Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенди и предания (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
ckitnik (2013 г.)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2013 г.)

Издание:

Жечка Горчева. Крилатото момче

Предания и легенди

Първо издание.

 

Редактор: Тодор Янев

Художник: Рени Дренкова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Янна Тодорова

 

Излязла от печат 1991 г. Тираж 3000 броя.

Спонсори: „Клуба на дейците на културата“ и фирма „Паяк“ — Разград

ДФ „Офсетпродукт“

Разград

НПС „Защита“

София 1991

История

  1. — Добавяне

Тодорини кукли

В село Спанчевци (Михайловградска област) някога живееше красива девойка. Казваше се Тодора. Тя имаше гъсти гарвановочерни коси, очи тъмни като маслини, бяло лице, алени устни и тънки, извити като гайтани вежди. Снагата й беше стройна и тънка като млада тополка. По хубост нямаше равна наблизо и далеч. Дори слънцето се спираше на небето да се порадва на красотата й. А беше и много работна — нищо не се опираше на сръчните й ръце.

Турският бей от град Берковча (сега Берковица) харесваше Тодора и искаше да я вземе в своя харем. Сластният му поглед изпод гъстите черни вежди често я сподиряше кога ходеше на герана за вода или пък се хванеше на хорото сред мегдана. А девойката си имаше либе — байрактаря на хайдушката дружина, която обикаляше тъдява. На честите задиряния на турчина, тя отвръщаше с думите:

„Аго, клетва съм се клела, първо ми либе хайдутин, първо венчило — той ще е!“

Думите на Тодора все повече и повече озлобявала бея и накрая той реши да погуби хайдушката чета. Дълго дебнаха турците дружината из долини и чукари и накрая успяха да я обкръжат. Завърза се тежко сражение, в което намериха смъртта си всички хайдути. А в това време мома Тодора се приготвяше за сватба. Беше направила дарове за всички момци от дружината на своя любим. Когато достигна до нея грозната вест, че всички хайдути са убити, тя отиде на мястото на неравната люта битка и дълго плака неутешимо.

От горещите сълзи на момичето потекоха ручейчета, които стигнаха чак долу до Вършец. На мястото, където те се скриха в земята, след време избликнаха топли минерални извори. Там по-късно построиха бани, където хората и сега лекуват своите болки като се мият и пият от сълзите на нещастната девойка.

След като оплаква три дни и три нощи своя любим и другарите му, Тодора стана и развърза бохчата, която носеше. Бързо започна да кичи камъните и дърветата наоколо със своя чеиз. Тихичко назоваваше имената на хайдутите и поставяше на поредния камък или дърво я риза, я пешкир, я нещо друго. Но когато стигна до трите високи скали над Вършец се оказа, че няма вече какво да сложи — даровете се бяха свършили. После се досети, че винаги носи у себе си трите кукли, с които си бе играла като малка. Макар и с мъка, реши да се раздели с тях. Взема ги и ги постави по една на всяка височина.

Накрая огледа всичко и остана доволна. Беше направила нещо като погребение на хайдутите със своите сватбени дарове. Но когато се обърна и заслиза надолу видя, че турска потеря идва насреща й. Продължи смело да се движи напред. Когато приближи групата, тя забеляза, че беят се усмихва победоносно. Тогава тя му викна със силен глас:

„Аго, не бързай да се радваш! Ти няма да бъдеш господар нито на живото, нито на мъртвото ми тяло!“

После бързо се обърна и заизкачва нагоре. Достигна голямата височина и мигом се хвърли долу в пропастта. Турците я гледаха занемели и не успяха да й попречат. От тогава и до днес трите височини над Вършец се наричат „ТОДОРИНИ КУКЛИ“.