Пеги Никълсън
Природни дарове (3)

Трета глава

— Мислех, че Джо Романо е собственик на търговския център — изстена Кели пред свистящия чайник. С Виктория бяха минали зад щанда, за да изпият набързо по чаша билков чай.

— Джо притежава половината и е управител — обясни Виктория, докато наливаше гореща вода върху торбичките. — Той определя вида на магазините и се договаря с продавачите. Уитикър обаче му е съдружник и се отбива веднъж месечно. Досега не ми е обърнал внимание, въпреки погледите, които му хвърлям — подсмръкна тя и остави чайника.

— Какво е влиянието му върху Романо? — попита Кели. Ако Уитикър не одобряваше магазина й, дали можеше по някакъв начин да прекрати договора?

— Не зная. Чух, че са приятели от детинство. Уитикър се върна преди няколко години от Калифорния.

— Калифорния! Нима е оттам? — Кели се задави с ментовия чай, избран заради успокоителните му качества и остави чашата си. Уитикър бе произнесъл името на щата, сякаш искаше да изчезне от лицето на земята.

— Не, оттук е, но е учил в колеж в Калифорния и после е останал там. Върна се преди две години и веднага се свърза с Джо Романо, който притежаваше парцела. Уитикър пък можеше да проектира и строи. И ето ти го новия търговски център на Уест Дартмът. Вече няма нужда да се ходи чак до Фол Ривър.

— Мислиш ли, че ще ме изхвърли? — разтревожи се Кели.

— Не ставай смешна. Казват, че е богат. А ти си дребна риба. Защо ще се занимава с теб?

— Богат ли е? — трепна Кели. И Лари се бе обградил с богати приятели, след като магазинът му прерасна в търговска верига по източното крайбрежие. Ала хората, с които играеше тенис или чиито яхти посещаваше, бяха много по-изискани от Уитикър. Маратонките и джинсите му не се покриваха с представата й за богат човек. Къде е златният часовник, който трябва небрежно да поглежда от време на време или радиотелефонът в колата? Гъстата му коса отдавна се нуждаеше от подстригване — непростим пропуск за тълпата около Лари. Беше по-скоро груб, а не наперен като хората, тъпкани с пари.

— Да. Забогатя от строителство като баща си навремето. И вероятно има успех, защото прилага същите методи. Крушата не пада по-далече от дървото.

— Какво искаш да кажеш? — вдигна чашата си Кели и отпи от успокоителния ароматен чай.

— Беше отдавна и не си спомням много добре — призна Виктория, — но баща му имаше солидни връзки. Приятелите му бяха в градския съвет, а той — в архитектурния отдел. Общината притежаваше блатист терен точно под твоята улица. Кварталът с разкривените фермерски къщи. Знаеш го, нали?

Кели кимна. Тя бе наела приземния етаж в сградата, собственост на Лийлънд в най-хубавия квартал край реката. Виктория сигурно говореше за къщите при делтата, която се разливаше широко, преди да достигне залива. Там обаче липсваха дебелостволите дървета, придаващи очарование на тяхната улица.

— Във всеки случай, общината му го продаде на безценица, макар че еколозите го искаха за птичи резерват — продължи приятелката й. — И изведнъж, хоп! Прекатегоризираха го от блатист в жилищен терен и докато се усетят, старият Уитикър издигна цял квартал. Разпродаде го в най-голямата жилищна криза. Тогава се купуваше всичко, особено пък с изглед към залива. Хитрата машинация му донесе един милион печалба, а когато сградите започнаха да се свличат и напукват, вече бе твърде късно. Фондацията, чрез която бе действал, отдавна бе ликвидирана. Не можаха и с пръст да го бутнат. Голям хитрец! — завърши тя с нотка на възхищение.

Кели не споделяше чувствата й. Обгърна я неясно разочарование, подобно на сива лепкава мъгла. Към него се прибави и смътно недоверие. Не че се съмняваше в думите на Виктория. Самата тя твърде често бе наблюдавала подобни действия в името на великата богиня Печалба. Собственият й съпруг например…

— Но защо мислиш, че Уитикър върви по стъпките на баща си? — попита тя, макар да знаеше, че е логично атмосферата вкъщи, примерът в детството…

— Защото се занимава с политика и очевидно има добри връзки също като стария Уитикър. Само месец след завръщането си вече бе член на училищното настоятелство. И познай кой го назначи! Един от старите приятели на баща му, издигнал се в градския съвет. — Виктория допи чая си и шумно тропна чашата на масата. — Политици! Мразя ги до един!

Кели също не ги обичаше, но нали на всеки мошеник се падаха по стотина честни граждани. Твърдението, че гнилата ябълка разваля цялата купчина бе малко пресилено.

— Но каква полза може да има? — възрази тя.

— Сама помисли! Не е семеен и няма деца като другите настоятели. Как мислиш, на кого ще възложат строежа на новото училище, за което така яростно се бори?

— Няма да го направи! — Кели не искаше да повярва, че някой е способен на подобно нещо. Дори Уитикър.

— Нима се съмняваш? — засмя се Виктория и се надигна от стола. — Като че ли неговият старец се спря пред нещо? Създаваш фалшива корпорация, която да участва в търга, и като спечели — ела да видиш! Тя възлага строителството на нашия благороден приятел и всички са доволни. С изключение на останалите участници в търга, и разбира се, на нас, бедните наивници, които ще плащаме по-високи данъци. Но какво да се прави? Това е животът — сви рамене тя.

Сивата мъгла обгърна още по-плътно Кели. Значи не беше по-свестен от Лари.

— Но аз мислех, че го харесваш?

— О, разбира се! При тази външност, какво ме интересува дали е честен! И е богат — усмихна се замечтано тя. — Във всеки случай аз нямаше да го изхвърля от магазина си. — Внезапно хвърли поглед към трите старомодни часовника, които носеше на китката си и изпищя: — Три и петнайсет! Имах уговорка за три! — Тя се втурна към вратата. — Чао, скъпа.

Усмивката на Кели изчезна заедно с приятелката й. Значи Дейвид Уитикър не бе по-честен от Лари. Тя унило се облегна на щанда, обхванала с длани приятно топлата чаша чай.

Виктория успяваше някак си да не смесва нещата: страстта на една страна, обичта — на друга, тук — вярното приятелство, там — възхищението от ловкия мошеник. Също като Лари. Кели обаче не можеше да разделя чувствата си, колкото и рационален да й се струваше подобен подход. При нея всичко бе някак си свързано. Не можеше да изпитва страст без обич, любов без уважение. И определено презираше мошениците. Вдигна чашата си, после я остави обратно, без да отпие.

— Много лошо — промълви гласно тя, без да си дава ясна сметка какво точно я притеснява.

В шест без двайсет Кели изхвърча с колата си по наклона на подземния гараж. Жената, която я заместваше вечер в магазина се бе забавила и Кели закъсняваше да прибере Суки.

Дъщеря й никак не обичаше да я взимат късно. А и Сюзън Хейуд, която я занимаваше след училище заедно с още три деца, нямаше да бъде особено доволна.

— По дяволите! — промърмори Кели. Откакто остана сама и се налагаше да работи, задълженията й бяха станали прекалено много. Времето изобщо не й достигаше.

Колата пред нея едва се влачеше по отбивката към търговския център. Тя забарабани по волана и пое дълбоко въздух, за да се успокои. Многобройните насрещни коли й пречеха да изпревари и тя разсеяно се огледа.

Не бе виждала друг извънградски базар с подземен паркинг. Широката затревена ивица над гаражите обграждаше постройките. Част от нея бе оформена като привлекателна детска площадка с чудесни пързалки, тунели, люлки и катерушки. През лятото центърът наемаше служители да наглеждат децата, докато родителите им пазаруват. Суки с нетърпение очакваше времето да се затопли, за да играе там.

За по-големите деца имаше отделни площадки за бейзбол и федербал, а в парка бяха наредени градински маси. Малко езеро привличаше любителите на кънки през ясните зимни дни. Нямаше и помен от огромните бетонни площадки, претъпкани с коли и живачни лампи, като в повечето търговски центрове. Тя се чудеше дали идеята за детския кът бе на Дейвид Уитикър.

Но подобно хрумване някак не се връзваше с думите на Виктория. Архитектът, проектирал площадките за игра, явно бе благороден човек — не разглеждаше хората само като купувачи.

Или поне тя така си мислеше. Затова бе настояла да открие магазина си именно тук. Но сега… Тя въздъхна. Площадките можеха да имат и друго обяснение. Умен човек като Дейвид Уитикър, би съобразил, че ще привлече повече клиентела само ако й предложи най-доброто. Търговски център, превърнат в привлекателно място както за децата, така й за възрастните, където мъжете можеха да поиграят бейзбол, а после да се почерпят с бира, несъмнено щеше да преуспее. Вероятно площадките нямаха друга цел.

— Много лошо — промърмори тя и даде газ, след като повлеканът отпред зави към магистралата.

Минаваше шест без десет, когато стигна пред къщата на Сюзън. Суки се бе смръщила като малък рус облак, а Сюзън й се усмихна накриво. С хиляди извинения, Кели качи дъщеря си в колата и бързо потегли.

— Извинявай, Сукумс — опипа почвата тя, когато поеха по черния път край старата кравеферма. Погледна я внимателно и се усмихна, макар и гузно.

Суки бе най-хубавото нещо в живота й — приказна малка принцеса. Не че Кели имаше голяма заслуга за това. Сламенорусата коса, която един ден леко щеше да потъмнее, и невероятно сините очи бяха наследени от Лари. Но Кели беше щастлива. На никого не пожелаваше гъсти червени къдрици и безброй лунички, нито пък светлозелени очи. С малко късмет дъщеря й щеше да се закове на сто шейсет и пет сантиметра като сестрата и майката на Лари. В края на краищата, кое момиче иска да стърчи като жираф?

— Вечно закъсняваш — избухна Суки. — Бащата на Тод дойде навреме, а майката на Моли дори подрани.

— Извинявай, скъпа, но колата на Джейн се повредила и тя закъсня. Случва се понякога.

— По-рано нищо не се случваше — възнегодува Суки и се загледа през прозореца.

Кели сподави въздишката си. Вярно, преди имаше щастието сама да се грижи за нея и Суки бе доволна. Лари отделяше малко време на дъщеря си, но им беше дал сигурност и безметежен уют в околностите на Бостън. В ранна възраст Суки се радваше на всеотдайни майчини грижи и сега й беше двойно по-трудно да свикне. Кели посегна да погали златистата й главица и се усмихна облекчено, когато детето не се отдръпна.

— Как мина днес в училище?

 

 

Когато паркираха в гаража зад къщата на Лийлънд — солидна постройка във викториански стил — слънцето вече залязваше.

— Да похапнем и после ще се разходим — предложи Кели, докато се изкачваха към апартамента.

Разходката заемаше важно място във всекидневието й, заедно с овесените ядки и четката за зъби. В съчетание с диетата бе допринесла двете с майка й да нормализират теглото си. Кели искаше да създаде същия навик и у дъщеря си, така че когато порасне, разходката да се превърне за нея в необходимост като миенето на зъбите.

— Какво да си вземем? — попита тя от кухнята. Стаята бе уютна, с изглед към реката. С малко старание Кели й бе вдъхнала живот — жълта карирана покривка на масата, висящи кошници с босилек, розмарин, мушкато и дъхав здравец. На прозорците бяха подредени още саксии с билки и цветя.

— Не искам водорасли — каза Суки, след като огледа съдържанието на хладилника.

— Добре. Ориз със стафиди и моркови?

— Не! — Суки погледна майка си. — Госпожа Хейуд ни даде чипс за закуска.

— Така ли? — опита се да запази спокойствие Кели. По дяволите! Сюзън много добре знаеше отношението й към подобни боклуци. — Хапнахте ли нещо свястно?

— Ябълки, настъргани моркови и мляко.

— Е, добре. — Хладилникът продължаваше да стои отворен. — А сега какво искаш?

— Замразен банан — веднага отвърна Суки.

Бананите, залети с какао и счукани орехи, бяха за десерт, но Кели се предаде, без да спори. След разходката щяха да вечерят супа от кестени, жито с плодове и зеленчуци и филийка ръжен хляб със сирене. При мисълта за храна, стомахът й болезнено се сви. По-късно, наложи си тя, първо разходката.

Когато двете се връщаха от освежителната трикилометрова обиколка, луксозният мерцедес на хазяина им тъкмо влизаше в двора. Те му махнаха и се дръпнаха да мине. Кели забеляза, че Стефани, шестнайсетгодишната му дъщеря, също се е прибрала. Както обикновено, лъскавата й спортна кола бе залепена до нейната, така че сутринта Кели трудно щеше да се промъкне през вратата. Още една принцеса, но от по-различно естество, помисли си тя.

— Искам да те поздравя за решителността снощи — рече Лийлънд на излизане от гаража. — Доводите ти бяха много убедителни.

— Може би, но какво постигнах? — разочаровано отвърна Кели. — Боя се, че въобще не ме изслушаха.

— Вярно, че настоятелството е пълно с консерватори — придружи я по стълбите той, — но родителите се разтревожиха.

— Да. Хората се интересуват от храната на децата си.

— Как смяташ да действаш? — Лийлънд я изгледа изпитателно.

— Ами… Не зная дали може да се направи нещо. — Потрепери при мисълта за следващото обсъждане на бюджета и съпротивата на Дейвид Уитикър. Нямаше да й даде думата. Цяла нощ можеше да си размахва ръка, а той да не й обръща внимание.

— Какво ще кажеш за една петиция? — предложи Лийлънд. — Ако я подпишат достатъчно хора, настоятелството ще трябва да се съобрази с исканията им.

— Може — поколеба се Кели. Идеята беше добра, но как да обикаля по къщите, когато трябваше да се грижи за магазина и Суки. Имаше и друга, по-важна причина. Лесно общуваше с клиентите в собствения си магазин, където бе компетентна и уверена. Навън обаче бе болезнено срамежлива. Снощи едва бе събрала кураж да говори и бе получила удар през пръстите. — Ще си помисля.

— Моят богат житейски опит ме е научил, скъпа, че работата трябва да се върши. Само мислителите мислят за нея — снизходително се усмихна Лийлънд.

Странно! Хазяинът й нямаше вид на човек, който се занимава с деца или с тяхното хранене, пък и Стефани посещаваше частното училище в другия край на града. Очевидно благородството се проявяваше под най-различни форми, а и тя явно не умееше да преценява хората.

— Ще видим — махна му тя за сбогом.

Може би разговорът щеше да остане без последствия, ако по време на вечерята Суки не бе заявила:

— Моли обядва в стола.

— Така ли, скъпа? — ужаси се Кели, въпреки усмивката си.

— Моли казва, че само бебетата си носят храна от къщи.

Ами сега? Ето го чудовището, наречено детско заяждане, което тормозеше злочестите родители. И с всяка изминала година положението щеше да се влошава, ако не успееше да промени местните нрави. И докато спокойно и деликатно, но съвсем категорично, отхвърляше присъдата на осемгодишния прокурор, наречен Моли, трескаво мислеше как да постъпи. Трябваше да се заеме с петицията.

 

 

До сутринта планът беше готов и след двадесет и четири часа влезе в действие.

— Какво ще кажеш? — обърна се тя към Виктория, която се бе отбила на чаша малинов чай.

Фризьорката сви начервените си устни, докато разглеждаше огромната обява в „Дартмът Дейли“.

— „Интересува ли ви храната на децата“ — прочете заглавието тя. — Смятам, че наистина ще ги заинтригува. Тук ли ще бъде подписката?

— Къде другаде? Всички знаят търговския център и могат едновременно да напазаруват. А и само тук ще ме намерят.

— Струва ми се разумно. А къде е петицията?

— Ето я! — Кели измъкна една папка изпод щанда. Петицията изискваше да се назначи диетолог, който да изготви училищното меню, съобразно препоръките на Здравната асоциация. В нея се настояваше за ограничаване на мазнините, холестерина и тлъстините и за избор между месни и вегетариански блюда. Отдолу имаше графа за името и адреса. Първа, със замах, се бе подписала Кели, а след нея…

— Вече си събрала осем подписа? — ахна Виктория. — Та ти отвори само преди…

— Извинете! — прекъсна я една жена и кимна към папката. — Това ли е петицията?

До обяд подписите бяха четирийсет и три. Към два часа, когато за последен път хвърли поглед към листа, имаше шейсет и един. Нямаше нито миг спокойствие. Преди да подпишат, хората се спираха да поговорят с нея или да разгледат магазина. Повечето си купиха по нещо. Навалицата привлече и други клиенти.

Когато привечер Джейн дойде да я смени, тя реши да остане. Суки се пързаляше с Тод, така че нямаше защо да бърза. Точно когато за четвърти път обясняваше разликата между кетчуп и пикантен сос, забеляза Дейвид Уитикър да си проправя път сред множеството. Смръщените му вежди и вирнатата брадичка подсказваха, че визитата не е приятелска. Кели инстинктивно понечи да се смеси с тълпата, но той светкавично се насочи към нея.

— Нека поговорим! — Предложението прозвуча по-скоро като заповед.

Изведнъж Кели изпита облекчение, че днес бе взела шапката си. Докато Уитикър я водеше през магазина, стиснал здраво лакътя й, тя нахлупи периферията над очите си. Трябваше да се сниши, докато отмине бурята.