Пеги Никълсън
Природни дарове (11)

Единадесета глава

Минаваше седем, когато Кели пристигна вкъщи и видя червения пикап на Дейвид, паркиран пред гаража. Собственикът му беше на площадката, изтегнал се на пейката.

— Ела да видиш — прошепна той и я хвана за ръката. Долу на тревата се разхождаше малък скункс и размахваше с достойнство пухкавата си опашка.

— О! — усмихна се тя. — Жалко, че Суки не може да го види.

Допрели рамене, те го наблюдаваха, докато потъна в здрача.

— Къде е Суки? — попита накрая Дейвид, без да пуска ръката й. Дали усещаше трескавия й пулс?

— Ще спи при Моли. — При нормални обстоятелства Кели не би разрешила, но месецът не бе никак нормален.

— Жалко, купил съм шоколадов сладолед. Ще се наложи да изядем двойни порции.

— Какво искаш да кажеш? — дръпна ръката си тя.

— Каня те на вечеря. Ела си почини, докато приготвя спагети с фантастичния сос на Уитикър.

Преди да успее да си отвори устата, Кели се озова в пикапа. Въздъхна примирено, облегна се назад и затвори очи. Беше в ръцете му, но това не я тревожеше. Чувстваше се чудесно. Дейвид живееше в просторна къща във викториански стил с покрита тераса и изглед към реката.

— Колко е красива! — възкликна Кели, докато вървяха към задния вход.

— Тук израснах. Преди две години родителите ми се пенсионираха и заминаха за Флорида. Като се върнах от Калифорния, смятах да я стегна и да им помогна при продажбата, но разбрах, че част от мен се съпротивлява. Накрая аз я купих от роднините на майка ми. Къщата винаги е принадлежала на нейния род.

— Дълбоки корени — замислено каза Кели. Искаше и се някой ден и тя да пусне корени, да намери местенце, което двете със Суки да харесват и обичат. Разбираше защо Дейвид цени къщата. Кухнята бе уютна, със старинни бюфети, овехтели лавици и еркерен прозорци с малки цветни стъкла.

Дейвид бе оформил отделен бокс и бе срутил стената към трапезарията, за да се открие изглед към реката.

— Сядай — посочи й той висок стол и се завърна с чаши кианти.

— Да ти помогна? — надигна се тя.

— Искам само да ми правиш компания — погали я той по бузата. — Приготвих соса следобед и сега трябва само да сваря спагетите.

Въпреки опасенията й, разговорът бе приятен. Дейвид й разказа за снощния си полет до Бостън, където се бе задържал до сутринта с проекта на някакъв клиент.

— Все забравям, че си архитект.

— Така ли? — учудено я изгледа той, отиде до съседната стая и се върна с куп чертежи. — Може би ще те заинтересуват.

Докато Дейвид приготвяше салатата, тя разгърна проектите.

— Но това са чертежите на новата гимназия, които показа на събранието! — Не знаеше, че са негови. Мислеше, че са предложени от някоя строителна фирма.

Мигновено си спомни скептичните думи на Виктория: „подставена корпорация участва в търга. Наема нашия благороден приятел да се заеме със строителството и всички са доволни“. Пред нея бе доказателството. Кели съкрушено се загледа в чертежите. Не виждаше защо Дейвид ще работи дни наред, ако не смята да се облагодетелства по някакъв начин.

Теоретично би могъл да бъде безкористен, ако имаше деца, но… Не, нямаше да си губи времето с тези чертежи, ако не беше убеден, че настоятелството ще избере точно неговия проект. Значи Виктория бе права.

— Какво ще кажеш? — попита той, като прибави още черни маслини.

— Много е… хубав — измънка нещастно Кели. Сградите сякаш пълзяха по хълмистия терен. Множеството игрища и прозорци ги правеха някак по-раздвижени. Очевидно и този проект бе съобразен с нуждите на хората. И за неспециалист беше ясно, че Дейвид е добър архитект.

— Дърветата ще засенчват стаите през лятото, а когато има нужда от слънце, листата им вече ще са окапали — посочи той назъбените кръгчета.

Колко ли ще спечели от проекта, чудеше се тя. Ако му възложат и строителството, ще бъде още по-облагодетелстван. Какъв хитрец! Виктория щеше да бъде във възторг. Очите й се насълзиха и тя отмести поглед. Не искаше да слуша обясненията му. Само с нечестни комбинации може да се пробие в живота, би казал Лари, но все пак…

Вечеряха мълчаливо. Кели бе твърде потисната, за да разговаря, а Дейвид мислеше, че е изморен. Накрая не й позволи дори да измие съдовете.

След като направи чай, той я изведе на терасата. Седна на дървената люлка и посочи мястото до себе си. Кели със съжаление установи, че на широката тераса няма друго място, където би могла да седне. При този изглед тя би поставила плетени столове или шезлонг. Колоните и покривът щяха да бъдат увити в красив бръшлян.

— Колко е хубаво! — възкликна тя, като се сви в края на люлката.

В долната част на двора имаше малък речен кей, за който бе вързана лека състезателна лодка. Ето как Дейвид поддържаше формата си.

Той постави ръка на облегалката зад нея.

— Защо се разведе? — попита тихо.

Кели сведе глава към чашата си. Вдъхна от ухаещата на лимон пара и рече:

— Нищо интересно! Стандартната история — омъжих се твърде млада. Случайно постъпих на работа в първия му диетичен магазин…

— Значи и той е бобено-зърнен маниак? — заядливо вметна Дейвид, но тя бе твърде изморена, за да отвърне на предизвикателството.

— Не, Лари бе търговец и усети, че диетичната храна излиза на сцената. Затова здраво се вкопчи в нея, докато аз я приех сериозно.

— Ти приемаш всичко прекалено сериозно. — Той сложи ръка на рамото й.

— Може би — сви рамене тя.

— И накрая те напусна? — погали ръката й Дейвид.

— Да, нещо подобно… Това е дълга история.

— Разкажи ми я — настоя той.

Кели се смъкна на седалката и опря глава на ръката му.

— Всъщност няма много за разказване. След раждането на Суки, престанах да работя в магазина. Постепенно той се разрасна в търговска верига. През последната година, когато Суки тръгна на училище, реших да се върна отново. Работата ми липсваше, разбираш ли? — Тя се загледа в тъмната река, която шумолеше в мрака. — Скоро след това открих причината за бързия ни възход през последните няколко години. Лари купуваше евтини плодове и зеленчуци и ги обявяваше за екологично чисти. Слагаше високи цени на същата стока, която можеше да се купи във всеки обикновен магазин. Бях потресена.

— И му каза да спре?

— Мислех, че ще го стори, поне заради нас със Суки. — Кели усети, че ръката му я прегръща по-силно. Не трябваше да му позволява, но топлината му бе така приятна. Тя въздъхна дълбоко. — Вместо това, той продаде магазините. Очевидно го бе обмислил предварително. Всъщност ултиматумът ми само ускори развръзката. Продаде ги, без дори да ми каже и… ни напусна — засмя се горчиво тя. — Замина за Лос Анжелос и вложи парите си в безжичните телефони.

— Май си доволна, че си се отървала от него?

Да, но дали нямаше да стори същата грешка? С подобен тип мъж? Вероятно не бе чак толкова глупава. Тя стана и се отдръпна. Следващите й думи прозвучаха прекалено приповдигнато, дори весело.

— Радвам се, че мога да се справям сама и да бъда свободна. Чудесно е да вземаш решения, без да е необходимо одобрението на съпруга ти. Решаваш и го правиш! Усещането е фантастично.

— Сигурно е така — съгласи се хладно Дейвид.

След като така подробно разнищиха живота й, защо да не узнае нещо и за него?

— Дейвид, а ти никога ли не си бил женен?

— Не! — рязко каза той и с това прекрати всякакви следващи въпроси. Погледна часовника си. — Минава десет.

— Да, трябва да тръгвам — незабавно реагира тя.

Пътуваха мълчаливо и Кели се чувстваше напрегната. Очакваше само да я закара, но той я изпрати чак до вратата.

— Благодаря за вечерята — стеснително измърмори тя, с желанието да се шмугне вътре, но погледът му я задържа.

Дейвид бавно протегна ръка и топлите му пръсти нежно докоснаха врата й.

— За мен бе удоволствие — сериозно каза той.

Не изглеждаше доволен, а по-скоро сякаш бе разгневен или объркан, че очакванията му не са се сбъднали. Притегли я нежно, но решително и тя се озова в ръцете му, преди да успее да каже „не“.

— Не? — усмихна се той и я целуна леко и непринудено, като за сбогом. Може би се шегуваше с нея или със себе си, а най-вероятно и с двамата. — Спи спокойно, Червенокоске. — В гласа му се долавяше вълнение. Притисна я силно към себе си и бързо я пусна, после се отдалечи с тихи стъпки надолу по стълбите.

 

 

Момчето от опашката бе толкова ниско, че блестящите му очи едва надничаха над подноса.

— Ето, скъпи — подаде му говеждия бульон Кели. Досега Берти не й даваше да сервира, но в края на седмицата се наложи да замести един от готвачите, болен от грип.

— Не я искам! — бутна чинията то. — Има косъм.

Кели я взе и провери. Видя ориз, тлъсто говеждо месо и няколко бледи моркова. Нямаше никакъв косъм.

— Няма да я изям! — изкиска се хлапакът и бутна с лакът високия си приятел, ухилен като него. — Гнус ме е.

— Всеки ден го прави — прошепна й тихо Лора Котръл. — Вчера каза, че има муха. Просто му я смени.

— Какво ще кажеш за тази? — потисна усмивката си Кели.

Господин Претенциозко очевидно я одобри, защото плъзна таблата си към госпожа Хигинс, която днес раздаваше десерта.

Рецептата бе на Кели. Макар и неохотно, вчера й бяха разрешили да приготви плодови кифли със стафиди, вместо обичайния сладък кейк или бяло маслено руло. Повече белтъчини и витамини, и по-малко мазнини, радваше се тя.

— Какво е това? — попита малкото момченце, когато готвачката тропна две кифли на подноса.

— Просто ги изяж! Много са полезни — изръмжа госпожа Хигинс.

Кели погледна отчаяно момченцето, което се бе намръщило. Нима Берти не знаеше, че на децата не трябва да се казва думата „полезно“? За пореден път се ядосваше, че не можа да ги сервира сама. Децата щяха да приемат новата храна, само ако им се поднесе с ентусиазъм и убеждение.

Въздъхна и сипа една супа, после втора, трета… накрая престана да ги брои. Все пак щяха да харесат кифлите, успокояваше се тя. Кое дете не обича плодове, стафиди и канела, дори ако в тестото почти няма мазнини, а жълтъците са заместени с белтък и кисело мляко? Берти щеше да се убеди, че идеите й не са чак толкова лоши.

В края на обяда обаче госпожа Хигинс й посочи кофата за боклук, пълна с плодови кифли, повечето почти недокоснати.

— Нищо не разбирам! — промълви Кели. Тя бе проверила рецептата вкъщи и бе изчислила повторно продуктите в кухнята. — Остана ли някоя да я опитам?

По хигиенни съображения готвачката забраняваше да се опитва храната, докато се готви.

— Не. След като видях резултата, изхвърлих и останалите — самодоволно се ухили госпожа Хигинс. — Продължавай да им сервираш подобна храна и ще отгледаме едно прасе с отпадъците.

Тя се втурна към миялната машина и Кели я последва озадачена. Дали Берти не бе отблъснала децата с начина, по който сервира кифлите?

Продължаваше да се чуди и на следващия ден, когато със Суки отидоха до супермаркета.

— Повтори ми какво казаха децата за кифлите — настоя тя, докато вземаха количка за пазаруване.

— О, мамо! — възнегодува Суки. — Казах ти, че вкусът им се сторил странен. Моли оставила своята и другите я последвали. Само това си спомням.

Както винаги, Суки си бе взела храна от къщи и не знаеше, че кифлите са по рецептата на майка й.

— Добре — примири се Кели. Първият й опит се оказа неуспешен, но при следващия ще внимава повече и непременно ще сервира сама. — Донеси зехтин от полицата. Екстра качество, нали знаеш марката?

— Да, мамо! — завъртя очи Суки и заситни като Моли, но после заподскача на куц крак. Кели се усмихна, но изведнъж се стресна, когато някой я хвана за рамото.

— Значи купувате и нормална храна? — пошегува се Дейвид, сияещ насреща й.

— Разбира се — отвърна Кели и не можа да сдържи усмивката си. — Има много храни, които не мога да конкурирам. Поне засега. А ти явно смяташ да живееш весело и млад да умреш. Виждам чили, пълномаслено мляко…

— Но то е по-вкусно — заоправдава се той.

— … сметана, масло, хотдог и замразена пица.

— Обичайното ергенско меню — невъзмутимо потвърди Дейвид.

Беше абсолютно прав. От храната сякаш се излъчваше известна самотност, макар че той едва ли я забелязваше. Кели можеше да му покаже как се прави домашна пица със зеленчуци в обезмаслено сирене, от която щеше да си облизва пръстите. За малко да го покани на вечеря.

— Ето. Дейвид! — извика радостно Суки със зехтина в ръка.

— Здравей, Суки! — непринудено я поздрави той. — Как върви училището?

— О… Добре — Суки се смути от внимателния му поглед и се обърна към майка си. — Имаме ли нужда от още нещо?

— И тя е срамежлива като теб — отбеляза Дейвид, докато дъщеря й се отдалечаваше.

— Само докато не ни опознаеш — защити я Кели.

— С голямо удоволствие — каза направо той, вперил сивите си очи в нея. — Смятах да ти позвъня и да си уговорим среща.

— Какво? — попита глупаво Кели.

— Среща — повтори Дейвид. — Ще си лъсна обувките и ще си сложа вратовръзка. А ти… Не пипай косата си. Тя е чудесна. Само си облечи костюма, с който кръстосвахме кухнята.

С чувството, че рафтът с макароните се сгромолясва отгоре й, тя осъзна, че също желае да излезе с него. Страшно й се искаше да бъде с Дейвид Уитикър, макар че седмица по-рано би се изсмяла на подобно предположение. Какво бе казал той? Че най-хубавите неща идват най-неочаквано.

Но дори да искаше да го вижда, това не означава, че непременно трябва да го прави. Горчивият й опит бе показал, че е способна да обича й съвсем безскрупулен мъж, а подобна любов не й даваше опора в живота.

Не можеше просто да признае, че се съмнява в почтеността му. Трябваше да намери някакво извинение или направо да откаже. Така щеше да е по-честно.

— Не мога, Дейвид!

Усмивката му помръкна.

— Не можеш или не искаш?

— Може би и двете… Моля те, Дейвид, нека бъдем само приятели.

Веднага разбра, че е сгрешила. Очевидно очакваше друго, защото погледът му сякаш се вледени.

— Нямах това предвид — сухо отвърна той. Лицето му стана непроницаемо. — Е, извинявай, ако съм ти досадил.

Прехапала устни, Кели го наблюдаваше как се отдалечава с бързи крачки. Беше направила грешка, но бе късно да я поправи.

Суки изскочи от крайната редица и сърдечно му се усмихна. Минавайки край нея, архитектът леко я докосна по главата, сякаш нежно се сбогуваше и зави зад ъгъла, съпроводен от погледите на майка и дъщеря.

За пръв път от месеци насам, Кели почувства, че ще се разплаче на публично място. Мигайки учестено, тя се обърна бързо към рафта с макароните.