Цончо Родев
Пещерата на призраците (6)

Спенсър подръка с… Бутлеров

Отново разказах всичко „от игла до конец“. Но когато стигнах до лабораторните резултати от пробите, които взех от пещерата, професор Константинов вдигна предупредително ръка:

— Не ми ги показвайте! Не е нужно човек да е лекар, за да се досети, че е невъзможно газове, изпарения или дори медикаменти да предизвикват в различни индивиди едни и същи сънища. Вашето предположение е из областта на фантастиката.

Гузно прибрах изписаните листове и свих рамене:

— Когато някой е тръгнал като мене да гони призраци, нищо чудно, ако се обляга на фантастиката…

Той обаче не ми остана длъжен:

— Точно това не правите, Новаков. Вие работите над научна задача, а предварително си правите калъпи от познати неща и се стремите непременно да натикате в тях находките си. Спомнете си съвета на Александър Михайлович Бутлеров: „В науката по-важни са онези факти, които не се побират в рамките на съществуващите официални становища.“

— С други думи — да поставя Спенсър под ръка с Бутлеров…

— А защо не? Или вие, най-добрият ми ученик, се уплашихте от евентуалната крачка извън кръга на тривиалността?

— Не виждам какво друго мога да направя. Освен, разбира се, ако не повярвам в призраците.

Професорът ме изгледа — продължително и настойчиво.

— А защо например не се обърнахте към сугестологията?

Когато изпитва студентите си, Константинов обича така, с неочаквани въпроси или забележки, да ги „спипа“ неподготвени. Но мен не можа да „спипа“ — бях премислял тази невъзможна възможност.

— Обърнах се — казах. — Но това вече не е фантастика, а чиста проба абсурд. Можем да потърсим обяснението в сугестологията, ако предварително приемем, че съществува индуктор, който действува само в тази пещера, и то в продължение поне на половин столетие — такъв е интервалът между случаите с бай Вълчо и дядо Никодим — и по някакъв свой каприз внушава на перцепиентите винаги едни и същи представи. Разбирате, нали? Говоря за дивите животни, които ядат сурово месо.

— А защо да не го приемете? — При това ново „а защо“ в гласа на професора имаше повече заядливост, отколкото вътрешно убеждение.

Повторно свих рамене и не отговорих. Мълчахме продължително. За да си съставите представа, за какво сме мислили по време на мълчанието, ще ви дам малък речник. „Сугестология“ е наука за внушението и нейни дялове са например хипнозата, телепатията, сугестопедията и т.н. „Индуктор“ се нарича онзи, който предава по телепатия; „перцепиент“ — другият, който приема телепатичното внушение.

— Четете ли криминални романи, Новаков? — обади се най-сетне професор Константинов.

Този път наистина ме „спипа“ — кой би очаквал подобен въпрос?

— Трудно може да се каже — отговорих. — Като ученик бях чел една книга за Шерлок Холмс и някакво си куче, напоследък…

— Грешка, голяма грешка. Особено за хора от нашия бранш. От криминалните романи, ако не са долнокачествени, човек може да се научи на логика. И на това, как да хване края на нишката, която ще го изведе до разрешението на загадката.

— В нашия случай?…

— В нашия, тоест във вашия, случай вие в логиката сте стигнали само до средата и изобщо не сте видели края на нишката — каза той безжалостно и аз се почувствувах така, сякаш бях Исус Христос и в този момент акуратно ме приковаваха към кръста.

— Струва ми се — избъбрах, — че не ви разбирам…

— Като сте анализирали запомнените представи на Вълчо и Никодим, вие частично сте стигнали само до аналогията на два от сънищата им. Да, „частично“, защото сте пропуснали да забележите, че абсолютно всички сънища се развиват в пещера, вероятно Пещерата на призраците. И изобщо не сте дооценили другите, несходните сънища.

— Италианския принц и нежеланието да се отиде при някакъв „господ“?

— Именно. Ако поставите Спенсър и Бутлеров под ръка, тези два съня могат да се окажат шубрака, от който ще изскочи заекът.

— Вече ви казах, че първото проверих. Изразът не означава нищо на италиански. Освен ако не е някаква изключително хитра криптограма.

— А сигурен ли сте, че колегата Сребров владее добре, основно италиански?

— Чувал съм, че…

— „Чувал съм“! — прекъсна ме професорът възмутено. — Щом започвате с „чувал съм“, това не е било проверка, Новаков. Да провериш в научния смисъл на думата, означава да изчерпиш до дъно въпросите и да стъпиш с два крака върху единствения и окончателен отговор. А другата тема, религиозната? Чувал ли сте, Новаков — иронията му беше убийствена, — за някакъв бог, при когото са изпращали вестители по, общо взето, доста неприятен начин?

— Не съм — признах засрамено. После се озъбих: — А вие?

Професор Константинов ме изгледа втренчено един миг, след това се усмихна снизходително:

— Не съм чувал и аз. Но за разлика от вас ще проверя, както и където трябва. — И докато набираше някакъв номер на телефона, добави: — Ако резултатът от проверката е позитивен, това ще значи много. Щом вие и аз, уж божем културни хора, не сме чували за такива богове и пратеници, то надали ги е чувал и дядо Никодим от Градище…

След няколко опита попадна на човека, когото търсеше — беше някой си Аврамов — и ме подкани с очи да взема слушалката на втория апарат.

— Моля те за една справка, Аврамов. Да, да, напълно по „твоя ресор“. Интересува ме дали знаеш за някакъв бог — древен или нов, все едно, — при когото молителите да са пращали или пращат вестоносци по начин, не особено приятен за самите вестоносци?

— Разбира се — отвърна без колебание този Аврамов. — Казвал се е Салмоксис или Залмоксис и е бил един от главните богове на нашите прадеди траките.

Професорът ме изгледа победоносно и не каза, а извика в микрофона:

— Сигурен ли си, Аврамов?

— Повече от сигурен. Почакай така една минута.

Докато течеше минутата, аз извадих лист и молив и се приготвих да стенографирам. А в същото време професор Константинов ми обясни, че „този Аврамов“ и „някой си Аврамов“ бил професор по история, редовен член на нашата академия на науките и член-кореспондент на половин дузина други.

— Ало, Константинов, на телефона ли си? Слушай, чета ти няколко реда от Херодот, „бащата на историята“. Написал ги е за племето гети, но митът вероятно е съществувал при всички траки. Чета: „За безсмъртието си те мислят така: не вярват, че умират, но мислят, че починалият отива при бог Салмоксис. Всеки пет години избират с жребие помежду си едного, когото пращат пратеник при Салмоксис и му поръчват това, от което всеки път се нуждаят. Изпращат го по следния начин: неколцина от тях, отредени за това, държат три копия, други пък улавят пратеника за краката и ръцете, размахват го във въздуха и го хвърлят върху копията; ако умре, прободен от тях, вярват, че богът е благосклонен; ако не умре, те обвиняват пратеника и казват, че е лош човек; след това пращат другиго. Поръчките му дават, докато е още жив.“ Е, Константинов, доволен ли си?

— Повече, отколкото можеш да си представиш! — И като се сбогува набързо, Константинов остави слушалката и се извърна към мене: — Е? Да кажеш нещо за Бутлеров?

— Поразително! — беше единственото, което успях да изрека.

— Сега иде ред на италианския текст. — Той търсеше нещо в бележника си. — Ако открия професор Ценова, ще пием направо от извора: „Чувал съм“, че тя знае италиански така, че самите италианци се засрамват, когато говорят с нея. И го преподава в университета.

Той намери не само номера, но с малко упорство и самата Ценова. И този път ще прескоча неизбежното за един нормален български делови разговор дълго встъпление и направо ще препиша онази част от стенографските си бележки, които имат връзка с разказа ми.

Константинов: На масата пред мен е един италиански израз…

Ценова (делово): Да ви го преведа, нали? Диктувайте, записвам.

Константинов: „Се росети а вен нен ми и сей пи нен коза фе“.

Ценова (с променен глас): Моля, повторете, ако обичате.

Константинов (повтаря, после разочаровано): Така си и мислех, изразът е неправилен…

Ценова: Напротив! Човекът, произнесъл това изречение, не само знае италиански, но го владее основно, като специалист филолог.

Константинов (стъписано): Искате да кажете, че…

Ценова: Да, изразът е напълно правилен, но не е на литературен италиански, а на съвършено пиемонтско наречие. В превод на български гласи: „Ако Росети не дойде, не зная какво да правя по-нататък“.

(Много дълга пауза, в която двамата с професора се гледаме и не предприемаме нищо. После:)

Константинов: Не искам да ви обидя, но… сигурна ли сте, колега? Сигурна в правилността и в превода, искам да кажа. (Мълчание, което подсказва, че уговорката „не искам да ви обидя“ надали е помогнала.) Това е някакъв диалог, доколкото разбирам. Бихте ли ми казали същото изречение на литературен италиански?

Ценова: Запишете. „Се Росетти нон виене, ио нон со пю коза фаре“.

Константинов (след сравняване на двата текста): Но това няма почти нищо общо с…!

Ценова: Италианските диалекти са прочути, колега. Между самите тях и между всички тях и литературния италиански език има истински пропасти. Аз никога не бих могла да ви преведа този израз, ако случайно пиемонтското наречие не е едно от двете, които познавам.

Когато завършиха разговора си, двамата с професора дълго не проговорихме. Трудно ми е да кажа кой от двама ни беше по-потресен. Най-сетне аз се опомних, станах и прибрах листовете си от бюрото.

— Какво решихте да предприемете, Новаков? — попита той.

— Единственото, което трябва да се предприеме: да поставя Спенсър под ръка с Бутлеров…