Ейми Трий
Сребърният вир (5)

Четвърта глава

Сезам и Мади станаха много рано на следващата сутрин, нетърпеливи да отидат на езда. Бяха се измили и закусили много преди Ник да влезе в кухнята.

— Хайде, тате! — подкани го Сезам и погледна часовника си. — Не искаме да закъснеем заради теб!

— Добре де, вие печелите — отвърна Ник. — До пет минути ще съм готов.

Той сипа в термоса си чаша кафе, грабна един сандвич и преметна камерата си през рамо. Нали работеше като фотограф за вестник „Дейли таймс“.

Докато караше момичетата към конюшните, двете си говореха на задната седалка:

— Надявам се да мога да пояздя Сребърен днес — каза Сезам. — Той е любимото ми пони.

— Аз харесвам Кифличка — каза Мади. — Има толкова мекичък нос.

— Съжалявам, че не мога да остана да ви гледам как яздите — каза Ник. — Трябва да участвам в благотворителното бягане.

Сезам се засмя.

— Няма да бягаш, тате — каза тя, — само ще снимаш.

— Правилно — отвърна Ник.

Всички избухнаха в смях.

— И все пак звучи страхотно — каза Мади. — Искам да стана фотограф.

— Аз ще стана журналист, като мама — каза Сезам. — Можем да бъдем новинарски екип, Мади! Аз ще бъда репортерът, който пише всички интересни новини, а ти ще правиш снимките.

Госпожица Лък разпределяше ездачите и понитата за първия урок. Тя беше с къса коса, оформена в хубава прическа, и носеше елегантно елече за езда и брич.

— Здравейте! — поздрави тя Сезам и Мади, когато пристигнаха.

Ник я виждаше за първи път и се представи:

— Аз съм Ник — каза той. — Бащата на Сезам.

— Здравейте! — отговори тя. — Аз съм Джоуди. Джоуди Лък.

И двамата си стиснаха ръцете.

— Съжалявам, но няма да мога да остана да погледам — каза Ник, въпреки че наистина му се прииска да остане, когато видя красивите сини очи на инструкторката. — Работа, знаете как е — измърмори той леко притеснено.

— Няма проблем — отвърна с усмивка Джоуди. — Може би някой друг път? Сезам се справя много добре.

— Да — отвърна Ник. — Определено. Чао, Сезам! Чао, Мади! Довиждане, госпожице…

— Джоуди — поправи го тя. — Наричай ме Джоуди.

Ник остави момичетата да се разхождат по площадката и си тръгна.

— Може ли да яздя Сребърен днес? — помоли Сезам.

— За съжаление, не — отвърна Джоуди. — Подковата му падна. Ковачът ще дойде по-късно. Можеш да гледаш как го подковават, ако искаш.

Момичето кимна ентусиазирано.

— Може ли и аз да гледам? — попита Мади.

— Разбира се, че може — отговори инструкторката. — А сега да видим кои понита ще яздите днес.

Имаше шестима начинаещи тази сутрин. Сезам щеше да вземе кафяво пони на име Фъдж, а Мади — Кифличка. Под командите на Джоуди двете започнаха да водят понитата в ход, в тръс и в галоп, като слушаха внимателно всяка нейна дума.

В края на урока Сезам и Мади тъкмо сваляха седлата и юздите от своите животни, когато Джоуди се показа на вратата.

— Ковачът дойде и ще започва работа — каза тя.

Те бързичко се отправиха към двора, където беше паркирана караваната му. Приличаше на ковачница на колела. Вътре се намираха всички инструменти, от които имаше нужда. Имаше дори малка пещ. А точно до караваната стоеше Сребърен. Едно по-голямо момиче го държеше и му говореше успокоително, докато чакаше да го подковат.

През това време ковачът нагряваше подковата в пещта. Той видя Сезам и Мади и вдигна поглед:

— Здравейте! — каза той, като взе подковата от пещта с метални щипки. Беше нажежена до червено.

Двете момичета се ужасиха при вида й.

— Ооо, горкичкият Сребърен! — възкликна Сезам. — Няма ли да го боли?

Ковачът поклати глава.

— Не — отвърна той и започна да изчуква подковата във формата на наковалнята. — Копитото е като вашите нокти, виждате ли? Понито не усеща нищо.

— Много се надявам — прошепна Мади, обзета от страх при мисълта, какво щеше да последва.

Тя се вкопчи в Сезам, докато двете гледаха как ковачът слага нажежената подкова на копитото на Сребърен. Шшшшшш! Копитото изцвърча и се образува облак дим. Облакът бе съвсем обичаен в този случай. Но това, което последва — не.

Сезам и Мади продължаваха да се взират занемели в пушека. Държаха се здраво една за друга, сякаш облакът щеше да ги отнесе. Сега той се превърна по-скоро в сребриста мъгла. А точно по средата имаше една лъскава подкова, която се въртеше ли, въртеше, въртеше, въртеше…

Сезам усети, че краката й се отделят от земята и че Мади все още я държи за ръка, а после се потопи в мъглата. Изведнъж духна вятър и двете момичета започнаха да падат… да се въртят… нагоре-надолу, докато изведнъж…

Пляс! Пляс!

И двете се оказаха до шия във вода.