непрестанно следяха, малката Тайфер, дъщеря на ексцентричния лекар, който се интересуваше от всичко друго, но не и от болните си.

Ненадейно дойде войната, след това смъртта на бащата, парите, които като по чудо се трупаха в касата, с надеждата благодарение на тях да се махне всичко и да се построи наново, най-после да се направи нещо!

— Бедният Робер! — каза тя.

— Да — отвърна нотариусът като ехо. — Не му достигна смелост.

Не стана ясно какво точно имаше предвид, дали намекваше за смелостта да замине, да се опомни, да се освободи от всичко, което се бе вкопчило и натрупало в него — грижа след грижа, ненавист след ненавист — и което с времето бе образувало толкова тежък товар, че той вече бе изчерпал всичките си сили, за да го носи.

Господин Бижоа погледна към Луиз, докато говореше, и Жана си спомни, сцената, която снаха й бе разиграла в неделя, една от многото добре познати сцени, после позвъняването на Анри, което често се бе случвало, от малкото нормандско селце, сянката на Мадлен с мокри шорти, която засрамена изчезна в коридора, и най-сетне Алис, която се развика по-силно и от бебето, готова да му счупи главата в стената.

— Предполагам — каза Жана, — че снаха ми не може да разчита на никакви пари, така ли?

— На абсолютно никакви. Има право да отнесе само лични вещи, по едно легло на човек, а в краен случай — и маса с няколко стола.

— Кога?

— Решението за конфискуване ще бъде обявено утре сутринта, а съдебният пристав ще дойде на другия ден, за да запечата къщата. Аз ще бъда тук. Анри автоматически става пълнолетен след смъртта на баща си, но на Мад, която няма още осемнадесет години, ще трябва да й се определи настойник. Госпожа Мартино ще ви даде по-подробни сведения, тъй като смятам, че обсъдихме всички важни проблеми.

Надигна се, тръгна към леглото й, а Жана вдигна глава и долови в очите му някакъв блясък, навярно ирония.

— Пожелавам ви да се оправите.

— Ще ви изпратя — предложи Луиз.

— Щом искате, въпреки че познавам къщата много преди вас.

— След това веднага се качвам, Жана.

— Благодаря.

Дезире се появи пред нея с чиния зелен боб.

— Е, ще се местите ли?

— Кой ти го каза?

— Чух част от техния разговор и не се надявам да ми заплатят.

— Моля те да ме извиниш. Не знаех.

— Това няма значение. Не казвам, че си виновна. Само че ще трябва да си търся нова служба. Собствениците на „Аньо д’Ор“ няма да ме вземат обратно, особено сега, в края на сезона, а положението е също го и в другите хотели. Никога не съм обичала да работя в частни къщи.

Тя наостри слух към вратата.

— Снаха ти се качва. Оставям те. Какво ще правиш в тази бъркотия? Надявам се, че поне имаш малко заделени пари?… Шт!… След малко се връщам.

Не можа да се сдържи да не подхвърли през смях, но все пак с чувството, че си отмъщава:

— А ти толкова държеше да чистим къщата до късно през нощта като пред сватба! И ме съветваше сутринта да действам предпазливо!

На стълбите се размина с Луиз, тя влезе, седна на стола, където седеше нотариусът, и мълчаливо загледа зълва си, която ядеше. Беше преминала стадия, когато човек се притеснява и вълнува. Пред нея вече, така да се каже, нямаше въпроси. В крайна сметка всичко бе станало просто. Виждаха се само ясните линии, които нотариусът Бижоа бе очертал с ликуваща жестокост.

— Децата знаят ли?

— Още не. Анри току-що се върна от приемната. Говори ми загрижено за някаква си поръчка, която не бил съгласен да достави, попита ме дали ще ядем, тъй като господин Салнав щял да го чака в два часа.

— А Мад?

— Играе с малкия. Не зная какво си й направила, но изглежда много радостна. Тя настоя да дадат биберона на Боб. Какво ти каза докторът?

— Нали е ужасно, че съм прикована за това легло! Всъщност, тъй като нямам дял от наследството, няма да имам право и на легло.

— Как ти дава сърцето да се шегуваш?

— Извинявай. Не исках да кажа това. Но разбираш ли, толкова се бях притеснила!

— За нас ли?

— За вас, за себе си, за много неща. Кой знае защо, едва пристигнала тук, си навих на пръста, че ще изиграя своята роля.

— Ти я изигра.

Дали Луиз бе забелязала с каква безкрайна загриженост от неделя насам Жана бе успяла да запази в къщата едно относително спокойствие, всичките й усилия, за да може днес сутринта всеки да се почувства отново като у дома си?

— Започнах да я играя, но я взех много присърце. Не знам каква бе причината, но се ръководех от представите си за дом. Струваше ми се, че докато стените са по местата си, докато всичко е наредено, всяко нещо е на мястото си, нещастието ще бъде предотвратено. Това е глупаво и навярно доникъде нямаше да стигна. Сякаш бях забравила, че именно заради същата тази къща едно време заминах.

— А Робер? Мислиш ли, че и той…

— Какво ти каза той?

— Кога?

— Когато му спомена за рецептата и бебето.

— Отначало ме излъга, твърдеше, че било случайно, история без значение, в която се бил заплел, дори не бил сигурен дали той е бащата, но бил принуден да изпълни дълга си.

— А ти повярва ли му?

— Да. Не можех да си представя, че може да съществува друго обяснение. И едва когато го помолих да не стъпва повече в Поатие, а да изпраща месечно парите на това момиче по пощата, и когато усети, че го наблюдавам, той избухна.

— Призна ли ти, че я обича?

— Да! И само това да беше! След толкова години това бе една ужасна изповед — порой от омраза, натрупвана дълго време, бликна от устата му. Крещеше ми, че никога не ме е обичал, че се бил оженил за мен само защото баща му искал жена за домакинството, добави, че ме бил избрал в знак на протест, тъй като аз съм била точно от този тип жени, които баща му не можел да понася.

— Не каза ли нещо за децата?

— Каза, но вече не го слушах, беше невъзможно, щях да полудея; имах чувството, че винаги ме е мразел и че открай време ме е изкарвал виновна за всичко, което не е вървяло в къщата.

— Преди колко време беше тази сцена?

— Първата — преди три месеца. Последваха и други.

— Но всичко си продължи постарому, нали?

— А ти какво си мислиш, че можех да направя?

— Е, да, разбира се — промълви Жана, хвърляйки изпитателен поглед на снаха си.

— Получих само обещанието му никога да не ни напуска.

— И той обеща ли?

— Закле се.

— Защо?

— Заради децата.

— А другото?

— Кое другото?

— Другото дете.

— Аз не съм виновна, че е направил дете на това момиче. Изведнъж започна да ме гледаш, както брат ти ме гледаше напоследък. Преди малко нотариусът се показа твърде нелюбезен и изглеждаше доволен, когато ми съобщаваше лошите новини. В края на краищата бях ли негова жена, или не?

— Естествено, в известен смисъл.

— Нали аз съм майката на децата му?

Жана въздъхна.

— Разбира се! Разбира се, Луиз! Хайде да не се разправяме. Не разбирам защо говорим за всичко това.

— Признай си, че ми се сърдиш.

— За какво?

— За всичко, за това, което знаеш, за моя характер, за начина, по който Анри и Мад се държат с мен. Имам чувството, че ме обвиняваш.

— Какво ще правиш сега?

— Мога ли да направя нещо друго, освен това, което каза нотариусът? Ти какво предлагаш? Ние дори нямаме с какво да си платим билетите за влака, за да заминем. Навярно имам право да продам бижута, но нямам такива. В най-лошия случай моята братовчедка ще ми заеме няколко хиляди франка, след като ми изчете дълго конско и ме накара да подпиша разни хартийки. Ти я познаваш. Вчера беше на погребението. Колкото е богата, толкова е и стисната.

— Кога смяташ да говориш с Анри и Мад?

— Не зная. Точно това исках да те помоля да направиш ти. Изглежда, те имат повече доверие в теб, отколкото в мен. Тази сутрин Анри, навярно заради това, което си му говорила, беше почти любезен с мен, а Мад просто се промени, след като слезе от стаята ти. Не зная какво да правя с Дезире.

— Не се притеснявай. Тя си тръгва тази вечер или утре. Не се надява да й платите.

— А ти какво ще правиш?

— Нали чу присъдата на господин Бижоа. Да продължавам, тъй като вече съм свикнала.

— Какво да продължаваш? Защо не останеш с нас?

Всъщност тя искаше да стигнат точно до този въпрос и напразно се преструваше, че очаква отговора на Жана най-спокойно.

— Не те ли е страх, че ще трябва да храниш още едно гърло с парите, които децата ти ще печелят?

— Аз също смятам да работя.

— Какво?

— Не зная. Гувернантка, касиерка, все едно. А ти ще гледаш къщата.

— А подутите ми крака?

— Нали сама каза, че всичко ще мине след няколко дни.

— Ами ако пак започне?

— Ще те гледаме.

— Ще си помисля, Луиз, обещавам ти. Дори вече мислих за това. Не можеш да си представиш колко мисли ми минаха през главата от тази сутрин.

— Изведнъж заговори като Мад.

— Какво искаш да кажеш?

— Като Мад, когато слезе долу. Като че ли се бе отърсила от грижите си и изведнъж й бе олекнало. Разговаря с мен много малко, но се държеше така, като че ли за нея вече нищо няма значение. Ти също — сякаш не вземаш нещата на сериозно. Ето че дори се шегуваш.

— Не се шегувам, Луиз. Само че, както и за теб, броят на пътищата, които мога да избера, значително намалява. Скоро, разбира се, ще остане само един, който ще трябва да приемем въпреки волята си.

В този момент лицето й помръкна, защото въпросът за избора й напомни за трите изхода на нотариуса и за този, който бе избрал брат й; и най-вече за другия, който той бе отхвърлил.

— Иди да хапнеш. Децата сигурно те чакат. Изпрати ми ги след това.

— Двамата едновременно ли?

Замисли се за миг.

— Защо не? В положението, в което сме…

Вече нямаше смисъл да стъпва на пръсти.