Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (30)

31.

След като чух как Либи нарича децата „нашето бъдеще“ (май перифразирам неточно вдъхновената й реч под влиянието на една доста банална песен, но вие се досещате за какво става въпрос), се осмелих да мисля какво ще се случи после.

След бременността, когато стана майка. Майка. Майка на моето бебе.

Вълнението ми е толкова силно, че замъглява съзнанието ми.

Да, напълняла съм, но след като качих толкова килограми, че връщане назад няма, реших да се предам и се чувствам прекрасно. Толкова ми е хубаво! В неделния ден, когато се събуждам едва по обяд, не се упреквам, задето съм се отпуснала. Сънят е полезен за бебето. Приятно разнообразие е да се излежаваш и да безделничиш. Вече не смятам, че в неделя трябва да изчета всички вестници, за да съм добре информирана. Нито — че трябва да купя сирене от магазина за продукти, докарани направо от фермите, или хляб с розмарин от италианското магазинче за деликатеси, защото Хю ненавижда хляба, който се продава в супермаркетите — твърди, че бил приготвен от трици.

Вече не изпитвам вина, че не съм пробягала десет километра, или не съм преплувала трийсет дължини в басейна.

О, какво облекчение е да се примириш с наедрелите си форми! Наслаждавам се на свободата да се тъпча с каквото пожелая, защото храненето е полезно за бебето. С всяка хапка от доскоро „забранените“ храни се чувствам така, сякаш показвам среден пръст на работниците по строежите, които досаждат с подсвиркванията си и те обиждат, ако не ти обърнат внимание. Наслаждавали ли сте се на пържени картофки, подправени със сол и оцет, които консумирате направо от пликчето?

Ненапразно използвам думата „наслаждавали“; едно е да се тъпчеш с чипс, изпитвайки чувства за вина, съвсем друго — с удоволствие да похапваш картофчетата, които хем са хрупкави, хем се топят в устата. Непременно трябва да го направите.

Станала съм толкова огромна, че съм невидима.

Изчезнах от радара на деспота, наречен „мода“, и се чувствам като волна птица. Вече е без значение дали дрехите ми са в онзи оттенък на черното, който е последен писък на Модата, дали са с модната дължина. Като малка си мислех, че сигурно е много хубаво да си невидим — оказа се, че съм имала право. Когато си невидим, можеш да закъсняваш за работа и да си тръгваш по-рано, по желание да избягваш физическите натоварвания (включително секса), да се шляеш из супермаркетите.

Хемороидите продължават да ме мъчат, по корема имам грозни петна, но няма кой да ми се присмива, защото съм невидима.

Вместо да гледам на бременността като на погазване на всичко, което цели четиринайсет години се мъчих да постигна, вече си мисля, че съм пропиляла толкова много време в преследване на погрешна цел. Започвам да приемам, дори от време на време да се радвам на бременността, тъй като няма друг начин да имаш бебе, нали? А пък аз много искам това дете. БУМ!

Напълно съм превъртяла. Вманиачила съм се.

Показвам наляво и надясно снимката от скенера, превъзнасям се, когато малкото човече ме ритне, досаждам на хората с плановете си да го кърмя… накратко, обсебена съм, Отново изчитам книгите за бъдещите майки. Как съм могла да мисля за бебето като за извънземно? Наистина главата му още е възголяма, но определено прилича на дете. Притискам книгата до корема си, опитвам се да си представя мъничкото същество, сгушено в мен. Пръстчетата на ръцете и краката му са миниатюрни, има очички, уста, уши и нос. Върхът е. Как съм пропуснала да прочета, че от петнайсетата седмица започва да смуче палеца си? Възхитително, нали? Не ме стряска дори фактът, че теглото му е около 200 грама, „но ще се увеличи повече от петнайсет пъти, докато настъпи моментът на раждането“. Питах се защо да живееш, ако не можеш да обикаляш баровете и бутиците; отговорът е елементарен — чудото, което нося в себе си, е самият живот. То замести работата ми, посещенията във фитнесзадата, приятелките ми. Абсолютно всичко. Вярно е, че най-симпатичното нещо на света са сладките мънички чорапки, които се предлагат в специализираните магазини. Не съм виждала нищо по-прекрасно от бебешките ръчички (всички бебета са хубави, но моето несъмнено ще бъде най-хубавото).

Лошото е, че Хю май не споделя въодушевлението ми относно бебето и фигурата ми, променена до неузнаваемост. Помъчих се да го запаля, както Либи запали мен. Помолих го да изкаже страховете и съмненията си, свързани с предстоящото раждане, обаче той подигравателно се изкиска и попита дали напоследък съм посещавала от онези сеанси „за споделяне на чувствата“, които са толкова модерни в Америка.

Повторих думите на Либи за неописуемата, неповторима радост, напомняща многоцветна дъга. Вероятно не съм добра ораторка като нея, защото Хю се втренчи в мен, сякаш се страхуваше, че съм откачила.

— Не проумяваш ли смисъла? — настоях.

— Кифличке, казах, че много се радвам за бебето — усмихна се той. — Къде са ми чорапите за голф?

— В най-долното чекмедже отляво.

Не съм забравила, че изрази радостта си и дори ми изпрати цветя в службата, иска ми се да му вярвам, ала ми прави впечатление как оттогава избягва да говори за бременността ми, освен когато ме попита къде ще държи колекцията си от дългосвирещи плочи, ако преустроим в детска стая свободното помещение до спалнята ни. Подсетих го, че вече нямаме грамофон, посъветвах го да продаде плочите и добавих, че парите ще ни бъдат добре дошли.

Разочарована съм, задето той не удържа на обещанието си, докато сме в Уелс, да поговори с Кейт и Том, да им съобщи, че ще си имат братче или сестриче. Представях си как седим пред камината, в която гори буен огън. Хю прегръща децата си, които току-що са изкъпани и са кротки като антелчета (знам, че последното е невъзможно, но ми се иска да пофантазирам). С него се бяхме разбрали как много тактично ще обясни, че Кейт и Том не трябва да се страхуват от братчето или сестричето, защото всяко бебе идва на бял свят с торбичка, пълна с любов. Което означава, че татко им няма да ги обича по-малко (разбира се, ще премълчим, че татко ще разполага с по-малко време за тях). Само че в действителност събитията се развиха съвсем различно. Кейт ме завари да повръщам в тоалетната.

— Лошо ли ти е? — попита; ако въпросът беше зададен от възрастен, бих се заклела, че долавям злорадство.

— Ами, бременна е — отегчено въздъхна Мили. Кейт явно се озадачи, затова новата й приятелка я дръпна настрана да й изнесе лекция върху основните принципи на биологията, използвайки за онагледяване Кен и Барби. Стана ми крайно неприятно, но се помъчих да се успокоя, че демонстрацията с две безполови кукли едва ли ще причини голяма вреда. Освен това не можех да мръдна от тоалетната. Проклинах Хю, задето никога не е до мен, когато ми е необходим.

Снимките от скенера не му правят впечатление, не се прехласва по чудото на природата, което расте в мен. Разбира се, всичко това не е ново за него, вероятно поради тази причина, когато Хенри го попита дали иска момче, или момиче, той отговори:

— Все ми е едно.

Разтреперих се от радост, зачаках да чуя задължителното допълнение: „Само да е здраво.“ Той обаче ме изненада:

— В крайна сметка вече имам по едно от двата вида.

О…

Странно, но за пръв път изпадаме в разногласие. Обикновено сме в съвършен синхрон. Обсебена съм от мисли и планове за бебето. Не казвам, че Хю не го желае — само дето се държи безучастно.

Неприятно ми е, че именно по този въпрос сме на различни мнения; предпочитах първото недоразумение помежду ни да бъде заради цвета, в който е боядисана тоалетната.

Трябва да престана да се занимавам с глупости и да мисля за работата си. Дийн разчита на мен.

Иззвъняването на телефона ми дава повод да не мисля тъкмо сега за новата сделка.

— Здравей, миличка.

— Здрасти, Джесика.

— Какво пише в книгата за този период от бременността ти?

За щастие поне тя проявява ентусиазъм по повод предстоящото раждане на детето ми, което донякъде компенсира липсата на интерес от страна на Хю. Въпреки това много внимавам да не й напомням, че в скоро време ще стане баба. Телефонира ми веднъж седмично, а пък аз й прочитам съответната глава от книгата за бременни.

Двадесет и първа седмица

Кожата на вашето бебе се състои от два пласта; повърхностен, наречен „епидермис“, и вътрешен — „дермис“. Епидермисът също се състои от четири пласта, единият от които е набразден. От него се определят специфичните линии на пръстите, дланите и стъпалата, които са генетично заложени…

С Джесика изумено замълчаваме.

— Как е възможно едно миниатюрно създание да бъде толкова съвършено? — прошепва тя. — Представи си, от момента на зачеването са предопределени не само полът му, ами цветът на очите му, оформени са дори линиите, определящи дактилоскопските отпечатъци! — За разлика от друг път не я прекъсвам с поетични излияния; мълчанието ми я стряска. — Джорджина, чуваш ли ме? Добре ли си?

— Да. Нищо ми няма.

— Хю хареса ли цвета, в който боядиса детската стая?

— Каза, че му допада.

Вярвам му, наистина му вярвам. Защото всичко помежду ни трябва да бъде наред. Наистина напоследък той често ми подхвърля, че съм станала неуравновесена и без всякакъв повод избухвам в сълзи, преди пък ме е смятал за сговорчива, услужлива, отстъпчива — качества, върху които не ми се ще да се гради връзката ни. Напоследък започвам да си мисля, че не е мил и внимателен, колкото си въобразявах. Не проявява интерес към мен или бебето, непримирим е към грешките. И все пак всичко помежду ни е наред. Оттук насетне ни очакват само безоблачни дни. Детето, което нося, е и на Хю. Ходилата на моето бебе са генетично копие на ходилата на този мъж. Невъзможно е той да ме разочарова. Няма начин.