Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (47)

48.

Сам или Бека? Бека или Сам? Не ми се ще да се обадя нито на едната, нито на другата. И при двата разговора ще ми се наложи да преглътна толкова голяма част от гордостта си, че има опасност да се задавя. Либи твърди, че се мъча да избегна наистина важния въпрос за кръшкането на Хю. Може би има право.

Минават още две седмици, без да предприема нищо. Само дето ходя на работа; там поне още се нося на крилата на славата. Терминът ми наближава. С Хю продължаваме да спим в едно легло, ала така и не събрах смелост отново да го попитам с коя се чука сега.

— Ще отидем ли на сватбата на Сам? — пита той.

Разговаряме за пръв път от две седмици, обаче с риск да му разваля настроението, промърморвам:

— Не.

— Да му се не види, Джордж, тя е най-добрата ти приятелка! Не е за вярване, че няма да присъстваш на сватбата й само защото си напълняла толкова, че не можеш да закопчееш елегантните си сандали.

Поглеждам го накриво:

— Грешиш, драги. Не заради това отказвам да отида на венчавката. Тъй като беше прекалено зает да го забележиш, ще те осведомя, че със Сам жестоко се скарахме.

— Така ли? — Трогателно е, че се замисля, преди да зададе следващия въпрос: — Защото не те избра за шаферка ли?

Смята ме за толкова повърхностна, че да се скарам с най-добрата си приятелка заради някаква глупост. Което изобщо не е трогателно.

— Не, Хю. Причината са диаметрално противоположните ни възгледи за любовта, живота и смисъла иа съществуването ни.

— Такива сте всички жени! Прекалено усложнявате нещата. Откъде ви хрумна да разговаряте на тези теми?

— Може би защото не си падаме по футбола — промърморвам и отново зачитам книгата с обяснения за правилното кърмене.

Хю си излиза.

Тоалетът, който възнамерявах да нося на сватбата, с разкошен (разбира се, „разкошен“ е силно казано, когато става въпрос за дреха за бременни, но на мен адски ми харесва). Щях да облека червена рокля, дълга чак до глезените, която прикрива наедрелите ми форми с изключение на гърдите, подчертани от голямото деколте. Теорията ми е, че трябва да отвлека вниманието от безбрежния си корем, затова си купих червени сандали с потресаващо високи токове и шапка с много широка периферия, украсена с пайети и пера. Преди известно време Хю предложи да отида на сватбата с широката черна рокля, вероятно надявайки се да стана възможно най-незабележима. Купих си черни обуки и шапка в същия цвят, ала по-късно ги отхвърлих категорично. Не искам да бъда незабележима, а да привлека вниманието, да изтъкна своята женственост и факта, че очаквам дете.

И без това вече не мога да закопчея черната рокля.

В крайна сметка се оказа, че няма значение какво ще облека. Шапката и сандалите си останаха в кутиите. Така и не се обадих на Сам. Сам не ме потърси. Днес няма да хвърлям конфети.

Единайсет без пет е. В момента Сам се качва на кремавия ролс-ройс, който потегля към църквата. Проснала съм се на леглото в спалнята. Ярките лъчи на слънцето проникнат през отворените прозорци. Чувам как хлапетата на съседите се карат за някаква ракета за тенис, както и бръмченето на косачката, долавям уханието на прясно окосена трепа. Прекрасният летен ден е идеален за сватбено тържество. Неволно се усмихвам, защото съм готова да се обзаложа, че като се е събудила тази сутрин, Сам е казала: „Щастлива ще е булката, която се омъжва в слънчев ден.“ Със сигурност знам какво се случва, все едно съм там.

Шаферките са облечени в златисто. В проповедта на свещеника са включени и църковни, и светски текстове. Присъстващите ще бъдат принудени да изтърпят откъса от посланието на апостол Павел към коринтяните: „Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее…“, защото текстът е „задължителен“ за всяка венчавка, но Сам е избрала и поема на Джон Дън (от по-баналните, разбира се). Ще се приближи до олтара под звуците на „Появата на Савската царица“ на Хендел, а при излизането на младоженците от църквата ще бъде изпълнен Менделсоновият „Сватбен марш“. Всички тези подробности тя е уточнила още преди да завърши университета.

Хю се връща в спалнята. Напоследък повечето време прекарвам в леглото — спя или размишлявам. Съставила съм си теория, според която няма смисъл да стоиш прав, когато можеш да седнеш, и защо да седиш, след като можеш да лежиш? Не е лесно, както изглежда на пръв поглед. Думата ми е за мисленето, не за лежането. Постепенно осъзнавам, че е твърде възможно преди изобщо да не съм размишлявала, фантазирала съм, въобразявала съм си, създавала съм си идеализирани образи. Отдадох се на мисловна дейност едва след като работата по рекламния проект приключи. Дадох си сметка, че години наред съм била като малкия герой от прекрасната холандска книга „Сребърните кънки“, който с пръста си запушил пробива в бента, за да предотврати голямо наводнение. Опитвах се да задържа приливна вълна от мисли, а сега предпазливо се осмелих да извадя пръста си. С радост ще посрещна наводнението. Повечето си време Хю прекарва в дневната. Напоследък е добил навика да усилва до дупка уредбата. Съдя за настроението му по парчетата, които избира. В много отношения това е доста по-сигурна форма на общуване, отколкото разговорите с него. Онзи ден слуша „Ще оцелея“ на Глория Гейнър, после „Наистина ли искаш да ме наскърбиш“ на „Кълчър Клъб“ — песен, която никога не съм харесвала. Тази сутрин си пусна парчето на Том Джоунс „Аз, който си нямам нищичко“. Това е стопроцентово доказателство, че не е обратен и че хал хабер си няма от женската психика. В подобни ситуации посланието трябва да приключи с песента на Глория.

Затварям очи. Страхувам се от избухването на поредния скандал. Нямам сили да го издържа.

— Искаш ли лимонада? Сам я приготвих. — Той оставя чашата на нощното шкафче.

Отварям очи (най-вече да проверя дали не сънувам; напоследък сънищата ми са станали изключително ярки). Подпирам се на лакти, повдигам се, отпивам глътка от разхладителната напитка.

— Благодаря, подейства ми освежително — промърмървам, едва се въздържам да не добавя: „На какво дължа тази загриженост?“

— Искаш ли да ти подложа възглавничка под краката? Някъде прочетох, че по този начин се предотвратява събирането на вода.

Позвънете на ФБР — извънземните са похитили Хю и са ми изпратили чужд човек с неговия образ! Той рови из дрешника, изважда няколко възглавници и ми помага да пъхна една под коленете си, друга под корема. Знам, че приличам на хипопотам, затънал в блато, но не ме е грижа. След като години наред се стараех да бъда слаба, грациозна и енергична, за да се харесам на Хю, сега изпитвам истинско облекчение да бъда самата себе си. Трябва да ме приеме, ако ли не — да ме изостави… какви ги говоря? Вече ме е изоставил.

Той сяда на леглото:

— Не е за вярване, че не сме на сватбата на Сам.

— Да.

— Познаваме се от години, а вие двете сте приятелки от детинство… — Въздиша, втренчва се в прозореца. Какво ли мисли? Вече не проявявам достатъчно интерес, че да го по питам. Обаче той решава да сподели мислите си, което е нетипично за него: — Заедно изминахме дълъг път, нали?

— Да.

— Сам отдавна мечтае за този момент.

— Да.

— Спомняш ли си как на маскените балове в университета тя винаги се обличаше като булка? Дори на купона за Хелоуин се предреши като младоженката на Франкенщайн. На онова празненство в стил епохата на Тюдорите непрекъснато се преобличаше, за да изиграе ролите на шестте жени на Хенри Осми. На баловете по случай завършването на всяка учебна година неизменно носеше бяла рокля.

Опитвам се да я защитя:

— Забравяш, че на коледното тържество се преоблече като фея-елхово украшение.

— Но и тогава приличаше на младоженка.

— Вярно е — признавам. Трудно е да я защитиш, защото поведението й беше толкова… прозрачно.

— Можеш ли да назовеш трите й любими филма?

— „Четири сватби и едно погребение“, „Сватбата на най-добрия ми приятел“ и „Венчавката на Мюриъл“ — изреждам. Всеки може да назове любимите филми на Сам. — „Седем годеници за седмина братя“ е четвъртият.

— Харесва ми да играя с нея на отгатване на думи чрез разиграване на пантомима — усмихва се Хю. Макар да ми се струва, че по някакъв начин я предавам, като се шегувам с нея, дори тя би признала, че имаме право. През дъждовните неделни следобеди с Хю сме гледали тези филми толкова пъти, че лентите на касетите са изтънели.

Изведнъж му хрумва нещо. Става, грабва стола, занася го до гардероба и се покатерва на него. Започва да рови из шкафа-надстройка. На пода политат кутии с шапки и обувки, чанти със стари дрехи, завързани с панделки писма и пощенски картички.

— Какво търсиш?

— Ето! — Той внимателно изважда моите албуми със снимки. Педантично съм подредила спомените си — в албума, подвързан с черна кожа, — са фотографиите от университета, в петте сини албума — снимките от Ню Йорк — по един за всяка година. Имам и кафяви албуми, а от 1998 година насам използвам само червени. Никога не бих предположила, че Хю е разгадал кода ми. Странно е, че още е в състояние да ме изненада.

И то приятно.

Бавно прелиствам картонените страници, тънката хартия между тях нашепва обещания за безброй съкровища.

— Тази е от първата ни седмица в университета, — Посочвам снимка, на която Хю се е наредил на опашка да се запише в отбора по гребане.

— Погледни, На тази косата ти е почти кестенява. Бях забравил как изглеждаше навремето.

— Ето я и Сам като булката на Франкенщайн. — Засмивам се.

— От все сърце се надявам днес да е по-хубава.

— Тук си с отбора по ръгби. — Младият Хю се усмихва като палаво момченце изпод русия си перчем.

— Виж, виж колко си красива на тази. — Той посочва фотография, заснета през третата ни година в университета. Вече съм започнала да се преобразявам. Косата ми е руса, слаба съм, ала още изглеждам безгрижна. До мен стои Сам, която… прилича на Сам. Щастлива, изпълнена с надежди и с бяла рокля. Може би се дължи на хормоните, но отново избухвам в плач.

Хю докосва бедрото ми и прошепва:

— Извинявай. — Окуражаващо стиска крака ми, после излиза.

Изумена съм. И объркана. Хю не е от хората, които се поддават на сантиментални пориви. Трогната съм, задето му е тъжно, че не сме на сватбата на Сам, че съм се скарала с нея. Изведнъж се случва нещо невероятно. След като дълги години се примирявах с пренебрежението и безчувствеността на Хю, в този момент на нежност най-сетне осъзнавам истината.

Вече не го обичам.

Ще ми се да можех. Ще ми се да вярвам, че лимонадата, възглавниците и закуската, която миналата седмица ми поднесе в леглото, са резултат от искреното му разкаяние, ала се боя, че е любезен с мен заради гузната си съвест. Ще ми се да му простя, че не се интересува от бебето, да оневиня неизброимите му прояви на егоизъм. Ще ми се да си простя, защото се влюбих в божество, което се оказа най-обикновен смъртен. Честна дума, наистина съжалявам, задето вече не го обичам. Докосвам корема си, извинявам се на бебето, че така оплесках нещата. Още не знам как ще оправя положението, но се кълна пред детето си, че всичко ще бъде наред.

* * *

Сигурно отново съм заспала, защото звъненето на телефона ме стряска. В полусън опипом търся слушалката.

— Джордж?

— Сам, ти ли си? — Божичко, простила ми е. Обажда се да ми каже как е протекла церемонията и да ме покани на приема. Вече посягам да взема червената рокля. Обичам Сам, много я обичам! Най-съкровеното ми желание е отново да бъдем приятелки. Иска ми се да си взема думите обратно. Не биваше да й чета морал, не и на тази цена… Дори ако само се опитвах да я предпазя от погрешна стъпка. Прощавам й заради всичко, което ми наговори. Просто беше откровена.

— Сам, толкова се радвам, че се обади! Много ми липсваше. Как мина церемонията? Съжалявам, че не присъствах. Радвам се, че се обади. — Продължавам да бърборя, макар да се повтарям. На седмото небе съм от щастие, същевременно ми е малко неловко. — Всичко наред ли е? Красива ли си?

— Да. Толкова красива, че дъхът ти ще спре. — Тя се засмива, ала в смеха й долавям истерични нотки. Дали не се е нагълтала с хелий от балоните? С усилие сядам, опитвам се да сваля развлечената тениска, която напоследък е единствената ми дреха. Да му се не види, ще имам ли време да измия косата си?

— Честито, госпожо Робсън — изчуруликвам.

— Отправяй поздравленията към госпожица Мартин.

— Нима запазваш моминското си име? — Поразена съм — толкова е нетипично за нея.

— Набързо ще ти разкажа сценария. Издокарана съм с булчинската рокля и наистина изглеждам страхотно.

Мъча се да сваля тениската, със свободната си ръка притискам слушалката до ухото си; накрая се отказвам от съб личането — току-виж, съм пропуснала някаква важна подробност. Откакто забременях, загубих способността си да върша няколко неща едновременно — ако не се оправя след раждането, ще бъде пълна катастрофа.

— Какво избра в крайна сметка — диадема или венче?

— Диадема.

— Косата ти вдигната ли е, или разпусната?

— Вдигната.

— Божичко! Обзалагам се, че си красива като картинка. Жалко, че не бях там. — Сам мълчи. — Продължавай, разкажи ми всичко от игла до конец. — Облягам се на таблата на леглото, притискам слушалката с рамото си. Ръцете ме сърбят да разопаковам сандалите и шапката. Ако побързам, може би ще отида навреме за първия танц, може би дори ще присъствам, когато се произнасят приветствията.

— С баща ми сме в ролс-ройса и пътуваме към църквата; татко разказва забавна история за венчавката им с мама, обаче аз не го чувам. Гледам го в лицето, виждам как устните му се движат, ала не чувам нито думичка. — Спира да си поеме дъх, аз също вдишвам дълбоко. — Чувам само теб.

Господи!

— Чувам как ми казваш, че трябва да имам собствено мнение и собствени стойности. Казваш ми, че ако се омъжа за Гилбърт, след като съм влюбена в брат му, ще постъпя нечестно не само с тях двамата, но и със себе си. Думите ти са запечатани в съзнанието ми.

Кутията с шапката се изплъзва от пръстите ми и пада на пода.

— Да не би… — Сърцето ми забавя ритъма си, почти спира.

— Да. Въобразявах си, че ще забравя поученията ти, ала не можах. Осъзнах, че имаш право.

О, не! Не! Тоест… да! Наистина имам право, обаче не е трябвало да постъпва така.

— Роклята, цветята, шведската маса, лебедите са без значение.

— И лебеди ли е имало? — Дори в този напрегнат момент не успявам да обуздая любопитството си.

— Да — без капчица смущение потвърждава тя, сетне продължава: — Единственото, което има значение, е за кого се омъжваш. Гилбърт е прекрасен човек, но не е голямата любов на живота ми. Влюбена съм в Джеймс.

Не вярвам на ушите си.

— Отменила си сватбата?

— Точно така. — Сам се старае да запази присъствие на духа, обаче аз я познавам достатъчно добре и знам, че всеки миг ще избухне в ридания, достойни за спечелване на олимпийски медал. — Затова ти казах да поздравиш госпожица Мартин.

Не издържа и се разридава. Казвам й, че ще повикам такси и след малко ще бъда при нея.