Цончо Родев
Пещерата на призраците (8)

Назад към началото на вековете

… Два пъти се мярнах в пещерата, но то бе за толкова малко, че не остави почти никакви следи в паметта ми. Помня само, че първия път бях някакъв таксидиот^[1] на Зографската обител, втория — заблуден по друмищата вестоносец.

… Яна съм. Яна от Градище. Онази Яна, за която людете пеят песни — за хубостта й и за нейната любов с левента Драгота. Но сега не ми е до песни; сега съм като подгонена вълчица, която трепере за живота — не своя, а на рожбата си.

Разправяли бяха бегълци, че иде мор невиждан и нечуван, но кой да вярва словата им? Думахме си: нали тези каталани са наши братя во Христе, нали на същия триединен бог се кланят — какво зло ще сторят на мирни селяци като нас? Така и направиха мъжете — излязоха да посрещнат каталаните извън село и да поднесат дарове на предводителя им Рокафорте. Излязоха и… останаха там завинаги, посечени и изпомачкани от свирепите чуждоземци. И моят Драгота между тях…

Каква рат, тези каталани, пресвета Богородице! Каква страшна сила! Всичките на коне и всичките обковани в желязо — те самите, че и конете им дори. И християни ли? Никакви християни, даже и човеци не са, нищо, че човешки образ носят. Втурнаха се те като хала някаква и всичко, цялото село — люде, твари, имот — предадоха на гибел и огън. Не ги спряха немощта на старците, вайкането на жените, невинността на децата. Опиянени от мощта си, те се хилеха диво и мечовете им се напреварваха да секат глави, да разпарят кореми, да промушват сърца.

Така загина буля ми Калина; притискаше тя до гърдите си своята невръстна щерка Биляна, невям мислеше с беззащитността й да омилостиви душата на оня кръвопиец, дето налиташе на тях, а той със сатанински кикот ги наниза с един удар и двете на меча си. Така пред очите ми загина и Радан, първородният ми: разплака се той и понечи да побегне, а един от каталаните в миг го догони, едва-едва замахна и… го раздели на две половини. Прималя тогава моето сърце, но нито сторих крачка нататък, нито вик се откъсна от устните ми. Защото Радан беше загинал, но в шепата ми беше ръчицата на Горазд, другата ми рожба. А Горазд беше жив и можеше да оцелее само ако оцелеех аз. Хвърлих се на земята, притиснах под себе си и позакрих детето (тогава съм навехнала рамото му), престорих се на умряла и намерих сили да не трепна, когато на два пъти конско копито настъпи снагата ми.

Надигнах се от земята едва когато се смрачи, грабнах детето и се втурнах към Прокълнатата пещера, в нея да потърся закрила.

И аз я намерих, закрилата. Цяла нощ бодърствувах. Мръзнех, но не смеех да запаля огън. Детето ми плачеше от глад, аз само го залъгвах, като му давах да бозае от пресъхналата ми гръд.

Сега сипкавото утро ме заварва при входа на пещерата, с вторачени по посока на селото очи. И изведнъж възликувам: отсреща се мярват трима души, двама мъже и една жена; в единия от мъжете познавам Куман — моя девер, стопанина на Калина. Свивам длани около устата си и три пъти изписквам като сойка — такъв е предупредителният знак на людете от Градище. Онези тримата ме чуват, извръщат се към мен. Помахвам им. Те ми отвръщат по същия начин, извикват ме при себе си. Не чакам втора покана. Вземам отново детето и затичвам към тях.

Мъртвите са мъртви. Мястото на Горазд и моето е сред живите…^[2]

… Няма нужда да съм ясновидец, за да прозря в бъдещето. Върна ли се в Константинопол, там никой не ще ме потупа по рамото и не ще ми каже: „Браво, Абасий Стилбес, сто пъти браво, че си последвал своя господар“, а ще се нахвърлят като глутница вълци върху мене: „Защо ти, комесо^[3], избяга позорно, а не умря като стратега Йоан Аплакий?“ Какво излиза от тази равносметка? — Аз се спасих от меча на българина, този нов Атила, в бягството си оставих дрехи и меса по камъни и храсталаци, разкървавените ми пети изписаха червена диря по пътя ми към тази незнайна пещера… за да се върна при своите и там да стана изкупителна жертва за слабостта и на императора, и на другия знатен беглец Лъв Арменеца. Това е моята орис!

Разхождам се дълги часове из пещерата и мисля все същото и все същото: попаднал съм в кръг, от който няма изход! Спасението от онова незапомнено клане е било само крачка към дръвника на палача. С тези тягостни мисли заспивам, когато най-сетне умората надвива тялото ми, и ме поваля край стената на пещерата.

Не зная колко време съм спал, но когато се събуждам, предишният смут се е превърнал в истински ужас. В помътеното ми съзнание се върти спомен за някакъв сън, в който аз не съм човек, а див звяр. Напрягам воля да се овладея, да възвърна равновесието си. Напразно — предишното чувство на безнадеждност ме кара да виждам в този сън извървяна първа стъпка към отвъдното. И аз, страхливецът и беглецът, в моментен пристъп на умопомрачение извършвам втората — и последната! — стъпка: вадя късия си меч и с нетърпелива ръка прерязвам жилите над китките си. Кръвта ми започва да изтича и мисълта ми бавно помътнява. И аз умирам с усмивка на устните. Защото едва сега разбирам, че смъртта не е нищо повече от едно голямо, много голямо сънуване…

… Отново десетина сънища светкавици и…

Докато лежа, сгушен до студената стена на пещерата и слушам сърдитата песен на Борей^[4], аз внезапно проумявам, че навярно нищо нямаше да се случи и аз не бих се крил като звяр в планината, ако баща ми някога не бе имал чудноватото хрумване да си доведе роб философ от Елада. Не, не точно това. Сигурно мнозина тракийски първенци са притежавали роби философи, но само на Реметалк, баща ми, дойде мисълта да повери нему възпитанието на сина си. Защото този странен грък — Алкамен, син на Дем — изля в главата ми много знания и мъдрост, но той ме научи и на още нещо, което в края на краищата ме доведе тук, в тази пещера: научи ме какво значи любов. Да не беше Алкамен и непривичната му за нас мъдрост, то въпреки Хризида…

Всичко започна в онзи поход на юг, в който аз, още тъй младият воин, се увенчах с бранна слава. Всъщност не в самия поход, а на връщане. Когато сред колоната на пленниците съзрях Хризида. И когато нейните черни очи срещнаха моите сини… Същата вечер аз се промъкнах в стана на пленниците, намерих я и приближих до нея. Тя се изправи, но ме посрещна без уплаха; о, не, в нея видях само същата томителна нега, която усещах и в гърдите си. Заговорих я и тя се смая от това, че знам нейния език(още едно знание, което дължа на Алкамен!). Наглед не говорихме почти нищо — казахме си един на друг имената и разменихме още няколко думи, а колко много, много си говорихме отвъд думите!

На третия ден след завръщането ни царят устрои обичайното тържество. И там, на победната празнична трапеза, именно мен настани той от дясната си страна. И как иначе? Та нали именно аз, Мукапор, изпратих в мрачното царство на Херос Катахтониос^[5] онзи могъщ грък, който вече бе замахнал да отсече неговата, на царя, глава?

Пъргави слуги разнасяха блюда с меса и риби, грижеха се ритоните да не остават празни. Невидими свирачи изпълваха стаята с вълшебни звуци на магадиди и флейти, медногласи певци, потомци на Орфея, разливаха чудните си песни, сръчни играчи се втурнаха в любимите на всеки тракийски воин бранни танци „пирихе“, надойдоха и смешници. И когато главите бяха вече достатъчно размътени, царят се изправи и даде знак, че ще говори. Разказа той за похода, почете с хубави, но общи думи живите и умрелите наши герои, а накрая се обърна лично към мене. Спомена подвизите ми, не скри как съм го спасил от гибел и завърши: „Сърцето ми, Мукапор, сега е отворено за тебе; каквото поискаш, ще ти го дам“.

Не пропуснах сгодния миг. Станах и също така с изискани думи поисках от царя само едно: малката гръцка робиня на име Хризида. Много, много гняв се събра между веждите на царя. Не съм ли знаел, че Хризида той е отредил за себе си и вече я е отпратил в своя дом при другите си жени? Не отстъпих. Царят има премного жени, казах, може да мине и без тази робиня; пък нали той току-що каза, че днес, каквото поискам… Дълго, прекалено дълго мисли царят, а накрая кимна — добре, Хризида ще бъде на Мукапор. Каза го и седна. Но радост не сгря сърцето ми. Защото в ъглите на устните му се сви една усмивка, едновременно хитра и зла, която не обещаваше нищо добро.

И не се излъгах в предчувствията си. Минаха още няколко часа на пируване и царят отново се изправи. Ето вече пет пъти лятото сменило зимата, рече, а ние, не сме пратили вестоносец при Салмоксис; редно е да пратим сега, та заедно с благодарността ни за нашата славна победа на юг да измолим благоволението му и за бъдните дни. Всички на трапезата шумно изразиха одобрението си — искаха те да пратят молбите си при Салмоксис, а същевременно бяха спокойни, защото заедно с мене много добре знаеха кого жребият ще определи за вестител…

Така и стана. Начаса теглихме жребий и послушният — както винаги — на царя жребий посочи за вестоносец именно мен. А това значеше утре да изслушам молбите на съплеменниците си и да умра, набоден върху изправени копия… Не бях толкова глупав, че да откажа. Напротив, веднага изразих радост, че тъкмо аз ще бъда щастливецът, който утре ще застане пред великия бог. И вдигнах ритона за това свое щастие…

Но още преди розовопръстото (както го наричат гърците) утро да отхвърли тъмната пещера на нощта, аз грабнах зейрата^[6] и пилоса^[7] си и потеглих надалеч в планината. Газих през потоци, прескачах от клон на клон по дърветата, изобщо направих всичко, за да заблудя царските потери. И не спрях, докато не се намерих тук.

Сега тичам като рис в пещерата. Припомням си миналото и стъпка по стъпка обмислям утрешната нощ. Не, аз няма да бъда пратеник при Салмоксис. Ако умра — то ще бъде, когато отмъщавам на царя, вероломника и неблагодарника, или когато отвличам моята Хризида. А умра ли, или остана жив, аз все ще бъда благодарен на Алкамен, син на Дем…^[8]

… Събуждам се с мисъл за жарава, в която са заровени един заек, два заека, много зайци, и с лапа, притисната върху жално куркащия ми корем. Събуждам се изведнъж, без преход между сън и действителност. И веднага си спомням защо аз, Черния глиган, прочутият воин и ловец, съм гладен. Защото вчера, когато бях подгонил и вече почти достигах един чакал, едва-що не попаднах в зъбите на страшния орт, пещерната мечка. Сам срещу орт — о, не, това не е по силите дори на прославен ловец като Черния глиган! Ех, ако бях с другите мъже от рода… Не, не съжалявам за рода. Онази дива и вечно напираща за изява сила, която в края на краищата стана причина всички в рода — мъже и жени — да се обединят и да ме прогонят, тя не ми позволява да изпитвам съжаление. Аз само зная, че ако вчера бях с другите мъже от рода, по тъмно щях да спя с голям къс печено мечешко месо в корема… А сега съм гладен. И може би никога повече не ще огрея длани на огън, не ще ям печено месо.

Прозявам се шумно няколко пъти, после се залавям да поизпощя козината си от разните там гадинки. Но стомахът на Черния глиган не може да се задоволи с шепа буболечки. И като вземам тоягата си, аз си налагам да забравя страшния орт и тръгвам.

Ловът ми очевидно е бил успешен, защото, когато се връщам, аз се чувствувам предоволен, а на раменете си нося цяла антилопа — мъртва, но още топла и помръдваща. Хвърлям я на земята. Примирам от глад, но в мен надделява гордостта на самеца победител; аз изправям косматата си снага, издигам глава към небето, събирам шепи около устата и надавам дълъг вик — победния вик на Черния глиган. А после се нахвърлям върху антилопата, разкъсвам със зъби врата й, смуча от топлата и солена течност, която бликва от жилата, късам и дъвча грамадни залъци от още трепкащото месо…

… И най-сетне аз съм онзи, първият и най-ранният от всичките мои „аз“ на тази нощ. Онзи, чието име знаех и зная, но не мога да произнеса и напиша. Онзи, който по външност приличаше на човек, но беше и безкрайно различен от човек. Онзи, който пожела да говори на хората, когато те, хората на тази планета, ще могат да го разберат.

Да говори! Не, аз не говоря, аз само предавам мислите си. Предавам го на този малък апарат (неговото име също зная, но не мога да произнеса), който ги записва, после ще записва мислите и на всички високоразвити същества, които ще попаднат в обсега на неговото действие, и същевременно ще им ги предава като сънища или като собствени преживявания. И така до онзи далечен ден, когато те, високоразвитите същества на тази планета, ще достигнат — поне приблизително моето интелектуално ниво, за да разберат онова, което искам да им кажа.

Вземам апарата и започвам „разговора“ си с моите бъдещи братя по разум. Най-напред им описвам себе си, своята анатомия, ако може така да се каже. Описанието ми е кратко и в същото време невероятно подробно — описание със скоростта на мисълта. После ги карам тях, бъдните събеседници, да погледнат заедно с мене към небето и ги насочвам към една определена точка — там, откъдето съм дошъл и закъдето ще отлетя утре. Придружавам погледа си с куп обяснения и формули, които, ако попаднат в ума на същество с познания в математиката и астрономията, ще го предпазят от каквато и да е грешка. За кратко прехвърлям мисълта си на моята планета и „разказвам“ за нея — за природата й, за нейните градове градини, за физическите условия на живот, за обитателите й, за тяхното ежедневие, за обществения строй при нас; разказвам съвсем накратко, защото зная — докато тук живата материя еволюира до днешния наш уровен, ще минат много и много местни хилядолетия, а в тях моите потомци също няма да спрат и замразят своето развитие…

Връщам се отново тук, на планетата, на която съм гост. С апарата в ръце отивам до кацналия наблизо наш летателен уред, отминавам другите членове на екипажа и заговарям на бъдните техници и конструктори, прадедите на които сега току-що се изправят на задните си крака. Този път шеметно бързият поток на моята информация се отнася до „анатомията“ на летателния уред; кой знае, може би ще дойде ден, когато местната цивилизация ще се изравни или ще се приближи дотолкова до нашата, че — с помощта на моя „доклад“ — нейни представители ще съумеят да конструират антигравитационни летателни апарати. И моите далечни потомци ще посрещат гости. Благодарение на мене…

И най-сетне посвещавам вниманието си на (нека се опитам да преведа на съвременен език наименованието му) телепатографа в ръцете ми. Запознавам бъдещите си събратя с простото му устройство, което ще запази за тях мислите, които сега им внушавам. И не само моите мисли: ще запази и мислите на мнозина представители на техния род, което може би ще подпомогне онези представители на тукашната бъдеща наука, които ще се интересуват от миналото, от историята. Отивам в избраната от мене пещера (има ли цивилизация, която да не е преминала през пещерен период?) и се стремя съвсем ясно да посоча мястото, където поставям телепатографа и маскировъчната материя, напълно подобна по цвят и форма на скалата, с която го закривам. И преди да си тръгна, не казвам, но с чувствата си изразявам онова, което би могло да прозвучи така:

„Довиждане, братя по разум!…“