Жечка Горчева
Крилатото момче (10)

Най-големият грях

Страшна беше разбойническата шайка с главатар Еха Мустафов. От нея беше пропищял целия Хасковски край. Нощем разбойниците връхлитаха върху заспалите мирни села, а денем се криеха в скривалищата си. Спускаха се изневиделица като хала страховита и грабеха, насилваха, палеха, убиваха. До съмнало се носеха писъците на моми и невести, на невръстни дечица.

Най-често нападаха българските села. Веднъж разбойниците обградиха едно село и набързо подпалиха къщите му. После се разпръснаха из него да грабят и отвличат моми и млади невести. Най-ненаситен на грабежи, гуляи и жени беше главатарят им Еха Мустафов. Но този път той, след като си избра най-хубавата мома — Тодорка, реши да я направи своя жена и дом да завърти. Насила накара момичето да приеме исляма.

Другарите му разбойници не можеха да го познаят. Черните очи на Тодорка го преобразиха съвсем. Нещо трепна в сърцето му и той се отказа от своя живот на разбойник. Укроти се лудата му кръв и той заживя мирен живот като всички добри хора. Наистина Тодорка беше не само голяма хубавица, но и кротка и добра, та той край нея бързо се промени в съвсем нов човек. Никой в него не можеше да познае предишния жесток разбойнически главатар.

Но… изведнъж той стана тъжен, много тъжен. Заприлича на сянка и ходеше като несвестен. Хората започнаха да шушукат, че го мъчат безбройните му грехове на разбойник. Но истината беше друга. Еха беше останал от малък сирак и беше осиновен и отгледан от бея Хасан.

Беят му беше дал едно старо желязно сандъче, останало от неговите починали родители. Но буйният младеж никога не се бе сещал за това сандъче. Известно време след женитбата му с Тодорка той изведнъж се сети за единственото наследство на своите предци и го потърси из вехториите в мазата. След дълго ровене го намери и понесе по стълбите на къщата. Спъна се и без да иска го изпусна. Сандъчето падна и капакът му сам се отвори. Оказа се, че в него няма нищо друго освен един свитък стара хартия. Озадаченият Еха побърза да го занесе на ходжата, който можеше да чете на български език.

Свитъкът представляваше едно писмо, в което пишеше: „В лето Господне 1780 аз, Манол, син на Никола от село Тепеделин, приех мохамеданската вяра. Това стана, защото Тахир бей открадна и двете ми дъщери и ги направи ханъмки. Жена ми Неда почина от скръб, горката. Тогава и аз приех исляма и се нарекох Мустафа. Зная, сторих голям грях и затова се разболях. Няма да отида дълго време. Надявам се брат ми Никола да се смили над сина ми Еньо и да го отгледа заедно с дъщеря си Тодорка…“

При последните изречения на това тъй дълго стояло в сандъчето писмо, косите на Еха Мустафов се изправиха от ужас. Кръвта изстина в жилите му. „Значи аз съм българин и съм се оженил за своята първа братовчедка Тодорка. И толкова свои братя съм затрил…“ — Мълвяха обезкървените устни на отчаяния човек.

Безбройни бяха греховете на разбойническия главатар, но той смяташе за най-голям този, гдето се ожени за първата си братовчедка и я направи кадъна. Съвестта не му даваше покой ни денем, ни нощем. Ходеше в джамията и по цял ден се молеше коленичил на студения под, но и това не помагаше.

Една нощ се случи чудо. Крайно изморен от своите тревоги и безсъници Еха Мустафов заспа и засънува странен сън. Яви му се Свети Илия, който го посъветва да го нарисува на икона и да я подари на християнската църква, за да му бъдат опростени големите грехове.

Еха така и стори. Още на сутринта отиде в Хасково при зограф и му разказа своя сън като го помоли да изрисува Свети Илия такъв, какъвто го беше сънувал.

Иконата стана хубава. Еха Мустафов я подари на църквата „Свети Димитър“ и помоли свещеника да го покръсти. Така разкаялият се разбойник стана отново християнин и се нарече Еньо — сиреч тъй както по начало беше кръстен.