Джеймс Редфийлд
Селестинското пророчество (4)

ЗАВЕТЪТ НА МИСТИЦИТЕ

Събудих се на другата сутрин веднага щом усетих Уил да се размърдва. Бяхме прекарали нощта в къщата на един негов приятел и в момента Уил бързо се обличаше, седнал на походното легло в средата на стаята. Навън още не се бе развиделило.

— Побързай да си стегнем багажа — прошепна той.

Прибрахме си дрехите и на няколко пъти пренесохме до джипа храната, която беше купил Уил. Намирахме се само на двеста-триста метра от центъра на града, но в мрака не можеха да се доловят много светлини. Зазоряването бе само тясна ивица просветляващо небе на изток. Не се чуваше никакъв звук, само някои птици възвестяваха наближаването на утрото.

Пренесохме всичко и аз зачаках до джипа, докато Уил остана да размени няколко думи с приятеля си, който стърчеше сънен на верандата през цялото време, докато ние се приготвяхме. Най-неочаквано от пътя до нас долетя шум. Зърнахме фаровете на три камионетки, които стигнаха центъра на града и там спряха.

— Може да е Йенсен — каза Уил. — Хайде да идем да проверим, само че внимателно.

Пресякохме няколко улици и излязохме на един по-широк път, който извеждаше на главната улица на около трийсетина метра от камионетките. Две от колите зареждаха бензин, а третата бе спряла пред магазина. Близо до тях стояха четири-пет човека. Видях Марджъри, която излезе от магазина и постави нещо отпред в камионетката, след което спокойно се отправи насреща ни, загледана във витрините на близките магазини.

— Върви да провериш дали ще я убедиш да тръгне с нас — прошепна Уил. — Аз ще те чакам тук.

Свих край ъгъла, тръгнах насреща й и тъкмо тогава бях обзет от истински ужас. За първи път забелязах, че някои от хората на Йенсен, точно зад нея, пред магазина, носеха автомати. Само миг след това тревогата ми още повече нарасна. На отсрещната улица въоръжени войници, ниско приведени, бавно приближаваха групата на Йенсен.

В същия момент, когато Марджъри ме видя, хората на Йенсен забелязаха другите и се пръснаха. Във въздуха се разнесоха изстрели. Марджъри ме погледна ужасена. Спуснах се към нея и я дръпнах с мен. Шмугнахме се в следващата улица. Проехтяха още изстрели и гневни викове на испански. Препънахме се в купчина кутии и паднахме на земята с почти допрени едно до друго лица.

— Да се махаме! — изправих се аз. Тя се опита да се повдигне, но отново ме дръпна и посочи с глава края на улицата. Двама въоръжени мъже бяха залегнали с гръб към нас и се взираха надолу към съседната улица. Ние направо замръзнахме на мястото си. Мъжете най-сетне прекосиха на прибежки улицата и се скриха в отсрещната гора.

Знаех, че трябва да се върнем в къщата на приятеля на Уилсън, където ни чакаше джипът. Бях сигурен, че Уил ще отиде там. Предпазливо се добрахме до следващата улица. Вдясно се чуха гневни викове и изстрели, но никой не можеше да се види. Погледнах вляво. Там също нямаше никого — нито следа от Уил. Предположих, че ни е изпреварил и е избягал напред.

— Да се спуснем през гората — предложих на Марджъри, която бе наострила всичките си сетива и се бе изпълнила с решителност. — След това ще тръгнем вляво по края й. От тази страна е паркиран джипът.

— Добре — съгласи се тя.

Бързо пресякохме улицата и се приближихме на около трийсетина метра от къщата. Джипът продължавше да стои там, но нямаше и намек за присъствие. Вече се канехме да пресечем и последната улица, която ни делеше от къщата, когато една военна кола зави край ъгъла вляво от нас и бавно се отправи към къщата. В същия миг Уил прекоси двора тичешком, запали джипа и пое в противоположната посока. Колата тръгна след него.

— По дяволите! — изругах аз.

— Какво ще правим сега? — извика Марджъри. На лицето й отново се изписа тревога.

По улицата зад нас отново отекнаха изстрели, този път по-близко. Пред нас гората ставаше все по-гъста и се възкачваше към надвесения над града планински склон, който се простираше на север и на юг. Тъкмо тази планинска верига бях зърнал на идване отдалеч.

— Трябва да се изкачим към върха — казах аз. — Побързай!

Вървяхме няколкостотин метра нагоре по планинския склон. На едно равно място спряхме и обърнахме поглед към града. По всички улици се бяха изсипали военни коли и множество войници ръководеха претърсването на всички къщи. От подножието на склона смътно долитаха гласове.

С всички сили тръгнахме нагоре по склона на планината Единственото, което ни оставаше, бе да бягаме.

Вървяхме на север по билото на планината и спряхме само веднъж, за да се снишим встрани, когато вляво от нас префуча кола. Повечето коли, които минаваха, бяха металносиви военни джипове, но можеше да се случи да мине и по някоя цивилна кола. Макар и парадоксално, гората беше единственото ни спасение от дивия свят на хората.

Пред нас двете планински вериги се срещаха и стръмно се издигаха нагоре. Издадените напред скали засенчваха долината в подножието им. Неочаквано пред нас се зададе джип, който много напомняше джипа на Уил, и бързо свърна в един страничен път, който се спускаше с остри завои към равнината.

— Това ми прилича на Уил — казах аз като се напрягах да видя по-добре.

— Предлагам ти да слезем — каза Марджъри.

— Почакай малко. Ами ако това е капан? Ако са заловили Уил и сега използват джипа му, за да ни примамят?

Лицето й помръкна.

— Ти остани тук — предложих. — Аз ще сляза долу, а ти не ме изпускай от очи. Ако всичко е наред, ще ти махна да ме последващ.

Тя се съгласи, макар и неохотно, и аз се заспусках по стръмния склон, където беше паркиран джипът. През листата успях смътно да забележа един човек, който излезе от колата, но не можах да го разпозная. Хващах се, за да се задържа за ниските храсти и стволовете на дърветата, промъквах се между скалите и понякога се подхлъзгах по хумусната почва.

Най-сетне се изправих пред самата кола, която се намираше на около стотина метра от мене на отсрещния хълм. Шофьорът се беше облегнал на задната броня и все още не можеше да се види кой е. Отидох вдясно, за да погледна по-добре. Беше Уил. Спуснах се още по-вдясно и усетих, че се подхлъзвам. В последния момент успях да се задържа за ствола на едно дърво и се изправих. И тогава направо ми се сви стомахът от ужас — пред мене се спускаше съвсем отвесен склон на около стотина метра надолу. Едва не се пребих.

Изправих се, като все още се държах за ствола на дървото и се опитах да привлека вниманието на Уил. Той гледаше нагоре към склона над мене, след което сведе очи и погледна право насреща ми. Потрепна и веднага се отправи през храстите към мен. Аз му посочих стръмната пропаст.

Той огледа долината и се провикна.

— Не виждам как да дойда отсреща. Трябва ти да прекосиш долината и да дойдеш тук.

Кимнах и тъкмо се канех да дам знак на Марджъри, когато чух шум на приближаваща кола. Уил скочи в джипа си и подкара с пълна сила към главния път. Аз бързо започнах да се изкачвам нагоре. Забелязах Марджъри, която приближаваше към мен.

Внезапно зад нея се чуха викове на испански и стъпки на бягащи хора. Марджъри се скри под една надвесена скала. Спуснах се вляво, за да сменя посоката колкото се можеше по-безшумно. Докато тичах, се оглеждах между дърветата, за да видя Марджъри. Тъкмо я зърнах, тя високо изпищя в момента, когато двама войника я сграбчиха за ръцете и я принудиха да се изправи.

Продължих да бягам приведен по склона, като непрестанно в представите ми бе изразът на страх, изписан на лицето й.

Тичах повече от километър, след което спрях и се заслушах. Не чувах зад себе си нито гласове, нито шум. Легнах по гръб, опитах се да отдъхна и да помисля трезво, но не можех да се отърся от ужасяващата гледка на залавянето на Марджъри. Защо трябваше да я оставям на склона сама? Какво да правя сега?

Седнах и си поех дълбоко дъх. Загледах се към пътя, който минаваше по отсрещния склон. Не бях забелязал нищо да се движи, докато бягах. Още веднъж се заслушах внимателно: нищо освен обичайния шум на гората. Постепенно започнах да се успокоявам. В края на краищата, Марджъри беше само заловена. Тя нямаше никаква вина, освен че бе побягнала от изстрелите. Вероятно ще я задържат само докато установят нейната самоличност на легитимен учен.

Отново тръгнах на север. Леко ме наболяваше гръб. Бях прашен, уморен и стомахът ми се свиваше от глад. Вървях два часа, без да мисля за нищо, нито да срещна някого.

Подир туй усетих стъпките на човек, който бягаше по отсрещния склон. Заковах се на място и отново се вслушах, но шумът беше изчезнал. Дърветата тук бяха по-грамадни и скриваха слънцето. Храсталаците бяха по-редки. Имах видимост на петдесет-шейсет метра пред себе си. Нищо не помръдваше. Вдясно заобиколих една огромна скала и няколко дървета, стремейки се да стъпвам колкото се може по-тихо. Пред мене се изпречиха още три огромни скали. Минах покрай две от тях, без все още да чуя никакъв шум. Когато заобикалях третата скала, зад гърба ми пропукаха съчки. Бавно се извърнах назад.

Там, до скалата стоеше брадатият мъж, когото бях видял в имението на Йенсен. Гледаше диво и уплашено и ръцете му трепереха, когато насочи автомат към корема ми. Опитваше се да си припомни кой съм.

— Почакай — смотолевих. — Аз познавам Йенсен.

Той се загледа в мен по-внимателно и отпусна оръжието. В този момент откъм гората прошумоляха стъпки. Брадатият се спусна да бяга на север, стискайки пушката в едната си ръка. Аз инстинктивно го последвах. И двамата бягахме с всички сили, като си проправяхме път между клоните на дърветата и скалите и от време на време поглеждахме назад.

След стотина-двеста метра той се препъна, а аз минах покрай него и продължих да тичам. После се свлякох между две скали, за да отдъхна и да погледна назад. Опитвах се да забележа дали някой приближава насам. Зърнах един войник на петдесетина метра от мен. Той се прицелваше с пушката си в едрия мъжага, докато онзи се опитваше да се изправи на крака. Преди да успея да го предупредя по какъвто и да било начин, войникът стреля. Куршумите го пронизаха отзад и разкъсаха гърдите му. Бях опръскай с кръв. Ехото от изстрелите се разнесе из въздуха.

В първия миг пронизаният остана неподвижен с изцъклени очи, после тялото му бавно се свлече и падна напред. Аз хукнах на север, без нищо да виждам. Опитвах се да се крия зад дърветата. Склонът ставаше все по-неравен, скалист и все по-стръмен.

Целият се тресях от изтощение и страх, докато се влачех напред, проправяйки си път между скалите. На едно място се подхлъзнах и се осмелих да погледна назад. Войникът приближаваше трупа. И точно в момента, когато войникът вдигна поглед, както ми се стори към мене, аз се подхлъзнах от една скала. Приведох се ниско и пропълзях покрай няколко едри камънаци, след което минах по една заравненост на склона, която ме скри от погледа на войника. Тогава скочих отново на крака и побягнах с всички сили между скалите и дърветата. Съзнанието ми бе изпразнено. Мислех единствено за бягството. Макар че не се осмелявах да погледна назад, бях сигурен, че чувам войника да бяга подире ми.

Склонът отново стана стръмен и аз с усилие се заизкачвах. Силите ми започваха да ме напускат. На върха на възвишението отново следваше равно пространство, гъсто обрасло с дървета и буйна растителност под тях. След това се издигаше стръмна скала, която трябваше да изкача внимателно, като опипвах непрестанно за нещо, за което да се хвана. Достигнах с усилие върха и пред мен се изправи гледка, от която сърцето ми се сви. Пътят ми бе пресечен от стръмна пропаст, която се спускаше на около стотина метра дълбочина. Не можех да продължа.

Бях обречен. С мене бе свършено. По скалите зад гърба ми се свлякоха камъни. Явно войникът бе по петите ми. Свлякох се на колене. Чувствах се напълно смазан и изтощен. Въздъхнах и се отказах да се съпротивлявам, примиряваики се със съдбата си. Бях в очакване на изстрелите. И колкото и да е чудно, посрещах мисълта за смъртта с облекчение като свършек на ужаса ми. Докато чаках, съзнанието ми се върна към неделните празници през детството ми и към невинните детски размисли за Бога. Как ли би изглеждала смъртта? Опитах се да се подготвя за нея.

След един продължителен миг очакване, в който бях загубил всякаква представа за времето, изведнъж си дадох сметка, че нищо не се беше случило! Огледах се и за пръв път забелязах, че се намирам на най-високия планински връх. От тук се спускаха планински вериги и сипеи и пред погледа ми се разкриваше широка панорама във всички посоки.

Забелязах, че някъде в далечината нещо се раздвижи. На юг по склона войникът бавно се отдалечаваше, като люлееше пушката на убития в ръка.

Тази гледка ме сгря и направо ме напуши смях. Все пак бях успял да оцелея! Обърнах се, седнах с кръстосани крака и се отдадох на обзелия ме прилив на щастие. Искаше ми се да остана тук завинаги. Денят бе прекрасен, слънчев, със синьо небе.

Както си седях така, внезапно останах поразен от близостта на виолетовите хълмове в далечината, или по-скоро от усещането за тяхната близост. Същото впечатление оставяха и няколкото пухкави бели облака, които се носеха над главата ми. Имах чувството, че само да протегна ръка, и ще ги докосна.

Когато вдигнах ръка към небето, усетих тялото си по един съвсем нов начин. Ръката ми се плъзна нагоре с невероятна лекота и аз държах гърба, шията и главата си изправени без абсолютно никакво усилие. От положението, в което се намирах — седнал с кръстосани крака — се изправих, без да си помагам с ръце, и се протегнах. Чувствах се абсолютно олекнал.

Загледан в далечните планини, забелязах, че луната избледняваше и скоро щеше да се скрие. Беше пълна наполовина и увиснала над хоризонта като обърнат бокал. В този миг си дадох сметка защо формата й е такава. Право пред мен, на милиони километри, слънцето озаряваше само връхната част на залязващата луна. Забелязах точната граница между слънцето и лунната повърхност и това още повече разшири моето съзнание.

Представях си луната, потънала под чертата на хоризонта, и точната й отразена форма, която ще видят хората, които живеят на запад. После си представих как ще изглежда, когато се придвижи точно от обратната страна на планетата спрямо мен. На хората там тя ще се види пълна, защото лъчите на слънцето ще паднат пряко върху повърхността.

Тръпки ме побиха при тази представа, пролазиха по гръбначния ми стълб и гръбнакът ми още повече се изправи, когато осъзнах, не, почувствах как под краката ми, от другата страна на глобуса се отваря същото пространство, както това над мен. За първи път в живота си осъзнавах не като интелектуална концепция, а като действително усещане, че земята е кръгла.

Това съзнание бе вълнуващо, но в същото време ми се струваше съвсем обичайно и естествено. Искаше ми се напълно да се отдам на това чувство за безтегловност, на усещането, че плувам сред необятното пространство. Не ми беше нужно да преодолявам земната гравитация, за да стъпвам по земята. Чувствах се като балон, пълен с хелий, който просто кръжи над земята и едва я докосва. Сякаш бях в съвършена атлетическа форма като след едногодишни тренировки, ако не и по-добре.

Отново седнах на скалата и пак всичко ми се стори близко: издадената скала, върху която се намирах, високите дървета надолу по склона и планините на хоризонта. Наблюдавах как клоните на дърветата леко се полюшват при повея на вятъра и възприемах тяхното движение не само визуално, но и като физическо усещане, сякаш клоните, които се движеха по вятъра, бяха собствените ми коси.

Всичко наоколо бе сякаш част от мене. Седнал на върха на планината и загледан във всичко, което ме заобикаляше, струваше ми се, че моето физическо тяло е само главата на едно много по-голямо тяло, което се състоеше от целия околен свят. Преживях как цялата вселена се оглежда през моите очи.

Това усещане ме пренесе в спомените ми. Съзнанието ми се върна назад във времето, към началото на моето пътуване в Перу, към детството и раждането ми. Обладан бях от съзнанието, че моят живот всъщност не започва със зачеването и раждането ми на тази планета. Той започваше много по-рано, когато се е формирала другата моя страна, моето истинско тяло — самата вселена.

Еволюционната теория винаги ме е изпълвала с досада, но сега, когато съзнанието ми продължаваше да се носи из времето, започвах да си припомням всичко, четено по въпроса, включително и разговорите с онзи приятел, който толкова приличаше на Рино. Спомних си, че кръгът на неговите интереси се отнасяше тъкмо към областта на еволюцията.

Познанията ми започнаха да преминават в действителни спомени. Целият еволюционен процес започна да ми се явява като спомен, което ме накара да го възприема по нов начин.

Видях как първичното вещество се взривява във вселената и разбрах, че всъщност няма нищо веществено в материята, както се твърдеше и в Третото откровение. Материята не е нищо друго освен енергия, вибрираща на определено ниво, и в началото материята ми се представи в най-простата си вибрационна форма: под формата на елемента водород. Това беше всичко съществуващо — само и единствено водород.

Наблюдавах водородните атоми, които започват да гравитират един към друг, сякаш ръководният принцип, първичният импулс на тази енергия е на път да започне развитие към по-комплексно състояние. А когато групи от този водород достигаха достатъчна концентрация, той започваше да се нагрява и да изгаря, превръщайки се в онова, което наричаме звезда, и в това запалване водородът се свързваше и се издигаше на ново, по-високо вибрационно ниво — елемента, който наричаме хелий.

Продължих да гледам и тези първи звезди остаряха и накрая се самовзривиха, изхвърляйки остатъка от водород и новосъздадения хелий във вселената. И целият процес се повтори отново. Водородът и хелият започнаха да се привличат и групират, докато температурата стана достатъчно висока, за да се образуват нови звезди, и това на свой ред свърза хелия, за да се образува един нов елемент — литий, който вибрираше на поредното вибрационно ниво.

И така нататък… всяко следващо поколение звезди създаваше някакво ново, несъществувало преди вещество, докато се образува широкият спектър на материята — всички основни химически елементи, които се разпространиха навсякъде. И така, материята еволюира от елемента водород — най-простата вибрация на енергията, във въглерод, който вибрираше на изключително високо ниво. Беше преправен път за следващата стъпка в еволюцията.

Когато се образува нашето слънце, изолирани групи материя попаднаха в неговата орбита и една от тях, Земята, съдържаше всички новосъздадени елементи, включително въглерод. Когато Земята се охлади, газовете, уловени в разтопената маса, се отделиха на повърхността и се свързаха, образувайки водната пара, и дойдоха големите дъждове, които формираха океаните върху голата дотогава повърхност. Когато водата покри по-голямата част от земната повърхност, небето се проясни и яркото слънце окъпа новия свят със светлина, топлина и лъчи.

Огромни гръмотевични бури периодично разтърсваха планетата и в плитките водни басейни материята надхвърли вибрационното ниво на въглерода и се издигна до едно още по-комплексно състояние: до вибрацията на аминокиселините. За първи път обаче това вибрационно ниво не е стабилно само по себе си. Налага се материята постоянно да поглъща друга материя в себе си, за да поддържа своята вибрация. Налага се да се храни. Така възниква животът — един нов етап в еволюционния процес.

Наблюдавах как този живот, все още ограничен само във водата, се обособи в две отделни форми. Едната, която наричаме растения, се препитаваше с неорганични вещества, които превръщаше в храна чрез усвояване на въглеродния двуокис от атмосферата. Като отпадъчен продукт, растенията започваха да освобождават кислород, който се появи по този начин. Растителният живот бързо се разпространи в океаните, след което и върху земята.

Другата форма — която ние наричаме животни — се хранеха с органични вещества, за да поддържат своите вибрации. Наблюдавах как животните изпълниха океаните във великата епоха на рибите и когато в атмосферата вече имаше достатъчно кислород, освободен от растенията, започна тяхното преселение към сушата.

Видях как амфибиите — наполовина риби, наполовина нещо ново — напускат водата за първи път и започват да дишат с дробовете си. Появиха се влечугите, които бяха ново вибрационно ниво за материята, и покриха земята във великата епоха на динозаврите. После се появиха топлокръвните млекопитаещи и също се разпространиха по цялата земя и аз осъзнах, че всеки нов вид, който се появяваше, издига живота — материята — на по-високо вибрационно ниво. Най-сетне движението напред достигна своя завършек. Там, на връхната му точка, стоеше човешкият род.

Човешкият род. Видението свърши. В един проблясък на съзнанието бях станал свидетел на цялата еволюционна история, историята на това как материята се е появила и развила, сякаш движена от някакъв план, към все по-високи вибрации, за да се създадат необходимите условия за появата на човека… на всеки един от нас.

Седнал там, на урвата, почти долавях как този еволюционен процес се развиваше по-нататък, в живота на самите хора. По-сетнешната еволюция имаше определена връзка с осъзнаването на случайностите в живота. Случайностите по някакъв начин ни водят към постигане на по-висше вибрационно ниво, с което тласкат еволюцията напред. Но въпреки всичките ми опити, не можех да разбера всичко докрай.

Дълго седях на скалистата урва, погълнат от чувство на умиротворение и цялостност. И едва тогава осъзнах, че слънцето започва да клони на запад. На километър разстояние оттук на северозапад се намираше някакъв град. Покривите му се открояваха в далечината. Изглежда пътят по западния склон водеше право към него.

Станах и започнах да се спускам надолу по скалите. Направо се смеех на глас. Продължавах да се чувствам неразделна част от околната природа и сякаш преминавах покрай собственото си тяло. Нещо повече — сякаш наблюдавах тялото си отстрани. Това чувство ме изпълваше с жизнерадост.

Започнах да си проправям път надолу между стръмните скали и дърветата. Следобедното слънце хвърляше дълги сенки по гористия склон. Бях преполовил пътя, когато стигнах изключително гъста гора и навлизайки в нея, ясно усетих промяна в тялото си; почувствах се още по-олекнал и уравновесен. Спрях и се загледах в дърветата и храстите в подножието им, насочих цялото си внимание към техните очертания и красотата им. Виждах проблясъци бяла светлина и нещо като розови озарения около всяко растение.

Продължих пътя си. Стигнах един поток, от който се излъчваше бледосиня светлина, която ме накара да се почувствам напълно умиротворен й дори леко сънен. Прекосих долината и започнах да изкачвам следващия планински склон, докато изляза на пътя. Тръгнах по него и спокойно се отправих на север.

Точно пред себе си зърнах някакъв мъж в свещеническо расо, който свърна по завоя. Това ме изпълни с вълнение. Ни най-малко не се уплаших, просто хукнах напред, за да го заговоря. Бях напълно уверен, че зная съвсем точно какво да кажа и да направя. Чувствах се великолепно. За моя изненада той беше изчезнал. Вдясно друг път свиваше надолу към долината, но в тази посока никой не се виждаше. Спуснах се тичешком по главния път, но и там не видях никого. Мислех си да се върна и да поема по пътя, който бях отминал, но знаех, че пред мен е градът и продължих в тази посока. И все пак няколко пъти мислено се връщах към другия път.

На стотина метра надолу, след поредния завой, чух бумтене на коли. През дърветата зърнах колона военни камионетки, които с пълна скорост приближаваха насам. В първия миг не знаех какво да правя, мислех си, че ще мога да запазя самообладание, но после си припомних изживения ужас, когато чух изстрелите в планината.

Имах време само колкото да се отдръпна вдясно от пътя и да залегна неподвижен. Десетина джипа преминаха покрай мен. Мястото, където бях залегнал, беше съвсем открито и единственото, което ми оставаше, бе да се надявам, че никой няма да погледне насам. Колите префучаха на около шест метра от мене. Длавях миризмата на изхвърлен газ и дори успявах да различа израза по лицата на войниците.

За щастие никой не ме забеляза. Когато отминаха, пропълзях и се скрих зад едно огромно дърво. Ръцете ми трепереха и чувството ми за умиротворение и хармония бе напълно разбито. Присви ме стомах от познатата ми болезнена тревога. Най-сетне отново се измъкнах на пътя. Бумтене на други коли ме накара да се втурна надолу по склона, когато още два джипа префучаха край мен. Гадеше ми се.

Този път вървях далеч от пътя и много предпазливо започнах да се връщам назад. Стигнах на пътя, по който бях минал преди. Вслушах се внимателно дали нещо не се движи и реших да тръгна из крайпътната гора и да свърна обратно към долината. Чувствах тялото си отново натежало. Какво правя, питах се аз. Защо съм тръгнал по този път? Сигурно съм си загубил ума под влияние на шока от изстрелите и на това странно състояние на еуфория, което последва. Върни се към реалността, заповядах си аз. Трябва да бъдеш много предпазлив. Ако направиш и най-малката грешка, ще бъдеш убит!

И тогава направо застинах на мястото си. На около трийсетина метра от мен стоеше свещеникът. Беше седнал под голямо дърво, заобиколено от огромни скали. Загледах се в него и той отвори очи и отправи поглед право към мен. Целият потръпнах, но той само ми се усмихна и ми махна да дойда по-близо.

Пристъпих предпазливо към него. Той не се помръдна — слаб, висок човек на около петдесет години. Имаше тъмнокестенява късо подстригана коса, очите му също бяха тъмнокестеняви.

— Изглежда се нуждаеш от помощ — каза той на съвършен английски.

— Кой си ти? — попитах аз.

— Аз съм отец Санчес. Ами ти? Обясних му кой съм и откъде съм и се отпуснах на коляното си, а после седнах, все още смаян от станалото.

— Вероятно си бил свидетел на онова, което се случи в Кула? — попита той.

— А ти какво знаеш за това? — попитах все още предпазливо, тъй като не знаех доколко мога да му се доверя.

— Зная, че някой в това правителство сериозно се е разгневил — отвърна той. — Не им се иска Ръкописът да получава публичност.

— Защо? — попитах аз.

Той се изправи и се наведе да ме погледне.

— Защо не дойдеш с мен. Само на половин километър оттук се намира нашата мисия. Ще бъдеш на сигурно място при нас.

С усилие се изправих на крак. Давах си сметка, че нямам друг избор и кимнах в знак на съгласие. Той бавно ме поведе надолу по пътя, с отмерени и почтителни обноски. Всяка негова дума бе отмерена.

— Войниците още ли са по следите ти? — ненадейно попита той.

— Не зная — отв ърнах аз.

Няколко минути той нищо не каза, след което попита:

— Ръкописа ли търсиш?

— Вече не — отвърнах аз. — Единственото ми желание в момента е да оцелея и да си вървя у дома.

Той кимна окуражително и аз изпитах доверие към него. Нещо в неговата покровителственост и сърдечност ме покори. Напомняше ми Уил. Междувременно стигнахме мисията, която се състоеше от няколко малки къщурки, обърнати към двор с църквица. Мястото бе изключително живописно. Когато приближихме, той каза на неколцината мъже в расо нещо на испански и те бързо се оттеглиха. Опитах се да видя накъде отиват, но умората ми надделя. Свещеникът ме въведе в една от къщите.

Вътре имаше малък хол и две спални. В камината гореше огън. Щом пристигнахме, друг от свещениците влезе с поднос, на който имаше хляб и супа. Изтощен, започнах да се храня, докато Санчес любезно ми правеше компания. После, по негово настояване, аз се изтегнах на едно от леглата и потънах в дълбок сън.

Щом излязох на двора, веднага ми направи впечатление, че градината е поддържана безупречно. Калдъръмените пътечки бяха обградени с педантично подредени храсти и жив плет. Всяко растение бе разположено така, че да разгърне своята естесвена прелест. Никои не бяха подрязани.

Протегнах се и усетих допира на колосаната риза, която бях облякъл. Беше от груб памук и леко протъркваше врата ми. Въпреки това бе чиста и току-що изгладена. Когато се събудих сутринта, двама свещеници изляха гореща вода в едно ведро и ми донесоха нови дрехи. След като се измих и облякох, отидох в другата стая и намерих на масата горещи кифли и сушени плодове. Започнах лакомо да се храня, докато свещениците се навъртаха наоколо. След като свърших, всички излязоха и аз се отправих насам.

Поразходих се и седнах на една от каменните скамейки с изглед към двора. Слънцето току-що се бе издигнало над върхарите на дърветата и топлеше лицето ми.

— Как спа? — чух глас зад себе си. Обърнах се и видях отец Санчес, който стоеше прав и ми се усмихваше, надвесен над мене.

— Чудесно — отвърнах аз.

— Мога ли да седна до теб?

— Разбира се.

И двамата мълчахме известно време, което ми се стори толкова дълго, че се почувствах неудобно. Погледнах го на няколко пъти, с намерението нещо да кажа, но той гледаше по посока на слънцето, с лице леко отпуснато назад и присвити очи.

Най-сетне заговори:

— Хубаво място си избрал.

Явно имаше предвид скамейката в този час на утринта.

— Чуй ме, нуждая се от твоя съвет — започнах аз. — Има ли някакъв безопасен начин да се завърна в Съединените щати?

Той ме погледна. Лицето му беше сериозно.

— Не зная. Зависи от това доколко правителството те смята за опасен. Разкажи ми как се озова в Кула.

Аз му разказах всичко от момента, когато за първи път чух за Ръкописа. Еуфоричното ми преживяване на планинската урва в момента ми се струваше измамно и претенциозно, тъй че съвсем бегло загатнах за него.

— Какво направи, след като войникът не те забеляза и си отиде? — попита той.

— Просто поседях там още няколко часа с чувство на облекчение — отвърнах аз.

— Чувство на облекчение и какво още? — настоя той на въпроса си.

С известно неудобство реших да се опитам да опиша състоянието си.

— Трудно е да се предаде — започнах аз. — Изпаднах в състояние на еуфорична свързаност с всичко, което ме обкръжаваше, и безгранична сигурност и доверие. Не чувствах повече умората.

Той се усмихна.

— Имал си мистично преживяване. Мнозина разказват за това, че са изпитвали нещо подобно сред тази гора в подножието на върха.

Кимнах неуверено.

Той се извърна на скамейката, за да ме погледне по-добре.

— Това е преживяване, описвано от мистиците на всички религии. Чел ли си за подобни опитности?

— Преди години — отвърнах аз.

— Но до вчера си имал само теоретично понятие за това, така ли е?

— Струва ми се, че да.

До нас приближи млад свещеник, кимна ми и прошепна нещо на Санчес. Санчес от своя страна кимна и младият духовник се обърна и се отдалечи. По-възрастният дълго гледа подире му как прекосява двора и влиза в нещо като парк на трийсетина метра разстояние. В този момент ми направи впечатление, че районът и тук бе също изключително чист и изпъстрен с най-разнообразна растителност. Младият свещеник се отбиваше на няколко места, колебаейки се, сякаш търсеше нещо, и накрая се спря на едно от местата и седна. После се подготви и потъна в медитация.

Санчес се усмихна доволен и отново се обърна към мен.

— Струва ми се, че ако се опиташ да се върнеш точно сега, това крие за теб определени рискове — каза той. — Но аз ще се опитам да разуча обстановката и да разбера нещо — той се изправи и обърна лице към мен. — Трябва да присъствам на репетицията на хора. Бъди сигурен, че тук ще се опитаме да ти съдействаме по всякакъв начин. Сега-засега, надявам се тук да се чувстваш добре.

Отдъхни си и си възстанови силите.

Кимнах с глава.

Той си бръкна в джоба, извади оттам някакви книжа и ми ги подаде.

— Това е Петото откровение. В него се говори за преживяването, което си имал. Сигурно ще ти бъде интересно да го прочетеш.

Взех го без особено желание, докато той продължаваше да говори.

— Как разбираш последното откровение, което си прочел?

Малко се подвоумих. Не ми се мислеше за никакви ръкописи и откровения, но все пак отвърнах:

— Че хората са въвлечени в някаква борба за взаимните си енергии. Успеем ли да внушим на другите нашата гледна точка, те се идентифицират с нас и това извлича тяхната енергия, за да я влее в нас самите, което ни придава усещане за сила.

Той се усмихна.

— Значи проблемът е, че хората се опитват да властват един над друг и взаимно да се манипулират, за да черпят енергията, от която изпитват недостиг?

— Точно така.

— Но при всичко това съществува решение, някакъв друг източник на енергия?

— За това се говори в последното откровение.

Той кимна и много бавно се отправи към църквата.

Аз останах, подпрял ръце на коленете си и няколко минути изобщо не погледнах превода. Все още се отнасях към него с неохота. Събитията от последните дни бяха охладили ентусиазма ми и аз предпочитах да мисля за това как да се върна обратно в Щатите. В този момент видях как оттатък пътеката в гората младият свещеник стана и бавно се премести на около шест метра от мене. Обърна се в моя посока и отново седна на земята.

Полюбопитствах за онова, което вършеше. И тогава ми хрумна, че това може би е практика, описана в Ръкописа. Погледнах първата страница и се зачетох.

Тук се описваше едно ново разбиране за онова, което на времето е било наричано мистическо съзнание. През последните десетилетия на двайсти век, казваше се там, това съзнание, постигано преди само от някои по-езотерични представители на различните религии, ще придобие широко разпространение като един напълно реален начин на съществуване. За много хора то ще си остане теоретична концепция, за която само се говори и дискутира. Но ще се умножават и онези, за които подобно съзнание ще се превръща все повече в реален опит — те ще получават просветления или проблясъци на това съзнание в обикновения си живот. Според Ръкописа този вид преживяване ще сложи край на човешките конфликти света, защото по време на такава опитност ние получаваме енергия от друг източник — до който бихме могли да се научим да достигаме по желание.

Прекъснах четенето си и погледнах отново младия свещеник. Той седеше с отворени очи и аз имах чувството, че гледа право към мен. Кимнах му, макар и да не можех да различа напълно израза на лицето му, и се изненадах, че той отвърна на поздрава ми и ми се усмихна, след което стана и се отправи към къщата, минавайки вляво от мен. Наблюдавах го, докато пресичаше градината и влизаше в къщата, а той избягваше погледа ми.

Зад себе си чух стъпки и се обърнах. Санчес излизаше от църквата и усмихнат идваше към мен.

— Нали не се забавих особено? — попита той. — Искаш ли да ти покажа околността?

— Да. Кажи ми какво представляват тези ваши места за съзерцание — казах аз и посочих мястото, където бе седял младият свещеник.

— Хайде да отидем там — предложи той.

Вървяхме през градината и Санчес ми разказваше историята на мисията, която била основана преди повече от четиристотин години от забележителен испански мисионер, убеден, че местните индианци не бива да се насилват да приемат християнството, а трябва да се въздейства върху душите им. Този подход дал резултати, продължи Санчес, и отчасти поради този успех, отчасти поради отдалечеността на мястото, свещеникът бил оставен да върши своето дело на спокойствие.

— Ние продължаваме тази традиция да търсим истината вътре в човека — допълни Санчес.

Мястото за съзерцание бе изключително добре поддържано. Около два декара гъста гора бе разчистена и храстите и цветните насаждения се кръстосваха от пътеки, покрити с гладки речни камъни. И тук, както и в градината, растенията бяха разположени в съвършена подредба, която подчертаваше уникалността на формите им.

— Къде искаш да седнеш? — попита Санчес.

Огледах се, за да си избера място. Пред нас се намираха няколко отделни, грижливо поддържани кътчета. Състояха се от свободни пространства, заобиколени от красиви растения, скали и огромни, разнородни дървета. Едно от местата, това вляво от нас, където преди седеше младият свещеник, беше покрито с повече скали, отколкото другите.

— Какво ще кажеш за тук? — попитах аз.

Той кимна и ние отидохме там, за да седнем на земята. Няколко минути Санчес вдишва дълбоко, след което ме погледна.

— Разкажи ми по-подробно за онова, което си преживял на урвата — поиска той.

Аз изпитвах неохота да говоря за това.

— Не зная какво повече мога да кажа. Това изживяване не продължи дълго.

Свещеникът ме погледна критично.

— Това, че се е прекратило, щом си се уплашил, не е причина да се отрича неговата значимост, нали? Може би е възможно да се постигне отново.

— Може би — казах аз. — Но ми е трудно да се концентрирам върху чувството за космичност, когато ме заплашва смърт.

Той се разсмя и ме погледна сърдечно.

— В мисията изучавате ли Ръкописа? — попитах аз.

— Да — отвърна той. — Учим останалите как да постигат онази опитност, която си имал на върха. Сигурно и ти не би имал нищо против да си върнеш донякъде това усещане, нали?

От градината някой извика Санчес и прекъсна разговора ни. Възрастният мъж помоли за извинение и се отправи към градината, за да поговори със свещеника, който го бе повикал. Аз отново седнах и се загледах в околните растения и скали с леко разфокусиран поглед. Ясно долавях светлината, която обграждаше съседния храст, но нищо не можех да видя около скалите.

Видях, че Санчес се връща.

— Ще се наложи да те оставя за малко — каза ми той, когато дойде при мен. — Трябва да отида в града за една среща. Може и да разбера нещо за твоите приятели или поне дали за теб е безопасно да пътуваш.

— Добре — отвърнах аз. — Ще се върнеш ли днес?

— Предполагам, че не. Ще се върна по всяка вероятност утре сутринта.

Сигурно тревогата ми е проличала, защото той приближи до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Не се безпокой. Тук нищо не те заплашва. Чувствай се съвсем като у дома си. Можеш да разгледаш околността. Хубаво е да поговориш със свещениците, но имай предвид, че не всички са еднакво отзивчиви. Това зависи от тяхното собствено развитие.

Кимнах с глава.

Той се усмихна и свърна зад църквата, където се качи на една стара камионетка, която не бях забелязал преди. След няколко неуспешни опита запали мотора, заобиколи църквата и излезе на пътя, който водеше обратно към планинския склон.

Останах на мястото за съзерцание няколко часа, доволен, че мога да си събера мислите. Питах се дали с Марджъри всичко е наред и дали Уил е успял да се измъкне. На няколко пъти в съзнанието ми се явяваше представата за убийството на онзи човек от хората на Иенсен, но аз се опитвах да се отърся от този спомен и да запазя спокойствие.

Към обяд неколцина свещеници почнаха да приготвят дълга маса в средата на двора. После дойдоха още десетина, сипаха си от гозбите в чиниите и спокойно седнаха на пейките да се хранят. Повечето си отправяха мили усмивки, но нямаше много разговори. Един от свещениците ме погледна и посочи към храната.

Кимнах с глава и отидох при масата, откъдето си взех чиния фасул и житена питка. Всички ме заобикаляха с внимание, но никой не ме заговори. Направих някой и друг коментар относно храната, но думите ми бяха посрещнати само с усмивки и вежливи жестове. Когато отправех поглед към някого, той свеждаше надолу очи.

Седнах на една от пейките сам и започнах да се храня. Зеленчуците и фасулът бяха безсолни, но с билкови подправки. След като свърши обядът, свещениците започнаха да слагат на един куп чиниите си на масата. Тогава от църквата излезе още един свещеник и бързо си сложи една чиния, след което се огледа къде да седне и погледите ни се срещнаха. Той ми се усмихна и аз познах в него свещеника, който бях забелязал на мястото за съзерцание. Усмихнах му се в отговор и той дойде при мен и ме заговори на лош английски.

— Мога ли да седна при вас?

— Да, заповядайте — отвърнах аз.

Той седна и започна да се храни много бавно, като внимателно сдъвкваше храната си и от време на време ми се усмихваше. Беше нисък, дребен и жилав, с гарвановочерна коса и светлокестеняви очи.

— Харесва ли ви храната? — попита той. Аз държах чинията в скута си. Беше ми останало парче от житената питка.

— О, да — отвърнах аз и отхапах от питката. Отново ми направи впечатление колко бавно и спокойно предъвкваше той и се опитах да сторя същото. Тогава ми мина през ума, че всички свещеници правеха същото.

— Зеленчуците тук, в мисията ли се отглеждат? — попитах аз.

Преди да отвърне, той помълча, докато бавно преглъщаше.

— Да, храната е от съществено значение.

— Вие медитирате ли с растенията? — попитах аз. Той ме изгледа явно изненадан.

— Вие сте чел Ръкописа?

— Да, първите четири пророчества.

— А сам отглеждали ли сте си храна? — попита той.

— О, не. Едва сега узнавам за всичко това.

— Можете ли да наблюдавате енергийните полета?

— Да, понякога.

Няколко минути седяхме мълчаливо, докато той внимателно погълна още няколко хапки.

— Храната е основен начин за придобиване на енергия — отбеляза той. Кимнах с глава.

— За да се усвои храната обаче, трябва да се цени… Мъчеше се да намери точната английска дума.

— Да се вкусва с наслада — каза накрая той. — Вкусовите способности крият големи възможности. Трябва да се цени вкусът. Затова и се казва молитва преди хранене. Не само за да отдадеш благодарност, а и да превърнеш храненето в сакрално преживяване, за да навлезе енергията от храната в твоето тяло.

Той се вгледа в мен, сякаш да се увери, че го разбирам.

Аз кимнах, без да кажа нищо, а той потъна в размисъл.

Разбирах, че има предвид да се съзнава духовния смисъл на храната, което е свързано не само с обичайния религиозен ритуал на отдаване на благодарност, но и с духовното усвояване на храната.

— Но приемането на храната е само първата крачка — каза той. — След като индивидуалната енергия се увеличи по този начин, човек става по-чувствителен към енергията на всичко останало… и тогава се научава да приема енергия в себе си и без да се храни.

Кимнах в знак на потвърждение.

— Всичко, което ни заобикаля — продължи той, — притежава енергия. Но енергията на всяко нещо е специфична. Ето защо едни места повишават енергията повече в сравнение с други, в зависимост от това как енергията на човека влиза в хармония с енергията на мястото.

— Значи преди, когато ви зърнах на мястото на съзерцанието, вие сте поглъщали енергия?

Той ме погледна доволен от думите ми.

— Да.

— А как го постигате? — попитах аз.

— Наблюдавайки природата, трябва да отвориш всичките си сетива. Но е необходима и още една стъпка — да се свържеш с енергията.

— Не съм сигурен, че разбирам.

Моята невъзприемчивост го накара да се намръщи.

— Искате ли да се върнем на мястото за съзерцание? Ще ви покажа.

— Защо пък не? Добре.

Тръгнах подир него през градината и се върнахме на мястото за съзерцания. Щом стигнахме, той спря и се огледа, сякаш търсеше нещо наоколо.

— Ей там — посочи той едно място, непосредствено до гъстата гора.

Минахме по пътеката, виеща се между дърветата и храстите. Той си избра място под огромно дърво, израснало на една камениста могила така, сякаш стволът му беше забит в скалите. Корените му се увиваха около камъните, преди да достигнат пръстта. Около дървото растяха всякакви цъфнали храсталаци и до мен се носеше сладостният аромат на жълтите им цветове. Гъстата гора скриваше с плътна зелена завеса всичко отсреща.

Свещеникът ми предложи да седна между храстите с лице към чворестото дърво, а той се настани до мен.

— Намираш ли, че дървото е красиво? — попита той.

— Да.

— Ами тогава… почувствай тази… ъ-ъ-ъ… Изглежда отново точната дума му убягваше. Замисли се за момент, после попита:

— Отец Санчес ми каза, че си имал особено преживяване в планината. Можеш ли да си припомниш как се чувстваше?

— Олекнал, сигурен в себе си, свързан с всичко наоколо.

— Свързан по какъв начин?

— Трудно е да се опише — казах аз. — Сякаш пялата околна природа бе част от мене.

— Но чувството ти какво беше? Замислих се. Какво наистина беше чувството ми? И тъкмо в този момент то се върна към мене.

— Любов — казах аз. — Това, струва ми се, бе чувство на всеобхватна любов.

— Да. Тъкмо това е — каза той. — А сега почувствай същото към дървото.

— Почакай — опитах се да възразя аз. — Любовта възниква от само себе си. Не мога насила да обикна нещо.

— Недей и да обикваш насила — каза той. — Просто позволи на любовта да проникне в теб. Но за това е необходимо да си спомниш онова усещане и да настроиш съзнанието си към него.

Загледах се в дървото и се опитах да си припомня чувството, което бях изпитал на урвата. Постепенно бях обхванат от възхита пред неговите очертания и присъствие^ тази възхита все повече нарастваше, докато се превърна в любов. Това бе същото чувство, което изпитвах към майка си като дете, а после към моята „първа любов“. И въпреки че съзерцавах само дървото, чувствах любовта като всеобхватно дълбинно усещане. Изпитвах любов към всичко.

Свещеникът се отдръпна на няколко стъпки и се загледа съсредоточено в мен.

— Добре — каза той. — Ти приемаш енергията. Забелязах, че очите му са леко разфокусирани.

— Как разбра? — попитах аз.

— Виждам как енергийното ти поле се уголемява.

Затворих очи и се постарах да постигна силните чувства, които бях изпитал на урвата, но преживяването не се повтори. Изпитвах същото, както и преди, но по-слабо. Почувствах се измамен в надеждите си от този неуспех.

— Какво стана? — попита той. — Енергийното ти ниво се понижи.

— Не зная — отвърнах аз. — Просто не можах да го постигна със същата сила като преди.

Той само ме изгледа, сякаш това го забавляваше, но после загуби търпение.

— Онова, което си преживял на хребета, е било подарък, благодат, един пробив към ново съзнание. Сега трябва да се научиш да постигаш това преживяване сам, всеки път по малко.

Той се отдръпна още крачка назад и отново ме погледна.

— А сега опитай още веднъж.

Затворих очи и се постарах да се проникна дълбоко от това чувство и то отново ме завладя. Отдадох му се напълно и все по-силно. Насочих цялото си внимание към дървото.

— Вече е много добре — каза свещеникът. — Приемаш енергия и я връщаш обратно на дървото. Погледнах го право в очите.

— Как така я връщам обратно на дървото?

— Когато човек оценява красотата и уникалността на нещата, той получава енергия. И когато постигне състояние на любов, той може да отдава тази енергия само като го пожелае.

Стоях дълго под онова дърво. Колкото по-съсредоточено наблюдавах дървото и се възхищавах на очертанията и цветовете му, толкова повече ме изпълваше едно чувство на всеобща любов. Представях си как енергията ми изтича от мен и се влива в дървото, но не можех да наблюдавам това. Без да отклонявам вниманието си от дървото, забелязах, че свещеникът стана и започна да се отдалечава.

— Какво се наблюдава, когато отдавам енергия на дървото? — попитах аз.

Той описа подробно онова, което бе наблюдавал. Беше същото явление, на което бях станал свидетел, когато Сара отдаваше енергия на филодендрона във Висиенте. Въпреки че Сара правеше това успешно, тя явно не си даваше сметка, че за да го осъществи, е нужно да постигне състояние на любов. Вероятно тя изпадаше в това състояние естествено, без да го осъзнава напълно.

Свещеникът се спусна по пътеката, водеща към градината, и се изгуби от погледа ми, а аз останах на мястото за съзерцание до мръкнало.

Влязох в къщата и двамата свещеници ме посрещнаха с учтиво кимване. Буен огън прогонваше вечерния хлад и антрето се осветяваше от няколко газени лампи. Носеше се аромат на зеленчукова или може би картофена супа. На масата беше сложена керамична купа, лъжици и панера с нарязан хляб.

Единият свещеник се обърна и излезе, без дори да ме погледне, а другият сведе очи и посочи с глава големия чугунен чайник с голяма дръжка на плочата до огнището и попита:

— Имате ли нужда от нещо друго?

— Не, благодаря — отвърнах аз.

Той кимна и също напусна къщата, оставяйки ме сам. Вдигнах капака на тенджерата — беше картофена супа. От нея се разнасяше приятен аромат. Сипах си няколко пълни лъжици и седнах на масата, след което измъкнах от джоба си Ръкописа, който Санчес ми беше оставил, и го поставих до чинията си с намерение да чета Но супата беше толкова вкусна, че започнах да ям, без да мисля за нищо друго. Щом се нахраних, оставих съдовете в една голяма тава и останах загледан в огъня като хипнотизирай, докато пламъците затихнаха. После духнах лампите и отидох да си легна.

Събудих се на другата сутрин, чувствайки се съвсем отпочинал. Над двора се стелеше утринна мъгла. Стъкнах огъня, сложих няколко подпалки върху снощната жарава и задухах, докато го разпаля. Тъкмо се канех да ида в кухнята да потърся нещо за хапване, когато чух шума от приближаващата камионетка на Санчес.

Когато излязох навън, той се показа иззад църквата с пътна торба в едната ръка и няколко пакета в другата.

— Имам новини за теб — каза ми той и ми махна да го последвам в къщата.

Появиха се неколцина свещеници с топли житени питки, житен зародиш и сушени плодове. Санчес ги поздрави и седна с мене на масата, а другите се оттеглиха.

— Бях на среща на свещеници от Южното църковно настоятелство — поясни той. — Събрахме се да обсъдим проблемите около Ръкописа и на първо място агресивните действия на правителството. Това е първият път, в който група свещеници се събира официално в защита на документа. Тъкмо започвахме дискусията си, когато един представител на правителството почука на вратата и поиска да бъде приет.

Той млъкна, за да напълни чинията си и хапна няколко хапки, които бавно сдъвка.

— Правителственият представител ни увери, че единствената цел на правителството е да защитава Ръкописа от външна злоупотреба и ни информира, че перуански-те граждани могат да притежават копия само срещу разрешително. Заяви, че разбира нашата загриженост, но моли да се съобразяваме с този закон и да предадем копията си срещу обещанието, че веднага ще получим разрешителни.

— И вие предадохте ли ги? — попитах аз.

— Не, разбира се.

Двамата се хранихме няколко минути мълчаливо. Опитвах се да дъвча бавно, за да усетя вкуса на храната.

— Зададохме му въпроса какво означава това нападение в Кула — продължи Санчес — и ни беше отговорено, че било наложителна мярка срещу някакъв си Йенсен, защото някои от хората му били въоръжени чужди агенти, че възнамерявали да открият липсващия Ръкопис, да го откраднат и изнесат извън страната. При това положение правителството не можело да не ги арестува. Нищо не се спомена за теб и твоите приятели.

— И вие повярвахте ли на правителствения представител?

— Не му повярвахме. След напускането му продължихме своето съвещание. Приехме да следваме тактика на мълчалива съпротива, да продължим да правим копия и предпазливо да ги разпространяваме.

— А дали висшето църковно настоятелство ще допусне това? — попитах аз.

— Не се знае — отвърна Санчес. — Висшите свещенослужители се обявяват против Ръкописа, но до този момент не са проявили сериозен интерес към това кой е замесен с него. Най-много ни безпокои кардиналът на една далечна северна епархия, кардинал Себастиан. Той е най-върлият противник на Ръкописа, а и се ползва с огромно влияние. Ако той се обяви за категорична забрана пред висшето църковно духовенство, ще бъдем изправени пред големи трудности.

— А той защо е против Ръкописа?

— Защото се страхува.

— От какво?

— Отдавна не съм говорил с него, а и винаги сме избягвали темата за Ръкописа. Но според мене той смята, че човек е призван да бъде част от космическия ред, без да има духовни познания — само въз основа на вярата. Според него Ръкописът ще подкопае статуса на вярата и на властта в света.

— А как би могло да стане това? Той се усмихна и леко наведе глава.

— Истината е освобождение.

Гледах го, опитвайки се да разбера смисъла на думите му и дояждах останалите в чинията хляб и плодове. Той отхапа още няколко хапчици и дръпна стола си назад.

— Струваш ми се изпълнен с повече сила — каза той. — Разговарял ли си с някого тук?

— Да — отвърнах аз. — Научих един метод за осъществяване връзка с енергията от един свещеник. Не… узнах името му. Онзи, дето вчера сутрин медитираше, докато ние с теб разговаряхме в градината, помниш ли? Поговорихме и той ме научи да приемам енергия и после да я отдавам отново.

— Това е Джон — каза Санчес и ме подкани с жест да продължа.

— Беше удивително преживяване — разказах аз. — Припомних си онази любов, която бях изпитал на урвата и напълно се отдадох на това чувство. Останах така погълнат от него през целия ден. Не постигнах съвсем онова, което преживях на урвата, но бях близо до същото състояние.

Санчес доби сериозен вид.

— Дълго време любовта е била неправилно разбирана. Тя не е чувство, което трябва да изпитваме, за да бъдем добри или да направим света по-добър от някаква абстрактна морална отговорност или пък чувство, което да ни накара да се откажем от своя хедонизъм. Любовта е вълнение, екстаз, състояние на свързаност с енергията. Да се намери достатъчно енергия, за да се поддържа това чувство на любов, определено помага на света, но най-пряко помага на самите нас. Това е най-хедонистичното нещо, което можем да сторим.

Аз се съгласих и после забелязах, че той беше отдръпнал стола си на няколко крачки и съсредоточено ме наблюдаваше с разфокусиран поглед.

— Е, как изглежда енергийното ми поле? — попитах аз.

— Много по-уголемено — каза той. — Вероятно вече се чувстваш доста добре.

— Да, наистина.

— Чудесно. Такава е нашата цел тук.

— Кажи ми нещо повече по този въпрос.

— Ние обучаваме свещениците да работят с индианците в дълбоките планини. Това е самотна работа и духовниците трябва да притежават голяма сила. Тук всички са надлежно подбрани и обединени от едно: всеки от тях е имал поне веднъж мистично преживяване.

— Изучавал съм тези преживявания дълги години още преди откриването на Ръкописа — продължи той — и съм убеден, че когато човек е преживял нещо мистично, той много по-лесно може да се върне към това състояние и да се сдобие с повече енергия. И другите хора могат да осъществят такава връзка, но това изисква много повече време. Силният спомен от преживяването, както сигурно вече си разбрал, ускорява възпроизвеждането му. След това човек бавно гради останалото.

— Как изглежда енергийното поле на човека, когато е в такова състояние?

— Нараства и леко променя цвета си.

— Какъв става неговият цвят?

— От мътнобял до зелен и син. Но най-важното е нарастването на енергийното поле. Когато на урвата например ти си преживял нещо мистично, твоята енергия е просветнала навън в цялата вселена. Ти си се свързал и си извлякъл енергия от целия космос, която на свой ред се е разширила и е обхванала всичко навсякъде. Можеш ли да си спомниш това чувство?

— Да — отвърнах аз. — Сякаш тялото ми е цялата вселена, а аз съм само главата, или по-точно очите.

— Да — каза той. — В този момент твоето енергийно поле и това на вселената са били слети и наистина Вселената е била твоето тяло.

— В този момент преживях странен спомен — казах аз. — Сякаш си припомних еволюцията на това мое по-голямо тяло, на моята вселена. Сякаш бях там и видях как са се формирали първите звезди от простия водород и как после материята еволюира в по-сложни форми през поредица от поколения на тези слънца. Ала самата материя не виждах. Тя бе само проста енергийна вибрация, която системно еволюираше в по-сложни и по-висши състояния. Тогава… се появи животът и започна да еволюира до степента, при която се появиха хората…

Аз прекъснах внезапно разказа си и той забеляза промяната в настроението ми.

— Какво има? — попита той.

— Тук прекъсваше моят спомен за еволюцията, с появата на хората — обясних аз. — Чувствах, че историята продължава, но не можех да разбера как.

— Историята наистина продължава — каза той. — Хората продължават еволюцията на вселената, като я издигат на все по-високи и сложни вибрационни нива.

— А как става това? — попитах аз. Той само се усмихна, но не отговори.

— По-късно ще поговорим за това. Трябва да уредя някои неща. Хайде да се срещнем след около час.

Аз кимнах с глава. Той взе една ябълка и излезе. И аз излязох подир него и тръгнах да скитам, но после си спомних за копието с Петото пророчество в спалнята си и отидох да го взема. Бях запомнил онова горско място, където срещнах Санчес за първи път. Въпреки тогавашната си умора и страх, мястото ме бе впечатлило със своята красота. Отправих се по пътеката на запад и стигнах точно до него, за да се настаня там.

Облегнах се на едно дърво и няколко минути прекарах просто гледайки наоколо, за да успокоя мислите си. Бе свежа, леко ветровита утрин и аз наблюдавах как вятърът брули клоните на дърветата над главата ми. Въздухът бе свеж и аз дишах с пълни гърди. Под напева на вятъра измъкнах Ръкописа и затърсих мястото, където бях прекъснал четенето си. Преди обаче да го открия, до мен долетя бумтене на камион.

Долепих се до дървото и се опитах да разбера откъде се долавяше шумът. Явно бе, че идва откъм мисията. Когато наближи, видях старата камионетка на Санчес, със самия Санчес вътре.

— Предположих, че си тук — каза той, когато стигна до мене. — Качвай се. Трябва да се махаме оттук.

— Какво се е случило? — попитах аз, докато се настанявах на мястото до шофьора. Той продължи по главния път.

— Един свещеник ми каза, че случайно чул в селото да се говори, че представители на правителството дошли и разпитвали за мене и за мисията.

— И според теб какво искат?

Той ме погледна, като искаше да ми вдъхне кураж.

— Не зная. Просто вече не съм толкова сигурен, че са склонни да не ни безпокоят, и реших за всеки случай да се скрием по-навътре в планината. Един от близките ми свещеници живее недалеч от Мачу Пикчу, отец Карл. В неговия дом ще бъдем в безопасност, докато разберем по-добре какво става — той се усмихна. — И без това искам да видиш Мачу Пикчу.

Внезапно ми мина през ума подозрението, че Санчес може да се е споразумял с някого да ме предаде и сега ме води с такава цел. Реших да бъда много предпазлив и с изострено внимание, докато разбера истината.

— Прочете ли превода? — попита той.

— В основни линии — отвърнах аз.

— Стана въпрос за човешката еволюция. Успя ли да прочетеш тази част?

— Не.

Той отклони поглед от пътя и внимателно ме изгледа. Направих се, че не забелязвам това.

— Какво има? — попита той.

— Нищо — отвърнах аз. — Колко дълъг е пътят до Мачу Пикчу?

— Около четири часа.

Щеше ми се да остана мълчалив и да оставя Санчес да говори, с надеждата да се издаде, но не можах да се въздържа да не го попитам за еволюцията.

— Та значи, по какъв начин човекът придвижва еволюционното развитие напред? — попитах аз. Той продължително ме изгледа.

— А ти как смяташ?

— Не зная — отвърнах аз. — И все пак, докато стоях горе на урвата, ми мина през ума, че може би има някаква връзка с онези значими случайности, за които се говори в Първото откровение.

— Точно така — каза той. — Това съответства и на другите откровения, нали?

Обърках се. Долавях някои неща, но не можех да обхвана всичко напълно и мълчах.

— Помисли в каква последователност ни се явяват откровенията — каза той. — Първото откровение ни се явява, когато започнем да приемаме случайностите като нещо сериозно. Чрез тях ние се домогваме до нещо, което стои над обстоятелствата, нещо духовно, което се крие зад всичко, което вършим.

— Второто откровение потвърждава реалността на подобно съзнание. То ни дава да разберем, че сме били прекалено заети с нашето материално оцеляване, че цялото ни внимание е било насочено към това да оцелеем и да си осигурим привилегировано място в света и едва сега се открехваме за истината.

— Третото откровение ни разкрива един нов възглед за живота. То показва, че физическата вселена е съставена от чиста енергия, която съответства на нашето мислене.

— А Четвъртото откровение ни дава възможност да проумеем, че човек е склонен да черпи от енергията на другите хора, като упражнява власт над тях и печели влияние над умовете им — едно престъпление, в което ние участваме, защото много често чувстваме недостиг на енергия. Но този недостиг, разбира се, може да бъде компенсиран, когато се осъществи връзка с върховния източник. Вселената може да ни даде всичко, от което се нуждаем, ако само се отворим за нея. Това ни се казва от Петото откровение.

— Ти си имал мистично преживяване — продължи той, — което ти е позволило за миг да почувстваш цялата огромна енергия, която човек може да приеме. Но това състояние означава да изпревариш всички останали и да надникнеш в бъдещето. Ние не сме в състояние да го поддържаме прекалено дълго. Когато се опитаме да поговорим с някого, който оперира с нормално съзнание, или да живеем в света, където все още съществуват конфликти, веднага биваме изхвърлени от това напреднало състояние на съзнанието и отново се връщаме към старата си същност.

— И тогава — продължаваше той — се налага бавно да си възвръщаме онова, до което само сме се докоснали, за да постигнем отново онова напреднало висше съзнание. Но за тази цел трябва да се научим съзнателно да се изпълваме с енергия, защото тя поражда онези случайности, които ни помагат да осъществим своето ново ниво на съзнание на една постоянна основа.

Сигурно съм изглеждал озадачен, защото той добави:

— Само си помисли: когато се появи някоя случайност, която идва закономерно, за да тласне напред нашия живот, тя помага на нашата реализация като хора. Ние се доближаваме до своето предназначение. Но това се случва едва когато сме постигнали вътре в себе си нужното ниво на енергия, което да тласне съответните обстоятелства. И дори да бъдем изведени от това ниво или да загубим енергия, когато се страхуваме, то ни служи като ново измерение, което вече можем много лесно да постигаме. Превърнали сме се в нов човек. Започнали сме да съществуваме с повече енергия — и нека бъде разбрано това — на по-високо вибрационно ниво.

— Сега разбираш ли какво се случва? Ние се изпълваме с енергия, издигаме се на по-високо ниво, отново се изпълваме с енергия и отново се издигаме. По този начин ние, хората, продължаваме еволюцията на вселената на все по-високо и по-високо ниво на вибрации.

Той замълча за момент, после като че ли се замисли за нещо, което му се щеше да добави.

— Тази еволюция се е извършвала несъзнателно Е целия ход на човешката история. Това обяснява защо цивилизацията е прогресирала и защо хората са придобивали по-висок ръст, по-дълъг живот и така нататък Сега обаче целият този процес започва да става съзнателен. И Ръкописът идва да ни каже тъкмо това За това днес по целия свят се разгръща едно широкс движение за ново духовно съзнание.

Слушах внимателно, напълно покорен от думите на Санчес.

— Значи от нас се иска само да се изпълваме с енергия както ме научи Джон, и случайностите започват да възникват от само себе си, така ли? — попитах аз.

— Да, обаче това не е толкова лесно, колкото си мислиш. Преди да се свържем с енергията на една поето ясна основа, трябва да преодолеем още едно препятствие Шестото поред откровение се занимава с този въпрос.

— И какво е то?

Санчес ме погледна в очите.

— Да си дадем сметка по какъв начин се стремим да упражняваме власт над останалите. Както си спомняш в Четвъртото откровение се говори за това, че хората винаги са изпитвали недостиг на енергия и са търсили средства да властват едни над други, за да се сдобиват с енергията, която протича между тях. Петото откровение ни дава да разберем, че съществува алтернативен източник на енергия, но ние не можем да осъществим реална и трайна връзка с него, докато не осъзнаем на шия личен подход за упражняване власт над другите и не престанем да го използваме — тъй като винаги, кога то се върнем към този свой навик, ние прекъсваме връз ката си с върховния източник на енергия.

— Освобождаването от този навик не е лесно, защото началото той винаги е несъзнателен. Ключът към освобождаването от него е да го сведем напълно до съзнанието си. Това може да стане само като си дадем сметка, че сме го усвоили още в ранното си детство, когато е трябвало да получаваме внимание и да черпим енергия от възрастните. Тогава сме усвоили един стил да упражняваме власт, който повтаряме все отново и отново. Аз го наричам несъзнателна властническа драма.

— Наричам го драма, защото е нещо като добре усвоена филмова сцена, чийто сценарий сме написали в младостта си. После разиграваме тази сцена все отново и отново в ежедневния си живот, без да съзнаваме това. Знаем само, че ни се случва все едно и също. Целият проблем обаче е, че ако непрестанно повтаряме все тази специална сцена, останалите сцени от филма на нашия реален живот — това върховно приключение, белязано от случайни съвпадения — не може да върви напред. Ние спираме филма, повтаряйки все същата драма на манипулация с цел да получаваме енергия.

Санчес намали скоростта и бавно прокара камионетката покрай дупките, изровени по пътя. Почувствах се леко разочарован. Не можех да проумея съвсем принципа на властническата драма. Исках да споделя това със Санчес, но чувствах, че не мога. Продължавах да изпитвам недоверие към него и не ми се искаше да се саморазкривам.

— Разбра ли ме? — попита той.

— Не зная — отвърнах не особено учтиво аз. — Не зная дали аз имам властническа драма.

Той ме погледна с изключителна сърдечност и се разсмя на глас.

— Така ли? — попита той. — А защо тогава винаги се държиш толкова резервирано?