Жорж Сименон
Леля Жана (1)

Първа глава

На гара Поатие, където смени влака, тя не можа да издържи. Десет пъти мина покрай бюфета, като с последни сили мъкнеше куфара си, в който минувачите се блъскаха. Болката в гърдите наистина я плашеше и се засилваше с приближаването към целта. Усещаше я като огромна буца — голяма почти колкото гърдата й — да пълзи към гърлото, притискайки другите органи, да се мъчи да изскочи, а тя чакаше тревожна, неподвижна, с прикован поглед и на моменти мислеше, че ще умре.

Би изпила едно кафе. Беше си обещала да не пие нищо друго освен кафе, но щом застана пред бара и момчето със запретнатите ръкави, което миеше чашите, тя смънка, усещайки как бузите й пламват:

— По-добре да пийна малък коняк. Не се чувствам добре. Вероятно е от топлината.

Наистина беше много топло. Беше август и експресът, с който дойде от Париж, бе претъпкан с хора, тръгнали на почивка.

Започна трескаво да рови в чантата си за дребни пари и смотолеви:

— Дайте ми още един коняк.

Но едва ли това породи у нея усещането, че всички я гледат. Имаше същото усещане и преди малко в бързия влак. Едно момченце, което пътуваше с родителите си, беше втренчило очи в нея и толкова безкрайно дълго я гледа, че тя се почувства неловко и изпадна в поредната си криза.

Беше от преумора. Беше от толкова много неща. От възрастта. И не само от възрастта. Тя просто се беше износила. Бе едно остаряло добиче, но нямаше смелостта на истинските животни, които се скриват някъде, за да умрат.

Във влака имаше и други стари жени, дори по-стари от нея, които щедро излагаха на показ гърбовете и част от гърдите си и които щяха да лудуват по плажовете.

Някогашната теснолинейка вече я нямаше. Прекачването ставаше в дъното на перона на същия коловоз на страничната глуха линия, но вместо старите високи вагони, сега ги чакаше сребриста мотриса, която летеше безшумно из полята и надаваше кратък писък.

Надяваше се да стигне по тъмно: така щеше да е по-лесно да премине незабелязано по главната улица и да се промъкне край къщите. Но през лятото в седем часа вечерта небето беше все още синьо и светло, обагрено тук-там от залязващото слънце. В ливадите кравите хвърляха дълги виолетови сенки, а ослепителните слънчеви отблясъци падаха върху прозорците на фермите като огнени снопове.

Още като малка тя се боеше от този вечерен час на заплаха от небитието и вечността — сравняваше го с чистилището, описано в учебниците й по вероучение, — отново виждаше през прозорците на стаята си неподвижните клони на липата с изписани като върху гравюра листенца, спомняше си шумовете на къщата, които ставаха все по-доловими, така че и най-лекото изпукване на лъснатия паркет отекваше като взрив в тишината.

Смучеше ментови бонбони, за да разсее миризмата на алкохол. И ето че най-малко за трети път, откак бе тръгнала от Париж, й се прииска да изтрие с носната си кърпа и последните следи от руж по бузите си. Отначало бе решила изобщо да не слага нито руж, нито пудра, но когато в последния момент, вече облечена, се видя в огледалото, я обзе срам от бледото й лице. В никакъв случай не биваше да ги плаши с вида си, да им напомня на смъртник или призрак, когато пристигне.

Роклята й беше прилична, непретенциозна, шапката — евтина, но избрана с вкус, на ръката си бе преметнала леко манто.

Дори и в мотрисата не видя познат. Вярно е, че и не се осмеляваше много-много да гледа хората, като си мислеше, че така ще остане незабелязана.

„Ако хотел «Аньо д’Ор» вече не съществува, ще се върна с вечерния влак.“

Тъй като бе събота и хората пътуваха, тя си помисли: „Ако няма свободни стаи, няма да търся на друго място.“

Оставаха само броени минути и буцата окончателно заседна в гърлото й. А когато влакът спря на малката, почти непроменена гара, тя не посмя да се надигне, защото беше настъпил онзи момент от кризата й, когато тя мислеше, че умира. Но все пак се озова на перона, където, въпреки че беше още светло, бяха запалили лампите, и някакъв мъж, нахлупил каскет с лъскава козирка, посочи куфара й и попита:

— Такси ли чакате?

Всъщност тя нищо не видя. Всичко стана много бързо. Навремето на гарата нямаше нито таксита, нито частни коли, които сега задръстваха площада.

— Хотел „Аньо д’Ор“.

Вратата на колата хлопна. Къщите, които се заредиха пред нея, й се сториха съвсем мънички и те стигнаха до моста на края на улицата почти моментално.

— Имате ли оставен по-тежък багаж на гардероба?

Искаше й се час по-скоро да се скрие, да се почувства на сигурно място, и свеждаше глава, за да не среща погледите на минувачите. Невъзможно беше да са същите собственици господин и госпожа Лоазо (госпожа Матилда Лоазо навремето носеше перука): и двамата бяха най-малко по на седемдесет години, когато тя замина. За миг зърна вдясно сграда — ново крило, което наскоро бяха построили, и й се стори, че железните маси между сандъчетата с лаврови храсти в кафенето пред хотела бяха станали повече.

— Сама ли сте?

— Да.

— Само за тази нощ или за няколко дни?

— Навярно за няколко дни.

И тя не знаеше. Беше малко вероятно да прекара повече от една нощ в хотела. Дори беше немислимо, но й се струваше, че с тези малки хитринки ще се предпази от злата съдба.

— Мартин, седемнадесета стая свободна ли е?

— Наемателят си замина, но не зная дали са оправили стаята.

Бяха млади хора, по всяка вероятност женени отскоро, които сякаш си играеха на хотелиер и хотелиерка. Тя повика отдолу:

— Олга? Готова ли е седемнадесета стая?

— Да, госпожо.

Новопристигналата попълни формуляра с името Мартино естествено, Жана Мартино, петдесет и седем годишна, родена… Родена тук. Естествено не в хотел „Аньо д’Ор“, а само на стотина метра от него, точно от другата страна на моста. Когато пресичаше тротоара, тя се въздържа да погледне в тази посока. Дали стаята й щеше да гледа към реката? Как не! Ако въобще има единична стая. В събота вечер, и то през август.

Едва ли старите Лоазо, които хората наричаха Филемон и Босис, някога са си представяли, че един ден в тяхната къща ще се разхождат жени в шорти и с някакво подобие на сутиен, макар че повечето от тях бяха майки; мяркаше се и някакъв мъж, гол до кръста, обрасъл с дълги черни косми, с рамене, изгорели до кръв от слънцето.

— Вечерята е след петнадесет минути — съобщи собственикът (или управителят).

В суматохата забравиха да й качат куфара, но тя нищо не каза и самичка го извлече до втория етаж, доволна, че е успяла да влезе така незабелязано. Дори и камериерката Олга, изглежда, не я усети, тъй като не си предложи услугите.

Седемнадесета стая гледаше към двора, където някогашните конюшни бяха превърнати в гаражи. Въздухът синееше, сгъстяваше се като дим. Защо да не си легне веднага? Щеше да заспи с три-четири хапчета.

По навик разтвори куфара, подреди багажа в гардероба и в шкафа. После наплиска лицето си и без да пали лампа, седна на единствения, твърд и тесен фотьойл в синьозелен цвят, който напомняше щандовете в универсален магазин.

Нощта бавно и неусетно се спусна, неусетно започнаха да долитат различни шумове, все по-ясно и по-отчетливо; долитаха най-вече от кухнята, където, макар че бяха започнали да сервират вечерята, прозорците бяха все още широко отворени; от масите пред хотела, където посетителите продължаваха да си пият в прохладната вечер, се чуваше хлопане на врати, някаква нетърпелива майка караше детето си да ляга и с раздразнен глас го заплашваше с всевъзможни неща, ако не заспи веднага. Малко след това, въпреки колите по пътя и клаксоните, тя долови високия нежен напев на реката, който и зазвучаваше познато, там, където средната подпора на моста разсичаше водите й.

— Уморена съм! — каза си тя.

Гласът и отекна в стаята. Това като че ли я разнежи и тя повтори:

— Господи, колко съм уморена!

Уморена до смърт. Бе тъй уморена, че й се искаше да приседне на някой праг, където и да било, на перона на гарата и да се остави на течението да я носи.

Беше дебела. Чувстваше се чудовищно дебела, а трябваше да носи и движи цялата си отпусната плът, от която се отвращаваше и не я чувстваше своя.

Дебелата Жажа!

О, не! Само не това име! Не биваше да мисли повече за него, защото иначе нямаше да й достигнат сили.

Тъмната нощ нахлуваше на вълни през прозореца, плашеше я, но тя нямаше сила да стане и да светне лампата; седеше там, страдаше, ровеше в раната си, както човек разклаща болния си зъб. Ненавиждаше се, но не беше само заради двете чашки, които изпи на гара Поатие. Срамуваше се от това, че е тук, че се бе върнала, за да чака. На какво ли се надяваше?

Буцата отново заседна в гърлото й, тя започна да стиска с ръка лявата си гърда, стана й приятно, топло, изпълни я някакво сладострастно усещане и капчици влага избиха по затворените й клепачи, а тя повтаряше с променен глас, готова да се разплаче всеки момент:

— Ох, колко съм уморена!

* * *

Заспа във фотьойла без никакви хапчета, а когато внезапно се пробуди, шумовете из хотела бяха вече заглъхнали. Запали дразнещата светлина на лампата и погледна часовника.

Беше девет и десет. Изпитваше толкова остър глад, че се реши да слезе долу, като пристъпваше колебливо, сякаш бе виновна за нещо, вмъкна се в трапезарията, където светеха само половината лампи, а две от жените зареждаха масите за следващата сутрин.

Вървеше безшумно не само защото така бе свикнала и бе запазила пъргавината си, въпреки тежестта, но и защото й беше неудобно. Доближи се до една от сервитьорките, облечена в черна рокля с бяла престилка, която се обърна, не повярва на очите си, поогледа я малко и възкликна:

— Жана!

После добави, за да се убеди, че не греши:

— Жана Мартино!

Двете се спогледаха, готови всеки миг да се скрият, както едно време в манастира, когато дебнеха дали ще дойде някоя от сестрите.

— Позна ли ме?

— И то веднага. Защо? А ти не ме ли позна?

— Познах те. Ти си дъщерята на Отю. Но не си спомням малкото ти име.

— Че как така, толкова ме подигравахте за него. Дезире^[1]! Какво правиш тук? Дошла си да видиш брат си ли?

Не посмя да каже: „Жив ли е?“ А само запита:

— Той тук ли е?

— Разбира се. Неотдавна за малко не го избраха за кмет. Но се случиха някои неща в последния месец

За миг си даде сметка, че и двете стоят прави в трапезарията, че едната е клиентка, а другата сервитьорка.

— Искаш ли нещо? В хотела ли си?

— Да. Не съм вечеряла. А изведнъж огладнях.

— Сега ще уредя нещо. Доста е късно, за да ти предложат цялото меню. И сигурно ще трябва да платиш по официалните цени. Това притеснява ли те?

— Не.

— По-добре стой тук, защото шефката е доста заядлива. Парижани са и съвсем отскоро поеха хотела, а и по всичко личи, че нищо не разбират от занаята. Какво искаш да хапнеш?

— Каквото донесеш.

— От печеното не е останало нищо, но мога да ти донеса шунка и картофена салата. Ако искаш супа… но знай, че не е хубава. Научи ли за злополуката на Жулиен?

Без да разбира, тя понечи да повтори името. После се сети, че има племенник, чието име бе забравила и който вече трябва да беше порасъл.

— Бедното момче — продължаваше Дезире. — Беше най-добрият в семейството. Ох, извинявай…

— Няма нищо!

— Да се убие така глупаво, и то на място, което познава добре, защото не минава и месец, без там да стане по някоя злополука… При завоя Лу Пандю, знаеш ли го, точно след мелницата!… И жена му била в колата… По чудо не е абортирала… Детето се роди преждевременно, но лекарите от Поатие го спасиха… Не знаеше ли това?

— Не… Всъщност да.

— Ей сега ще дойда.

Преди колко години… Чакай да видим!… Сега е на петдесет и седем години… Напусна манастира малко след като навърши седемнадесет години… Беше ли срещала оттогава Дезире Отю? Май че два-три пъти съвсем случайно, и то през първите години. Даже не беше съвсем сигурна, защото семейство Отю държаха ферма доста далеч извън града, а и Дезире никога не й е била близка приятелка. Значи не се бяха виждали горе-долу от четиридесет години.

Дори не прояви любопитство как и защо Дезире бе станала сервитьорка в „Аньо д’Ор“, при положение че семейство Отю навремето бяха заможни стопани.

— Открих няколко сардини и репички, можеш да започнеш с тях. Пиеш ли вино? Червено или бяло? По всяка вероятност е от партидата на брат ти.

Не изглеждаше нещастна. Беше слаба, с плоски гърди, под престилката не се забелязваше никаква закръгленост в ханша. Странно, защото в манастира тя бе едно от най-дебелите момичета в класа, срамуваше се от шишкавите си ръце и едрите си бедра.

— Ще поостанеш ли тук?

— Все още не знам. Не вярвам.

— Имаш ли деца?

Тя поклати глава.

— Извинявай. А пък аз имах три, но загубих две от тях.

Тя каза това, като че ли съобщаваше някакъв факт.

— Дъщеря ми живее със съпруга си в Алжир. Добро момче е, работлив е и съм убедена, че ще се оправят. Ще наредя приборите и се връщам да си поговорим.

Но това не й се удаде и Жана се почувства облекчена, без да знае точно защо. В продължение на десет минути тя се храни безшумно, без всякакъв апетит, макар че само преди малко изпитваше силен глад; гледаше как двете сервитьорки си вършат работата под мъждукащата светлина. От време на време Дезире се обръщаше към нея, хвърляше й съучастнически поглед, а когато донесе шунката, й прошушна:

— Яж бързо, да не видят, че съм ти сложила три парчета!

След малко заядливата, както тя наричаше собственичката, се показа на вратата:

— Свършихте ли, Дезире?

— Ей сега, госпожо. Остава да сервирам десерта и кафето.

— Ема ще ви замести. Оскар има нужда от вас в офиса.

Дезире успя да й подметне, преди да тръгне:

— Напомня ми игуменката. Нали се сещаш? Хайде, пак ще се видим.

Оттатък, където сервираха кафе, през вратата, която собственичката не беше затворила, се чуваха удари на билярдни топки, гласове на картоиграчи, от пурите и лулите се разнасяше дим, издигаше се чак до лампите и миризмата на тютюн се смесваше с тази на бирата и концентрираните напитки.

Жана се изкуши от тази миризма, макар че този път буцата не я душеше. Почти не направи опит да се пребори със себе си. Не би се осмелила да се обърне към бившата си съученичка. Но момичето, което сега й сервираше, беше младо и непознато.

— Бих ли могла да получа чашка коняк?

— Ще ви изпратя келнера.

Тя се обърна към полуоткрехнатата врата и повика:

— Рафаел! Един коняк!

Той донесе бутилката. Беше млад, с руси къдрави коси, все още непохватен в жилетката, която преди него явно е била носена от мъж с корем.

— Момент, младежо! — каза тя, а гласът й беше различен, глух, като че ли сподавен, канеше се да изпие на един дъх чашата си.

След това му я подаде и каза фамилиарно:

— Дайте ми още едно! Човек без едно може, но с едно не може!

Каза това и се изхили вулгарно, от което веднага се засрами, и когато остана самичка на масата и в цялата трапезария, заредена за следващия ден, беше почти готова да се откаже от втората чаша. Твърдо взе това решение и се изправи, но в последния момент се наведе и набързо изля алкохола в гърлото си.

* * *

Удари часът за служба и тя разпозна камбаните на двете енории, както и тези на старческия приют, които биеха по-припряно. Забързано момиче й качи закуската върху поднос, отвсякъде се чуваше трясък на врати, на течаща вода, шум от казанчетата в тоалетните.

Дневната светлина, изпълнила боядисаната в жълто стая, като че ли я обезсърчаваше още повече и тя дълго време се въртя в леглото, после полека се зае със сутрешния си тоалет. Дезире навярно спеше в хотела (по всяка вероятност в малките стаички над гаража), така че можеше да я повика при себе си.

От нея бе научила, че Жулиен е мъртъв, че бил женен, че имал дете. Но не й бе споменала за никой друг. Навярно смяташе, че приятелката й знае. А Жана не знаеше нищо. Та нали до вчера не знаеше все още дали брат й е жив.

Навремето, когато още получаваше писма от близките си, разбра, че брат й се жени за Луиз, дъщерята на доктор Тайфер, която бе по едно и също време с нея в манастира, но в долните класове, ето защо тя бе запазила спомена за едно момиченце с плитки на гърба, мургавичко, ако не се лъже, с чип нос и дързък поглед.

Как ли изглеждаше сега? Сигурно прехвърляше петдесетте, като Робер. По всяка вероятност Робер бе напълнял, още от млади години имаше склонност към пълнеене.

Жана си сложи пудра, после я изтри, сложи отново, но понеже лицето й беше бяло като восък, реши да го освежи с малко руж. Не можеше да разбере защо се получаваше все бледолилаво. Изпробва всички нюанси на червеното, но щом намазваше лицето си, те ставаха бледолилави.

„Приличам на стар палячо!“ — каза си тя.

Безсмислено беше да стои така цял ден и да се окуражава. Беше изминала хиляди километри, за да дойде. И ето я тук. Оставаше само да премине моста, да върви право към портата и да влезе през малката врата. Навремето двете крила на портата бяха боядисани в тъмнозелено, с цвят на бутилка, както казваше баща й, в същия цвят бяха и капаците на прозорците; самата къща бе бяла, по-точно кремава, това й придаваше повече топлина и уют, отколкото снежнобялото на другите къщи. Ще повдигне медното резе, а то ще изкънти в свода на вратата като камбанен звън.

Чу стъпки. Дали бяха женски или мъжки? Глупав въпрос. Беше прислужницата, разбира се, която, ако е научена на добри обноски, ще попита:

— За кого да съобщя?

И ето че бе вече там. Беше направила всичко машинално, на един дъх. Намираше се от другата страна на моста. Резето, което си стоеше все отляво, бе отекнало, звънът му се бе понесъл към къщата; на дългата стена на складовете, която нямаше прозорци, тя прочете надписа с черни букви: „Робер Мартино, търговец на вина на едро“. По тротоара както едно време имаше празни бъчви. Само името беше променено. Преди стоеше името на баща й: Луи. Табелата „Лепенето на афиши забранено“ си седеше на мястото.

Отвътре някакъв глас извика:

— Алис, звъни се!

— Чух! Но не мога да сляза!

Ситни забързани крачки. Ключалката се превъртя. Появи се слаба жена в черно, с шапка и ръкавици, с молитвеник в ръка.

— Излизате ли? — попита машинално Жана.

— Не. Връщам се от църква. Какво има?

Жената бе развълнувана, нервна, вероятно разтревожена. Дори не си направи труд да погледне гостенката в лицето.

— Вие ли сте госпожа Мартино, съпругата на Робер?

— Да.

— Веднага ви познах. Бяхме заедно в манастира, макар че сте по-млада от мен.

Унесена в мислите си, жената като че ли не я слушаше.

— Аз съм Жана Лоер.

— Вие?

Поколеба се като човек, който се чуди къде да дене тежък товар.

— Влезте! В какво ли състояние ще заварите къщата! Вчера слугинята ни напусна, без да ни предупреди. Тази сутрин трябваше да дойде друга, но не дойде. Кой знае къде е отишъл Робер. От пет минути го търся навсякъде.

Тя отвори една врата и извика:

— Робер, Робер! Сестра ти Жана е дошла!

После добави, като че ли мислеше за съвсем друго нещо:

— Съпругът ви не е ли с вас?

— Почина преди петнадесет години.

— Така ли? И Жулиен почина, знаете ли?

— Научих за това вчера.

— Значи пристигнахте вчера?

— Вчера вечерта, но беше доста късно, за да ви безпокоя.

Снаха й не прояви повече любопитство. Свали ръкавиците, шапката си, започна да наднича в стаите, които бяха тъй преобразени и мебелирани по нов начин, загубили някогашната си миризма и облик, че Жана не можа да ги познае.

— Питам се къде е отишъл Робер. Оставих го колкото да ида на църква, като го помолих, ако дойде новата прислужница, да я посрещне. Тъй като имах голяма нужда от помощ, обадих се на една служба в Поатие и ми обещаха да изпратят някоя с първия сутрешен влак. Отдавна трябваше да е тук. Робер! Робер!… Прощавайте, че ви посрещам тъй зле… Цялата къща е наопаки и изобщо не знам дали някой ден ще се оправи…

Някаква млада жена, също облечена в черно, се наведе над перилата.

— Кой дойде? — попита тя, без да вижда Жана.

— Сестрата на Робер. Леля ти Жана, която живееше в Южна Америка. Нали така, Жана, в Южна Америка беше? Не си спомням вече. Това беше толкова отдавна… Алис, не си ли виждала Робер? Погледнах в приемната, но там го нямаше…

— Приемната все още в дъното на двора ли се намира?

— Да. Защо? Алис, не си ли го чула да излиза?

— Сигурна съм, че не е излязъл. Иначе щях да чуя вратата. Но като че ли се качи горе. Ех! Пак започва…

От първия етаж се разнасяха проглушителни писъци на бебе, цялото лице на Луиз се сгърчи като при остра невралгична болка.

— Не ми се сърдете, Жана. Сигурно ме смятате за луда. Не отричайте! Нали виждам! Дори и аз самата някога се питам дали съм с всичкия си. Но как искате да се справям сама в тази огромна къща? Прислужничките една подир друга си отиват. Последната дори не благоволи да ни съобщи, че напуска. Вчера, след като обядвахме, чиниите останаха неизмити, масата нераздигната, тогава забелязах, че нея я няма и че нещата й липсват от стаята. А бебето сякаш нарочно реве. След малко и майка му ще хукне да излиза, понеже не можела да се затваря вкъщи на тия години, и ще ми го тикне в ръцете. Нямам представа къде е дъщеря ми, а за Анри знам, че замина снощи с колата. Ех, само Робер…

Беше готова да се разплаче, да се строполи на първия стол, който й попадне, но ето че пое отново нагоре по стълбите, една такава възбудена и дребничка под покрива на огромната къща, като току викаше:

— Робер! Робер!

Снаха й отвори една врата и заядливо й подхвърли:

— Как искате да приспя малкия, като крещите така?

— Чувате ли, Жана? Аз съм викала! Все аз! Дори не ви предложих да хапнете или да пийнете нещо. Все пак е странно, че Робер не отговаря. Не е излязъл, защото видях шапката му в антрето, а той не би излязъл гологлав. Не е в приемната си, нито в избите. Всъщност в неделен ден той няма какво да прави там. Качете се, Жана. Елате с мен. Можете да се освежите малко в банята.

Дори и стъпалата бяха подменени и сега не скърцаха. Някогашните мрачни лакирани врати сега бяха боядисани в бяло. Стените бяха светли. Навсякъде беше светло. Мракът се беше стопил. Луиз хвърли на неоправеното легло шапката си, която държеше в ръка, и вдигна една мъжка пижама, която се валяше по килима.

— Боя се, че не мога нищо да направя. Има моменти, като днес например, когато всичко е против мен, и това понякога продължава седмици, дори месеци наред. Ех, да знаех само къде е Робер…

Тя тръгна към втория етаж, където навремето се помещаваха детските стаи и таванът, който бе място за игра. Вървеше забързано, отваряше една след друга вратите и всеки път се провикваше:

— Робер!

После затваряше вратата и отново продължаваше нататък:

— Робер!

Стигна до тавана в дъното на коридора, бутна вратата и изпищя:

— Робер!

Веднага след това извика:

— Жана!… Алис!… Помощ!… Бързо!

* * *

Тя стоеше до бялата стена, сгърчена, цялата в черно, присвила рамене, наполовина захапала юмрука си.

Светлината както едно време се процеждаше през широк, скосен прозорец на покрива и желязната пръчка за повдигане на капандурата висеше.

Едно време, за да докосне с пръсти капандурата, Жана трябваше да стъпи на сандъче, после дойде време, когато беше достатъчно само да се повдигне на пръсти. Над капандурата беше забита голяма кука като в месарниците, която едва ли някога бе служила за нещо.

На тази кука Робер бе закачил въже и се бе обесил.

Той беше едър като сестра си, дори по-пълен от нея. Беше облечен във фин вълнен костюм, но с нови домашни пантофи, които слагаше в неделя сутрин, единият се бе изхлузил. Вместо столче бе използвал празен сандък, който сега стоеше преобърнат, а до него имаше бележка с една-единствена дума, написана със син молив: „Простете“.

 

 

Луиз натика още повече юмрука в устата си, лицето й посиня, като че ли щеше да се задуши. А отдолу Алис викаше:

— Какво се е случило? Да се кача ли?

— Донесете прясна вода в голяма чаша — отговори Жана, учудена, че гласът й отеква.

След малко добави:

— И един нож… Или голяма ножица… По-живо!

Детето зарева отново. Луиз гледаше зълва си като подплашено диво животно.

Робер се полюшваше на въжето, по необичайно изкривеното му рамо се плъзна слънчев лъч и освети едно дървено посивяло конче, с отскубната грива, което бе вперило безжизнения си поглед в мъртвеца.