Пеги Никълсън
Природни дарове (9)

Девета глава

Стресната от вида й, Виктория рязко вирна глава и дългите обеци от паунови пера докоснаха нежните й рамене.

— Хей, какво става с твоята теория, че когато човек е тъжен, трябва широко да се усмихне — смръщи чело тя, за да си я припомни докрай. — Защото от усмивката, лицевите мускули се опъват и мозъкът решава, че си щастлив. Така че — хоп! — вече си щастлив.

Кели направи опит да се усмихне, но нищо не излезе и тя огледа с въздишка празния си магазин. Беше петък и Виктория току-що бе изкопчила от нея историята на вчерашния пикник.

— Все пак не разбирам, защо си толкова мрачна. Само задето Дейвид те пренесъл през потока — врътна се на токчетата си фризьорката. — Нямаше да се мръщя дори да ме беше носил към градското бунище.

— Не зная. — Кели се облегна на щанда. Дали задето го отблъсна и повече нямаше да го види? Но защо беше тъжна? Нито имаше нужда от него, нито го желаеше. А може би дори не го и харесваше?

Не, не е вярно, възрази вътрешният й глас. Харесваш го, и то много. Но май не му вярваш, продължи дяволитият й адвокат, и вероятно там е проблемът. Преди харесваше и Лари, но направи ужасна грешка като му се довери. Кой знае защо, с Дейвид катастрофата можеше да бъде още по-страшна. Не искаше отново да се обвърже с неподходящ човек.

— Сигурно ти трябва време — предположи Виктория.

— Май ще ми трябват години.

— А защо не се забавляваш? — нападна я приятелката й. — Защо трябва да си сериозна? Развличай се с него, щом той иска същото. Можеш и ти да го използваш.

— За какво намекваш? — попита Кели и веднага съжали.

— Ами… — смути се Виктория. — Не ти ли е хрумвало, че с тази игра цели да те неутрализира? Ако се срещате, ще му говориш ли за училищната храна? Така и проекта за новото училище ще прокара, и ще се позабавлява.

Дали такава бе целта му? Наистина, толкова пленителен мъж би си намерил по-ефектна жена, а не къдрокоса луничава грозотия като нея. И с по-уравновесен характер, след като не харесва вятърничавите чудачки.

— Не зная — измънка тя. Нищо не разбираше и вероятно затова бе тъжна. Бъркотията я потискаше.

В магазина влезе Елиът Фрийлинг и бавно се огледа. Заприлича й на чапла — с остър клюн, пронизителен поглед и надменен израз, характерен за блатната птица. Бледосините му очи се спряха на Виктория, премигнаха и се прехвърлиха на Кели.

— Госпожо Бучърд, благодаря ви, че се обадихте. — Той извади бележника от джоба си и сръчно го разтвори.

— Ще намина по-късно — разбърза се Виктория. Закачливо вдигна изписаните си вежди, минавайки покрай Фрийлинг, който се дръпна назад като подплашена птица.

Макар и суховат, той е доста симпатичен, реши Кели. Вероятно бе около петдесетгодишен, въпреки че изглеждаше по-стар.

— Досега не съм давала интервю — каза тя, като му подаде стол и се настани на своя. — Не зная какво да говоря.

— Достатъчно е само да отговаряте на въпросите. — Фрийлинг измъкна сгънат вестник от вътрешния джоб на провисналото си сако. — Интервюто е продължение на вчерашната ми статия за вашето задържане. Излезе на първа страница и предполагам, вече сте я прочели.

Кели взе вестника, но трябваше да си признае, че не го получава. Фрийлинг се намръщи.

— Вестникът излиза във вторник, четвъртък и събота. Освен мен, има още двама репортери. Аз съм редактор и издател. Искате ли да се абонирате?

— Разбира се — припряно се съгласи тя. — Нали пускам реклами при вас, но… — Кели забарабани с пръсти по щанда. — Знаете ли, господин Фрийлинг, чудя се, защо го правите?

— Новината е интересна — отвърна кратко той. — Не всеки ден арестуват някой родител за несъгласие с училищната политика.

— О, а аз се чудех… Мислех си дали…

— Дали симпатизирам на каузата ви? Честно казано материалът е интересен, но храната на децата въобще не ме интересува. За мен те са просто малки, кресливи и неграмотни създания. За нещастие повечето се превръщат в големи, кресливи и неграмотни възрастни, но това е друг въпрос. Хората би трябвало да се раждат четирийсетгодишни и тогава, ако им е писано, могат да бъдат интересни.

— Разбирам. — Кели сдържано се усмихна при мисълта, че журналистът е неин съюзник. Сигурно затова казваха, че в политиката всичко е възможно. — Какъв е първият ви въпрос?

След половин час Фрийлинг вдигна доволно прошарената си глава.

— Мисля, че е достатъчно, госпожо Бучърд. Един последен въпрос: Каква ще бъде следващата ви стъпка?

Кели преглътна мъчително. Всяко нейно действие й докарваше все по-големи неприятности. През последните седмици сякаш се луташе в някакво тресавище. Е, добре, въздъхна тя, досега бе преодоляла толкова много препятствия, че по-добре да продължи, вместо да се връща назад.

— Все още не съм връчила петицията си и вероятно ще трябва да я представя на училищното настоятелство. Доколкото зная, работата върху училищния бюджет все още не е приключена и избирателите имат право на мнение. Ще уведомя настоятелството и всички желаещи да ме изслушат за впечатленията си от кухнята на госпожа Хигинс. Ще раздам събраните факти на хората — кимна тя към листите, които бе показала на Фрийлинг.

— След моята статия може да има още желаещи да я подпишат.

— Тогава ще отида по-рано. — Кели стана да го изпрати. — Бяхте много мил, господин Фрийлинг. Благодаря ви. — Тя стисна ръката му, която й се стори суха като пергамент.

 

 

През уикенда и първите дни от следващата седмица Кели бе много заета с нови доставки и пренареждане на магазина. Но въпреки това дните минаваха бавно. Сигурно е от мрачното време, реши тя във вторник, когато изпрати препоръките си за кухнята на госпожа Хигинс.

В четвъртък слънцето се показа отново, но настроението й не се подобри. Вероятно Дейвид бе получил писмото й още сутринта. Тя се надяваше — не, по-скоро очакваше — някаква реакция от негова страна, пък макар и гневно обаждане по телефона. Към полунощ се отказа да чака и се довлече до леглото. Какво искаш, запита се тя. Ти му пречиш, държиш се студено и защо, по дяволите, трябва да ти се обажда?

На следващата вечер, застанала пред гимназията, тя раздаваше листовките на прииждащата тълпа. Отзивите за статията на Фрийлинг и за петицията бяха най-различни.

Минути преди началото, когато събра листите си, Кели видя, че списъкът е набъбнал с още десетина подписа, макар повечето хора да отминаваха твърде бързо, за да бъдат убеждавани. Тълпата изглеждаше прекалено възбудена за обикновено училищно събрание. Подтичвайки след закъснелите, тя се шмугна в залата.

Събранието се ръководеше от внушителна възрастна жена.

— Днес ще продължим подробното обсъждане на бюджета, като започнем от точните науки и преминем към хуманитарните. Преди това обаче, господин Уитикър ще представи накратко архитектурния проект, за да получите представа как ще изглежда новата гимназия, ако се одобри заемът за нейното построяване. Разбира се, надяваме се на пълната ви подкрепа.

— Да, но има нещо по-важно! — надигна се един мъж от средните редици. — Какво, по дяволите, става в основното училище? — Залата одобрително зашумя.

— Кой взе думата там? — настръхна водещата.

— Много добре знаеш кой съм, Елън Мей, така че не отклонявай въпроса! Каква е тази работа? Берти да не се е побъркала? Миналия петък нали готви печена пуйка?

Елън Мей не му отговори, защото се съветваше със съседа си, а Дейвид се наведе намръщено към тях.

— А какво им предложи в понеделник? — продължи почти истерично мъжът. — Сандвичи с филе от пуйка. Добре, може би е разумно да се оползотворят остатъците.

— Но във вторник имаше фрикасе от пуйка, а в четвъртък яхния от пуйка — извика жена от първия ред.

— Точно така! — изкрещя мъжът сред засилващия се шум на тълпата. — А знаете ли какво ядоха днес? Крокети от пуйка и супа от пуйка! Дъщеря ми ще започне да кряка. Хей, приятелчета, да не са ви предложили на изгодна цена цял камион с пуйки?

Очевидно Берти бе изровила томахавката и Кели се досещаше защо. Пуешкият рог на изобилието бе задействан непосредствено след посещението й в кухнята. Тя погледна объркано Дейвид и установи, че очите му са втренчени право в нея. Госпожа Хигинс явно бе чула забележката й, че трябва да замести пилето с пуйка и сега възнамеряваше да ги тъпче с нискокалоричното й месо, докато пропищят.

Изправи се друга жена, в която Кели позна една от редовните си клиентки.

— След като стана дума за храна, бих помолила настоятелството да коментира фактите, изнесени през седмицата в „Дартмът Дейли“. Ако училищното меню е нездравословно, как смятате да го подобрите?

— Точно това искам да разбера! — чу се и друг глас.

Водещата тропна с чукчето и най-сетне залата утихна.

— Един момент. Моля за малко търпение!

Училищното настоятелство започна да се съвещава.

Почти през цялото време говореше Уитикър, а останалите само кимаха или възразяваха. Накрая всички се обърнаха към аудиторията и седем чифта очи се втренчиха в Кели. Тя се смъкна на седалката. Очевидно Дейвид бе стоварил цялата вина върху нея.

Той се насочи към микрофона.

— Настоятелството е в течение на проблема — каза спокойно.

Хитро, нали, прехапа устни Кели. Защо не съобщи откога се занимават с този въпрос?

— В момента усъвършенстваме менюто и главният готвач изпробва някои рецепти.

— Е, да, но пет пъти седмично пуйка! — провикна се основният му опонент.

— Прав сте. Госпожа Хигинс е прекалено… ентусиазирана, така че ще поговорим с нея. Освен това имаме удоволствието да ви представим опитна специалистка по проблемите на готвенето и хранителните продукти. Тя доброволно ще се заеме с експерименталната програма за подходяща здравословна храна за учениците.

Слава богу! След упоритата съпротива срещу нейните молби, Дейвид най-после се бе размърдал. Кели му се усмихна лъчезарно. Значи не беше чак толкова твърдоглав…

— Госпожо Бучърд, бихте ли станали, за да ви представя?

Мен ли има предвид, ужаси се Кели и се втренчи в доволната му усмивка. Дейвид я посочи и хората до нея я побутнаха да стане. Тя се вкопчи в предната седалка и огледа сияещата тълпа. Големият й опит, за който говореше, вероятно бе свързан с павилиона на майка й. Как ще дава съвети на Берти Хигинс? Нали ще я изяде с парцалите! Краката й се подкосиха и тя се стовари обратно на мястото си.

— Разбира се, ние сме единодушни, че реформите през тази година не трябва да се отразят на училищния бюджет — продължи Дейвид, когато овациите стихнаха. — Всъщност госпожа Бучърд дори е убедена, че ще ни спести известни средства.

Разнесоха се одобрителни възгласи.

— И надявам се, разбирате, че промените няма да станат изведнъж. Умоляваме всички да запазят търпение, за да може госпожа Бучърд да си свърши добре работата. След шест седмици тя ще трябва да информира настоятелството за резултатите.

Само за шест седмици да се справи с Берти Хигинс и цялото училищно меню? Невъзможно!

— Междувременно, предлагам да продължим дебатите за храната, след като получим доклада на нашия консултант. Сега трябва да завършим разискванията по годишния бюджет и проекта за новото училище…

Разгневена, но и възхитена, Кели престана да го слуша. Бързата му реакция успя да неутрализира общото недоволство и създаде впечатление, че проблемът е под контрол. Настоятелството получи важна отсрочка, възлагайки й да докладва след шест седмици.

Що се отнася до нея, Дейвид й бе прехвърлил топката. „Смяташ, че нещо трябва да се промени? Добре, направи го“ — сякаш й бе казал той. А с публичното си изявление не й остави никаква възможност да откаже.

Тъй или иначе, макар да се чувстваше като начинаещ парашутист, Кели нямаше никакво намерение да отхвърли предизвикателството. Не знаеше дали ще успее да се справи с Берти Хигинс само за шест кратки седмици, но смяташе да опита.