Джеймс Редфийлд
Селестинското пророчество (8)

ПОЯВАТА НА ЕДНА НОВА КУЛТУРА

Пътят криволичеше през гъста джунгла в северна посока и пресичаше няколко големи потока — притоци на Амазонка, както ми каза отец Санчес. Бяхме станали рано и след като бързо се сбогувахме с Джулия, поехме с колата, която отец Санчес бе наел — една камионетка с огромни гуми. Пътят леко се издигаше и дърветата ставаха по-редки и огромни.

— Местността тук много напомня Висиенте — забелязах аз.

Санчес се усмихна:

— Околността на петдесет километра ширина и двайсет надлъж е особено енергетична — из целия път до Селестинските руини. Заобиколени сме от всички страни от истинска джунгла.

В далечния край на джунглата вдясно ми се мерна изсечена гора.

— Какво е това? — посочих аз.

— Правителствен проект за селскостопанско развитие.

Дърветата от една обширна площ бяха разчистени с булдозер и отрупани на купчини, полуизгорели на места. Посред дивите треви и разринатата пръст спокойно си пасеше стадо крави. Когато минахме покрай тях, някои протегнаха шиите си, привлечени от шума. На още едно място видях прясно разровена от булдозер земя. Явно опустошението напредваше към по-големите дървета, покрай които минавахме.

— Направо ужасяващо — казах аз.

— Така е — отвърна Санчес. — Дори и самият кардинал Себастиан е против това.

Спомних си за Фил. Може би тъкмо срещу подобни действия се опитваше да протестира той. Какво ли бе станало с него? И внезапно в съзнанието ми отново изникна представата за Добсън. Бях научил от Конър, че Добсън възнамерявал да пристигне в странноприемницата. — Защо ли се бе случило да срещна Конър и да получа подобна информация? И къде ли се намираше Добсън сега? Дали не го бяха депортирали? Или може би хвърлили в затвора? Не ми убегна и това, че образът на Добсън ми се беше явил спонтанно във връзка с Фил.

— Далеч ли е мисията на Себастиан? — попитах аз.

— На около час оттук — отвърна Санчес. — Как си?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид енергията ти.

— Мисля, че съм изпълнен с енергия. Та тук е толкова красиво.

— Как ти се струва снощният ни разговор? — попита той.

— Изключително интересен.

— И разбра ли какво се случи?

— Имаш предвид как се раждаха у нас идеите в различни моменти?

— Да, но по-дълбокият смисъл на всичко това.

— Не зная.

— Е, аз размислих по него. Този начин на съзнателно общуване, в което всеки се опитва да изтъкне най-доброто у другите, вместо да упражнява власт над тях, е позицията, която цялата човешка раса ще възприеме един ден. Помисли само как ще се издигне енергийното ниво на всеки човек и колко ще се ускори еволюцията тогава!

— Да. Тъкмо се питах как ли ще се промени човешката култура, когато общото ниво на енергия стане по-високо.

Той ме погледна така, сякаш бях уцелил същината на въпроса.

— Тъкмо това искам да зная и аз. Спогледахме се така, сякаш и двамата изчакваме кой ще има следващата идея. Накрая той каза:

— Отговорът се крие в Деветото откровение. В него е обяснението за по-нататъшната еволюция на човешката култура.

— И на мен така ми се струва — съгласих се аз. Санчес намали скорост. Наближаваше кръстопът и той като че ли не знаеше накъде да поеме.

— Дали ще минем покрай Сан Луис? — попитах аз. Той ме погледна право в очите.

— Ако свърнем наляво. Защо питаш?

— Разбрах от Конър, че Добсън щял да мине през Сан Луис на път за странноприемницата. Струва ми се, че това е знак.

Продължихме да се гледаме в очите.

— Защо забави скорост на този разклон? — попитах аз. Той само сви рамене.

— Не зная. Към Икитос най-прекият път е направо, но не зная защо се поколебах. Тръпки ме побиха. Санчес вдигна вежди и се усмихна.

— Май най-добре е да минем покрай Сан Луис, а?

Кимнах и почувствах прилив на енергия. Започвах да разбирам, че имаше скрит смисъл в това, че бяхме спрели в странноприемницата и се бяхме свързали с Конър. Когато Санчес сви вляво и продължи по пътя към Сан Луис, целият бях изпълнен с очакване. В продължение на трийсет-четирийсет минути нищо не се случи. Тогава внезапно изсвири клаксон. Обърнахме се и видяхме един светъл джип, който бумтеше зад нас.

Шофьорът ни махаше упорито. Изглеждаше ми познат.

— Това е Фил! — извиках аз.

Отбихме встрани и Фил изскочи към мене, стисна ръката ми и кимна на Санчес.

— Не зная какво ви води насам — каза той, — но пътят пред нас е пълен с военни. Най-добре да се върнете и да изчакате с нас.

— Как разбра, че идваме? — попитах аз.

— Не съм разбирал — отвърна той. — Просто вдигнах поглед и ви видях да минавате. Ние сме на половин километър зад вас — той се огледа за секунда и добави: — Да се махаме от тук!

— Ще караме след тебе — каза отец Санчес.

Последвахме Фил. Той обърна джипа и пое обратно по пътя, по който бяхме дошли. Отправи се на изток и скоро спря. Зад дърветата излезе друг човек, за да посрещне колата. Не можех да повярвам на очите си. Та това беше Добсън!

Слязох от камионетката и приближих към него. Той беше също толкова изненадан и топло ме прегърна.

— Радвам се да те видя! — възкликна той.

— И аз. Едва не помислих, че са те застреляли. Добсън ме потупа по рамото и каза:

— Не, само дето се паникьосах. Задържаха ме и после едни от служещите, благосклонни към Ръкописа, ме пуснаха. Оттогава се крия.

Той замълча, загледан с усмивка към мене.

— Радвам се да те видя добре. Когато фил ми каза, че сте се срещнали във Висиенте и после сте били арестувани заедно, не знаех какво да мисля. Е, трябваше да се досетя, че ще се видим отново. Накъде сте се упътили?

— Да се срещнем с кардинал Себастиан. Той изглежда е решил да унищожи последното Откровение.

Добсън кимна и тъкмо да каже нещо, когато отец Санчес дойде при нас.

Побързах да ги запозная.

— Струва ми се, чух да се споменава за вас в Лима — обърна се Добсън към Санчес — във връзка с неколцина свещеници, които били задържани.

— Отец Карл и отец Костус ли? — попитах аз.

— Да, май че така се казваха.

Санчес леко поклати глава. Наблюдавах го. После двамата с Добсън прекарахме няколко минути в разговор за онова, което ни се беше случило, след като се разделихме. Каза ми, че е опознал и осемте откровения и изглежда беше нетърпелив да ми каже още нещо, но аз го прекъснах, за да му кажа, че съм се запознал с Конър и че той се е върнал в Лима.

— Възможно е и него да задържат — каза Добсън. — Жалко, че не можах да стигна до странноприемницата навреме, но исках да мина първо през Сан Луис, за да се срещна с още един учен. Както се оказа, не можах да го намеря, но срещнах фил и…

— И какво? — попита Санчес.

— Направо ще паднете. Не е за вярване — каза Добсън. — Фил е открил копие на част от Деветото откровение! Всички направо застинаха.

— Преведено ли копие е открил? — попита отец Санчес.

— Да.

Фил беше се забавил в колата и ето че приближаваше към нас.

— Намерил си част от Деветото откровение?! — възкликнах аз.

— Всъщност не го намерих — отвърна той. — Получих го. Когато ни арестуваха, мене ме закараха в друг град. Не зная кой беше. След известно време се появи кардинал Себастиан. Разпитваше ме за работата във Висиенте и моите усилия по спасяването на горите. Не разбирах защо, докато един от охраната не ми донесе откъс от копие на Деветото откровение. Стражарят го бе откраднал от хората на Себастиан, които явно току що го бяха превели. В него се говори за енергията на старите гори.

— Какво се казваше там? — попитах Фил.

Той млъкна за момент и Добсън ни предложи да седнем. Заведе ни до една разстлана мушама посред малко сечище. Мястото беше красиво, широко около девет метра и обкръжено от десетина огромни дървета. В кръга растяха много ароматни тропически храсти и дългостеблени папрати, толкова ярко зелени, че не бях виждал други такива. Седнахме с лице един към друг.

Фил погледна Добсън. После Добсън погледна към Санчес и към мене и каза:

— Деветото откровение обяснява как ще се промени човешката култура през следващото хилядолетие в резултат на съзнателна еволюция. То описва значително различен начин на живот. Ръкописът например предсказва, че ние хората съзнателно ще намалим раждаемостта, за да живеем в най-енергетичните и красиви места на Земята. Но забележете — ще се появят много повече такива области в бъдеще, защото хората съзнателно ще престанат да изсичат горите, за да ги оставят да акумулират енергия.

— Според Деветото откровение към средата на следващото хилядолетие — продължи той — хората обикновено ще живеят сред петстотингодишни дървета и грижливо поддържани градини, но в същото време в близост до градските зони с невероятни технологически изобретения. Дотогава средствата за съществуване — храната, дрехите и пътуванията — ще бъдат тотално автоматизирани и на разположение на всички. Ние ще можем напълно да посрещаме нуждите си без паричен обмен, но и без презадоволяване и разпуснатост. Водени от своята интуиция, всички ще знаят точно какво да правят и кога да го правят и при това в хармония с действията на останалите. Никой няма да проявява консумативност, защото ще сме се освободили от нуждата за притежания и власт, на която сега се основава нашето чувство за сигурност. През следващото хилядолетие животът ще получи друг смисъл. Според Ръкописа ние ще търсим смисъла на живота си във вълнуващото осъществяване на собствената ни еволюция — във въодушевлението да получаваме интуиции и след това внимателно да наблюдаваме как се развива собствената ни съдба. Деветото откровение описва един човешки свят, в който скоростите не са така шеметни и хората имат възможност да бъдат будни, винаги бдителни за знаците, които крие всяка среща. Вече ще знаем, че значимите срещи могат да се случат навсякъде: на някоя лъкатушна пътечка в гората например или на мост, който пресича някакъв каньон. Можете ли да си представите срещи между хората, които имат такъв смисъл и толкова голямо значение? Представете си как двама души се запознават. Всеки първо ще види енергетичното поле на другия, което би изключило всяка манипулативност. Когато са чисти един пред друг, те ще могат да се доверят и разкрият, за да открият с радост познанието, което всеки носи на другия. После ще продължат своя индивидуален път, но срещата ще е оставила у всеки от тях значителни следи. Вече вибрационното им поле ще е достигнало ново равнище и ще се докосва до останалите по начин, който преди срещата им не е бил възможен.

Ние насочвахме енергията си към Добсън и той ставаше все по-красноречив и разпален в описанието си на тази нова човешка култура. Казаното звучеше правдоподобно. На най-малко не се съмнявах, че той описваше едно постижимо бъдеще. И въпреки това знаех, че през цялото историческо развитие много визионери са си представяли подобен свят, например Маркс, но не е бил намерен начинът да се осъществи подобна утопия. Комунизмът се бе превърнал в трагедия.

Въпреки познанието, което предаваха първите осем откровения, не си представях как човешката раса ще стигне до етапа, описан от Деветото откровение, като имах предвид човешкото поведение изобщо. Когато Добсън млъкна за малко, аз изразих гласно своето съмнение.

— Ръкописът казва, че нашето естествено търсене на истината ще ни заведе там — обясни Добсън с усмивка. — Но за да се разбере как ще се осъществи това развитие, може би е нужно да си представим следващото хилядолетие по същия начин, по който ти изследва настоящето хилядолетие в самолета заедно с мен, помниш ли? Сякаш го изживяваш цялото в един единствен живот.

Добсън посвети останалите двама накратко как се извършва този процес и продължи:

— Помислете върху това, което вече се е случило в нашето хилядолетие. През средните векове ние сме живели в един прост свят на добро и зло, както е бил определян от духовенството. Но по време на Ренесанса сме се освободили от тази зависимост. Разбрали сме, че мястото на човека в света не се свежда до онова, което свещениците познават и сме поискали да знаем всичко. Тогава сме поверили на науката да открие истинското ни място, но когато не сме получили нужните отговори веднага, сме решили да устроим живота си тук и съвременната етика е започнала да се основава изцяло на светски принципи, лишавайки света от неговата мистичност. Но сега вече осъзнаваме истината. Разбираме, че реалната причина, поради която сме прекарали пет века в създаване на материални блага за живот, е имала за цел нещо друго, един начин на живот, който връща мистиката на човешкото съществуване.

— Към това ни насочва и информацията, която сега вече е извлечена и от научния опит: смисълът на съществуването на човечеството на тази планета е да еволюира съзнателно. И когато се научим да еволюираме и да следваме специфичния си път, истина след истина, Деветото откровение твърди, че цялата култура ще се трансформира по един напълно предсказуем начин.

Той замълча, но никой нищо не каза. Очевидно всички искахме да чуем нещо повече.

— Когато веднъж достигнем повратната точка — продължи той — и откровенията започнат да се осъществяват в един по-глобален мащаб, човечеството първо ще преживее период на интензивна интроспекция. Ще осъзнаем колко е красив и одухотворен нашият природен свят. Ще започнем да гледаме на дърветата, реките и планините като на храмове с огромна енергия, към които трябва да се отнасяме с благоговение и почит. Ще поискаме да спре всяка икономическа активност, която е заплаха за това богатство. А тези, които са вътре в нещата, ще открият алтернативно решение за избягване унищожаването на природата, защото ще се намерят хора, които интуитивно да стигнат до такива алтернативни решения, следвайки собствения си път на еволюция.

— Това ще бъде част от първия голям прелом, който ще се осъществи — продължи той, — и тогава ще се извърши масово преориентиране на хората от едно занимание към друго — защото когато хората започнат да получават ясни интуиции за това кои са и какво се очаква от тях да правят, те много често установяват, че не се занимават с подходяща професия и трябва да се преустроят на друг вид работа, за да продължат своето развитие. Ръкописът твърди, че през този период хората понякога ще сменят кариерата си по няколко пъти през своя живот. Следващият културен прелом ще бъде пълно автоматизиране на производството на стоки. Техниците, които ще осъществят това автоматизиране, ще го направят с оглед по-нататъшното развитие на икономиката. Но когато интуициите им станат по-ясни, ще видят, че в действителност целта на автоматизацията е да освободи времето на всички, за да се отдадат на други занимания. Останалите хора също ще слепват собствените си интуиции в сферата на избраните от тях дейности и ще искат да притежават повече свободно време. Ще осъзнаят, че истината, която носят и нещата, които трябва да извършат, са уникални и не се вместват в рамките на една конкретна професия. Затова ще намерим начини да съкратим работното си време, за да търсим своята истина. По двама-трима души ще извършват онова, което на времето е правено от един човек. Тази тенденция ще улесни онези, които се освобождават поради автоматизацията, да си намерят работа.

— Ами парите? — попитах аз. — Не ми се вярва, че хората доброволно ще се откажат от доходите си.

— О, това няма да се наложи — каза Добсън. — В Ръкописа се казва, че доходите ще останат стабилни, защото хората ще ни заплащат за прозренията, които можем да им дадем.

Направо смях ме напуши.

— Какво?

Той се усмихна и ме погледна в очите.

— В Ръкописа се казва, че когато разберем повече за енергийната динамика на вселената, ще можем да предвиждаме какво става, когато дадем нещо на някого. Досега единствената духовна представа за даването е тясната концепция за религиозния десятък.

Той обърна поглед към отец Санчес.

— Както знаеш, в писанията идеята за десятъка се интерпретира най-буквално като отдаване на десет процента от доходите си на църквата. Зад това стои идеята, че каквото дадем, ще ни се върне многократно. Но Деветото откровение пояснява, че даването е всъщност универсален принцип на подкрепа не само за църквите, но и за всеки човек. Когато даваме, ние също и получаваме, понеже енергиите във вселената взаимно си влияят. Когато отдадем енергия на някого, това освобождава в нас пространство, което отново се запълва, когато имаме връзка с вселенската енергия. Парите действат точно по същия начин. В Деветото откровение се казва, че когато веднъж започнем постоянно да даваме, винаги ще имаме повече приходи, отколкото можем да дадем. А подаръците ни — продължи той — трябва да отиват при хората, които са ни дали духовно познание. Когато хората се появят в живота ни точно в нужния момент, за да ни дадат отговорите, от които се нуждаем, трябва да им се отплатим. Това ще бъде един допълнителен приход, който да ни освободи от задълженията, които ни ограничават. Колкото повече хора се ангажират в тази духовна икономика, толкова по-скоро ще настъпи истинският прелом към културата на следващото хилядолетие. В процеса на еволюцията ще открием истинското си призвание и ще навлезем в етап, когато ще получим отплата за това, че свободно сме еволюирали и можем да предложим нашата уникална истина на другите.

Погледнах към Санчес. Той слушаше съсредоточено. Лицето му грееше.

— Да, ясно си представям този момент. Ако всеки се включи в този процес, ще стане постоянен обмен между хората, който би могъл да се превърне в една нова икономическа ориентация. Ще получаваме отплатата на хората, до които имаме досег. Тази ситуация ще позволи материалните блага да се постигат напълно автоматизирано, защото нашите интереси ще бъдат насочени другаде. Ще искаме материалното производство да бъде напълно автоматизирано и да се задейства по автоматичен начин. Ще влагаме капитал в него, но ще съществуват условия да се разшири онова, което е нова информационна ера. Важното за нас в този момент е, че разбираме вече каква е нашата цел. Ако досега не сме успели да опазим околната среда, да демократизираме обществото и да нахраним бедните, то е, защото до този момент не сме разбирали нашия страх от глада и нашата потребност от власт, за да започнем доброволно да даваме на другите. Не сме могли да го разберем, защото не сме имали представа за един алтернативен живот. Но сега имаме! Той се обърна към Фил.

— Но дали няма да имаме нужда от евтин източник на енергия?

— Термоядрен синтез, свръхпроводимост, изкуствен интелект — каза Фил. — Автоматичните технологии вероятно не са чак толкова далеч, сега, когато имаме знанията за какво да ги използваме.

— Точно така — каза Добсън. — Най-важното нещо е, че ние виждаме истината в този начин на живот. Дошли сме на тази планета не за да градим лични империи на властта, а да еволюираме. Плащането на другите за техните прозрения ще отприщи процеса на трансформация и тогава, когато все повече и повече части на икономиката бъдат автоматизирани, парите ще изчезнат напълно. Ние няма да се нуждаем от тях. Ако правилно следваме нашето интуитивно ръководство, ще вземаме само онова, от което се нуждаем.

— И ще разберем — намеси се Фил — че природата на Земята трябва да се пази и защитава като източник на невероятна енергия, какъвто тя е.

Докато Фил говореше, ние насочихме цялото си внимание към него. Той изглежда се изненада от прилива на енергия, който почувства.

— Не съм запознат с всички откровения — обърна се към мене той. — Може би когато онзи стражар ми помогна да избягам, изобщо нямаше да съхраня тази част от Деветото откровение, ако по-рано не се бях срещнал с тебе. Спомних си, че ти ми бе споменал, че този Ръкопис е от особено значение. Не съм чел останалите откровения, но все пак разбирам колко е важно да се поддържа автоматизацията в хармония с енергийната динамика на Земята. Моите интереси бяха свързани с горите и ролята, която те играят в екосредата — продължи той. — Този мой интерес ме е преследвал още от дете. В Деветото откровение се твърди, че когато човешката раса еволюира духовно, ние доброволно ще снижим ръста на населението до степен, поносима за Земята. Ще започнем да живеем в рамките на естествените енергийни системи на планетата. Селското стопанство ще стане автоматизирано с изключение на растенията, които човек би искал да енергетизира лично и след това да консумира. Дърветата, нужни за строителството, ще бъдат отглеждани в специално предназначени области. Това ще даде възможност на дърветата на Земята да растат и стареят и накрая да се превърнат в могъщи гори. Тези гори ще бъдат повсеместни, а не някакво изключение и всички хора ще живеят в непосредствена близост до този вид енергия. Помислете само в какъв изпълнен с енергия свят ще живеем.

— Това би трябвало да повиши енергетичното ниво на всеки един — казах аз.

— Да, така е — потвърди Санчес разсеяно, сякаш си представяше вече какво би означавало това повишаване на енергията.

Всички чакахме.

— Това ще ускори еволюционния процес — каза накрая той. — Колкото повече се изпълваме с енергия, толкова по-мистично откликва вселената, като ни среща в живота с хора, които могат да дадат отговор на нашите въпроси — и той отново се замисли. — Всеки път, когато следваме интуицията си и някоя мистична среща ни отведе напред, нашата лична вибрация се увеличава.

— Напред и нагоре… — продължи той, сякаш на себе си. — Ако това развитие продължи, тогава…

— Ние ще постигаме все по-високи равнища на енергия и вибрация — довърши мисълта му Добсън.

— Да — потвърди Санчес. — Точно така. Извинете ме за момент.

Той се изправи и отиде на няколко метра навътре в гората, където седна сам.

— Какво друго се казва в Деветото откровение? — обърнах се аз към Добсън.

— Не знаем — отвърна той. — Тук свършва онази част, която притежаваме. Искаш ли да я видиш?

Отвърнах, че искам, и той отиде до колата и се върна със свитък, завит в кафява хартия. Вътре имаше двайсет печатни страници. Прочетох ръкописа, силно впечатлен от това колко изчерпателно Добсън и Фил бяха възприели основните му постановки. Когато стигнах до последната страница, разбрах защо според тях това е само част от Деветото откровение. Прекъсваше рязко, по средата на една концепция. Само се подхващаше идеята, че трансформацията на планетата ще създаде една напълно духовна култура и ще издигне хората на все по-високи нива на вибрация. В него се допускаше, че това издигане ще доведе до появата на нещо друго, но не се казваше какво.

След около час Санчес стана и приближи до мен. Изпитвах удоволствие да седя сред растенията и да наблюдавам невероятните им енергийни полета. Добсън и Фил стояха зад джипа и разговаряха.

— Мисля, че вече можем да се отправяме към Икитос — каза Санчес.

— Ами военните? — попитах аз.

— Струва ми се, че трябва да рискуваме. Съвсем ясно почувствах, че ще успеем, ако тръгнем веднага.

Съгласих се да послушаме интуицията му и споделихме с Добсън и Фил нашите планове.

Те и двамата подкрепиха идеята, след което Добсън каза:

— Ние също обсъждахме какво да правим. Струва ми се, че трябва да тръгнем направо към Селестинските руини. Може би ще успеем да спасим останалата част от Деветото откровение.

Сбогувахме се с тях и отново поехме на север.

— За какво мислиш? — попитах аз след известно мълчание.

Отец Санчес намали скоростта и ме погледна.

— Мисля си за кардинал Себастиан, за това, че според думите ти би престанал да преследва Ръкописа, ако го разбере.

Докато отец Санчес изричаше тези думи, в съзнанието ми изникна представата как аз действително се изправям пред Себастиан. Виждах го в изискана обстановка. Гледаше със снизхождение към нас. В този момент имаше възможност да унищожи Деветото откровение и ние се опитвахме да го убедим да го разбере преди да е станало прекалено късно.

Когато отмина това видение, забелязах, че Санчес гледа усмихнат към мен.

— Какво си представяше? — попита той.

— Просто мислех за Себастиан.

— И какво стана?

— Привидя ми се ясно, че се срещаме със Себастиан. Той беше на път да унищожи последното откровение и ние се опитвахме да го разубедим.

Санчес си пое дълбоко дъх.

— Както изглежда, от нас ще зависи оцеляването на Деветото откровение.

Стомахът ми се сви при подобна мисъл.

— Какво ли трябва да му кажем?

— Не зная. Но трябва да го убедим да види предимствата, да разбере, че Ръкописът в неговата цялост не отрича, а изяснява истините на църквата. Сигурен съм, че следващата част на Деветото откровение прави именно това.

Пътувахме около час в мълчание, без да срещнем никаква друга кола по пътя си. Връщах се в мислите си към всички събития, които се бяха случили, откакто бях дошъл в Перу. Разбирах, че откровенията на Ръкописа се бяха слели в съзнанието ми в едно цялостно светоусещане. Бях се пробудил към мистичния начин, по който се разгръщаше животът ми, както се разкриваше в Петото откровение. Разбирах също, че цялата култура предчувства отново тази мистика и бяхме в процес да формираме в себе си един нов мироглед, както се посочваше във Второто откровение. Третото и Четвъртото ми бяха посочили, че вселената е всъщност една разгърната система от енергия и че конфликтите между хората са основани на недостиг и борба за тази енергия.

Петото откровение ми откриваше, че можем да сложим край на този конфликт като започнем да се зареждаме с енергия от един по-висш източник. За мене самия тази способност почти се бе превърнала в навик. И Шестото откровение, че можем да се освободим от старите си натрапчиви роли и да открием истинската си същност, постоянно отекваше в съзнанието ми. А Седмото откровение показваше как да се осъществи еволюирането на тази истинска същност: като формулираме въпросите си, интуитивно разбираме какво да предприемем и получаваме отговор. Да се включим в този магичен поток беше истинската тайна на щастието.

А Осмото откровение разкриваше ключа за това как да се съхранява тази мистерия и постоянно да се получават отговорите, когато знаем как да се отнасяме към другите, да извличаме най-доброто от тях.

Всички откровения се бяха интегрирали в единно съзнание, което бе отворено и будно. Оставаше Деветото откровение, което трябваше да разкрие крайната цел на еволюцията. Бяхме попаднали на част от него. Какво ли криеше останалото?

Отец Санчес дръпна камионетката встрани от пътя.

— Вече сме на четири километра от мисията на кардинал Себастиан — каза той. — Мисля, че трябва да поговорим с него.

— Добре.

— Не зная какво бихме могли да очакваме, но струва ми се, че не ни остава нищо друго, освен да караме право нататък.

— Голяма ли е мисията му?

— Доста. Развивал я е в продължение на двайсет години. Избрал е тъкмо това място, за да служи на индианците от отдалечените райони, които са му се стрували пренебрегнати. Но сега тук пристигат ученици от всички краища на Перу. Той има административни задължения и към църковните организации в Лима, но към тази мисия храни особени чувства. Той е напълно отдаден на работата си тук.

Санчес ме погледна в очите.

— Моля те да бъдеш нащрек. Може да изпаднем в ситуация, в която ще имаме нужда от взаимната си помощ.

След тези думи Санчес подкара колата. Няколко километра не срещнахме никого, после минахме покрай два военни джипа, паркирани отдясно на пътя. Военните вътре подозрително ни изгледаха, докато минавахме покрай тях.

— Е, вече знаят, че сме тук — каза отец Санчес.

След около километър стигнахме входа на мисията. Голяма желязна врата преграждаше павирания път. Макар че порталът беше отворен, един джип и четирима войника преградиха пътя ни и ни дадоха знак да спрем. Един от военните предаде съобщение по радиопредавателя.

Един от войниците приближи и Санчес му се усмихна.

— Аз съм отец Санчес, идвам при кардинал Себастиан.

Войникът огледа Санчес, после мене. Обърна се и приближи към войника с радиопредавателя. Предадоха съобщение, без да откъсват поглед от нас. Подир няколко минути войникът се върна и ни нареди да го последваме.

Джипът ни поведе по трилентова улица около стотина метра, докато стигнахме земите на мисията. Църквата бе каменна и масивна. Можеше да побере, както ми се стори, повече от хиляда души. От двете й страни се намираха две други сгради, които приличаха на учебни. И двете бяха четириетажни.

— Впечатляващо място — забелязах аз.

— Да, но къде ли са хората? — запита се той. Едва сега ми направи впечатление, че по пътеките и алеите не се забелязваше никой.

— Себастиан ръководи тук прочута духовна семинария — каза Санчес. — Защо ли ги няма студентите му?

Войниците ни поведоха към входа на църквата и учтиво, но твърдо ни помолиха, да слезем от колата и да ги последваме вътре. Докато изкачвахме циментовите стъпала, забелязах няколко камионетки, паркирани зад съседната сграда. Наблизо стояха трийсет-четирийсет войника. Влязохме и бяхме преведени през олтара до една малка стаичка. Там ни претърсиха щателно и ни казаха да почакаме. Войниците излязоха и заключиха вратата зад себе си.

— Къде е кабинетът на Себастиан? — попитах аз.

— В задната част на църквата — отвърна Санчес.

Вратата внезапно се отвори. Охраняван от няколко войника, пред нас се изправи Себастиан. Стоеше висок и изпъчен.

— Какво те води насам? — обърна се Себастиан към Санчес.

— Искам да поговоря с теб — отвърна Санчес.

— За какво?

— За Деветото откровение на Ръкописа.

— Няма какво да се говори. То няма никога да бъде открито.

— Ние знаем, че ти вече си го открил. Себастиан погледна сепнато.

— Няма да допусна този Ръкопис да се разпространи — каза той. — Той не отговаря на истината.

— Откъде знаеш, че не отговаря на истината? — попита Санчес. — Може би грешиш. Позволи ми да го прочета.

Докато гледаше Санчес, лицето на Себастиан омекна.

— Някога имаше доверие в мен. На времето не би се усъмнил в моята преценка.

— Зная — отвърна Санчес. — Ти си моят духовен учител, моят покровител. Аз създадох своята мисия, вдъхновен от теб.

— Преди да се появи този Ръкопис, ти се отнасяше с уважение към мене — каза Себастиан. — Не виждаш ли до какво разделение води той? Аз се опитах да те оставя да вървиш по своя собствен път. Дори не ти попречих, когато разбрах, че проповядваш откровенията. Но няма да допусна този документ да унищожи всичко онова, което нашата църква е градила.

Един войник приближи до Себастиан и поиска да говори с него. Себастиан хвърли поглед на Санчес, после се върна в храмовата зала. Още ги виждахме, но вече не чувахме разговора им. Съобщението очевидно хвърли в ужас Себастиан. Той се обърна и даде знак на всички войници да го последват, освен един, на когото той очевидно заповяда да остане тук с нас.

Войникът влезе в стаята и се облегна на стената с притеснен вид. Беше само на около двайсет години.

— Какво се е случило? — попита Санчес. Войникът само поклати глава.

— Може би нещо около Ръкописа, около Деветото откровение?

Войникът погледна учудено.

— Какво знаете вие за Деветото откровение? — тихо попита той.

— Дошли сме, за да го спасим — каза Санчес.

— И аз бих искал то да бъде спасено — отвърна войникът.

— Чел ли си го? — попитах аз.

— Не — отвърна той. — Но съм чувал да се говори за него. То вдъхва нов живот на нашата религия.

Внезапно извън църквата се разнесоха изстрели.

— Какво става? — попита Санчес. Войникът застина на мястото си. Санчес нежно докосна ръката му:

— Помогни ни.

Младият войник отиде до вратата, огледа залата и каза:

— Някои са се вмъкнали в църквата и са откраднали копие от Деветото откровение. Изглежда, че още са наблизо.

Чуха се още изстрели.

— Трябва да се опитаме да им помогнем — обърна се Санчес към младежа.

Той изглеждаше ужасен.

— Трябва да направим нужното — настояваше Санчес. — Това ще бъде за доброто на целия свят.

Войникът кимна и каза, че е по-добре да минем в другия край на църквата, където е по-спокойно и той би могъл да намери начин да ни помогне. Преведе ни през залата и нагоре по две стълбища до широк коридор, който минаваше по цялата ширина на църквата.

— Кабинетът на Себастиан е два етажа под нас — каза младежът.

Внезапно чухме стъпки на хора, които се спускаха по един съседен коридор и се насочваха право към нас. Санчес и войникът пред мен се шмугнаха в една стая вдясно. Не бих могъл да стигна дотам, тъй че се втурнах в предната врата и я затворих зад себе си.

Озовах се в една от учебните зали. Чинове, подиум, шкаф. Спуснах се към шкафа, намерих го отключен и се свих посред кутиите и няколко вмирисани на мухъл престилки. Опитах се да се скрия колкото се може по-добре, но знаех, че ако някой провереше в шкафа, щеше да ме открие. Стараех се да не мърдам, затаил дъх. Вратата на залата проскърца и се отвори. Няколко души влязоха и я обходиха. Единият като че тръгна към шкафа, но после се спря и се обърна в друга посока. Говореха високо на испански. После настъпи мълчание. Нищо не помръдваше.

Почаках десетина минути, преди бавно да открехна вратата на шкафа и да се огледам наоколо. Стаята беше празна. Отправих се към вратата. Не се чуваше ничие присъствие навън. Бързо приближих стаята, където Санчес и войникът се бяха скрили. За моя изненада установих, че изобщо не беше стая, а коридор. Заслушах се, но нищо не долових. Облегнах се на стената, чувствайки как коремът ме свива от безпокойство. Тихо подвикнах името на Санчес. Никакъв отговор. Бях сам. Свят ми се зави от тревога.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да си кажа, че трябва да запазя самообладание и да се изпълня с енергия. Полагах усилия няколко минути, докато цветовете и формите в коридора се откроиха по-ярко. Стремях се да обгърна всичко наоколо с любов. Най-сетне се почувствах по-добре и отново се замислих за Себастиан. Ако той беше в кабинета си, Санчес щеше да отиде там.

Коридорът свършваше с друга стълба, тъй че слязох два етажа надолу. Огледах през вратата целия коридор. Беше празен. Отворих и тръгнах напред, без да зная къде точно отивам.

Тогава до мен долетя гласът на Санчес. Вратата на стаята, откъдето идваше, беше открехната. Гласът на Себастиан отекваше в отговор. В момента, в който доближих вратата, един войник отвътре внезапно я отвори и насочи пушката си към сърцето ми. Накара ме да вляза и да се изправя до стената. Санчес ми хвърли признателен поглед и докосна слънчевия си сплит с ръка. Себастиан възмутено клатеше глава. Младият войник, който ни беше помогнал, не се виждаше никъде.

Знаех, че жестът на Санчес с ръка на слънчевия сплит означава нещо. Реших, че сигурно се нуждае от енергия. Докато говореше, аз насочих цялото си внимание към лицето му, опитвайки се да видя висшата му душа. Енергийното му поле се разшири.

— Не можеш да попречиш на истината — каза Санчес. — Хората имат правото да я знаят.

Себастиан погледна Санчес снизходително.

— Тези откровения противоречат на писанията. Те не могат да отговарят на истината.

— Но дали наистина им противоречат или по-скоро ни сочат как да ги разбираме?

— Ние знаем какво означават писанията — каза Себастиан. — Знаели сме го от векове. Забравил ли си твоето образование, годините на учение?

— Не, не съм — отвърна Санчес. — Но зная също, че откровенията разширяват нашия духовен хоризонт. Те…

— Според кого? — избухна Себастиан. — Кой все пак е написал този Ръкопис? Някакъв езичник от майте, който е успял да научи някак си арамейски? Какво са знаели всичките тези хора? Вярвали са в магически места и мистична енергия. Те са били примитивни. Руините, където Деветото откровение беше открито, се наричат Селестински храмове, тоест Небесни храмове. Нима една подобна култура би могла да знае за небето каквото и да било?

— И нима тази култура е оставила нещо трайно? — продължи той. — Не. Никой не знае какво се е случило с майте. Просто са изчезнали без да оставят и следа. А ти искаш да вярваме в този Ръкопис? Този документ иска да изкара, че хората владеят този свят, сякаш от нас зависят промените, които стават в света. А не е така. Те зависят от Бога. Единственият избор, пред който са изправени хората, е дали да приемат ученията на писанията и да постигнат спасение на душите си.

— Но помисли само — отвърна Санчес. — Какво всъщност означава да приемеш писанията и да постигнеш спасение? Какъв е процесът, чрез който се осъществява това? Нима Ръкописът не ни посочва точно процеса, чрез който ние ставаме по-духовни, свързани с Бога, спасени — начина, по който наистина се чувства човек? И не ни ли показват Осмото и Деветото откровение какво би станало, ако всеки започне да постъпва така?

Себастиан поклати глава и се отдалечи, след което се обърна и направо прониза Санчес с погледа си.

— Та ти дори не си виждал Деветото откровение.

— Виждал съм част от него.

— И как е станало това?

— Разказаха ми част от него преди да дойдем тук. Друга една част прочетох преди няколко минути.

— Какво?! Как стана това?

Санчес приближи към по-възрастния свещеник.

— Кардинал Себастиан, хората навсякъде желаят да им се открие това последно откровение. То дава възможност останалите откровения да бъдат видени в перспектива. То ни посочва каква съдба ни очаква. Какво всъщност представлява духовното съзнание!

— Ние знаем много добре какво представлява духовното съзнание, отец Санчес.

— Наистина ли? Струва ми се, че не. Прекарали сме векове наред в приказки за него, представяли сме си го, изповядвали сме вярата си в него. Но винаги сме характеризирали връзката с Бога като нещо абстрактно, нещо, в което вярваме само с разума си. И винаги сме налагали тази връзка като нещо, което човек е задължен да приеме, за да се предпази от всяко зло, а не за да спечели нещо добро и величествено. Ръкописът описва какво вдъхновение идва, когато ние наистина обикнем другите и животът ни започне да еволюира.

— Еволюира! Еволюира! Чуй се отстрани, отче, ти винаги си се борил срещу влиянието на теорията за еволюцията. Какво е станало с теб?

Санчес прие предизвикателството спокойно.

— Да, борил съм се срещу идеята за еволюцията, която отрича Бога, която обяснява развитието на вселената без отношение към Бога. Но сега виждам, че истината е в един синтез между научния и религиозния подход. Истината е, че еволюцията е начинът, по който Бог е творил и продължава да твори.

— Но еволюция не съществува — възпротиви се Себастиан. — Бог е създал този свят и това е всичко.

Санчес погледна към мен, но аз нямах никакви идеи по въпроса.

— Кардинал Себастиан — продължи той, — прогресът на всяко следващо пойоление представлява еволюция във възгледите, еволюция към едно по-високо духовно ниво и вибрация. Всяко поредно поколение приема в себе си все повече енергия и натрупва повече истина и после предава този статус на хората от следващото поколение, които развиват този процес но-напред.

— Това са глупости — каза Себастиан. — Има само един начин да станеш по-духовен и той е — като следваш примерите на писанията.

— Точно така! — възкликна Санчес. — Но отново, какви са тези примери? Нима историята на писанията не е история на хора, които се научават да приемат Божествената воля и енергия в себе си? Нима ранните пророци от Стария завет не са учили хората да правят именно това? И нима именно тази отвореност за Божествената енергия не е намерила своята кулминация в живота на един син на дърводелец до степен да казваме, че той е самият Бог, дошъл на земята? Нима историята на Новия завет — продължаваше той — не е историята на хора, изпълнили се с енергия, която ги е преобразила? Нима самият Исус не казваше, че онова, което прави Той, можем и ние да го правим и дори повече от това? Ние никога не сме вземали тези негови думи сериозно, поне досега. Едва сега започваме да разбираме онова, за което е говорел Исус, пътя, към който ни е водел. Ръкописът изяснява смисъла на думите му! Начина, по който да ги осъществим!

Себастиан отмести поглед. Лицето му бе почервеняло от гняв. По време на една пауза в разговора, офицер от висш ранг се втурна в стаята и доложи на Себастиан, че нарушителите са били забелязани.

— Погледнете! — възкликна офицерът и посочи през прозореца. — Ето ги там!

На триста-четиристотин метра оттук можеха да се видят два силуета, които бягаха през откритото поле и се бяха насочили към гората. Неколцина войника в края на полето се готвеха да открият стрелба.

Офицерът отмести поглед от прозореца и погледна към Себастиан с вдигнат радиопредавател.

— Ако успеят да стигнат в гората, ще бъде по-трудно да ги заловим — каза той. — Имам ли вашето разрешение да открития огън?

Докато наблюдавах двамата бегълци, внезапно разпознах кои са.

— Та това са Джулия и Уил! — извиках аз. Санчес се приближи още повече до Себастиан.

— В името на Бога, не убивай тези хора! Офицерът продължаваше да настоява:

— Кардинал Себастиан, ако искате този Ръкопис да бъде задържан, трябва веднага да дам заповед за огън. Направо замръзнах.

— Отче, довери ми се — говореше Санчес. — Този Ръкопис няма да подкопае нищо от онова, което си градил и отстоявал. Не убивай тези хора.

Себастиан поклати глава.

— Да се доверя на теб…?

После седна на бюрото си и погледна към офицера.

— Никой не бива да бъде убит. Кажи на войниците си да ги заловят живи.

Офицерът кимна и излезе от стаята. Санчес каза:

— Благодаря ти. Ти взе едно вярно решение.

— Да не убивам, да — каза Себастиан. — Но няма да променя мнението си. Този Ръкопис е проклятие. Той ще подкопае духовните авторитети и йерархии в основата им. Ще накара хората да си въобразят, че духовната им съдба е в техните собствени ръце. Ще подрони дисциплината, която се изисква, за да бъдат приобщени всички хора на планетата към църквата и хората ще останат неподготвени за второто пришествие — той изгледа Санчес сурово. — В този момент насам пристигат стотици военни части. Нито вие, нито който и да било може да направи нещо. Деветото откровение няма никога да излезе от Перу. А сега напуснете мисията.

Когато потеглихме, наистина чухме приближаването на десетки камиони в далечината.

— Защо ли ни пусна? — запитах аз.

— Сигурно мисли, че това не променя нещата — отвърна Санчес. — Че не можем и без друго нищо да направим. Наистина не зная какво да мисля — той срещна погледа ми, — Както се оказа, не успяхме да го убедим.

И аз бях объркан. Какво означаваше това? Може би в края на краищата не сме били там, за да убедим Себастиан. Може би от нас се очакваше само да отклоним вниманието му.

Обърнах поглед към Санчес. Той бе съсредоточил цялото си внимание към пътя и се оглеждаше за някаква следа от Уил и Джулия. Бяхме решили да свърнем в посоката, където бяха побягнали, но така и нищо не можахме да видим досега. Докато пътувахме, мислите ми се отплеснаха към Селестинските руини. Представих си ги как изглеждат: разкопките, палатките на учените, пирамидалните структури, които се мержелееха в далечината.

— Като че ли ги няма в тази гора — каза Санчес. — Може би са били с кола. Трябва да вземем решение какво да правим.

— Струва ми се, че трябва да отидем при руините — казах аз.

Той ме погледна.

— Може би си прав. Няма къде другаде да отидем. Санчес сви в посока на запад.

— Какво знаеш за тези руини? — попитах аз.

— Били са строени от две различни култури, както ми каза Джулия. Първата, на майте, е имала процъфтяваща цивилизация там, въпреки че крепостите са били по на север в Юкатан. По необясним начин всички следи от тяхната цивилизация внезапно са изчезнали около 600-та година пр.н.е. без никаква видима причина. Инките по-късно са развили своята цивилизация на същото това място.

— Какво според теб се е случило с майте? Санчес обърна очи към мен.

— Не зная.

Няколко минути пътувахме мълчаливо и тогава аз внезапно си спомних, че отец Санчес бе казал на Себастиан, че е прочел още от Деветото откровение.

— Как си попаднал на други части на Деветото откровение? — попитах аз.

— Младият войник, който ни помогна, знаеше къде е скрита друга негова част. След като двамата с теб се разделихме, той ме заведе в една стая и ми я показа. Тя добавяше само още няколко идеи към онова, което Фил и Добсън разказаха, но ми даде аргументите, които използвах при разговора със Себастиан.

— Какво по-специално се казваше там?

— Че Ръкописът ще хвърли яснота върху много от религиите. И ще им даде възможност да осъществят техните обещания. Всички религии, казваше се там, се отнасят до едно и също — как човечеството да намери връзка с по-висш източник на енергия. И всички религии говорят за възприемане на Бога вътре в себе си, възприемане, което ни изпълва, прави ни повече от онова, което сме. Религиите се корумпират, когато техните водачи се заемат да обясняват Божията воля на хората, вместо да им покажат как да открият пътя към нея в самите себе си. В Ръкописа се казва, че веднъж в историята един човек ще познае точно начина за свързване с Божествената енергия и воля и така ще стане траен пример, че такова свързване е възможно — Санчес обърна очи към мен. — Нима Исус не направи тъкмо това? Не е ли той увеличил своята енергия и вибрация, докато е бил достатъчно светъл, за да …? — Санчес не довърши изречението си и като че ли потъна в дълбок размисъл.

— За какво се замисли? — попитах аз. Санчес изглеждаше смутен.

— Не зная. Копието, което ми предостави войникът, свършваше на това място. Там се казваше, че този човек ще озари пътя, който цялата човешка раса е обречена да поеме. Но там не се казваше къде води този път.

Петнайсетина минути пътувахме мълчаливо. Опитах се да получа някакъв знак за онова, което предстои, но не ми хрумваше нищо. Изглежда се насилвах.

— Ето ги руините — каза Санчес.

Отвъд гората вляво от пътя пред нас се открояваха три големи пирамидални постройки. След като паркирахме и приближихме до тях, можах да различа, че пирамидите са построени от дялан камък и разположени на равно разстояние от около трийсетина метра една от друга. Между тях се намираше област, покрита с по-гладък камък. В основата на пирамидите бяха разположени няколко разкопкови бази.

— Виж там! — посочи Санчес по-далечната пирамида.

Една самотна фигура седеше пред пирамидата. С наближаването почувствах прилив на енергия. Когато стигнахме по средата на мястото, покрито с каменна настилка, се почувствах невероятно изпълнен с енергия. Погледнах към Санчес и той повдигна едната си вежда. Когато приближихме, разпознах Джулия, седнала на пирамидата с кръстосани крака. Държеше някакви книжа на скута си.

— Джулия — извика Санчес.

Джулия се обърна и се изправи. Лицето й грееше.

— Къде е Уил? — попитах аз.

Джулия посочи вдясно. Там, на около стотина метра стоеше Уил. Той бе сякаш целият озарен в гаснещата здрачевина.

— Какво прави? — попитах аз.

— Деветото откровение — отвърна Джулия и ни посочи книжата. Санчес каза на Джулия, че сме видели част от откровението, онази част, в която се предричаше, че човешкият свят ще бъде трансформиран по пътя на съзнателната еволюция.

— Но-къде ще ни отведе тази еволюция? — попита Санчес.

Джулия не отговори. Тя само вдигна книжата в ръце, сякаш очакваше да прочетем мислите й.

— Какво? — попитах аз.

Санчес се протегна и докосна ръката ми. Погледът му ми напомни да бъда нащрек и да чакам.

— Деветото откровение разкрива нашата върховна предопределеност — каза Джулия. — Прави всичко кристално ясно. То отново казва, че ние, хората, сме връхната точка на цялата еволюция. Говори, че материята започва в една проста форма и нейната сложност постепенно започва да се увеличава, елемент след елемент, после вид след вид, винаги еволюирайки към по-високо състояние на вибрация.

— Когато се появяват първобитните хора, ние сме продължили безсъзнателно този еволюционен процес чрез завладяване на другите и печелене на енергия и придвижване по малко все по-напред, и след това като самите ние сме бивали завладявани от други и сме губели енергия. Този физически конфликт е продължил, докато сме установили демокрация, система, която не поставя край на конфликтите, но ги премества от физическото на мисловното ниво.

— Сега — продължаваше Джулиия, — започваме да осъзнаваме целия този процес. Можем да видим, че цялата човешка история ни е подготвяла да постигнем съзнателна еволюция. Сега можем да увеличим нашата енергия и да преживеем случайностите съзнателно. Това води еволюцията напред с една по-бърза стъпка, като издига нашите вибрации на още по-високо ниво.

Тя се подвоуми за момент, погледна към всеки от нас и после повтори думите си:

— Нашето предопределение е да продължим да увеличаваме своето енергийно ниво. А когато то се увеличава, нивото на вибрация на атомите на нашето тяло също се увеличава.

Тя отново се подвоуми.

— Какво значи това? — попитах аз.

— Значи — каза Джулия, — че ние ставаме все по-светли, по-изчистено духовни.

Погледнах Санчес. Той бе съсредоточил цялото си внимание върху Джулия.

— Деветото откровение — продължаваше Джулия — твърди, че когато ние хората продължим да увеличаваме нашите вибрации, ще стане нещо удивително. Цели групи от хора, когато достигнат определено равнище, изведнъж ще започнат да стават невидими за онези, които вибрират на по-ниско равнище. На хората от по-ниското равнище ще им се струва, че онези просто са изчезнали, но цялата група ще се държи така, сякаш те продължават да са тук — само дето ще изглеждат по-светли.

Докато Джулия говореше, забелязах известна промяна в тялото и лицето й. Тялото й започваше да добива характерните черти на енергийното й поле. Чертите й продължаваха да са ясни и определени, но то не се състоеше вече от мускулите и кожата, които бяха пред мен. Тя изглеждаше така, сякаш бе съставена от чиста светлина, озарена отвътре.

Погледнах към Санчес. Той изглеждаше по същия начин. За моя изненада всичко започваше да изглежда така: пирамидите, камъните под краката ми, гората наоколо, ръцете ми. Красотата, която възприемах, превъзхождаше всичко, което бях преживявал преди, дори и на върха на хълма.

— Когато хората започнат да издигат вибрациите си до ниво, при което останалите няма да могат да ги виждат — продължи Джулия, — това ще бъде знак, че ние преодоляваме границата между този свят и онзи свят, от който сме дошли и в който отиваме след смъртта си. Това съзнателно преминаване е пътеката, посочена ни от Христос. Той се е отворил за енергията, тъй че е станал толкова лек, че можел да ходи по водата. Преодолял е смъртта още тук, на Земята и е бил първият, който е прекосил отвъд, за да отвори физическия свят за духовния. Неговият живот е показал как може да стане това и ако ние се свържем със същия източник, можем да тръгнем по същия път, стъпка подир стъпка. В някакъв момент всеки ще започне да вибрира достатъчно високо, тъй че ще можем да вървим по небето, запазвайки същата си форма.

Забелязах, че Уил бавно приближава към нас. Движенията му изглеждаха необикновено грациозни, сякаш се плъзгаше.

— Откровението казва — продължи Джулия, — че повечето индивиди ще постигнат това ниво на вибрация през третото хилядолетие, и то групово с хората, с които са близки. Но някои култури в историята вече са постигнали тази вибрация. Според Деветото откровение майте са прекосили отвъд заедно.

Джулия рязко спря да говори. Зад нас чухме приглушени гласове на испански. Десетки войници навлизаха в руините и идваха право към нас. За моя изненада, не почувствах страх. Войниците продължиха да вървят в наша посока, но за учудване не точно насреща ни.

— Те не могат да ни видят! — възкликна Санчес. — Ние вибрираме на твърде високо ниво!

Отново погледнах към войниците. Той беше прав. Те вървяха на шест-седем метра от нас, без изобщо да ни забелязват.

Внезапно чухме силни викове на испански близо до пирамидите вляво. Войниците най-близо до нас се спряха и се втурнаха в тази посока.

Напрегнах се да видя какво става. Друга група войници се появиха откъм гората, сграбчили за ръце двама души — Добсън и Фил. Бях разтърсен от тяхното залавяне и усетих как нивото на енергията ми се понижи. Погледнах към Санчес и Джулия. И двамата бяха вперили поглед във войниците и изглеждаха също така обезпокоени.

— Почакайте! — като че ли се чу викът на Уил от обратната посока. — Не губете енергия!

Не толкова чух, колкото усетих думите му. Звучаха леко завалено.

Обърнахме се и видяхме Уил, който бързо приближаваше към нас. Докато го гледахме, той изглежда каза още нещо, но този път думите му бяха напълно неразбираеми. Дадох си сметка, че трудно се съсредоточавам. Образът му започваше да става мъглив и изкривен. Постепенно, докато гледах, без да мога да повярвам на очите си, той напълно изчезна.

Джулия се обърна към мене и Санчес. Нивото на енергията й беше по-ниско, но тя беше напълно непоколебима, сякаш случилото се току-що я бе накарало да проумее нещо.

— Не успяхме да задържим вибрацията — каза тя. — Страхът понижава вибрацията неимоверно много.

Тя погледна към мястото, където Уил бе изчезнал от погледа ни.

— В Деветото откровение се казва, че някои хора могат да прекосят отвъд понякога, но всеобщо това няма да може да се осъществи, докато не преодолеем страха, докато не успеем да поддържаме едно достатъчно високо вибрационно ниво при всички обстоятелства.

Вълнението на Джулия нарасна.

— Не виждате ли? Още не можем да го постигнем, но ролята на Деветото откровение е да спомогне да повярваме в своите възможности. Деветото откровение посочва каква е целта, към която вървим. Останалите откровения създават картина на света като свят на невероятна красота и енергия и на самите нас като хора, които увеличават своята връзка с него и виждат тази красота.

— Колкото повече красота можем да видим, толкова повече еволюираме. Колкото повече еволюираме, толкова на по-високо ниво вибрираме. Деветото откровение ни показва, че в последна сметка нашата повишена възприемчивост и вибрация ще ни отворят за небето, което е вече пред нас. Само че още не можем да го видим.

— Винаги когато се съмняваме в пътя, който следваме, или губим перспективата на процеса, трябва да помним към какво еволюираме, какъв е смисълът на целия живот. Да постигнем небето на Земята — ето защо сме се родили на света. А сега знаем как може да бъде постигнато това… как ще бъде постигнато.

Тя млъкна за миг.

— Деветото откровение споменава, че съществува и Десето откровение. Струва ми се, че то трябва да разкрие…

Преди да довърши мисълта си, картечен огън изби каменните плочки край нозете ни. Всички залегнахме на земята, закривайки главите си с ръце. Никой нищо не каза, докато войниците дойдоха и конфискуваха книжата ни и поведоха всеки от нас в различна посока.

Първите седмици след залавянето ми бяха прекарани в постоянен страх. Енергийното ми ниво чувствително се понижи, когато един след друг офицерите ме разпитваха и ме заплашваха във връзка с Ръкописа.

Аз се правех на загубил ума и дума турист, който нищо не разбира. В края на краищата, наистина не знаех кои от останалите свещеници притежаваха копия и доколко се е разпространил документът сред широката общественост. Постепенно тактиката ми проработи. След време офицерите като че ли се умориха от мене и ме предадоха на група цивилни служители, които възприеха различен подход.

Тези служители се опитваха да ме убедят, че пътуването ми до Перу е било лудост от самото начало, затова защото според тях Ръкописът никога всъщност не е съществувал. Те твърдяха, че откровенията са измислени от малка групичка свещеници с намерението да предизвикат бунт.

Бил съм заблуден, казваха ми служителите, и аз ги оставих да си приказват.

След още време разговорите ни започнаха да стават едва ли не близки. Всички започнаха да се отнасят към мене като към невинна жертва на този заговор, като към лековерен янки, който е чел твърде много приключенски романи и се е озовал изгубен в чужда страна.

И понеже енергията ми беше паднала ниско, може би щях да се поддам на това промиване на мозъка, ако не беше станало нещо друго. Ненадейно бях препратен от военната база, където бях задържан, в една държавна следствена служба близо до летището на Лима — служба, където беше задържан и отец Карл. Това съвпадение ми върна част от загубената вяра.

Разхождах се в открития двор, когато за първи път го видях, седнал на една пейка да чете. Приближих като едва сдържах вълнението си и се надявах да не привлека вниманието на служителите вътре в сградата. Когато седнах до него, той вдигна поглед към мен и се усмихна.

— Очаквах те — каза ми той.

— Така ли?

Остави книгата настрана, очите му грееха от радост.

— Веднага щом пристигнахме заедно с отец Костус в Лима — поясни той, — ни задържаха поотделно и аз оттогава съм тук под арест. Не зная защо, но като че ли нищо не се случваше. Тогава започнах непрекъснато да си мисля за тебе — той ме погледна многозначително. — Затова и реших, че ще се появиш.

— Благодарен съм на съдбата, че те срещам — казах аз. — Научи ли какво се случи при Селестинските руини?

— Да — отвърна отец Карл. — Поговорих за малко с отец Санчес. Държаха го тук един ден, след което го отведоха.

— Как е? Знаеше ли нещо за останалите? А ми той? Дали няма да го хвърлят в затвора?

— За другите нищо не знаеше, а що се отнася до него самия — нямам представа. Стратегията на правителството е методично да издирва и унищожава всички копия на Ръкописа. После да представя цялата работа като огромна измислица. Вероятно всички ще бъдем напълно дискредитирани, но никой не знае какво още смятат да правят с нас.

— Ами копията на Добсън — казах аз, — Първото и Второто откровение, които са били оставени в Щатите?

— Вече са му ги отнели — отвърна отец Карл. — Отец Санчес ми каза, че агенти на правителството са открили къде са укрити и са ги откраднали. Очевидно е, че перуанските агенти са плъзнали навсякъде. Знаели са за Добсън от самото начало, както и за твоята приятелка Чарлин.

— Значи според тебе, когато правителството приключи с тази акция, няма да са останали никакви копия?

— Само по чудо може да остане нещо. Извърнах се. Усетих как придошлата ми енергия намалява.

— Ти разбираш какво означава това, нали? — попита отец Карл.

Погледнах го, но нищо не казах.

— Това означава — продължи той, — че всеки от нас трябва съвсем точно да запомни какво е казано в Ръкописа. Ти и Санчес не сте успели да убедите кардинал Себастиан да се откаже да го преследва. Но все пак сте го задържали достатъчно дълго, за да бъде разбрано Деветото откровение. Сега съдържанието му трябва да се разпространява устно. Това е една от твоите задачи.

Почувствах се така, сякаш над мен се упражняваше насилие и станах резервиран. Облегнах се на пейката и се загледах встрани, което накара отец Карл да се разсмее. Тогава, точно в този момент и двамата усетихме, че няколко служители от посолството ни наблюдават от един прозорец.

— Слушай — каза бързо отец Карл. — Отсега нататък откровенията трябва да бъдат споделяни с хората. Всеки човек, щом веднъж добие познание и се увери, че информацията е истинна, трябва да предаде познанието на всеки, който е готов за него. Свързването с енергията е нещо, към което хората трябва да бъдат открехнати, да говорят за него и да го очакват, в противен случай цялата човешка раса може да се върне назад към старата претенция да се търси смисъла на живота в това човек да упражнява власт над другите и да експлоатира планетата. Ако се върнем към подобни занимания, тогава няма да можем да оцелеем. Всеки от нас трябва да направи всичко, което може, за да извади това послание на бял свят.

Забелязах, че двамата служители бяха излезли вън от сградата и се бяха отправили към нас.

— И още нещо — тихо каза отец Карл.

— Какво? — попитах аз.

— Отец Санчес ми каза, че Джулия е споменала нещо за Десето откровение. Още не е открито и никой не знае къде би могло да се намира.

Служителите бяха досами нас.

— Все ми се струва, че ще те освободят — продължи отец Карл. — Може да се окажеш единственият, който да го потърси.

Мъжете внезапно прекъснаха разговора ни и ме поведоха към сградата. Отец Карл се усмихна, махна ми с ръка и каза още нещо, но аз не можех напълно да му обърна внимание. Веднага щом отец Карл спомена за Десето откровение, бях погълнат от мисълта за Чарлин. Защо ли се замислих за нея? Как ли беше свързана тя с Десетото откровение?

Двамата мъже настояха да прибера малкото си вещи, които ми бяха останали и да ги последвам до входа на Посолството в една държавна кола. Оттам ме закараха направо на аерогарата сред тълпа пътници, където един от тях ми се усмихна едва и ме погледна зад тъмните си очила.

Усмивката му изчезна, когато ми връчи паспорта и билет за полет до Съединените щати … и ми каза със силен перуански акцент никога, ама никога да не се връщам.