Цончо Родев
Пещерата на призраците (2)

В задънена улица

— Какво? — горчиво рече бай Вълчо. — Ти май не даваш вяра на думите ми?

— Глупости — отвърнах, колкото се може по-убедително. — Случаят е необикновен, това ти сам го разбираш. Но иначе ти вярвам напълно. Впрочем има едно нещо, което не разбирам, бай Вълчо. Казваш, тази пещера е прочута по вашия край. Нали всеки, който е престоявал в нея, все е виждал разни привидения? Е добре, защо тогава ти се присмиват хората и не вярват, че си сънувал сънищата, които ми разказа?

— Знам ли? — Той вдигна масивните си рамене. После каза мъдро: — Понявга е по-лесно да изкараш човека луд, нежели да му повярваш…

— Но нали и други са виждали призраците? И тях ли смятат за луди?

— Там е работата, че няма такива хора, докторе. Нали ти думах — проклето място е това, всеки го отбягва. Поне по мое време не помня някой да се е решил да влезе в пещерата.

— Тогава как се знае за призраците?

— Ей така, знае се. От човек на човек се предава приказката и от баща на син. — Овчарят помълча малко. — Като бях ей толчав, докторе, имаше един човек в наше село, не беше с всичкия си. Ходеше нагоре-надолу, сам си приказваше и сам си се смееше. Дядо Никодим, така му беше името. Та помня, разправяха хората за този дядо Никодим. Добър човек бил, сечал му акълът, през турско на Божи гроб бил ходил, а по търговия — чак до Египет, но после се случило тъй, че престоял в пещерата и за една нощ чалдисал. — Човекът изкриви уста. — На̀, май дошло е ред и аз като дядо Никодим да си говоря сам на себе си.

Отделих няколко минути да поуспокоя човека, да му вдъхна вяра. Не беше лесно — на мен също ми липсваше вяра. Вяра в какво? По онова време аз все още не намирах отговор на този въпрос. После оставих бай Вълчо в кабинета си и отидох да направя първата проверка. На всеки в нашата районна болница е известно, че интернистът д-р Сребров знае италиански, абонат е на „Унита“ и кореспондира с някакви италиански колеги. Сега аз отидох във вътрешното отделение, прочетох на д-р Сребров изречението, което моят необикновен пациент бе повтарял в съня си, и го помолих да ми го преведе.

— Трябва да те разочаровам, Новаков — каза д-р Сребров и, кой знае защо, вдигна очилата си на челото. — Това изречение не значи нищо. Поне — нищо на италиански. Ти знаеш ли нещо за съдържанието му?

— Зная само, че е произнесено от италианец — натъртих аз. — Италианец, който в момента е изпитвал необикновен страх.

— За съжаление не мога да ти помогна. Това изречение ми напомня ученическите шеги, в които „Гран дум не дум па“ би трябвало да означава на френски „Не казвай голяма дума“. Разбираш ли, то е плод на също такава несръчна имитация. Онзи, който ти го е казал, е чувал — може би по радиото — някой да говори италиански, запомнил е отделни думи и е съчинил, впрочем твърде несръчно, това „италианско“ изречение.

Трябва да ви призная, че обясненията на д-р Сребров съвсем не спомогнаха да преодолея първоначалната си неувереност. Все пак преди да се върна в кабинета, аз се отбих в канцеларията на болницата и от там телефонирах на майор Бранков от районното управление на МВР; той е роден и отрасъл тук, от десет години обикаля целия район и се хвали, че познава всеки човек и всеки камък в радиус от тридесет километра около нашия град.

— Глупости, Ваньо — каза той, след като търпеливо изслуша въпросите ми. — Глупости и бабини деветини. Толкова години учим и просвещаваме, но населението е още суеверно. Ходжите и поповете добре са си вършили работата, знаеш, трудно е изведнъж да промениш онова, което те са насаждали в съзнанието на хората стотици и стотици години.

Не му позволих да се отклони:

— А пещерата? Изобщо съществува ли тази „Пещера на призраците“?

— Разбира се. Аз самият съм ходил в нея. Пещера като пещера, макар че за Градище тя е нещо като местна национална гордост. Също като привиденията за английските замъци. Намира се на около три четвърти час път от селото на югоизток в планината. Дълбока е петнадесетина метра. При входа е висока около четири, а навътре се снижава. Това е то Пещерата на призраците.

— Нещо да ти е направило по-особено впечатление?

— Да — чу се смях по микрофона… — Два-три прилепа висяха от тавана, имаше и няколко разхвърляни кости. Навярно някой вълк се е угощавал на завет.

— А не изпита ли нещо?…

— Какво? Да видя призраци или таласъми? Слушай, не говори глупости и не се занимавай с тази работа, да не станеш пациент сам на себе си.

Вижте: всичко беше против мене. И не само против мене. Всичко беше също и против бай Вълчо, и против Пещерата на призраците, в края на краищата — и против онази мисъл на Хърбърт Спенсър.

Върнах се в кабинета и подложих бай Вълчо на основен преглед. Накрая с чиста съвест вписах в картона му: „Напълно здрав“. Нервната система на моя пациент беше повече от нормална. Също и психическото му състояние — е, бай Вълчо не можеше да се нарече втори Айнщайн, но затова пък, ако трябва да се възползувам от неговия речник, той положително „беше с всичкия си“. Та ако беше втори Айнщайн, нима щеше да е овчар в Градище?

С този „актив“ аз отидох при главния лекар и поисках трите свободни дни, които ми се полагаха от дежурства. А на следната сутрин ние — бай Вълчо и аз — пътувахме с автобуса към Градище.