Жорж Сименон
Леля Жана (2)

Втора глава

По-късно вероятно щеше да си спомни и най-малките подробности, обноски, жестове, но в никакъв случай хронологичния им ред. Разбира се, отново виждаше как повдига резето на портата под замъгленото слънце в десет часа сутринта — неделното слънце; в този момент тя бе една стара и уморена жена, диреща милост; приличаше на онези безстопанствени кучета, които плахо спират до прага на някоя ферма и добре знаят, че или ще ги набият, или ще получат нещо за ядене. Сега като че ли се чувстваше по-празна и по-безплътна, отколкото преди малко, когато, задъхана, с всичките си килограми, следваше по стълбата дребната си, мургава снаха, която я водеше кой знае къде.

Но защо след това, вместо да даде на Луиз чашата вода, която Алис току-що бе донесла, тя я изля в лицето й? Рефлекс. Изведнъж нещо я бе отвратило в сгърченото лице на Луиз, която драскаше с нокти по гипсовите стени.

А младата снаха, която изглеждаше гола под черната си рокля и това несъмнено бе така, беше все още несресана, неизмита, криеше очите си с лявата ръка, подавайки кухненския нож с дясната; после веднага щом Жана го пое, хукна към стълбите и рече:

— Не мога да стоя при мъртвец. Това не е по силите ми.

— Поне повикайте лекар.

— Доктор Бернар ли?

— Който и да е. Важното е да дойде час по-скоро.

Изглежда, Алис се бе обадила. Трябва да бе слязла на един дъх до партера, защото бебето все още пищеше от първия етаж и виковете му продължаваха още дълго време. След като се обади по телефона от столовата — Жана разбра това по-късно, — Алис не остана да чака в къщата, а излезе на тротоара.

След чашата студена вода по лицето на Луиз се изписа някакво недоверие, жалко и едновременно смешно, но миг след това в очите й проблесна искра на омраза — очи на момиченце, което току-що е изяло пердах. Тя не излезе веднага. Навярно бе останала известно време, все така прилепена до стената. Едва след като положи на пода тялото на Робер, Жана се обърна, за да каже нещо, но видя, че на тавана нямаше никой друг освен нея и мъртвеца.

Беше съвсем спокойна. Чувстваше главата си изпразнена, неспособна да разсъждава и да взема решения. Вършеше всичко така, сякаш някой отдавна й бе казал какво да направи. В един ъгъл на тавана, зад купчина книги, стоеше старо огледало, в черна позлатена рамка, с олющена, на ръждиви петна амалгама; тя се запъти да го вземе, но видя, че е много по-тежко, отколкото изглеждаше, събори няколко книги, докато го довлече до брат си, и с много усилия успя да го наведе до посинелите устни на Робер.

Но в това време по стълбите се чуха стъпки — забързани мъжки стъпки, равномерни и успокояващи. Някакъв глас каза:

— Ще се оправя сам. Идете при бебето.

Едва сега името, което преди малко бяха споменали, нахлу в паметта й и придоби значение. Навремето родителите й дълги години имаха един работник в избите, с пъпчив нос, който се казваше Бернар и кой знае защо, децата го наричаха Бабилас. Беше съвсем дребничък, широкоплещест и много пълен. Винаги носеше прекалено широки панталони, с провиснало дъно, така че краката му изглеждаха още по-къси. Дали пък Бабилас не беше името на някое дресирано прасе, което бяха виждали в цирка?

Той живееше в покрайнините на града, близо до Зеления дъб, и имаше шест или седем деца, които идваха да го вземат от работа.

Като видя лекаря, разбра, че той е едно от тези деца, което е било съвсем малко, когато тя е заминала, и сега името му й беше на езика.

— Предполагам, че е мъртъв, докторе. Мисля, че добре направих, като прерязах въжето. Но не можах да го задържа и главата му се удари в пода. Просто ми се изплъзна от ръцете. Предполагам, че няма значение.

Трябва да беше четиридесет-четиридесет и две годишен, за разлика от баща си бе висок и слаб, но все пак имаше русите коси на Бабилас. Докато поставяше лекарската си чанта на пода, където бе коленичил, тя набра смелост да го попита, макар че той въобще не й бе обърнал внимание и дори не я бе поздравил:

— Вие сте Шарл Бернар, нали?

Изведнъж си спомни името му. Докторът кимна и докато нагласяваше слушалките си, погледът му бегло се плъзна по нея.

— Аз съм неговата сестра, Жана, — обясни тя. — Пристигнах тази сутрин… Или по-точно вчера вечерта с влака, но не исках да ги безпокоя и прекарах нощта в „Аньо д’Ор“.

Изведнъж се сепна при мисълта, че е можела да позвъни на вратата на брат си предната вечер и да го види все още жив. Сети се за полуосветената трапезария на хотела, за Рафаел, който й наливаше да пие, и мисълта за двете чашки коняк я накара да се почувства виновна.

— Нищо не може да се направи — заключи лекарят и се изправи. — Мъртъв е повече от един час.

— Навярно се е качил тук веднага щом снаха ми е отишла на неделната литургия.

Бебето продължаваше да плаче. Лекарят неусетно свъси вежди и погледна към стълбищната площадка.

— Преди малко Луиз бе тук — обясни тя. — За нея това бе страшен удар.

— По-добре да слезем долу. Оставил ли е някаква бележка?

Трупът закриваше почти целия лист хартия, подаваше се само едно крайче; тя успя да го изтегли и единствената дума, написана с едри букви, се видя: „Простете“.

Отначало нищо в поведението на Шарл Бернар не я учуди. Трудно можеше да си даде сметка кое обтяга до болка нервите: това бяха пронизителните викове на бебето, идващи от първия етаж, които отекваха в стените на къщата и се чуваха още по-силно.

Лекарят беше студен и резервиран човек, много въздържан в чувствата си, умееше да се владее. Но независимо от това той все пак беше син на Бернар, който добре познаваше цялото семейство, като дете бе играл в двора на къщата и сигурно се бе крил зад бъчвите в избата. И въпреки това той изобщо не се изненада, че Робер Мартино се бе обесил на тавана. Дори не мигна, като видя кратката бележка на мъртвия. Само лицето му едва помръкна както при среща с нещо фатално.

Дали поне се бе учудил, че Алис е на улицата, а Луиз не е до мъжа си?

Това, че вижда след толкова години Жана, и то при тъй необичайни обстоятелства, видимо също не го беше смутило.

Той повтори:

— Хайде да слезем.

Когато се озоваха на първия етаж, той уверено отвори вратата на стаята, откъдето се разнасяха писъците на детето. Майката лежеше по корем върху разхвърляното легло, заровила лице във възглавниците, затискаше с пръсти ушите си, за да не чува, а бебето, хванало здраво решетката на леглото, ревеше до посиняване:

Без да пита, Жана го взе, притисна го до себе си, писъците лека-полека позатихнаха, детето захлипа, а после започна да въздиша.

— Да не би да е болно, докторе?

— Преди три дни, когато идвах за последен път, не беше. Не виждам причини да е болно.

Учудена, че не чува повече писъците на детето, майката се успокои, понадигна леко глава и надзърна изпод разрошените си коси. После пъргаво скочи и разтърси глава, за да пооправи косата си.

— Извинете ме, докторе. Зная, че съм лоша майка. Достатъчно често ми го повтарят. Но не издържам: не мога да го слушам как плаче. Преди малко, като се качих, ми се искаше да му ударя главата в стената, а това продължава от сутринта, и то при положение, че всичко съм направила и опитала.

Учудена, тя погледна Жана с известно подозрение.

— Като не е в моите ръце, се успокоява. Колко пъти съм ви казвала, но вие все не искате да ми повярвате. Аз не съм нищо за него.

Жана и лекарят се спогледаха, леко смутени, и сякаш между тях се зароди някакво съучастничество.

— Къде е свекърва ви?

— Не зная. Чух я да слиза, да тършува нещо долу, после пак се качи и взе да снове насам-натам, да отваря и затваря врати. Мисля, че се е заключила в стаята си, което означава, че часове наред няма да иска да види никого.

Разбраха се от половин дума, като че ли говореха за познати неща, в които нямаше нищо странно и необикновено.

— Бяхте ли си вкъщи, когато свекър ви се е качил на тавана?

— Бях тук. Детето вече плачеше. Реве, откакто го нахраних, въпреки че изпи сиропа си. Чух стъпки по стълбите, но не обърнах внимание. След това свекърва ми се върна от църква и започна да търси мъжа си навсякъде. После някой позвъни и…

Тя погледна към Жана и се почуди как да я нарече. Явно не искаше да й каже „госпожа“. Но не смееше и да я нарече с малкото й име, а думата леля й беше още чужда.

— … и тя дойде.

— Трябва да уведомим полицията.

— Но защо, при положение че се е самоубил?

— Такъв е редът. Бих могъл оттук да се обадя на полицейския инспектор и да го изчакам, защото съм сигурен, че ще поиска да ме види.

— Телефонът е в стаята на свекърва ми и свекър ми.

После се поправи:

— Забравих, че свекърва ми се е заключила.

— Ще се обадя от долу. Не се притеснявайте. Зная къде стои телефонът. А в това време бих искал да убедите госпожа Мартино да дойде да поговори с мен.

Той не каза нищо на Жана, която го последва. Тя тръгна след него с успокоеното детенце, задрямало на рамото й, но нито тя, нито докторът виждаха нещо странно в това. Къщата й се струваше непозната, тъй като не само мебелировката и тапетите бяха сменени, но липсвала и някои стени. Шапката стоеше все още на главата й и едва след като влезе в трапезарията, тя я свали с едната си ръка и я остави на масата, без да разбужда детето.

— Ало! Полицейският инспектор ли е? А, вие ли сте, Марсел? Предполагам, че инспекторът не е на работа тази сутрин? Бихте ли ми казали къде мога да го намеря? Обажда се доктор Бернар.

Странно беше, че някогашното хлапе Бернар, което бе запомнила с къси панталонки, прекроени от стари панталони на баща му, сега говореше така спокойно и с авторитет. Сигурно живееше в нова и хубава къща и по всяка вероятност бе женен. Беше почти сигурна, че има деца, че обаждането на Алис го бе заварило, когато се е прибрал както всички други от неделната литургия.

— Благодаря, ще се опитам да се свържа с него.

После той спокойно набра друг номер.

— Госпожа Гратиен? Обажда ви се доктор Бернар. Благодаря. А вие? Научих, че инспекторът е при вас, бих искал да му кажа нещо. Извинете, че ви безпокоя, но е важно. Още веднъж ви благодаря. Ще почакам.

Все още със слушалката на ухото, той, общо взето, за пръв път, откак беше дошъл, се обърна лично към Жана. Интересно защо това толкова я впечатли. Нямаше нищо особено нито в погледа му, нито в гласа му. Не натъртваше думите си, за да подчертае онова, което имаше предвид. Те бяха съвсем обикновени, но тази сутрин добиваха особено значение. Жана имаше чувството, че долавя цялото им съдържание, цялата им тежест, и знаеше, че в отговорите й той навярно ще намери някакъв друг смисъл.

Това, за което той я питаше, можеше да изглежда съвсем обикновено.

— Ще поостанете ли тук?

— И аз още не зная. А тази сутрин пък съвсем не знаех.

— Видяхте ли другите от семейството?

— Не, само снаха си Луиз и нейната снаха. И двете изглеждат много уморени, нали?

Тя се поколеба за миг, после добави:

— И брат ми ли беше така уморен?

Не можа да й отговори, тъй като инспекторът, когото бяха отишли да повикат от дъното на градината, където ловял риба, се обади.

— Ало! Ансен! Безпокои ви Бернар. Добре съм, благодаря. Звъня ви от семейство Мартино. Робер Мартино се е обесил тази сутрин на тавана. Да, да, мъртъв е. Беше вече много късно, когато пристигнах. Не, нищо не можеше да се направи. От тежестта му един вратен прешлен не е издържал. Да, бих предпочел, ако ви е удобно. Започвам доклада си и ви чакам тук.

Жана не повтори въпроса си, понеже й се стори неуместен. Той повече не я заговори. Бебето бе заспало, бузките му бяха зачервени, дишането му все още беше хрипливо.

— Според мен трябва да опитате да склоните снаха си да отвори.

— Страхувате ли се от нещо?

Той и този път не отговори, но не изглеждаше разтревожен, само добави:

— Инспекторът сигурно ще поиска да говори с нея. Това е напълно естествено.

В този миг, изглежда, тишината в кухнята, чиято врата бе отворена, както впрочем и повечето врати в къщата, му направи впечатление и той попита:

— Прислужницата не е ли тук?

— Доколкото знам, вчера е напуснала, без да предупреди. Тази сутрин очакваха друга, но тя не дойде.

Не последва никакъв коментар. Той бе извадил от чантата си тефтер, бавно разви капачката на писалката си и се приготви да пише в единия край на масата.

— Опитайте се все пак да сложите детето да легне. Може би няма да се събуди. Тежичко е.

За втори път тя бавно се заизкачва по стълбите, без да тропа, държеше едното си рамо по-високо, за да не смущава бебето, усещаше притиснатото му и запотено телце. Когато стигна до първия етаж, тя не почука на вратата. Алис бе отворила прозореца, който гледаше към реката, беше се надвесила навън, тънката и черна рокля се бе прилепила по бедрата й, пушеше и димът от цигарата пълзеше по косите й.

Жана влезе, внимателно положи детето в креватчето му и в този миг Алис се обърна и рече сърдито:

— Омръзна ли ви? Ако го оставите, ще се събуди и ще се разплаче още повече.

— Шт!

— Както искате. А колкото до свекърва ми, тя изобщо не отговаря. Все пак опитайте се да я вразумите. Може пък вие да успеете.

— Тя плаче ли?

Момичето повдигна рамене — приличаше повече на момиче, отколкото на жена — тялото й беше гъвкаво, но някак си неоформено, разрошените й коси непрекъснато падаха в очите и тя ги отмяташе назад с рязко движение, подобно на тик.

— Ще видите, че Мадлен ще се върне, когато всичко свърши!

Жана не знаеше коя точно е Мадлен, но по всяка вероятност трябва да бе дъщерята на Луиз, за която младата снаха й бе намекнала. Тя бе споменала и за син. Но и двамата ги нямаше.

Жана почука на вратата на спалнята, някогашната стая на баща й и майка й, и за миг си спомни, че тя и братята й бяха родени точно тук.

— Луиз! Аз съм, Жана. Доктор Бернар каза, че непременно трябва да излезеш, защото инспекторът ще дойде и ще поиска да говори с теб.

Мълчание. После се чу само леко изскърцване откъм леглото.

— Луиз, чуй ме. Трябва да направиш усилие и да надмогнеш себе си.

Не забеляза кога бе започнала да говори на снаха си на „ти“ — просто защото й беше снаха.

— След малко сигурно ще започнат да идват и хора, за да ти изказват съболезнованията си. Пък и децата ще се върнат.

Долови нещо като горчив смях.

— Отвори само за малко, да ти кажа…

Навярно Луиз бе пристъпила на пръсти, тихо като котка, тъй като Жана, залепила ухо на вратата, не чу никакъв шум и се стъписа, когато изведнъж вратата поддаде.

— Какво искаш от мен?

Беше неузнаваема. Косите й бяха разрошени, лицето й като че ли сега бе по-отпуснато, чертите й — по-неправилни, а от разкопчаната й рокля се показваше част от бельото и белите й меки гърди.

Тя погледна Жана с неприязън и злоба, странно свитите й устни изразяваха садистично задоволство; изведнъж й кресна толкова отблизо, че опръска Жана със слюнката си.

— За какво си дошла, а? Кажи де! Хайде, престраши се и ми кажи!

Жана веднага разбра, но не помръдна и не отговори. От самата мисъл за това тя се вцепени, гласът й секна и не можа да реагира. Всичко това й беше познато: очите, които сякаш сами се разкъсват, измъченото лице, трескавите и уморени движения.

— Искаш ли аз самата да ти кажа за какво си дошла? Нали вчера си пристигнала? Горкият ти брат сигурно е знаел това. Навярно си му писала или си му се обадила, че идваш. А може би някой му е казал, че те е видял в града? Хайде, хайде, не се прави на наивна! Разбра ме, нали? Да, да, много добре ме разбра. Навярно знаеш, че го уби именно ти с твоето призрачно появяване.

Понечи да се върне към разхвърляното легло и без да гледа зълва си, затърси някаква дума, която да изрази най-добре това, което чувстваше. Накрая избра една доста пошла и я изсъска през зъби:

— Мърша такава!

Сякаш от това силата й се възвърна, тя отново се опълчи и продължи още по-яростно:

— Хайде, Жана, не се стеснявай! Искай каквото ще искаш! Имаш право. Навярно всичко тук ти принадлежи. Знаеш ли, винаги съм го предчувствала, може би защото съм жена и имам нюх. Знаех си, че един ден ще се върнеш и че ще изглеждаш точно така. Напразно се правеше на мъртва, аз изобщо не вярвах, всъщност някой те бил срещал в една от ония мръсни страни, където си живяла. Хайде, искай си дела от наследството. Кажи си претенциите! Искай! Знаеш, че имаш право на това. Брат ти сигурно не се е осмелил да ти каже, че освен дългове почти нищо не е останало. Но засега леглото си е още мое и никой не може да ме изхвърли оттам. Иди да кажеш това на инспектора. Кажи му каквото искаш. Само се махай оттук, чуваш ли, махай се!

Тя изкрещя последните думи пронизително и така яростно тръшна вратата пред Жана, че я удари по челото и тя машинално се пипна по нараненото място.

Когато се обърна, Алис стоеше зад нея, спокойна, с подигравателен вид, сякаш нищо не бе чула или просто бе свикнала с тези сцени. Запали нова цигара от тази, която допушваше, смачка с крак фаса в лъснатия паркет и каза:

— Ще свикнете! Утре няма нищо да си спомня или ще ви се извини през сълзи и ще ви разкаже неизброимите си нещастия.

— През колко часа храните детето?

— Вие разбирате ли от тия неща? Мислех, че нямате деца. Яде три пъти на ден, второто му хранене е на обед.

— Какво яде?

— Яде от биберон. Млякото му е в хладилника. Там е и зеленчуковото пюре. Смятате ли да се заемете с това?

Жана слезе долу тъкмо когато колата на инспектора спря пред портата и тя отиде да я отвори. Не беше тукашен. Името му не се срещаше из техния край. Трябва да беше горе-долу на годините на доктора. Очевидно я взе за прислужницата, защото на влизане само подхвърли:

— Тук ли е още доктор Бернар?

— Чака ви в трапезарията.

Жана тактично излезе и ги остави сами. И тъй като не знаеше къде да отиде, влезе в кухнята. Сега тя беше модерно обзаведена, като по журнал, сякаш снета от витрина, беличка, с най-нови домакински уреди — нямаше нищо общо с някогашната кухня. Отвори хладилника да огледа съдържанието му, видя приготвените пържоли с доста сланина по тях и след като хвърли поглед към часовника, колебливо започна да върти копчетата на електрическата печка.

Килерът, който гледаше към двора, си беше на мястото, но стените бяха лакирани в бяло, бели бяха и рафтчетата, наредени с плодове и зеленчуци.

Двамата мъже тръгнаха нагоре по стълбите, гласовете им се чуваха все по-слабо, а накрая съвсем заглъхнаха. В мивката имаше изцапани от кафе чаши, мръсни чинии и прибори. Тя се сети, че имаше и по стаите, но просто бе забравила да ги смъкне долу.

Действаше инстинктивно. Без да мисли, без да си задава въпроси. Едва по-късно по лицето й се изписа някаква тъга. Зад вратата висеше синя престилка, тя я откачи, преметна я през врата и я завърза на кръста си. Нямаше смисъл да запретва ръкави. Топлата вода потече почти веднага, стана гореща и Жана, без много да чака, взе праха и гъбата, а от парата прозорците полека започнаха да се запотяват. Тракането на чиниите й беше познато. Тя се стресна, когато малко след това чу някой да кашля до отворената врата.

Беше инспекторът.

— Моля да ме извините. Не знаех коя сте. Позволете ми да изкажа съболезнованията си. Доктор Бернар ми каза, че ще е по-добре да не безпокоим тази сутрин госпожа Мартино, и аз напълно го разбирам. Бъдете така добра да й предадете моите най-искрени чувства и да я уверите, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да сведа формалностите до минимум.

— Трупът трябва ли да остане горе?

— Не е нужно, тъй като всичко е ясно. Повече от сигурно е, че няма да се наложи аутопсия. Следователно можете отсега да уведомите погребалното бюро и смятам — той погледна към чиниите, които тя изтриваше (от тях още се вдигаше пара), — че това е първото нещо, което трябва да направите, като се има предвид сезонът.

Докторът стоеше невъзмутимо зад него и сякаш спокойно наблюдаваше всичко, което става наоколо.

— Снаха ви едва ли днес ще има нужда от мен — каза той. — Но ако се наложи, потърсете ме вкъщи, ще бъда там целия ден.

Тя каза само:

— Благодаря.

* * *

Часът беше единадесет и половина, когато представителят от погребалното бюро дойде с двама помощници. За свое успокоение Жана почука на вратата на снаха си, но не последва никакъв отговор. Беше все още по престилка. Ръцете й миришеха на лук.

— Естествено най-добре ще е да го сложим в синята стая — каза тя, след като огледа стаите от първия етаж.

Но Алис, която вървеше след нея, измърмори раздразнено:

— Но това е стаята на Мад.

— А съседната стая?

— Тя е на Анри.

— Е, какво пък, ще се наложи единият да спи на втория етаж. Не можем да оставим трупа горе.

— Разберете се с тях. Колкото до мен, тази нощ няма да спя вкъщи.

Жана не й отвърна. Гробарите свалиха трупа в стаята и се затвориха с него.

От другата страна на моста, над улицата, беше опънат голям лозунг; през отворените прозорци удивително ясно се виждаха групички хора, скупчени по тротоарите; кафенето пред „Аньо д’Ор“ беше претъпкано; за миг къдравите коси на Рафаел проблеснаха на слънчевата светлина. Имаше колоездачно състезание и се очакваха първите финалисти, които вече се бяха появили на върха на хълма.

— Къде е отишла Мадлен? — попита Жана.

— Да не мислите, че ми казва нещо.

— А кога замина?

— Тази сутрин, малко преди бебето да се събуди. Трябва да беше шест часът.

— Сама ли замина?

— Не, разбира се. Дойдоха да я вземат с кола. Чух, като й свирнаха откъм реката. Малко след това тя слезе.

— Кой беше?

— Приятели.

— Какви приятели?

— Във всеки случай момчета. Ще я попитате, като се върне. Знам само, че тръгна по шорти, защото всичките й рокли са в гардероба.

— Дали ще се върне рано?

— По-скоро рано сутринта. Обзалагам се, че е отишла да се къпе в Роаян.

— А брат й?

— Нали чухте какво каза майка му. Анри пак е задигнал колата. Чудя се как е открил ключа, защото баща му го беше скрил.

— Колко е годишен?

— Анри ли? Деветнадесет.

— А Мадлен?

— Леля сте им, а не знаете. Ах, да, вярно, че…

Тя демонстративно прехапа устни, така че да се забележи.

— Вярно е, че какво?

— Нищо. Това не ме засяга. Доколкото разбирам, дошли сте да живеете тук, в къщата.

Тя се взря в синята престилка на леля си и добави, без да изчаква отговора й — толкова той й изглеждаше неоспорим факт:

— Аз пък, ако искате да знаете, миналата седмица навърших двадесет години и съм живяла всичко на всичко само пет месеца със съпруга си. Сигурно разбирате какво означава това?

— Изглежда, бебето се пробужда.

— По дяволите! Пак това бебе. Идете вие, и без това се справяте по-добре от мен.

— Ще сляза долу да му приготвя ядене, а дотогава ти ще седиш при него. Разбра ли?

Жана никога не се бе чувствала така спокойна. Племенницата й не посмя да възрази, но направи гримаса зад гърба й и преди да се отправи към стаята, където бебето се бе раздвижило, запали нова цигара.

Когато Жана отвори фурната, кухнята сякаш се изпълни с музика. Бълбукането на соса, с който тя заливаше печеното, беше тъй обичайно за къщата, както песента на щурците нощем в полето. Капаците на тенджерите потропваха, вдигаше се пара.

— Точно така! Хайде, продължавай да крещиш, непоносимо човече! Щом майка ти дойде, и започваш да ревеш. Ако не млъкнеш, ще те дам на леля ти Жана…

Жана не се усмихна, нито се намръщи, само избърса с крайчето на престилката челото си, по което се стичаха капчици пот.

Агентът от погребалното бюро се появи с тефтер в ръка.

— Не искам да ви притеснявам, тъй като отлично разбирам положението, но трябва да се направи списък…

Тя не можа да разбере.

— Ще трябва да се разпратят много известия, тъй като господин Мартино беше познат и дълбокоуважаван в целия ни край. Колкото до клиентите му, ще гледам да се споразумея със счетоводителя.

— Ще кажа това на снаха си.

— Гледайте да не забави много нещата. А за религиозната церемония…

— Брат ми ходеше ли на църква?

— Струва ми се, че не. Не. Но съм убеден, че носеше у себе си християнската вяра.

Беше съвсем млад човек, който правеше всичко възможно, за да изглежда сериозен.

— Убеден съм, че госпожа Мартино ще иска опело.

— Мислех, че е невъзможно, че при самоубийства църквата не допуска…

— Простете, но аз съм запознат с въпроса. По принцип сте права. Има и по-важни неща и аз съм убеден, че те ще бъдат взети предвид. Но нали е възможно един човек да посегне на собствения си живот в миг на умопомрачение. Дори и в противен случай, при положение че смъртта не е последвала веднага деянието, и няколко секунди са достатъчни за пълно и цялостно разкаяние. Извинете ме за тия технически подробности. С ваше позволение ще поговоря неофициално за това със свещеника и ще ви кажа какво е неговото мнение.

— Благодаря ви.

Тя забрави да го изпрати. Двамата гробари чакаха отвън до портата. Отдавна бе загубила навика да затваря портата, но както едно време бутна резето.

Щом влезе в къщата, тя усети някаква тежест в кръста, някаква отпадналост, постоя известно време в средата на кухнята, без да знае какво да направи. Близо до нея на една етажерка бяха наредени подправките и бутилките, които използваха за приготвяне на някои ястия. На етикета на една от бутилките с позлатени букви беше написано „Мадейра“. Жана понечи да посегне към нея, но се възпря навреме. Това й напомни бюфета на гара Поатие и русите коси на Рафаел. После в паметта й изплува дребният силует на Дезире под мъждукащата светлина на трапезарията; сякаш отново чу монотонния й глас, с който тя изреждаше всичко онова, което се бе случило.

„Имах три деца, но загубих две…“

Стаята, леглото, в което бе останала да лежи колкото се може по-дълго, собствената си старческа миризма, която трябваше да вдишва, шумът от хотела, достигащ до нея, колите, блъскането на врати, кранчетата в тоалетните, жените, които сновяха насам-натам, децата, които хокаха.

За първи път от дълго време насам усещаше болка в гърба си. Вярно, че бе отвикнала да изкачва стълби, че бе пътувала много часове във влака, че корабът им бе настигнат от буря и че от това се бе почувствала зле, че бяха шест жени в третокласната каюта. Не се бе застояла в Париж. Бе вървяла право пред себе си, без да знае точно защо, без да знае дори какво иска и какво очаква. Имаше съвсем ясното чувство, че ако спре, нямаше да има сили да продължи.

Господи, колко бе уморена! И както обикновено в такива случаи краката й бяха отекли. Улисана, тази сутрин тя не забеляза, че краката я болят, и през цялото време бе седяла с новите си обувки, купени специално за идването й.

Бебето плачеше. Това я върна към действителността. А на първия етаж двадесетгодишната Алис, надвесена над перилата, намръщено й подхвърли:

— Нали чухте да му качите яденето?

Жана отново неволно избърса челото си с престилката, поусмихна се и като взе от бюфета една купа, каза:

— Ей сега ще стане. Идвам…