Цончо Родев
Пещерата на призраците (9)

Краят на пролога

— И ти извърши проверка, истинска проверка? — запита майор Бранков, когато завърших разказа си.

— Извърших — потвърдих. — Извърших всички проверки, които можех да извърша още на другия ден в Градище.

— Разказвайте де! — подкани ме нетърпеливо професор Константинов.

Както може би вече сте се досетили, този разговор се водеше няколко дни след втората ми нощ в пещерата в моята ергенска квартира в града. И за него аз бях поканил и събрал някои от хората, които имаха пряко участие в издирванията ми: Бранков, Тони Антонов и, разбира се, професор Константинов.

— Отидох в Градище — започнах аз — и потърсих бай Вълчо, моя „Хърбърт Спенсър“. Не го намерих, още на развиделяване подкарал стадото навън. Тръгнах подир него. И го видях отдалече; във всички случаи — преди той да ме забележи. Тогава направих нещо, което едва в този момент ми дойде на ума. Прикрих се зад един шубрак и се постарах достатъчно точно да изпискам като сойка. Още при втория писък бай Вълчо реагира. Заозърта се, после изпищя по същия начин. Разбирате ли? Писъкът на сойка до ден днешен е призивният знак на хората от Градище. Той се изненада, че именно аз го повиках по този начин, но не ме запита нищо. Навярно предположи, че някой от Градище ми е издал тази „тайна“ на селото.

— Дано тази да не е единствената ти проверка — изсумтя недоволно Бранков, но аз предпочетох да пропусна думите му покрай ушите си.

— Веднага го запитах за навехнатия крак на овцата Върбинка. Казано без преувеличение, въпросът ми имаше поразителен ефект, все едно че ударих нещастника по главата. Сега внимавайте! Бай Вълчо не беше казвал никому нито дума за злополуката с тази овца, една от осемте тънкорунни испански овце, доставени от стопанството за разплод. Тази Върбинка си навехнала единия крак по вина на овчаря, после по своя вина счупила другия. И бай Вълчо тихомълком я заклал и я сварил на саздърма, а в стопанството съобщил, че я загубил по време на бурята. За своето прегрешение той премълчал дори и пред жена си…

— Това вече е нещо… — измърмори Бранков.

— И накрая — за Куртдере…

— Това мога да обясня и аз — обади се Тони. — Куртдере е долът на около осем километра източно от Градище. Но днес почти никой не го нарича Куртдере, а в превод: Вълчи дол.

— Именно — казах. — И аз научих за Вълчи дол в турското му име чрез кроежите за мъст на Горан от Градище.

Замълчах. И дълго никой друг не наруши тишината.

— Е какво, майоре — обади се най-сетне професорът, — ще се предаваме ли?

— Признавам се за бит — сви рамене Бранков и направи комично-жална физиономия. — Фантазиите на този фантазьор почти ме убедиха.

— Почти? — стрелна го с поглед Тони.

— Такъв ми е занаятът — ухили се майорът. — Почти да се убеждавам и да оставам винаги почти неубеден.

— Тогава не ни остава нищо друго — рече Константинов с облекчение, — освен да си пожелаем „лека нощ“, а утре рано да тръгнем към пещерата.

Мислех, че това се подразбира от само себе си. Но Бранков очевидно не беше на моето мнение:

— А, не! Тези неща не стават така. Ако нашият Спенсър — Бутлеров дотук е правил всичко каквото му скимне на своя глава, сега ще въведем малко ред. Отлагам заминаването за пещерата с четиридесет и осем часа.

— И за какво ти са тези четиридесет и осем часа? — попитах аз. Излишно е да ви казвам, че моето нетърпение превишаваше сборът от нетърпенията на всички останали.

— Не е никаква тайна. Ще допълня нашия екип с още няколко души. Добрите начинания на аматьорите трябва да се завършват от специалисти…

— Аз ще се върна още тази нощ в Градище — каза Тони, когато станаха да се разотиват. — Но, моля, не ме забравяйте, когато тръгнете към пещерата. В края на краищата и аз имам право да разбера дали Хърбърт Спенсър — истинският, английският — е говорил истината…

Като ги изпращах, професор Константинов направи така, че да остане последен. И сърдечно разтърси ръката ми:

— Поздравявам ви, моето момче — рече развълнувано. — Винаги съм знаел, че от вас ще излезе нещо…

— Винаги? — учудих се аз. — Преди седмица в София май не бяхте на същото мнение. Така ме наругахте, че…

— Защото бях сърдит. На вас и на вашата липса на методичност. И тъй като „в началото бе слово“, имам предвид цитата от Спенсър — той смигна подир отдалечаващия се Тони, — то сега научете още един цитат. Този път от Ромен Ролан: „Човек се сърди най-вече на тези, които обича“. Позволявам си да допълня: „И в които вярва“…

* * *

Всички погледи се отправиха към мене. Не се смутих — толкова ясно помнех всяка подробност от „съня“ си, че изключвах каквато и да е възможност да сгреша. С твърди крачки отидох до стената на пещерата и посочих мястото. (Тук трябва да спомена една любопитна подробност: в „съня“ ми това място беше високо над „пода“, сега — на не повече от една педя.) После се отдръпнах и застанах до Константинов. Майор Бранков кимна на двамата геолози, които беше извикал от Рудозем; само кимна — предполагам, че вълнението му пречеше да говори. Тук му е мястото да кажа, че всички се вълнувахме и всички, кой знае защо, се държахме с някаква странна тържественост или церемониалност.

И така, геолозите отидоха до посоченото от мене място, приклекнаха, съветваха се няколко минути шепнешком, после единият се извърна към нас. Да, това било идеална имитация на скала, вероятно някаква специална пластмаса; това между другото се доказвало лесно и от липсата на мъхове и скални лишеи върху нея.

След тях пристъпи един униформен офицер от милицията, когото Бранков ни бе представил като „може би най-добрият пиротехник у нас“. Той подложи мястото на цяла серия проби с какви ли не уреди, сетне с безкрайна предпазливост свали пластмасовата маскировка. Пещерата отекна от общата ни въздишка — зад пластмасата беше онзи „телепатограф“, който така добре познавах от „съня“; с форма и големина на тухла, той блестеше като новичка монета. Офицерът поработи още малко, после заяви твърдо: не съществували абсолютно никакви белези вдигането на апарата да е свързано с някакви рискове. Нито радиация, нито нещо друго.

Той отстъпи мястото си на двамата електронници от София. „Много шум за нищо“ — бих цитирал аз по повод на тяхното участие, ако не се намирах в състояние на благоговейна възбуда. „За нищо“, защото работата на инженерите не се състоеше в никакви сложни демонтажи, а се сведе до просто вдигане на уреда и отнасянето му до спрелия пред пещерата военен всъдеход, предвидливо изискан от Бранков.

— Е, най-после всичко свърши! — казах аз с облекчение.

— Свърши ли? — изхока ме професор Константинов с онзи глас, който помнех от София. — Свърши ли, казахте, Новаков? Свърши, да, но само прологът. Прологът към най-голямата и най-вълнуващата драма. Или вие смятате човечеството толкова изглупяло, че да не се възползува от информацията, събрана в тази лъскава кутийка?