Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (5)

5.

Служителите в рекламните агенции се подчиняват на куп неписани правила; не е достатъчно да знаеш как да се обличаш, кои ресторанти да посещаваш и каква кола да караш — поведението ти на работното място е от особено значение. Изключително важно е винаги да бъдеш в добро настроение, самоуверен и да си извор на творчески предложения — загубеняците не оцеляват в рекламния бизнес. Важно е в ежедневието да се държиш като на важен прием. Да се усмихваш непрекъснато.

И то широко.

— Леле, Джорджи, колко си готина!

Карл дори не ме е погледнал. Всяка сутрин го казва на всяка колежка. Затова всички го харесват. Ако си беше направил труда да ме погледне, щеше да забележи, че сакото на костюма ми от „Армани“ е разкопчано (никога досега не съм си го позволявала), както и горното копче на панталона ми. Въпреки че съм бременна едва от девет седмици, почти нямам дреха, която да ми е по мярка. Не че съм напълняла (е, сложила съм си няколко грама, ала не в това е въпросът); колкото и да е невероятно, ханшът ми се е разширил. Не ми става дори панталонът, който наричам „бърза помощ при внезапно изпълняване“. Ханшът ми се е разширил! Сигурно за да се освободи повечко място за главичката на бебето, което ми подсказва какво изтезание ме очаква. Гърдите ми също са наедрели. Никой не предупреждава жените какво ги очаква, щом забременеят; и по-добре, иначе ще престанат да раждат и човечеството ще загине.

— Много си мил, Карл. — Широко се усмихвам и без да го погледна, подхвърлям: — И ти си в страхотна форма. На фитнес ли ходиш?

Карл е — само да не паднете! — директор на отдел „Групово счетоводство“ (което означава, че е началник на група костюмирани сухари).

— Хвърли един поглед на това сведение, особено на страница деветнайсет — намесва се Дру, ръководител на отдел „Стратегически пазари“ (с други думи — плановик).

— Дадено. — Усмихвам се, взимам доклада, без да прекъсна целесустременото си придвижване към работното си място (още едно правило — движи се целеустремено, обаче никога, ама никога не тичай; добро впечатление ще направиш, ако изглеждаш делово, не като пиле в кълчища).

— Джорджи, ще дойдеш ли довечера на откриването на „Чампейн Шарлот“? — пита Брет, шеф на творческия отдел.

— Там съм. — Усмихвам се.

С колегите и колежките сме на едно и също стъпало в служебната йерархия. Успехът на всеки от нас зависи от работата на другите, ето защо често (при необходимост не-искрено) взаимно се хвалим и подчертаваме възхищението си от способностите на този или онзи колега. Накратко, взаимоотношенията ни се подчиняват на максимата „Бъди приятел с враговете, за да не ти забият нож в гърба.“ Хей, да не си помислите, че не ги харесвам, тъкмо напротив — те са умни, тактични, сексапилни и безкрайно самоуверени. Функционират като хомогенна маса — ако някога са били самостоятелни личности, индивидуалността им отдавна е заличена. В рекламния бизнес те са еквивалентът на момчешка попгрупа. Наистина ги харесвам. Обаче им нямам доверие. От опит знам, че сантименталността не е предимство.

— Джорджина, ако обичаш, прочети този доклад. По възможност искам мнението ти преди края на работното време. — Дийн, административен директор и шеф на екипа, слага дебелата папка върху купа документи, които нося.

— Разбира се. — Усмихвам се още по-широко, което е почти невъзможно. Страхувам се, че лицето ми ще се разполови. Дийн е американец, ето защо, като разговарям с него, се старая да произнасям думите като заселник от Дивия запад.

Моята длъжност в агенцията е началник-отдел „Новаторски инициативи“. Дейността на всяка рекламна агенция се състои в хвърляне на прах в очите, това е и причината за високопарните, неясни названия на отделите. Не отричам, че приносът ми към дейността на фирмата е важен и че понякога работата ме въодушевява (например когато разговарям с „ловците на глави“), но титлата ми е заимствана от Щатите. Ако не работех в американска агенция, вероятно длъжността ми щеше да бъде „завеждащ новите пазари“. Само че става въпрос за фирма, в която чистачките са „отговорнички по индустриалните отпадъци“, а лелката, дето раздава храната в стола, е „отговорничка по осигуряване на витамини и протеини“.

В общи линии работата ми се свежда до поддържане на личните връзки и четене на вестници, годишни отчети на предприятия и така нататък, за да открия компании, които не присъстват на рекламния пазар, но се поддават на убеждението да рекламират, както и „тлъстата плячка“ — фирми, които влагат в рекламата купища пари, ала ги дават на конкурентна агенция. После сформирам екип, с който изготвяме стратегически план за привличане, убеждаване, примамване и съблазняване на въпросните фирми да се разделят с крупни суми в замяна на надеждата да им съдействаме да натрупат още по-големи пари, които пак ние ще им помогнем да изхарчат. Страхувам се да не ви прозвучи самохвално, но смятам, че съм родена за тази работа. Внушавам си, че допринасям за справедливото разпределение на благата.

Ала в моменти на самокритика си давам сметка, че това е доста недостоен начин за изкарване на прехраната.

— Искаш ли поничка, Джорджина? — пита Джулия, която е моя заместничка, а извън службата ми е приятелка.

Поклащам глава, подхвърлям баналната фраза: „Един миг изкушение ще ти струва цял месец лишение.“ Продължавам да се усмихвам, а мислено изчислявам колко калории и мазнини се съдържат в една поничка. Джулия хвърля сладкиша в кошчето за смет — мамка му, защо я видях! Сега цял ден ще си представям как прекрасната поничка се гуши на дъното на кошчето. Непокътната. За миг усмивката ми помръква.

Обикновено всяка сутрин устремно влизам в службата и от първия миг съм готова да доказвам предимствата на определена марка белина за тоалетни и да обсъждам дали е по-уместно да рекламираме нова газирана напитка като „освежаваща“, или „задоволяваща жаждата“. Обаче днес съм изтощена, скапана, смазана. Чувствам се като използвана торбичка за кошче за смет — толкова ми е гадно. Имам страхотно главоболие, повдига ми се. Представете си кошмарен махмурлук, съчетан с най-ужасните менструални болки, и може би ще разберете как се чувствам. Най-важното обаче е никой да не разбере за състоянието ми. Най-сетне се добирам до моя кабинет. Тръсвам се на стола, облягам глава на бюрото. Обикновено по цял ден не сядам; първо, така внушавам респект и на колегите, и на клиентите, второ, полезно е за прасците. Само че днес изобщо не ми е до тези номера — смазана съм от умора. Без да вдигна глава, започвам да ровичкам в най-горното чекмедже, което съдържа моите „средства за спешни случаи“. Резервен чорапогащник, с който заменям онзи, на който се е пуснала бримка, безцветен лак за нокти за залепване на бримката на резервния чорапогащник. Лепило, което използвам за бримките, ако не мога да развинтя капачето на шишенцето с лака. Четка за зъби, ментолови таблетки за освежаване на дъха, гребен, козметика на фирмата „Бутс 17“ (ако оставя по-скъпи козметични продукти, сто на сто някой ще ги свие), пиличка за нокти, пинцет, резервна батерия за мобилния телефон, модем, валута на шест държави в монети на стойност около двайсет паунда, писалки, моливи, ластичета, кламери, визитни картички и опаковка аспирин. Посягам към кутийката, прочитам указанията, отпечатани отзад и установявам, че не бива да пия аспирин.

Защото съм бременна.

Насилвам се да мисля за пеперуди и за прясно изстискан портокалов сок, ала за втори пореден път методът на „хубавите представи“ се проваля с гръм и трясък. Всъщност въпросният метод е пълна глупост. Още повече ми призлява, мъчи ме вълчи глад. Почти съм сигурна, че ще ми мине, ако изям поничката, която е в кошчето. Но още сега. Сега! Сега! Нямам време да отскоча до магазина и да си купя друга. Трябва да е поничката, която е в кошчето, и то на мига! Забелязвам, че Джулия стои до скенера, което означава, че поничката е неохранявана. Стрелвам се към бюрото й като Джеймс Бонд на ролери, измъквам сладкиша, пъхвам го в една папка, укривам се в моя кабинет, който за щастие е с врата — екстра, която получих с поредното повишение заедно с луксозното дървено бюро и безплатните купони за химическо чистене, — и го изгълтвам на три хапки. Представяте ли си, за пръв път от дванайсет години вкусвам тестено изделие! Операцията в стил „Агент 007“ ми отнема около четири секунди. Приблизително още толкова време се чувствам добре, после повръщам в бялото кошче, което е за хартиени отпадъци. Едва ли онзи, който го е поставил, си е представял какво ще изхвърля за рециклиране. Изнасям го пред вратата, но подозирам, че цял ден в стаята ще мирише на повръщано.

Унижението е зашеметяващо.

Преди да напръскам с освежител за въздух, телефонът зазвънява. Вдигам слушалката. Някакъв клиент се интересува дали предлагаме рекламни пакети. На втора линия също ме търсят, задават ми въпрос за релативните акции, ненадейно Джулия се озовава до мен, поднася ми за подпис куп документи — разписвам ги, като едновременно ги преглеждам и говоря по телефона. Като по чудо на бюрото ми се появява чаша кафе. Притискам слушалката към рамото си, отпивам глътка от ароматната течност. Приключвам разговора с клиента, който иска да ни възложи маркетингово проучване на мнението на тийнейджърките за дигиталната телевизия, ала тъкмо когато затварям телефона, той отново зазвънява. Крайниците ми са натежали като олово, действат в тяхна си часова зона, отказвайки да се движат в крачка със съзнанието ми, което се тътри като изтощена кранта. Ако продължава така, няма да издържа напрежението, с което се характеризира ежедневието ми в агенцията. Изпивам на един дъх съдържанието на пластмасовата чашка с надеждата, че кофеинът незабавно ще ми подейства.

Отврат!

— Джулия, от друго място ли взимаш кафето?

— Не, все си е онова, старото.

Късата коса на Джулия е оформена в странна прическа със стърчащи кичури, подхождаща на слабички момичета, към които тя определено не спада. Обаче иди й го кажи! Въобразява си, че е изящна като елфида. Завиждам й за неоснователното самочувствие. Странно е, че грозновати жени стават почти красиви, щом повярват, че са привлекателни. Други пък, например Сам, са адски готини, само че не го вярват. Аз не спадам нито към едните, нито към другите, а съм някъде по средата. Каже ли ми Хю, че „изгледам добре“, се чувствам като първа красавица и на драго сърце бих се изправила по бикини до Мис „Свят“. Ала когато той не забележи новата ми дреха, започвам да си мисля, че съм най-голямата грозотия. Разбира се, давам си сметка колко е откачено. Във всички наръчници от типа „помогни си сам“, които съм чела, яростно се заклеймява прекалената зависимост от мнението и похвалите на околните. Накрая ми писна и подарих книгите на една благотворителна организация.

Всяка седмица Джулия сменя цвета на косата си — тази седмица е избрала лилавата гама. Предполагам, че сметката й при фризьора възлиза на няколко хилядарки годишно. Джулия има грамадни кафяви очи (толкова спокойни, че чак са безочливи), които подчертава с модни квадратни очила „Калвин Клайн“ с жълти стъкла. Не съм сигурна дали наистина е късогледа, или очилата са само моден аксесоар. Почти винаги носи прилепнали маркови тениски с идиотски надписи от рода на „Бъди див с мен“, отпечатани на гърдите. Джинсите и маратонките й са купени в Щатите и са по последния писък на модата. Джулия неизменно изглежда прекалено спокойна, дори отегчена. Но е много готина. Подозирам, че харчи за дрехи деветдесет процента от заплатата си, останалите десет пръска за вестници и модни списания. Баща й плаща наема й, „приятелите“ й я водят насам натам и я черпят с алкохол; тя изобщо не се храни. Много бързо се отегчава, затова фразата „все си е онова, старото“ е най-употребяваната в речника й. Чувала съм я да я използва за дреха, която е купила преди петнайсет минути, или за човек, с когото се е запознала преди малко. Според мен това й качество свидетелства за двуличие — дежурният отговор не ме дразни, ала се съмнявам в искреността й.

— Сигурна ли си, че не си го взела от автомата?

— Естествено. Известно ми е, че не пиеш друго освен двойно еспресо от марката „КафеКафе“. Въпреки че предсказуемостта ти по отношение на тези незначителни подробности ме изненадва.

До този момент целият ми живот е преминал под знака на несигурността, ето защо придържането към една и съща марка кафе е от особена важност за мен.

— Че какво му е на кафето? — продължава тя.

Намръщвам се:

— Горчиво е и мирише особено.

Защото съм бременна.

Разбира се, изобщо не бива да пия кафе, но това е друга тема. От необходимостта да обяснявам непостоянството на вкусовите си брадавички ме спасява поредното истерично дрънчене на телефона, в същия момент чувам сигнала за съобщение на мобилния апарат. Почти съм сигурна, че едно и също лице прави отчаяни опити да се свърже с мен.

— Здрасти, аз съм. Имаш ли време да поговорим?

Отговарям отрицателно, обаче тя не ми обръща внимание.

Не ми се ще да останете с погрешно впечатление — много я обичам; като си спомня майтапите, които правеше през първата ни седмица във фирмата, ме напушва смях, но и се просълзявам. Обаче тъпият й подход към мъжете направо ме влудява. Хич не й пука, че може би съм затрупана с работа (което е съвсем обичайно), че съм бременна и се чувствам като в кучи задник (което е нещо ново) — подхваща същия разговор, който през последните тринайсет години водим няколко пъти месечно. Всъщност не е разговор, а безкраен монолог, изпълнен със самосъжаление, задето вече е почти трийсет и пет годишна и че „половината й живот е отминал“. Изтъквам, че през двайсет и първи век се очаква значително увеличаване на продължителността на живота, че тя спокойно може да изкара до деветдесет години… Сам ме прекъсва с твърдението, че дълголетието е истинско мъчение, след като най-хубавите ти години са отминали, след което изрежда примери в доказателство на твърдението си; съпоставя пързалянето с ролери с придвижването с две патерици, стегнатия бюст с увисналите цици, живота в университетско градче и в старчески дом. Разбира се, има право, аргументите й са солидни, ала търпението ми е на изчерпване. Сам не страда от смъртоносна болест или слабоумие, апартаментът й не е изгорял при пожар, дори не си е счупила нокът, мамка му! Причината за отчаянието й е „все онази, старата“, както би се изразила Джулия. Снощи имала среща с някого, но въпросният не се явил. Животът й е свършен.

Надявам се, че мълчанието ми е по-страшно от упрек. Сам знае, че я смятам за жалка. И тя мисли същото за себе си — обичам я именно заради откровеността й и трезвата й самооценка; всяка жена на нашата възраст се преструва, че й е хубаво да бъде неомъжена.

Разбира се, първоначалният й план за живота напълно се е провалил. Според него Сам вече би трябвало да е съпруга на енергичен служител в голяма корпорация, който с гръм и трясък се изкачва към върха на служебната йерархия. Би трябвало да има момченце и момиченце — съответно тъмнокосо и русокосо; да живее в голяма къща в предградията с грамадна градина и дори плувен басейн, да участва активно в дейността на Родителско-учителското дружество, да кара ландроувър… Да продължавам ли?

Онова, което прави в момента — лежи под завивката без мъж, само с кутия хартиени носни кърпички, ми е ужасяващо, потискащо познато. Не само че е забравила досегашни си постижения (вече е младши съдружник в известна консултантска фирма, плувала е с делфините край бреговете ни Южна Африка, може да управлява хеликоптер, скачала е с бънджи, притежава зелено Ем Джи), ами е готова да ги жертва, само и само да бъде заобиколена от снимки в сребърни рамки, доказващи успеха й като съпруга и майка. Не ми хрумват сърдечни думи за утешение, затова прибягвам към клишето:

— Каквото и да се е случило, не казвай, че искаш да умреш.

Сам плачливо възкликва, че явно съм работила прекалено дълго в рекламна агенция, щом си въобразявам, че ще я залъжа с подобни бабини деветини. При което ме напушва смях — та нали именно нейната реч е изпъстрена с клишета от рода на „Бързай бавно“, „Една птичка пролет не прави“, „Всичко, дето лети, не се яде“ и прочие дълбокомислия. Разбира се, не мога да й кажа, че отчаянието й се набива на очи като модел на Вивиан Уестууд, а за мъжете миризмата му е по-натрапчива от тежкия аромат на „Пойзън“, макар че е самата истина. Освен това унижението да ти вържат тенекия е несравнимо с унижението от мириса на повърнатата (открадната!) поничка, който се е утаил в кабинета ми. Ще ми се да й съобщя, че съм бременна, но не знам как да й го кажа. Навремето споделяхме абсолютно всичките си преживявания — влюбвания и разлюбвания, победи и загуби, неочакван късмет, неудовлетворително чукане, усещане за параноя.

Ала сега не намирам подходящите думи.

Сигурна съм как тя ще възкликне, че новината е прекрасна, което и аз си го знам. Хю е на същото мнение. Но чакам да го почувствам, по-точно да го почувствам за повече от деветдесет последователни секунди. Скоро ще ме обземе въодушевление, нали така? Ще започна да се прехласвам пред бебешките чорапки в „Гап“. Питам се дали вървят с указания как да ги обуеш на миниатюрното краче. Всичко е толкова ново и неочаквано, че не съм имала време да го обмисля и да реагирам подобаващо.

Признавам, че робувам на условностите.

Чета модните списания и фанатично спазвам съветите за поддържане на маникюра, за свежа кожа, за лъскава и жизнена коса. Зная, че на полите с различни дължини подхождат различни обувки. Известно ми е какъв чорапогащник трябна да нося според случая. Зная какъв бакшиш да давам на таксиметровите шофьори, портиерите и сервитьорите във всяка европейска страна, Канада и Щатите. В състояние съм да говоря компетентно във връзка с всякакви избори, били те местни, национални или в друга страна. Всъщност имам изработени клишета, с които да участвам в разговор на каквато и да било тема — изкуство („Фантастично, завладяващо, неустоимо!“), храна („Великолепно, струва ми се, че усещам аромат на канела“), футбол („Много ми се ще отново да се превърне в семеен спорт“) и политика („Въпросът изисква задълбочено обсъждане“). Ако искате да знаете, мога да говоря и на други теми. Например притежавам богати познания за литературата от периода на ренесанса, за ранните произведения на Хелмут Нютон, за създаването на филмите за Пънч и Джуди. Изненадващо е колко малко трябва да знаеш, за да минаваш за ерудиран. Животът ми до този момент беше поредица от цели, които постепенно постигах. Винаги съм знаела в каква посока се движа — дори през дългите години, докато чаках Хю — твърдо бях решила да чакам, докато бъде свободен. Сама взех решението, изборът си беше мой. Винаги, неизменно, постоянно съм била господарка на съдбата си. Никога не греша. Не правя гафове, не допускам недоразумения… дори съм прекалено предпазлива. Като пример ще спомена, че даже не ми се е случвало импулсивно да си купя от разпродажба дреха, която после да не ми хареса.

А сега целият ми живот се беше преобърнал.

Отказвам се да споделя новината със Сам (не и по телефона), съветвам я да вземе душ, да се облече и да отиде на работа, преди да са забелязали отсъствието й. Обещавам да и се обадя на другия ден и бързам да прекъсна, за да не чуя как плаче.