Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tante Jeanne, 1951 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Нина Герганова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2013)
Издание:
Жорж Сименон. Истината за Беба Донж. Леля Жана
Рецензенти: Албена Стамболова, Сирма Велева
Френска
Първо издание
Редактор: Албена Стамболова
Художник: Венцеслав Веселинов
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Людмила Стефанова
Дадена за набор ноември 1985 г.
Подписана за печат януари 1986 г.
Излязла от печат март 1986 г.
Формат 84×108/32 Печатни коли 16,50.
Издателски коли 13,86. УИК 14,26
Цена 1,65 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
История
- — Добавяне
Седма глава
— Седни.
Тя й посочи ниското столче, на което преди малко седеше доктор Бернар, но едно едва доловимо колебание от страна на племенницата й, нещо съвсем незначително, като онези излъчвания, които едва се улавят и от най-чувствителните стрелки на някои апарати, я накара да добави:
— Преди да седнеш, бъди така любезна и пусни щорите. Имам чувството, че от силната светлина очите ми се уморяват.
Това не беше вярно, но тя знаеше, че Мадлен бе престъпила в тази стая като в изповедалня, и щеше да е по-добре да се изолират от огрения от слънцето град. Носеше пак черна рокля, скоро се бе къпала; беше изключително спретната, косите й бяха грижливо сресани. Почти без пудра, без никакво червило.
Така изглеждаше много млада, почти ученичка, ако не бяха закръгленият й ханш и корем, които я правеха жена.
— Седни — повтори тя, тъй като девойката продължаваше да стои права, подпряна на облегалката на стола.
И двете млъкнаха, но не като предната вечер. Това приличаше по-скоро на размисъл между две жени, дълбок и целомъдрен. Мадлен все още не бе вдигнала очи към леля си, но вторачено гледаше подутата й посиняла ръка върху завивката. Жана виждаше как тя премигна с дългите си мигли; беше убедена, че брадичката рано или късно ще се повдигне и че до този момент не трябва да казва нищо.
И наистина, племенницата й вдигна глава, по лицето й нямаше нито усмивка, нито предизвикателство, четеше се само някаква умора.
— Какво мислите за мен? — попита тя, като напрягаше волята си, за да не потрепери.
— Маф, мисля си, че сега пред мен стои едно малко момиче, което би дало всичко на света, за да се почувства чисто.
Очите й се отвориха широко и се навлажниха.
— Откъде знаете? — едва промълви тя, преди да се хвърли върху рамото на леля си и да заплаче.
Рано беше за отговор. Нямаше какво да й отговори в този момент, а и нейните топли щедри сълзи, които течаха като из ведро, имаха своето значение и не трябваше да ги спира. Мад не отделяше лицето си от старата подута ръка и всяко потреперване на тялото й се предаваше на леглото, докато Жана замислено ровеше с другата си ръка в кестенявите меки коси.
— За… що… — промълви момичето между две хълцания — за… що?
Неохотно се усмихна на неспособността си да произнесе думите, зарида отново, но сега сълзите се стичаха по едно по-лъчезарно лице.
Лека-полека тя започна да се успокоява, но хълцането все още й пречеше да говори.
— Наистина е глупаво! Никога пред никого не съм плакала така.
Като че ли и тя си задаваше същия въпрос, както и доктор Бернар, или поне същия, наблюдавайки леля си, чието ляво око бе все още подуто. И други си го задаваха, и Луиз, и синът й, и самият господин Салнав, всеки по своему, та дори и Дезире озадачено си блъскаше главата.
Може би старата жена се усмихваше тъжно и някак си загадъчно много повече на въпросите на всички в къщата, отколкото на тези на племенницата си. Но Мад не можеше да разбере това. Тя беше още във възрастта, когато човек свежда всичко до себе си.
— Защо ми се доверихте?
— Навярно защото знаех, че няма да остана разочарована…
— За първи път някой ми вярва. Знаете ли това? Всички се отнасят към мен винаги с недоверие. Бях още малка, когато майка ми повтаряше: „Обзалагам се, че лъжеш!“ Дори и татко в случаите, когато се разнежвах с него, усмихнато ме питаше: „Какво искаш? От какво имаш нужда?“ А вие не казахте нищо, не ме разпитвахте. За нищо не ме обвинихте.
— Нали ти самата достатъчно се упрекваш?
— Да. Как е възможно да сте отгатнали това? Никой нищо не е могъл да ви каже, защото никой не смята, че мога да имам угризения, дори чувства. Смятат ме за студена, амбициозна, загрижена единствено за себе си и собственото си удоволствие. Най-вече за удоволствията си, нали?
Нейната иронична горчива насмешка прозвуча като фалшива нотка, която караше човек да се чувства неловко.
— Анри навярно ви е говорил за удоволствията ми, за моите удоволствия, за долните ми удоволствия. Снощи, като слизаше долу, той ми заяви, че всичко ще ви разкаже, за да се успокои, че ще ми попречите да замина. Очаквах да връхлетите в стаята ми разгневена, да ме обсипете с хиляди упреци и да ме накарате да се срамувам от поведението си. А вие не направихте нищо. И сега нищо не ми казвате.
Не отричайте. Разбрахте, че се чувствам омърсена. Ето например тази сутрин така яростно се изкъпах, като че ли е възможно да изтрия нещо от себе си. Всеки път, като се връщах вкъщи, се къпех. Ще ми се смеете. Дори косите си миех, а после до късно през нощта ги сушех.
Откакто говореше бързо и отсечено, тя се бе изправила; разхождаше се из стаята, на моменти спираше, за да погледне учудена леля си.
— Не искате ли да знаете защо направих това?
— Не.
— Сигурно знаете защо. А аз самата се питам дали знам и понякога си мисля, че го правя от някаква необходимост да се омърся.
Погледна наоколо стените с някакво отчаяние.
— Все тази къща, животът в нея, думите, които се произнасят, дребните занимания на всеки един… И по ваше време ли е било така?
— С тази разлика, че моят баща, когото ти познаваш, ни възпитаваше много по-сурово и ние нямахме право да говорим на масата, да излизаме без разрешение от трапезарията, да се разхождаме, без да ни придружава прислужницата. Не ни беше разрешено да му противоречим или пък да закъснеем дори минутка за обед. Ако слезех по пантофи или пеньоар, сигурно щяха да ми ударят шамар, но дори не ми е минавало през ум да направя подобно нещо. А и на никой друг. В седем и половина трябваше вече да съм си оправила леглото, стаята и да съм готова.
— Но все пак заминахте — каза Мад съвсем тихо, стеснително, като че ли това обясняваше всичко.
— На двадесет и една години.
— А преди това?
— Чаках.
— Преди това нищо ли не сте правили?
— Не.
— Съвсем нищо ли?
— Да.
— Защо?
— Не зная, Мад.
— Нямали сте удобен случай?
— Такива случаи винаги се намират.
— Тогава заради бога?
— На шестнадесет години вече не вярвах в бог.
— От…
— Да. Точно. Думата, която ти току-що употреби. От чувство за чистота. От представата, която си бях изградила за чистотата. Може би и защото знаех, че баща ми прави същото с всички прислужници, и един ден, втурвайки се в мазето, го сварих точно в такъв момент.
— Но моят баща не беше такъв. Поне аз не смятам така. Трябва да е било ужасно.
— Да. Бях само на тринадесет години и това страшно ме впечатли.
И като се усмихна, добави:
— Спомням си, че се зарекох да не правя това никога с какъвто и да е мъж. По-късно разбрах, че може да е много красиво, ако…
— Ако обичаш — добави Мад с горчивина. — А аз никога не съм обичала. Дори не зная дали изобщо съм искала да обичам. Но както и да е, вече не съм способна на това. Мъжете ме отвращават и понякога, когато съм с тях имам усещането, че си отмъщавам. Разбира се, това не е вярно. За нищо не си отмъщавам. Само си търся извинения. Не трябваше да започвам, разбирате ли? Но започнах, за да подражавам на другите.
Всъщност не. Не заради това. Исках да съм над другите. Винаги съм имала амбицията да съм нещо повече и по-добра от другите. Две години преди да завърша училище, бях първа по успех във всички класове. На предпоследната година по случайност бях едва втора, а следващата година не си дадох труд да работя и нарочно се наредих сред последните.
— Зная. И аз съм била от първите.
— До края ли?
— Да, вероятно поради горделивост. Но казвах, че е гордост.
— И от гордост ли изчакахте да станете на двадесет и една години?
— Вероятно.
— А аз, водена от същото чувство, започнах на петнадесет години! Смешно е да се говори така пред една леля. Никога не съм смятала, че това е възможно. Едва снощи го проумях, когато стигнахме до горния край на главната улица. За малко не се хвърлих в обятията ви, щом се върнахме, но ми се стори, че вие не желаете.
— Не си сбъркала.
— Защо?
— Защото беше още много ядосана и имаше нужда да се поуспокоиш. Всъщност сега ще е по-разумно да слезеш и да хапнеш нещо, а после да се качиш отново. Нали още не си пила кафе?
— Нямам нужда от кафе.
— Веднага след това ще се качиш.
— Но няма да бъде същото.
— В такъв случай иди до края на коридора и извикай на Дезире да ми качи чаша кафе и една филия. Освен ако не предпочиташ кифли?
— Мислите ли?
— Да.
— Не смея да й викам така пред цялата къща.
— Щом е за мен, тя няма да се разсърди. Знае, че съм болна.
Почти нищо не си казаха, докато чакаха Дезире, и в мълчанието им се криеше някакво особено съучастничество.
— Мисля, че сега вече можем да вдигнем щорите, нали? Сигурно очите вече не ви болят? Не бъркам ли?
— Не.
— Смятате ли, че Дезире знае?
— Имам пълното основание да смятам, че не знае.
— Всъщност ми е безразлично. Достатъчно много хора знаят. На моменти дори се гордеех с това; нарочно се показвах пред хората.
Те млъкнаха, защото Дезире пристигна с подноса и учудена го остави върху леглото.
— Сега вече си гладна, нали?
После изпитателно погледна към момичето.
— Какво става долу?
— Нищо. Бебето спи. Анри е все още в приемната. А госпожата — нарече я така заради момичето — е с нотариуса.
— Ти обади ли му се?
— Не. Той току-що пристигна. Не пожела да те види. Дори не спомена за теб. Съобщи за пристигането си само на госпожа Мартино.
— Благодаря ти.
— Все пак искаш ли зеленчуковото си пюре за обед? Вече минава единадесет часът.
— Няма значение.
— Взе ли си лекарството?
Когато най-сетне тя излезе, Мад изчака да срещне погледа на леля си, за да се нахвърли на подноса.
— Признай си, че бе много гладна.
— Добре, признавам.
— Заради майка си ли не слезе долу?
— В известен смисъл да. Много бих искала да ми кажете какво да направя. Не трябва ли да й се извиня?
— Според мен по-добре е да не й казваш нищо, все едно нищо не се е случило.
— А вие сърдите ли ми се? Беше ужасно грозно, нали?
— Достатъчно е това, което ти самата мислиш за постъпката си, Мад.
— За толкова много неща мисля, че вече се обърках! Дори и за това, което ви разказах тази сутрин. Изведнъж се питам дали наистина бях откровена, или ви разиграх някакъв театър. Но един ден може би ще ви покажа дневника си.
— Дневник ли си водиш?
— Отдавна вече нищо не съм писала в него. По-точно пишех едно време. И в дните, когато се чувствах отвратена от себе си, го изваждах и вписвах всичко, което мисля за себе си. А то никак не беше хубаво, разбирате ли? Казах ви, че… И аз вече не си спомням какво ви казах. Знаех, че ще ме изслушате и че ще ми повярвате; знаех, че се интересувате от мен. Почувствах го още от първия ви поглед. Но най-напред исках да ви заинтригувам. Всъщност може би останах тук, за да поговоря с вас. Исках да ви покажа, че си струва човек да се занимава с мен, но се мъчех да не ви разочаровам. Чак сега, лельо, казвам истината. Аз съм една мръсница. Една покварена личност. Когато ми разказвахте за баща си и слугинята, там в мазето, наведох глава, за да не видите, че се изчервявам, понеже аз правех точно обратното. Вечерно време ставах от леглото, за да надничам през ключалките, надявайки се да видя нещо.
— И видя ли?
— Не. Гасяха лампата. Но слушах и си представях разни работи. И още на тринадесетгодишна възраст лягах по един особен начин на корема си в леглото.
— Зная.
— И вие ли?
Леля й леко кимна с глава.
— А момичетата в училище разказваха ли мръсни неща, както правят сега?
— Някои — да.
— А рисуваха ли?
— Вероятно…
— На четиринадесет години вече знаех всички думи, които не трябва да се казват, знаех какво значат, а през това време вкъщи ме смятаха за напълно наивна. Много се ядосвах, когато братята ми се криеха по ъглите и си шушукаха, а след това прихваха и не искаха да ми кажат защо се смеят. Много скоро Жулиен отиде в Университета в Поатие. Не го виждах често и той ме считаше за хлапе. Не забелязваше, че раста. Но с Анри имаше малка разлика в годините, само две, затова направих така, че да проговори.
— И да те вземе със себе си.
— Да. Така започна. Но съм сигурна, че и без Анри щеше да стане същото, но малко по-късно.
После, като погледна леля си, добави със сериозен глас:
— Смятам се за покварена. Това е.
След малко, силно възбудена, добави:
— Не толкова заради самата постъпка, нали разбирате какво искам да кажа. В повечето случаи това дори не ми доставя удоволствие. И още преди да започна, зная, че след това ще се чувствам отвратена.
— Но все пак започна, така ли?
— Да. Именно затова казвам, че съм покварена. Правя го, за да не стоя вкъщи, за да изляза с кола; бих го правила само за да се покажа било пред приятелките си, било по главната улица с мъже, и то в отворена кола. Много хитро, нали? Или пък да седна в някое кафене като снощната жена, която видяхме. И аз правя като нея, затова толкова се засрамих, когато минахме оттам. Когато го правят другите, изглежда ужасно, глупаво и отблъскващо! Най-вече ужасно глупаво! И всичко това само и само за да се харесаш на мъжете, да ги накараш да се възбуждат, да ти казват глупави думи, хилейки се раздразнено, да те замъкнат на някой плаж, в някое казино, по дансинги, да те черпят с коктейли, а после да те целуват с дъх на алкохол и с все по-учестено дишане, а накрая, както понякога кучетата треперят по улиците, изправени на задните си крака, да те сграбчат в най-добрия случай на някое противно хотелско легло, край някое шосе или на задната седалка на колата. Защо приемам всичко това, лельо?
Сега вероятно й се искаше отново да спусне щорите, за да не вижда пред себе си лъчезарния град, главната улица, магазините, хотела „Аньо д’Ор“ с кафенето, където туристите вече бяха насядали на сянка на чаша аперитив.
— Понякога, когато се прибирам вкъщи, не смея да се докосна с ръце, преди да ги изтъркам с пемза, а през нощта дълго време усещам в устата си неприятния чужд дъх. Дълго време ходех да се изповядвам, понякога непосредствено след случилото се. Един ден свещеникът ме попита дали не изпитвам някакво физическо удоволствие, като му разправям най-подробно греховете си. Тогава си дадох сметка, че е прав. Не че изпитвах физическо удоволствие, но по този начин отново исках да бъда интересна, понякога дори надниквах зад решетката, за да видя дали съм го смутила.
Е, сега вече не ме ли смятате за покварена?
През седмицата си стоя вкъщи, гледам да се занимавам с нещо и навярно, ако бях надарена в някоя област, например ако бях талантлива музикантка или художничка, каквото и да било, това повече нямаше да ми се случи.
Но аз във всичко съм посредствена, дори в тениса и в плуването. И щом стане петък, започвам да звъня по телефона. Случайно срещнах един в Руан, който само чака да му се обадя, за да долети от Париж, където живее с жена си и трите си деца. С него бях в неделя.
Казахте ли нещо?
— Не, нищо.
Дали устните й не трепнаха? Дали не промълви сама на себе си: „Бедното момиче!“
— Хайде, признайте си, че ви разочаровах, че всичко това е много по-грозно, отколкото очаквахте? Е, добре! Ще ви кажа абсолютно всичко. Бях се зарекла специално за това да не казвам на никого, дори и на свещеника, защото, само като си помисля, ме хваща срам и започва да ми става гадно. Понякога… ох, колко ми е трудно да го кажа!… Не ме гледайте!… Понякога правя така, че да има още един мъж, който да ни гледа… Нали разбирате какво искам да кажа?… Той ни гледа и постепенно започва да се дразни… А на мен ми се ще да ми се възхищава, да подлудее, да смята, че аз единствена съм способна да…
И тя отново заплака, но този път различно, без да хълца, без да крие лицето си, без да се притеснява, че ще покаже разкривеното си лице.
И както говореше, от очите й потекоха сълзи, стигаха до крайчеца на устните й, после се стичаха надолу, потрепваха за миг на брадичката й, а тя продължаваше да говори, докато гласът й все повече заприличваше на този на майка й в моменти на криза.
— И как искате след всичко това да вярвам, че някога ще се почувствам чиста, че ще си имам и аз мъж, който да ме приеме за истинска жена и от когото да имам деца? Дори не знам дали все още мога да имам!
Неотдавна трябваше да ида на лекар, не доктор Бернар, лекар от друг град, който обаче отказа да ми помогне. Същата вечер се замъкнах до една отвратителна къща, където една старица ми направи… знаете какво. И всичко това, без никой да знае! На следващата нощ никой вкъщи не трябваше да чуе! Можех да умра съвсем сама в стаята си, с притисната възглавница върху лицето си, защото се страхувах да не би да извикам. А и парите, които трябваше да намеря на всяка цена, за да платя на старицата…
Оттогава не съм съвсем в ред, не се чувствувам както трябва. Вече няколко месеца как ме боли, но все пак не се отказвам. Вие, която всичко разбирате, ще разберете ли и това?
А мъжете нищо не забелязват. И се чувстват толкова горди и щастливи! Ако знаеха само какво мисля за тях и до каква степен ги мразя! Особено когато ги погледна съвсем отблизо, очи в очи, изражението на лицата им е особено.
Нещастна съм, лельо, наистина съм нещастна. Повярвайте ми! Моля ви да ми повярвате, дори и да съм ви излъгала за някои неща или да съм преиначила истината.
Вярно е също, че бих дала всичко, за да бъда чиста, да стана отново чиста и да остана такава. На седемнадесет години съм, лельо. Миналия месец ги навърших. Аз съм едно чудовище. Аз съм…
— Ти си само жена, малката ми.
Изведнъж Мад се стресна, застана като вцепенена, свъси вежди и недоверчиво погледна леля си. За миг се замисли, като се мъчеше да проумее казаното, преди да зададе поредния си въпрос, и с глас, в който прозираше предизвикателство, попита:
— Какво искате да кажете с това?
— Нищо друго освен това, което казах. Брат ти е мъж. Баща ти и дядо ти бяха мъже, и нищо друго освен мъже. Майка ти е жена. Ти си жена, Алис също.
— О, Алис е способна да направи всичко, което й мине през главата, без изобщо да се засрами.
— Какво знаеш ти?
— Когато това й се случи за първи път, тя си хвана съпруг.
— Който умря.
— Но това не й пречи да е „госпожа“ и да има положение.
— Какво знаеш ти?
— Все това повтаряте. Според мен повечето хора избягват да си създават проблеми, даже и да не са напълно щастливи, те се чувстват доволни от себе си.
— Пак ти повтарям: какво знаеш ти?
Загубила всякакво търпение, тя се възпротиви.
— Нима искате да кажете, че и вие също се срамувате от себе си?
— Да, и аз.
— Защо?
— Има много причини, дълго е да ти разправям цял един живот, но някой ден, ако все още искаш, мога да ти разкажа; днес ще чуеш само края, случилото се през последните дни, или така да се каже, вчера.
В неделя сутринта една стара дебела жена с кръгло лице почука на вратата на тази къща и понеже беше леля Жана, никой не се запита за какво идва тя.
— Да, вярно е.
— А леля Жана дойде тук, потънала от срам, да потърси последното си убежище, защото бе паднала толкова ниско, бе тъй уморена и отвратена от себе си, че искаше да измоли само едно кътче, където да дочака своя край.
Това бе последната й възможност, идваше отдалече, беше тъй изтощена, че се надяваше единствено да доживее края на пътуването си.
В Поатие, докато чакаше следващия влак, твоята леля Жана изпи два коняка, за да се окуражи, или това бе по-скоро само повод, криеше се да не я видят околните.
— Както прави майка.
— А вечерта отсреща, в хотел „Аньо д’Ор“, тя трябваше на всяка цена да изпие още един коняк, после още един и ако в неделя сутринта не дойде по-рано, то е само защото бе махмурлия.
Момичето подскочи от употребената вулгарна дума.
— В Париж, където прекара само една нощ, леля Жана в крайна сметка влезе в един гаден бар, седна зад тезгяха сред мъжете и започна да пие от големи омазнени чаши. А преди това, в Истанбул…
— Лельо!
— Трябва да изслушаш всичко това, то е важно и за теб, Мад. В Истанбул леля Жана, изучила вече слугинския занаят…
— Като Дезире…
— Та в Истанбул леля Жана упражняваше долния, най-долния занаят, който и самите мъже презират и са го нарекли с най-грубата дума, занаят, за който в повечето страни по света пращат в затвор.
— Вие…
Тя стоеше объркана, не можеше да повярва, гледаше дебелото лице на Жана, безформеното й тяло под завивката.
— Не. Не е това, което си мислиш. Аз само приемах клиентите, с усмивка на уста, разузнавах вкусовете им, и то с конкретни въпроси, разменяхме си многообещаващи усмивки — залог, че сме се спазарили, плясвах с ръце, както правят учителките, за да извиквам от салона цяла редица момичета по нощници, които те започваха да опипват като панаирджийска стока.
Свела глава, Мадлен не знаеше какво да каже. И леля й също мълча известно време, загледана в едно сиво гълъбче, кацнало на перваза на прозореца.
— Сега разбра ли?
Тя кимна с глава.
— Е, и какво разбра?
— Не зная. Май всичко.
— Можеш ли все още да ме гледаш?
Мад вдигна очи. След известно колебание. Очите й бяха сериозни, развълнувани.
— Е, това е! Вече няма да можеш да подпреш чело на ръката ми и да се наплачеш както тази сутрин. Но мисля, че така е по-добре.
— Добре направихте — каза тя, като преглътна с усилие.
Сега й се искаше да напусне тази стая, където бяха стояли доста време само двете, където бяха разкрили докрай най-съкровените си тайни.
— Сега можеш да слезеш. Надявам се, че нотариусът не си е тръгнал. Кажи на майка си, че бих искала да я видя и че може да се качи заедно с него.
— Добре, лельо.
— Измий си очите и си сложи малко пудра, преди да тръгнеш. Бъди така любезна и ми подай одеколона.
Мад го взе от скрина, който стоеше на същото място както преди четиридесет години, когато Жана бе на възрастта на племенницата си; Жана не се сдържа и й го каза:
— Това беше моят скрин, когато бях момиче. А това — моята стая. Хайде! Тръгвай!
— Благодаря.
Беше й трудно да тръгне. Почти толкова трудно, колкото и преди малко да дойде. Застана с отпуснати ръце сред стаята, после направи няколко вдървени крачки към вратата. В миг се обърна и насъбрала изведнъж сили, прекрачи към леглото, наведе се и докосна с устни дебелата ръка, ухаеща на одеколон.
Заради миризмата Жана за малко не й каза: „Виждаш ли, аз също искам да се почувствам чиста.“
Но щеше да прозвучи фалшиво. По-добре беше да не казва нищо. Чуха се само стъпките на младото момиче, което се отдалечаваше — отначало бавно, а после, някъде от средата на стълбището, внезапно заподскача надолу, както подобаваше на възрастта му.
Тя дочу как то извика долу на майка си още преди да е стигнало до гостната:
— Мамо! Леля Жана моли да…
Не успя да долови края, защото вратата се затвори. На леглото в стаята остана само дебелата Жена, цялата подута, с подпухнало ляво око, сякаш я бяха ударили, приличаше на улична пияница, към която родителите не даваха на децата си да се обръщат.
Усещаше устните и гърлото си сухи. Също като във влака ръката й машинално посегна към меката, топла плът на гърдите й, някъде в областта на сърцето, сети се за малкото шкафче в приземието, където Луиз криеше бутилките, и се запита дали Дезире щеше да се съгласи да…
После се отпусна под завивките, забравяйки за нотариуса, забравяйки всичко, затвори очи от изтощение и по-скоро с устни, отколкото с глас, изговори думата:
— Чиста!