Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (1)

1.

Не се връщам в службата, а сядам зад волана и паркирам близо до Хайд Парк. Слизам, тръгвам пеш. Кръстосвам алеите, спирам само колкото да се помъча да повърна, което не се случва. Мразовит януарски следобед е. Наоколо няма жива душа за разлика от летните дни, когато паркът гъмжи от хора. От време на време се разминавам с някой просяк, в далечината сред здрача се мяркат забързани жени и мъже, вероятно чиновници, които напускат работа точно в пет часа. Получават мизерна заплата или не са мотивирани да останат дори няколко минути след края на работното време. Движат се като роботи, не поглеждат нито вляво, нито вдясно — за тях паркът е етап от пътя към жилищата с парно отопление и горещия чай. Случва се край мен да притича жена, тикаща пред себе си спортна количка. Дечицата без изключение са грозни, уморени и мърляви. Майките — също, отгоре на всичко са изнервени. Допреди известно време изобщо не забелязвах бебешките колички, но отскоро започнах да ги заглеждам — подозирам, че не след дълго ще заемат важно място в живота ми.

Бебешки колички, столчета за хранене, ванички, креватчета, памперси… не, невъзможно е! Чуждо ми е! Не биваше да се случва!

Къде е безумното въодушевление, което те обзема при подобни случаи?

Де да усещах поне мъничко ентусиазъм…

Продължавам напред. Отминавам езерото Сърпънтайн, естрадата за оркестъра, която сега изглежда печална и изоставена, после тръгвам покрай Раунд Понд. Снова напред-назад, обикалям, без да спирам нито за миг, топло ми е, въпреки че студът е кучешки и вече се смрачава. От умора краката ми се подкосяват, стъпалата ме болят. Изпитвам вълчи глад. И ми се повдига. Невъзможно, но факт. Гладът надделява. Толкова ми е прималяло, че за пръв път, откакто излязох от възрастта, когато си падах по симпатичното конче от филма „Черният красавец“, си купувам хотдог от уличен павилион. Всъщност не е павилион, а мръснобяла количка, а мърлявият продавач е доста съмнителен тип. Количката, собственикът и хотдогът със сигурност няма да издържат инспекцията на служител от санитарните служби. Тръсвам глава и прогонвам предателската мисъл. Чичкото пълни с мазен пържен лук разцепеното хлебче, овъргалва кренвирша в горчица и кетчуп, които жвакат между пръстите му и се стичат към лактите му. Избърсва длани в прашния си панталон, прокарва пръсти през косата си, за капак с опакото на дланта си избърсва устните. Не ми пука. Сандвичът изглежда толкова вкусен! А пък аз съм толкова гладна, че ако се наложи, ще схрускам и продавача заедно с мръсния му панталон. Без да се огледам да не би някой да ме наблюдава, на три хапки изгълтвам хотдога. В продължение на около седем секунди се чувствам почти нормално. Гладът ми е задоволен, не ми се повдига — състояние, което от около месец ми е непознато. На осмата секунда стомахът ми се вдига на бунт. Парченца кренвирш и хляб, гарнирани с кетчуп, горчица и прах от панталон, лежат на асфалта. Компания им правят две обикновени бисквити и още нещо, което според мен е ръженият хляб от сандвича, с който обядвах.

— Тъпачка с тъпачка! — озъбва се продавачът. — Що го направи ма, кучко? Да ми скапеш бизнеса ли искаш?

Ровя в чантата си, изваждам хартиени кърпички, избърсвам лицето си, панталона и ботушите, които са изпръскани с повръщано, обръщам гръб на грубиянина и се отдалечавам — прекалено съм скапана да измисля остроумен отговор, камо ли да начервя устните си.

Подхващам нова обиколка на парка, започва да ми се струва, че подметките ми са се износили. Накрая се тръсвам на една скамейка, без да ме е грижа, че вероятно ще се насадя на някоя залепена дъвка или на птиче изпражнение.

Паркът като че ли излъчва тъга. Осеян е с мърляви продавачи на хотдог, препускащи безлики хора, кучешки „мини“ и счупени бутилки.

Ще имам бебе.

Имам бебе в корема си. В утробата. Ако щете, в матката. Или някъде другаде.

Опитвам се да мисля по този въпрос.

Само че не мога.

Прекалено мащабно е! Онова нещо в мен… той или тя… вероятно е с големината на зрънце кускус; мащабен е фактът, че съм бременна.

Желая ли тази бременност? Искам ли да имам бебе (което е последствието от всяка бременност)? Нямам представа. Съзнанието ми е изключило. Мъча се да призова някаква реакция, някакво чувство, ала пред мен се разстила пустош, ослепителна белота, отвъд която няма нищо.

Какво ще си помисли Хю? Как ще реагира?

Господи!

Изваждам мобилния си телефон, преглеждам менюто. На кого да позвъня? На Хю ли? В никакъв случай! За нищо на света! Не и докато не се поуспокоя, докато не се почувсвам по-уверена. В какво? Ами… например какво ще кажа, какво чувствам. Мисълта да телефонирам на Дру, Карл, Брет или Джулия — колегите, с които прекарвам десет часа дневно, пет дни в седмицата, би ме накарала да избухна в смях, ако не ми се плачеше. Макар че всеки от тях е сексуалноактивен, дори агресивен, едва ли свързва с правене на бебета онова, което извършва всяка петъчна и съботна вечер. Да позвъня ли на Сам? Безсмислено е. Освен ако намеря начин да свържа моята бременност с метод за намиране на подходящ съпруг за нея — това е единственото, което я интересува. Мислено зачерквам още дузина имена на познати, които въодушевено ще възкликнат, че това е прекрасна новина. Ужасявам се от подобна реакция, защото още не съм подготвена за нея.

Защото не съм сигурна, че новината е прекрасна.

Разбира се, може да се обадя на Джесика. Джесика е майка ми. Държи да я наричам по име, тъй като отказва да признае, че има трийсет и две годишна дъщеря, и получава сърдечна криза, ако разкрия пред някого родствената ни връзка. Джесика е истинско въплъщение на „дама, обядваща с приятелки“; често си мисля, че още като са се оженили, баща ми е трябвало да поиска авторските права за нея. Целогодишно е със слънчев загар, представлява реклама на пластичната хирургия и диетите, способна е да вдъхне драматизъм на най-незначителната случка. Целта в живота й е да върне назад стрелките на времето. В интерес на истината смятам, че е постигнала забележителен успех в това поприще. Изглежда на четирийсет и пет, въпреки че е с двайсет години по-възрастна. Родителите ми прекарват лятото в Кан, а през зимата се преселват в Кейптаун. Баща ми е много мълчалив — според мен е по-забележителен заради онова, което премълчава, отколкото заради думите, които изрича. Навремето беше дипломат, професия, която беше тъкмо за него; вероятно благодарение на придобития опит успешно е преодолял четирийсетте години брак. Джесика пък е съвършената съпруга на дипломат от кариерата. Знае куп важни подробности от етикета, например как да се обърне към архиепископ или лорд, кои цветя издържат най-дълго по време на горещините, как да напише очарователно благодарствено писмо. Освен това е изключително здравомислеща и проницателна. До ден днешен ме съветва за какво ли не, включително какъв плажен лосион и коя зала за фитнес да избера. Казвам си, че е дошъл моментът да изиграя жокера си.

— Миличка, колко се радвам да те чуя! Господи, нали днес не с рожденият ти ден? Само не ми казвай, че съм забравила рождения ти ден.

— Не, Джссика.

— Ами рачбира се. Ти се роди през лятото. Не е и моят, нали?

От двайсет и четири години насам тя не празнува рождения си ден. На въпросната дата се затваря в стаята си и спуска щорите, след което цяла седмица се облича в черно.

— Не — бързам да я успокоя.

— Тогава защо се обаждаш?

Печално, ала красноречиво доказателство за отношенията помежду ни. Питам се дали да не започна с коментар за времето, ала си давам сметка, че е безсмислено.

— Бременна съм — изтърсвам.

От ужас тя надава писък:

— Господи, как можа! Как можа да ми го причиниш! Това означава, че ще ставам… Божичко, чакай да приседна… ще ставам баба! — Последната дума произнася през зъби, като че ли изрича проклятие.

— Какво съм ти причинила? — избухвам, едва потискайки желанието си да закрещя. — Пак мислиш само за себе си! Ами аз? Аз какво да правя?

— Откакто навърши четиринайсет, с ужас очаквам подобно обаждане. Миличка, не си го планирала, нали? — Усещам, че още е скептична. В много отношения двете си приличаме.

— Не.

— От Хю ли е?

— Разбира се. — Старая се тонът ми да изразява обида.

— Слава Богу — мърмори тя. — Поне сме сигурни, че ще е хубаво.

Изявлението е типично за Джесика. Всяка майка би се разтревожила, че дъщеря й възнамерява да роди незаконно дете, и то от женен мъж, но тя се интересува само от естетическата страна на проблема. Бог знае защо очаквах да ме подкрепи или да се зарадва. Видят ли малко дете, всички без изключение питат на колко годинки е тя/той, поради което за майка ми децата представляват само грамадни и потискащи устройства за измерване на време. Не пропуска случай да изтъкне недоумението си защо планираните бременности се посрещат с такава радост, а случайното забременяване според нея е едно от най-големите нещастия, които могат да те сполетят. Е, не е чак толкова ужасяващо, като да откриеш, че си тежко болен или че любим човек е на смъртно легло. Ала е почти равнозначно на това — да загубиш работата или любовника си, и много по-страшно, отколкото да те прецакат при продажбата на къщата и да удариш колата си.

— Ще го задържиш ли? — пита най-безцеремонно, но преди да отговоря, добавя: — Едва ли. Коя жена с капчица мозък в главата иска да има бебе? — При което аз се мъча да забравя, че Джесика ме е родила. — Бебетата причиняват куп неудобства и са пълна досада, докато достигнат възрастта, в която те карат да се чувстваш прееестаряла. — Така провлачва последната дума, че сякаш я произнася цяла вечност. — Пък и като си помисля как развалят фигурата! — Докато я слушам, започвам да се питам кой дявол ме накара да й се обадя. — Дори да се скъсаш от упражнения, връщане назад няма. Миличка, замисли ли се за стриите, варикозните вени, напълняването?

— Благодаря, че ми напомни — избърборвам кисело.

— Значи не го искаш, така ли?

За пръв път долавям някакво съчувствие или поне загриженост.

— Не знам — заявявам плачливо.

— Шшшт, скъпа. Не бива да плачеш. Сълзите изсушават кожата, ще се сбръчкаш.

Странно, но абсурдното предупреждение ми действа успокояващо.

— Не че не искам бебето. Не знам какво не желая.

— Божичко, колко отрицания! Не разбрах дали отговорът е положителен. — Ако ще камъни да падат, майка ми държи да се изразяваш според правилата на граматиката.

— И аз не знам — измънквам. Опитвам се да обобщя данните, информацията, сигурните факти. Винаги ми се е струвало идиотско да размишлявам задълбочено и да се мъча да проумея всичко — от душевността до G точката, ала сега разсъждавам, оспорвам, отлагам, опипвам вляво, вдясно, в средата. (Предполагаема точка в стената на влагалището, която при стимулиране предизвиква оргазъм. Назована е по името на германския гинеколог Е. Графенберг, който през 1950 г. е обявил съществуването й — Б. пр.)

Незнанието е убийствено. Досега не съм изпадала в положение да не знам нещо. Зная колко важно е да имаш цел в живота. Зная, че спазването на социалния регламент е сигурен начин да си плащаш сметките. Зная колко престижно е да имаш поне едно бижу от „Тифани“. Знам, че скъпото зимно шалче вече се е протрило и е за боклука. Знам, че желаех Хю. Знаех, че той не ме желае, но знаех и това, че мога да го накарам да се влюби в мен.

— Е?

— Още не съм готова за подобна стъпка, Джесика.

Тя въздиша:

— Никой не е готов, дори съпружеските двойки, които са се решили на изкуствено оплождане и години наред се надяват да имат дете. Може би го желаят повече, но и те не са подготвени.

Професия. Любовник. Дом. Приятели, които са все известни люде.

Имам всичко горепосочено. Включително тайничкото подозрение, че съм се забъркала в нещо, което е прекалено голяма лъжица за моята уста. Забременяването никога не е влизало в плановете ми.

— Струва ми се, че раждането на дете слага край на предишния ти живот — промърморвам.

— Именно, скъпа.

Настъпва мълчание. Взирам се в скамейката, украсена с графити. Един от надписите гласи: „Анди обича Анджи вечно.“ Наистина ли ще се обичат вечно? „Вечно“ изглежда толкова безкрайно, звучи толкова застрашително. Всичко, което ми предстои, е вечно. „Джорджи ще драйфа вечно. Джорджи ще сменя пеленки вечно.“

Майка ми проговаря и слага край на печалните ми размишления:

— Да разбирам ли, че ще прибегнеш до изпитаната рецепта? Джин и гореща вана, а?

Възхищавам се на смелостта й. Самата аз съм по-нерешителна. Според мен аборти трябва да правят ученичките и жени в затруднено материално положение, които вече имат дузина дечица. Абортът е задължителен за жени, които научават, че бебето в утробата им има някакво увреждане, или са били изнасилени. Но аз не спадам към нито една от тези категории. На трийсет и две години съм, разполагам с достатъчно средства, обичам бащата на детето.

— Не. Няма.

— Слава Богу. — Джесика облекчено въздиша; очевидно не ми е казала какво мисли, за да не повлияе на решението ми. Най-положителното й качество е, че никога не налага мнението си. — Миличка, знаеш, че с баща ти винаги сме насреща. — После бърза да предупреди: — Но само при условие че няма да чуя думичката „баба“. Между другото, Джорджина, преди малко не бях съвсем честна. Пораженията от бременността са поправими. Познавам страхотен хирург в „Барт“, въплъщение на дискретността. Посещаваш го три месеца след раждането и тялото ти става като преди, дори по-стройно.

Давам си сметка, че се мъчи да ми вдъхне спокойствие.

Прекъсвам връзката.

Едва сега забелязвам, че вали дъжд — неумолим и безрадостен. Вятърът се промъква под палтото ми, с ледени пръсти докосва гърба ми. Тежките капки образуват в локвите концентрични окръжности, които мигновено изчезват. Забелязала съм, че винаги вали в края на работния ден, когато хората се прибират вкъщи. Мотрисите на метрото са претъпкани с пътници с влажни дрехи и капещи чадъри. Онези, които са изнервени и уморени от обикалянето на магазините, мрънкат, когато някой отвори прозореца, мрънкат и ако никой не го отвори. Мърморят, ако ги настъпят, или ако те настъпят някого. Уморени чиновници със зъби и нокти се борят за всеки квадратен сантиметър пространство, пияници, вонящи на урина и боклуци, пеят с цяло гърло. Групичка млади японки, които си приличат като близначки, макар да са издокарани с маркови дрехи, тихичко, но непрекъснато се кискат. Пет пари не дават, че всички жени ги гледат злобно — завиждат им заради стройните бедра и благоприятния курс на йената спрямо паунда.

Картините се редуват във въображението ми като на филмова лента; същото се е случвало вчера, така ще бъде и утре. Всичко си е постарому. Никой не подозира, че животът ми безвъзвратно се е променил.

Загръщам се по-плътно с палтото и тръгвам към изхода на парка.

Време е да се прибера вкъщи и да съобщя на Хю новината.