Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tante Jeanne, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Жорж Сименон. Истината за Беба Донж. Леля Жана

 

Рецензенти: Албена Стамболова, Сирма Велева

Френска

Първо издание

Редактор: Албена Стамболова

Художник: Венцеслав Веселинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор ноември 1985 г.

Подписана за печат януари 1986 г.

Излязла от печат март 1986 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 16,50.

Издателски коли 13,86. УИК 14,26

Цена 1,65 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Пета глава

До последния момент тя се страхуваше, че семейство Физол, родителите на Алис, няма да си тръгнат, че навярно искат да изпуснат влака, защото знаят, че в къщата има празни стаи.

Следобеда тя бе забелязала, че Роже Физол, бащата, се бе заприказвал насред двора със счетоводителя, и видя как с фамилиарен и в същото време снизходителен жест му подава пура, която сигурно бе взел от кутията в гостната. Тя не придаде никакво значение на това.

Повечето от мъжете си бяха пийнали, хапнали и сега говореха на висок глас като на сватбено угощение, със зачервени бузи и бляскави очи. Малцина бяха тези, които не бяха отскочили до избите, и на излизане Жана ги виждаше как тържествено се ръкуват с пазача. Но към шест часа тя видя Физол да излиза от приемната сериозен и угрижен.

Братът беше непоносим. Сега, в отсъствие на Луиз, която стоеше все още заключена в стаята си, госпожа Физол ръководеше, така да се каже, обеда, говореше непрестанно за „следването на дъщеря си, на което за съжаление женитбата попречила“.

— А след това беше вече много късно, нали?

Искаше да каже „след смъртта на Жулиен“.

— Ужасно е на двадесет години да се озовеш сама и да поемеш отговорността за едно дете.

След като поиска пари за сладолед, хлапето напусна групата и сега те останаха единствените гости в разхвърляната къща, сред купища мръсни чаши и бутилки; бе задимено като в кръчма.

На Алис нито за миг не й мина през ум да помогне с нещо и тъй като Боб започваше да пищи, щом посегнеше да го вземе, през цялото време с него се занимаваше Жана.

Влакът за Поатие беше в седем и четиридесет, а наближаваше седем, когато Жана, минавайки покрай отворената врата, забеляза, че родителите Физол бяха изправени и тихо си говореха, а Алис се мъчеше да отведе брат си, който ближеше сладолед от фунийка.

— Бихте ли дошли за малко, Жана? — каза госпожа Физол, която от самото начало се обръщаше към нея с малкото й име, също като към роднина или прислужница, но по всяка вероятност по-скоро второто.

— Алис, отведи брат си. Поразходете се из двора или към реката, но не се отдалечавайте много, защото скоро тръгваме.

Докато чакаше децата да се отдалечат, тя обясни:

— Роже се питаше дали няма да е по-добре да почакаме до утре, въпреки че все още има време за влака, а и не сме си взели необходимото за нощуване.

Сега, когато бяха останали само възрастни хора, тя подканваше с поглед мъжа си, чиито мустаци миришеха на вино и пури и който за разнообразие бе запалил някаква извита лула.

— Преди да започнеш, искам да кажа още нещо на Жана, защото ми се ще да разбере, че сега се обръщаме към нея, тъй като без Алис да ни е разкрила каквато и да било тайна, много добре разбираме, че именно тя е поела къщата. И между нас казано, това никак не е лошо. Тази сутрин щях да потъна в земята от срам.

Жана стоеше права, не помръдваше, все още с престилка, тъй като голяма част от деня бе прекарала в кухнята, за да помага на Дезире в домакинството.

— Сега можеш вече да говориш, Роже.

Физол кашляше и полека всмукваше от лулата.

— Много е просто и аз смятам, че въпросът, който ще поставя, е напълно естествен. Вече казах две думи на счетоводителя във връзка с това. Той е сериозен човек, доколкото мога да преценя, но поради положението, което заема, разбира се, е длъжен да премълчи някои неща. Всъщност искаме да разберем кога ще отидем при нотариуса.

Жана продължаваше да го гледа, не се учудваше, но и не му помагаше, а той се мъчеше да влезе в ролята на делови човек и да говори колкото е възможно по-равнодушно.

— По принцип унаследяването на Робер Мартино е започнало. Не зная по време на кое управление се е женил, но имам всички основания да мисля, че е било по време на режима на общия съпружески имот. Така или иначе, сега една част се полага на децата, а като се вземат предвид някои обстоятелства, обстоятелства, на които станахме свидетели за пореден път и тази сутрин, мисля, че колкото по-бързо се вземат мерки, толкова по-добре. Естествено господин Салнав, както и очаквах, беше много уклончив, когато го попитах за състоянието на сделките.

— Поискахте ли от него разрешение да прегледате книжата?

Той се изчерви и побърза да отговори:

— Изобщо не съм настоявал. Въпреки че и аз имам понятие от тия неща, разбирам, че…

— Ако добре разбирам, вие желаете дъщеря ви да вземе своя дял още сега, така ли?

Този път майката отговори с нападателен тон, като едва се сдържаше:

— Не намирате ли, че това е напълно естествено? Отскоро сте се върнали в този дом, но предполагам, че сте видели доста неща, за да си дадете сметка, че това е една лудница, да не кажа нещо по-лошо. Ако все още не са ви казали, знайте от нас, че ние никога не сме били съгласни с женитбата на дъщеря ни с Жулиен. Бяхме решили да я изучим, изпратихме я в университета, но не за да я принудят да го напусне още на втората година. Тя беше едно дете, което не разбира нищо от живота. А той беше с четири години по-голям от нея, с известен опит и трябваше да знае как стоят нещата. Въпреки това той злоупотреби с нейното безсилие. И ако в крайна сметка дадохме своето съгласие да се оженят, повярвайте ни, беше, защото не можехме вече да постъпим другояче.

— Той почина — бог да го прости! — а тя продължи да живее в този дом заради детето. Но не получи нито помощ, нито обич — нещо, на което имаше право да се надява! Примери колкото искате, сама виждате. Прислужниците до една си отиват след няколко дни престой.

— Роже, остави ме да говоря. Зная какво правя. Известно ми е добре в какво упрекват Алис. Не съм сляпа, дори и днес успях да разбера какво става. Най-вече я упрекват, че не изпълнява ролята на прислужница за всичко. И ако тя не го прави, то е, защото донякъде аз й забранявам. Не съм научила дъщеря си да мие чинии и както никога не го е правила при мен, така няма да й позволя да го върши при други хора.

Имам и още нещо да кажа, ако се наложи. Дано ме разберете. Междувременно тя ще си остане тук, понеже това е неин дом. Искам да ви кажа, че тя ще защитава своите права. Преди малко моят съпруг ви зададе въпрос, на който вие не отговорихте.

— Искате да започнете унаследяването, така ли?

— Точно така. Искам всички сметки да бъдат прегледани най-подробно от компетентни хора, които нямат нищо общо със семейство Мартино. Ще има време след това да видим дали няма да изникне и друг въпрос. Сега, след като ви казахме каквото трябваше, пак ви повтарям, че колкото по-бързо, толкова по-добре. Бъдещето на едно дете в ранна възраст не може да зависи от жена, която не е напълно в ред, а за такива хора се грижат на специални места.

— Много добре — отговори кратко Жана. — Ще поговоря за това със снаха си утре сутринта и нотариусът ще ви държи в течение.

Госпожа Физол отвори прозореца, за да повика дъщеря си, която стоеше на тротоара с хлапето.

— Алис, ще дойдеш ли да ни изпратиш до гарата?

След малко тримата пресякоха моста, после закрачиха много бързо по голямата улица, а момчето се влачеше след тях.

През този ден нито Мадлен, нито майка й се появиха повече, но Жана никак не се бе учудила на това. А Анри в известен смисъл бе получил своята мъжка закалка. Сега той беше главата на семейството, всички се правеха, че го смятат за такъв, дори по едно време леля му го видя в една група да пуши пура. Бе изпратил един по един всички гости до външната врата със сериозен вид, а накрая бе започнал леко да се олюлява.

— Дезире, не си ли виждала Анри?

— Няма ли да престанеш да тичаш нагоре-надолу? Откакто си станала, не съм те видяла да подгънеш крак нито за миг, освен когато храниш бебето.

— А ти подгъваш ли крак?

— Остави ме мен, аз съм свикнала.

Като каза това, тя внезапно се сепна от някаква мисъл и Жана забеляза това. Тя усети, че от този момент бившата й съученичка започна да я гледа с някакво смътно съмнение.

— По-добре ще е да си полегнеш, а утре сутринта…

— Искам да разбера какво прави Анри.

Тя се качи до стаите и откри, че Мад отново бе заела своята стая, синята, и се бе заключила. Анри не беше в къщата и докато слизаше надолу, Жана видя, че в приемната свети.

Прекоси двора, бутна остъклената врата и завари момчето да плаче горчиво, наведено над бюрото на баща си, обхванало глава с ръцете си. Лъхаше на вино. Когато тя го побутна, той повдигна глава, но не я отблъсна.

— Заминаха ли си? — попита той с напрегнат глас, като се мъчеше да спре сълзите си.

— Да, заминаха си. Всички си тръгнаха.

Той подхвърли с насмешка:

— Каква комедия! Дойдоха на погребението на баща ми, техен роднина или приятел, после ядоха, пиха, пушиха от пурите му, сложиха по някоя друга в джобовете си и накрая дори разправяха просташки истории. Бедният татко! А в това време майка ми…

— Стига, Анри!

— Всъщност и аз не съм по-добра стока. Къде бях, когато татко умря? Какво правех? Седя тук сега на мястото на дядо си и за нищо не ставам. Днес всички ме тупаха по гърба и ми повтаряха: „Вече си мъж, Анри! Поемаш своята отговорност. Разчитаме на теб!“

Под влияние на виното светът навярно му изглеждаше като през увеличително стъкло и всичко добиваше невероятни размери: чувствата му, гласът му, движенията му.

— Вие, лельо Жана, сте силен човек! Именно заради това ви мразят, а и аз понякога ви мразя. Или по-скоро ми се иска, защото вие не сте подла на дребно като останалите.

— Така ли смяташ? — почти със смях попита тя.

— А аз съм слаб. Предполагам, че съм го наследил от майка си. Мад я ненавижда, но знам, че майка ми не е виновна. Виновна ли е, лельо Жана, ако е такава по природа?

— Не, Анри.

— А аз виновен ли съм? Ще мога ли и аз един ден да бъда мъж като баща си? Смятате ли, че се е самоубил от слабост? Днес някои твърдяха, че го е направил, защото не му е вървяло в сделките.

— Никой не знае причината.

— И вие ли?

— И аз.

— Обичахте ли го?

— Да.

— Навярно и аз ще ви обичам.

Засрамен от думите си, той се надигна и се помъчи да се засмее.

— Започвам да говоря като мама, виждате ли? По-добре е да си мълча.

— Ела.

— Добре.

Излизането на открито в двора, изглежда, му подейства добре, защото той промълви с детски глас:

— Мисля да остана малко навън. Имате ли нещо против?

Не беше съвсем тъмно, но когато Жана погледна през прозореца на кухнята, той изглеждаше като неясна сянка в сумрака и тя не можа добре да види дали не повръща до липата.

* * *

— Наистина ли няма да си починеш?

— Не, докато не възстановите реда в къщата.

И тя отново се залови за работа, но непрестанно усещаше в гърба си любопитния поглед на Дезире. И наистина, ако бе спряла, сигурно нямаше да може да стане отново. Това продължаваше вече трети ден и тя се питаше как е могла да си мисли, че е толкова уморена, когато пристигна с влака. Струваше й се невероятно, че на гара Поатие например е могла да притиска гърдите си с ръце от страх, че ще умре.

Оттогава не я оставяха нито за миг да отдъхне. И ако случайно седнеше, с надежда да си почине за малко, някой се появяваше, имаше нужда от нея, или бебето проплакваше, или телефонът звънваше, нещо загаряше на огъня или просто й се искаше да избяга от себе си, да върви стремително напред, за да не позволи на пружината да се отпусне.

— Боб не се ли е разшавал?

— Не.

— А майка му не се ли е върнала?

Алис се прибра едва в девет вечерта, без да дава каквито и да било обяснения, и по всяка вероятност бе срещнала някакво момче по пътя, защото лицето й беше поруменяло, а червилото й се бе размазало около устата.

— Не съм гладна — заяви тя. — Днес ядохме прекалено много. Качвам се горе.

— Лека нощ, Алис.

Тя виждаше, че двете жени се съсипват от работа, но се направи, че не го забелязва.

— А ти, Анри, няма ли да си лягаш?

Той се шляеше навъсен по долните стаи, стомахът му нещо не беше в ред и понякога надничаше да види какво правят леля му и Дезире. От време на време машинално носеше в кухнята някоя чаша или пепелник, които още се мотаеха на первазите на прозорците.

— Ей сега ще си легна.

— И аз се качвам с теб. Имам да ти предам нещо.

Той се смути от загадъчно-примамливия вид на Алис, защото за всички стана ясно, че става дума за някаква женска история. Но все пак тръгна нагоре, понеже не посмя да й откаже; каза „лека нощ“ на леля си, но от свенливост изрече тези думи съвсем сухо.

Влязоха в неговата стая, тъй като в другата спеше Боб.

— Такаа! — въздъхна Дезире. — Сега вече сме спокойни!

Беше странно, че макар и възпитана в същия манастир като Жана, тя така лесно бе придобила навиците, та дори и манталитета на прислужница. А поведението й през тези три дни постепенно се бе променило дори и към нейната стара приятелка. Не се държеше вече така фамилиарно, нито пък така откровено. Вярно, че все още й се случваше да направи на Жана по някой друг отегчен или ироничен знак зад гърба на Луиз или пък да повдигне рамене при появата на Алис. Но тъй като трябваше да работи при чужди хора, тя бе приела ролята си и независимо от това, че Жана беше с престилката от сутрин до вечер и вършеше всякаква работа, включително и най-черната, тя не смееше да се отпусне.

Забележката, която бе подхвърлила преди малко във връзка с бебето, я навя на някаква мисъл, която сега не й даваше мира. И двете бяха потопили ръце до лакти в сапунената вода, миеха купищата чинии, многобройни като в ресторант, и Дезире явно се питаше как да подходи, за да разбере това, което искаше.

— Обичаш ли децата?

— Много. Особено най-малките.

— Странно. Никога не си имала, а се държиш, като че имаш някакъв опит. Има майки, които не могат да се справят като теб. А ти сякаш си свикнала с това.

— Да.

— Така ли? Съпругът ти ли имаше женени сестри и братя? Смятах, че сте прекалили живота си в топлите страни.

— Горе-долу е така. Но и там се правят деца като навсякъде другаде. Гледала съм деца цели три години. Бях гувернантка в едно семейство с пет деца, най-голямото от които беше десетгодишно.

— Не знаех. Винаги съм си мислела, че Лоер е богат и че ти е оставил наследство.

— Не.

— В Южна Америка ли бяхте?

— Не, в Египет. Недалеч от Кайро. Работех при едни белгийци. Мъжът беше инженер в захарните рафинерии.

— Сигурно добре ти плащаха?

Тя не отговори. През ръцете й минаваха една след друга чинии и всеки път, когато ги оставяше, се чуваше познато потракване; от време на време тя повдигаше лакът, за да изтрие очи, тъй като от топлата вода по миглите й се бяха образували капчици.

— И защо замина?

— Не аз, а те заминаха.

— В Белгия ли се върнаха? Не те ли взеха с тях?

— Не можеха да си позволят такъв разход. Беше началото на войната.

— А после какво стана с теб? Моля те да ме извиниш. Не е редно да ти задавам такива въпроси. А аз, както виждаш, не се срамувам. Всички знаят докъде съм стигнала. Всички знаят, че мъжът ми е застрелян, задето е търгувал с германците, и че впоследствие имуществото му бе конфискувано. Дълго време никой не ме искаше, и то за каквато и да е работа. При теб е различно.

— Да, различно е. Аз сама си го исках.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Ами това, че тръгнах, защото бях решила да замина.

— Да заминеш оттук ли? Това ли искаш да кажеш? И то като младо момиче?

— Когато станах на двадесет и една години. Точно на двадесет и една. В деня на пълнолетието си.

— Не знаех това. Бях чула, че си напуснала къщата, защото баща ти не разрешавал да се омъжиш за Лоер.

— И това донякъде е вярно.

— Никога ли вие не се сдобрихте с баща ти?

— Повече не се видяхме.

— Не страдаше ли от това, че си толкова далеч, без никакъв контакт със семейството си?

— Известно време си пишех с Робер, който ме информираше за семейството.

— Мислиш ли, че е бил нещастен с жена си?

— Не зная.

— Преди малко, честна дума, просто я съжалих. Независимо от състоянието, в което беше изпаднала, дъщеря й нямаше право да постъпва така пред хора, и то в ден като днешния. Впрочем аз намерих бутилката. Знаеш ли къде е била снаха ти, докато ние я търсехме? Долу в тоалетните, където не съм виждала някой да ходи. Зад вратата, на самия под, има нещо като шкаф, или по-скоро отвор, който служи бог знае за какво.

Жана си спомни за това място, но изобщо не знаеше кой го бе направил, сети се, че когато играеше с братята си, често криеше там разни неща.

— Навярно отдавна си крие там запасите. Празната бутилка беше вън до легена, но вътре в шкафа намерих още три пълни и две празни бутилки. Но тя не пие вино, а коняк и арманяк. И свекърва ми си имаше скривалища. Тя пък криеше пари от мъжа си и децата си.

Още час-два работа, и долният етаж щеше да грейне от чистота.

— Надявам се, че няма да чистиш пода тази вечер?

— Напротив.

— И защо?

— За да може утре сутринта, когато всички слязат, къщата да изглежда както е била винаги. Вероятно съм маниачка. Но смятам, че това е много важно. Може би затова англичаните се преобличат за вечеря, дори и да са в пустинята.

— Виждала ли си ги?

— Да, в Египет. А също и в Аржентина.

Тя произнасяше наслуки разни думи, но те нямаха нищо общо с онова, което я занимаваше в момента, затова Дезире не можеше да разбере какво имаше предвид Жана.

Горе по стълбите се чу лек шум и двете реагираха по един и същи начин: вдигнаха глави към тавана, сякаш можеха да видят нещо през него. После се извърнаха към вратата и видяха Анри, който бе слязъл по пижама, с халат, разрошен, като човек, който става от сън. Но той имаше бодър вид, беше силно възбуден.

— Лельо Жана! Мад си стяга багажа.

— Откъде знаеш?

— Като се разделих с Алис, реших да отида да й кажа „лека нощ“. Под вратата видях светлина, но тя не пожела да ми отвори. Легнах си, без да обръщам внимание на това. През стената чувах, че снове из стаята, и не можах да заспя. Отваряше чекмеджетата едно след друго, после затътри нещо тежко по пода, тогава разбрах, че е куфар, който сигурно бе взела следобеда от втория етаж, когато никой не е могъл да я види. Отново й почуках на вратата и й казах, че ако не ме пусне вътре, ще сляза да те предупредя. В крайна сметка тя превъртя ключа.

Почти е готова. Палтото й е на леглото. Попитах я къде смята да ходи, но тя ми отвърна, че това не ме засяга.

— Опита ли се да я задържиш?

— Казах й, че е полудяла, че няма право да върши това, че самата тя не знае къде да иде, а и освен това няма пари.

— И какво ти отговори тя?

— Че това си е нейна работа.

— Нищо ли не ти обясни?

Той се изчерви и тя разбра, че не трябва да настоява той да издаде сестра си.

— Тя не трябва да заминава, лельо. Има неща, които вие не знаете и които са известни само на мен. Ако тя си тръгне, ще бъде ужасно и аз ще се чувствам отговорен за това.

— Бил ли си близък с нея?

— Да, по едно време.

— Излизахте ли заедно?

Той извърна глава, като че ли отгатваше мислите й.

— Да.

— Преди колко време е било това?

— Преди две години. Приблизително две години.

— Ела с мен, Анри.

Тя го отведе в малкия салон, откъдето се виждаше част от коридора. Това беше салон в стил „Луи XVI“ със стенни лампи във форма на свещи. Той с нежелание я последва, лицето му бе зачервено, като че му предстоеше неприятно изпитание, от което отдавна се опасяваше; остана прав, с ръце в джобовете на халата, забол поглед в пода.

— Искам само да ти задам един-два въпроса на четири очи, тъй като, ако искаме да спрем Мад, абсолютно необходимо е да зная как стоят нещата. Или всъщност не. Смятам, че ще предпочетеш да не те питам за нищо, а по-скоро да ти казвам това, което мисля аз, и в случай, че бъркам, ти ще ме прекъсваш.

— Но тя ще слезе.

— Тя не може да излезе от къщата, без да мине по коридора, така че ще я видим. Когато преди две години Мадлен започна да излиза с теб, ти беше на седемнадесет години. Значи тя е била на петнадесет. Предполагам, че по това време все още не си вземал колата на баща си.

— Не.

— Къде ходехте?

— На кино или с колата на моя приятел.

— Значи с приятели, по-големи от теб.

— Да.

— Миналата нощ бяхте две момчета и две момичета, нали? Значи е било както преди две години? Вероятно сестра ти е искала да се държи с момчетата така, както момичетата, които ти водиш, се държат с теб?

— Да, но аз не исках.

— Вярвам ти. И понеже тя е чувствала, че това не ти харесва, решила е да започне да излиза без теб.

— Да, от една година приблизително.

— Познаваш ли приятелите й?

— Не всичките.

— Обзалагам се, че не са момчета на твоята възраст.

— Да.

Ушите му бяха аленочервени и по всяка вероятност преживяваше един от най-тежките моменти в живота си, който навярно често го бе измъчвал във въображението му.

— И това бяха все по-възрастни мъже, нали, които навярно бяха и женени? И в чекмеджетата си сестра ти сигурно е криела разни неща, разни подаръци, които е получавала и които е предпочела да не показва на родителите си?

— Откъде знаете?

— Достатъчно, Анри. Сега можеш да се качиш обратно в стаята си. Или ако се страхуваш, че Мад ще те упрекне за това, че си ме предупредил, слез и чакай долу. Но когато тя слезе, остави ни сами.

— Сега започвам да се питам дали постъпих добре, като ви разправих всичко това.

— Добре направи.

— Е, разбира се, че така ще кажете, само че…

Тя се канеше да се залови отново с работата си, когато той се върна обратно, но този път наистина беше много възбуден. И тъй като там можеха да ги чуят от кухнята, той я помоли с разстроен глас:

— Бихте ли се върнали за момент?

Сега тя го последва; той я заведе до най-отдалеченото място в малкия салон, дълго време стоя, без нищо да каже, без да се осмели да я погледне. Мъчеше се да събере сили да изплюе камъчето, но му беше трудно и тя не можеше да му помогне. Преплел пръсти от притеснение, най-накрая с едва доловим глас той промълви:

— Всичко не беше точно така, както ви казах.

— Ти нищо не ми каза. През цялото време аз говорех и се мъчех да разбера.

Той се ослушваше, понеже се страхуваше, че сестра му ще слезе и ще говори с леля си, преди той да й е обяснил нещата.

— Преди две години аз все й се подигравах.

— Защо?

— Затуй, че все стои сама вкъщи и че приятелките й са скучни и досадни. Всеки път, като се връщах вкъщи, нарочно й разправях как сме се забавлявали, дори и когато не беше вярно.

— Всичко ли й разказваше?

— Не всичко.

— Разбирам.

— Поне в началото не. Казвах й, че е света вода ненапита, че ще остане стара мома.

— Тя е била на петнадесет години само, нали?

— Бях много глупав. Все още не си давах сметка какво правя.

— Признай си, че току-що си бил разбрал какво е да си момиче.

— Горе-долу. Тогава тя започна да ме разпитва защо не я водя със себе си.

— И ти какво й отговори?

— Казах й, че не е за нея, още повече, че ми е сестра.

— И тя разбра.

— Не. Обясних й, че нея никога не я е целувало момче и че в нашата компания всички момичета го правят. И аз вече не зная защо го казах. Като че ли изпитвах някакво удоволствие да й говоря за това. Изреждах й имената на моите приятелки, които ни позволяваха всичко, а тя се възмущаваше и казваше, че това не е вярно, и мислеше, че е лъжа. Тогава й обясних някои подробности.

— Всичко ли?

— Почти. Освен най-неприличните. А после самата тя свикна да ме разпитва и когато се връщах късно, я намирах да ме чака на тъмно в стаята си. Един ден тя ми заяви: „Следващата неделя искам да ме вземеш.“ Бях объркан, опитах се да я разубедя. „Нали знаеш с какво ще трябва да се съгласиш.“ — „Е, щом казваш, че всичките ми приятелки го правят!“ — „Не всички!“ — „Повечето! Все едно.“ Лельо, никой не знае за това и повярвайте ми, често не можех да спя, имах чувството, че нещата ще свършат зле, и все още като си помисля за това вечер, ме обзема страх.

Просто не зная как съм могъл да постъпя така. Бях хлапак.

Тя не се усмихна.

— Накрая я взех със себе си, но най-напред, давам ви честната си дума, не вярвах, че ще постъпи като другите. Човек винаги си въобразява, че със сестрите е различно.

— Но то не беше различно — каза кротко леля Жана.

— Не. Тогава изпитах срам. Спрях да се срещам с някои приятели заради това. А и тя, струва ми се, се притесни от мен и предпочете да ходи на други места. И от една година, така да се каже, не зная вече какво прави. Когато се прибере, ме гледа пренебрежително. Понякога, най-вече сутрин, имам чувството, че ме мрази. Ето защо не трябва в никакъв случай да заминава. Аз съм отговорен. Ако си отиде, мисля, че ще направя като татко.

— Анри, кажи ми, баща ти знаеше ли?

— За Мадлен ли?

Той отново се поколеба.

— Една неделна сутрин Мад беше излязла, а аз не бях отишъл на църква и тъкмо се канех да сляза да пия кафе, когато видях, че вратата на стаята й е отворена. Забелязах, че баща ми е вътре, но когато ме усети, бързо затвори чекмеджето, престори се, че търси нещо, и смутен смънка някакво обяснение, забравил съм го вече. Запомних добре обаче кое чекмедже бе затворил и малко след това на свой ред отидох и аз. Вътре имаше бельо, а върху него намерих нещо, с което жените си служат при интимния си тоалет.

Не знаеше накъде да гледа.

— Баща ти не говори ли с нея?

— Не знам. Не вярвам. Тя продължи да си излиза.

— И с теб ли не е говорил?

— За какво? За Мад ли?

— Не, за теб.

— Отначало се опита.

— А после?

— Може би беше разбрал, че няма смисъл. Може би…

— Какво?

И ето че от очите му бликнаха сълзи; изобщо не вдигна ръка, за да ги изтрие, и като че ли плачът го пооблекчи.

— И аз не знам. През последните дни мисля за това почти непрестанно. Често съм се питал защо не беше по-строг. Пред приятелите ми се хвалех, че имам готин баща. Може би той се страхуваше, че ние с Мад може да се махнем? Или че ще престанем да го обичаме.

За пръв път, с преливащи от сълзи очи, той я погледна направо и като че ли беше готов да се хвърли на гърдите й. Дали онова, което блестеше в тях, беше някакво отражение или искрица радост? За да не се размекне, той се опита да се пошегува:

— И на свой ред — каза той — аз се страхувам Мад да не си тръгне! Затова слязох и ви разкрих всичките тайни. Не е красиво, нали? Да знаете само как ме отвращава всичко това. Мислите ли, че все още ще успеете да я спрете?

— Шт!

На горния етаж се отвори врата без всякакво старание да се заглуши шумът. Тъкмо обратното, разнасяше се силен шум от тътрене на куфар по килима, после — от свличане по стълбите.

Жана остави племенника си в малкия салон, затвори вратата след себе си и застана права до стълбището, като вторачи поглед в Мадлен, която, облечена с карирано палто, държеше с една ръка куфара, а с другата се крепеше за перилото на стълбите, за да не го изпусне, бавно слизаше, като на всяко стъпало спираше за малко. Мад също забеляза леля си, но лицето и не изрази нито учудване, нито гняв от това, че тя стоеше насреща й, и продължи да слиза, а на всяко стъпало ръката й силно се разтърсваше от тежестта на куфара.

Тя слизаше, без да бърза, беше цялата напрегната, прехапала устни. Наближаваше моментът, когато двете щяха да се озоват една до друга и едната трябваше да се отмести. Затова Жана затвори вратата на кухнята, така че сега можеха да се чувстват изправени една срещу друга, сами в цялата къща.

Още осем, още седем стъпала… Още три, две… Най-накрая куфарът достигна изтривалката и Мадлен, подпирайки се на стената, с голямо усилие успя да го изправи, без леля й да й помогне.

Устните на момичето леко потрепваха, но тя гледаше уверено пред себе си и в момента, в който се изравни с Жана, леля й най-непринудено й каза:

— Обади ли се за такси?

— Няма нужда. Ще потърся някое пред хотела.

— Вярно, сега сигурно ще има.

Тя й направи път да мине, свали престилката си и тръгна напред и Мад усети, че по плочките на вестибюла отекват не само нейните стъпки. Но едва като отвори остъклената врата, водеща към изхода, тя се обърна:

— Къде отивате?

А Жана най-спокойно отговори:

— Идвам с теб. Да потърсим такси.