Ейми Трий
Сребърният вир (10)

Девета глава

Мади тръгна първа, като скачаше от една лунна лилия на друга, а Сезам я следваше неотлъчно. Водата под тях се пенеше страховито, обезумелите от глад скрили скачаха във въздуха и се опитваха да ги захапят с острите си като бръснач зъби. Въпреки това момичетата успяха да стигнат на безопасно място. Сега, докато бързаха напред, те чуваха далеч зад тях проклятията на Морбреция, които ехтяха над цялото езеро. Грибълите се страхуваха от скрилите и се бяха отказали да ги гонят, а яростта на принцесата не можеше да се опише с думи.

Сега техен враг беше времето! Сезам погледна часовника си. Двете луни в центъра на циферблата бяха почти заели позициите си над Щастливата планина. Когато стигнеха до върха й, луните щяха да изгреят.

Двете момичета тичаха по пътеката покрай реката — за щастие, от страната, от която беше портата. Там ги чакаше Станца, а около храста танцуваха звездички.

— По-бързо! Тичайте! — окуражаваше ги Станца, докато потропваше с копито.

И когато двете луни се издигнаха над върха на Щастливата планина, Сезам и Мади скочиха в сребристата мъгла и преминаха през портата…

* * *

— Готово, успяхме! — каза ковачът, като избърса ръце в кожената си престилка. Сребърен стоеше и гордо демонстрираше четирите си нови подкови.

— Добро момче! — потупа го по гривата Джоуди и му даде лакомство. — Сезам, би ли отвела Сребърен до конюшнята вместо мен? А ти, Мади, ще напълниш ли яслата му със сено, ако обичаш?

— Аз такова… да — отвърна Сезам колебливо.

— А? — попита Мади замаяна.

Джоуди ги погледна загрижено.

— Добре ли сте момичета? — попита тя.

— Да, всичко е наред! — кимна с глава Сезам и разтърка очите си. — Добре сме, нали, Мади?

Приятелката й кимна в знак на съгласие, въпреки че все още виждаше звездички пред очите си.

— Аха — отвърна тя.

— Ето — каза Джоуди, като взе една от старите подкови на Сребърен и я даде на Сезам. — За късмет!

— Благодаря! — отвърна момичето и се усмихна широко. — Хайде, Сребърен!

* * *

По-късно в стаята на Сезам двете момичета седнаха на леглото й и обсъдиха всичко, което им се беше случило. Кутийката за бижута стоеше отворена на нощното шкафче на Сезам, а вътре бяха гривната на кралица Чаровна и вече два талисмана — сърцето и подковата.

— Все още не мога да повярвам, че бяхме там — каза Мади. — Сякаш всичко беше насън.

— Беше истинско! — отвърна развълнувано Сезам. — Отидохме заедно в Каризма! Ние сме екип, Мади, сякаш си го пожелахме, помниш ли?

— Да! — отговори Мади. — Най-добри приятелки и…

— Търсачки на талисмани! — довърши Сезам. — Сега и двете участваме. Това е нашата тайна. Не трябва да казваш на никого! Поне засега. Обещаваш ли?

Мади кимна.

— Обещавам — каза тя, като кръстоса пръсти и ги насочи надолу. Това бе техният таен знак, който значеше: „Ще спазя думата си“. След което се пошегува: — И без това никой няма да ми повярва, ако му кажа!

Двете избухнаха в смях, а после Сезам стана сериозна. Все още единайсет от местата в кутийката за бижута бяха празни. Всяко от тях очакваше своя талисман. Мади знаеше точно какво си мисли Сезам.

— Мислиш за това, че трябва да открием всичките, нали, Сез? — попита тихичко тя.

Решителен поглед се появи на лицето на приятелката й.

— Да, трябва да ги открия! — каза тя и нежно затвори капака на кутийката. — Аз съм търсачка на талисмани. Не мога да се откажа, преди да съм открила всичките!