Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Издание:

Спектър 72, Книга за наука, техника и култура, 1972

Отг. редактор: Петрана Димитрова

Редактор: Лиляна Бойкикева, Елена Коларова

Художествено оформление: Михаил Руев

Художествен редактор: Георги Недялков

Технически редактор: Гергина Григорова

Коректор: Янка Събева

Издателство „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Нов „артикул“ — логиката

Естествено, тази вечер ние не можехме да говорим за нищо друго освен за Пещерата на призраците. Съблечени по пижами, сгрени от бумтящата печка и глътката коняк в стомаха, ние продължавахме нашия спор от „Кривият фенер“ в квартирата на Тони. Той изслуша разказа ми с незлоблива усмивка и накрая се опита да обобщи вместо мене:

— Работата е ясна. В пещерата има толкова призраци, колкото и в тази стая. Легни и спи. И избий от главата си идеята да направиш от Родопите втора Ирландия.

Както е известно, Ирландия е на първо място в света по броя на призраците или по-точно — на хората, които вярват в тях.

— Не се мъча да правя втора Ирландия — възразих. — Но в пещерата положително има нещо, което си заслужава усилието да бъде проучено.

— Как да няма — присмя се Тони. — Прилепи и кости от животни. Но ти забравяш, че тях можеш да намериш описани във всеки учебник по зоология.

Оставих чашата си на масата и спуснах босите си крака от леглото.

— Не бързай да пророкуваш, младежо. По-добре повикай на помощ логиката си, ако някога изобщо си разполагал с този артикул.

— Добре. Да чуем тази твоя логика артикул.

— Първо, легендата. Аз не вярвам в привидения и таласъми, но нещо е накарало да се роди легендата и да се поддържа през годините. Бай Вълчо каза: още от турско се знае, че в тази пещера има призраци. Това означава, че легендата е стара поне едно столетие. Ако в основата й има лъжа, то поддържането на легендата е станало без помощта на първоначалния съчинител. А в двата случая от последните петдесет години — дядо Никодим и бай Вълчо — потвърждават, че за поддържане славата на пещерните привидения не е необходима намесата на някакъв страничен лъжец съчинител. Ergo, в пещерата има нещо, което само̀, без чужда помощ, поддържа легендата.

— Нещо, вятър! — отсече Тони. — Съвсем очевиден случай на масова психоза. И чудно е, че именно ти не го забелязваш. Тук хората имат склонност към небивалиците, Ваньо. И им вярват. Така е още от времето, когато Орфей ги е пратил за зелен хайвер, като ги е убедил, че е слязъл в ада за своята Евридика. — Той сипа коняк в чашите и се загледа в лампата през кехлибарената течност. — Механизмът на явлението е ясен, драги докторе. Тук хората вярват в съществуването на привидения въобще, а под влияние на легендата — че обитават пещерата; тази вяра затормозва съзнанието на всички и създава предпоставка по-лабилните психики при случай да видят привиденията. Дядо Никодим и бай Вълчо са прекрачили входа на пещерата със съответната психическа нагласа, готови да видят привидения. И наистина са ги „видели“. Те може и да не лъжат. Може да са убедени, че са видели тайнствените духове на пещерата. А всъщност са видели само плода на своето въображение. И на масовата психоза, която владее в Градище.

— Много благодаря за тази дълга лекция — казах аз иронично. — Като й отговоря, аз всъщност ще изясня втората точка от логиката, която ме кара да вярвам, че в пещерата действително има нещо. Да оставим настрана дядо Никодим. Починал е отдавна човекът, няма начин да проверим дали може да му се припише лабилна психика. Макар че са оскъдни данните, които имаме, те свидетелствуват за напълно здрав в психическо отношение човек. Спомни си, че той бил предприемчив човек, хаджия, опитен търговец и пътешественик; помислял ли си какво значи през турско време да стигнеш до Египет? Но, повтарям, нека го оставим настрана. Да вземем бай Вълчо. Познаваш го — можеш ли да го наречеш психически лабилен? Е, само това е достатъчно, за да спука лекцията ти като сапунен мехур.

— „Само това“? Значи има и друго?

— Има. И то не само едно. Не си обърнал внимание на разказите, Тони. В основата на лекцията ти за масовата психоза е, че хората виждат — или вярват, че виждат — разни приведения. А всъщност в разказите думата „призраци“ е съвсем условна. Бай Вълчо и дядо Никодим не са видели призраци, а са се видели сами себе си, преживели са собствено битие, но и чужда роля. Следователно те не са видели някакъв призрак извън себе си…

— А вътре в себе си — ухили се победоносно Тони. — Толкова по-зле за твоята кауза! Защото, надявам се, няма да правиш нови варианти на темата „прераждане“. Знаеш, отдавна е амортизирана. Да не говорим за „Скитникът между звездите“ на Джек Лондон.

— … а са преживели свои сънища, които при това са имали поразителна реалност. И още нещо, което не си забелязал. Бай Вълчо се е сънувал като италиански принц, а дядо Никодим — като член на народност, която праща хора при някакъв „господ“. Ясно, тези два съня нямат нищо общо помежду си. Но другите два? Бай Вълчо се видял като диво животно, покрито с козина, което ръфа още топлото тяло на току-що убит елен. Дядо Никодим пък се сънувал като вълк, който пие кръв и яде сурово месо. Сходството е толкова очевидно, че не може да бъде отречено и от скептик като тебе.

— Да приемем, че сходство наистина съществува — рече моят приятел с известен интерес в гласа. — И после?

— После — обобщението: двамата са сънували едно и също нещо, което не влиза в кръга на нормалните човешки възприятия, представи и — в края на краищата — сънища. При това абсолютно сигурно е, че бай Вълчо не е могъл да знае съня на дядо Никодим.

Млъкнах. Тони също не проговори и за десет или петнадесет минути в стаята се чуваше само тихата музика от радиото. После Тони изруга тихо под носа си, пресуши на един дъх чашата и въздъхна шумно.

— Какво смяташ да правиш нататък? — попита.

Засмях се. Почувствувах се доволен, че „артикулът“ логика предизвика пропукване в едно толкова чуждо на всяка фантазия съзнание.

— Най-близките ми планове предвиждат да прекарам една нощ в Пещерата на призраците.

— И защо, дявол да го вземе? — възкликна Тони.

— Стръмната пътека на логиката ме отвежда там. Виж, Тони. Има нещо очевидно. Щом дядо Никодим и бай Вълчо са имали своите паметни преживелици в Пещерата на призраците, а вероятно и десетки други хора преди тях, трябва да се очаква, че нещо подобно ще преживея и аз.

— И какво очакваш да преживееш там? Нима вярваш в призраци?

— Очаквам да сънувам и сънищата ми да са сходни на онези, които вече познаваме: диво животно, принц и тъй нататък…

— Щом отричаш привиденията, значи вярваш в някакви други свръхестествени фактори — разочаровано сви рамене приятелят ми.

— И този път сгреши. Ще бъда откровен докрай, макар и да съзнавам, че съображенията ми са из областта на фантастиката. Знаеш, въздействието на наркотиците понякога има много странни форми. Морфин, хероин, LSD, марихуана — всички те по различен начин влияят и дразнят човешката психика. Някои наркомани преживяват своето минало, други имат сексуални представи, трети… Е добре, допусни, че в пещерата се отделя някакъв непознат досега земен газ, който има специфично наркотично действие. Например… предизвикване винаги на едни и същи сънища…

— Ти си луд човек! — сърдито рече Тони, като демонстративно се тръшна в леглото си и се зави до брадата. — Какво пък, иди! Като слушам идиотските ти разсъждения, нищо чудно, ако наистина видиш таласъми…