Пол Ливайн
Адвокат в леглото (12)

12.
Чарли (Лайното) Ноавоно

Боби крачеше по коридорите на прогимназията „Понсе де Леон“. Беше напълно смазан. Никога повече нямаше да види Спънки и Мисти. Те сигурно вече бяха някъде по островите. Умрели от глад. Трябваше да изяждат по петнайсет килограма риба на ден. Щяха ли да си хванат сами? Или щяха да чакат някой да ги нахрани?

По някакъв странен начин се чувстваше отговорен. Ако беше реагирал по-бързо, може би щеше да спаси делфините. Можеше да им каже да се скрият. Те щяха да го разберат. Щяха да се гмурнат под водата и да останат там двайсет минути, без да си поемат дъх.

Дълбоко в себе си знаеше, че вината не е негова, но въпреки това…

„Спънки и Мисти ми вярваха, а аз ги подведох.“

Обвиняваше и вуйчо Стив. Той беше отказал да наеме лодка и да ги потърси — каза, че било невъзможно. Припомни на Боби молитвата на рибаря: „О, Господи, лодката ми е толкова малка, а морето ти е толкова голямо.“

В сърцето си Боби знаеше, че вуйчо му е прав. Но въпреки това вуйчо Стив беше голям. Трябваше да измисли нещо. Вместо това се хвана да защитава това нищожество Джералд Наш, човека, който оплеска всичко.

„Това е предателство спрямо Спънки и Мисти… и мен.“

Отправи се към шкафчето си през тълпата спортисти, мухльовци, кретени, красиви момичета, дебели момичета, умни момичета, откачалки и подмазвачи.

„О, мамка му!“

Облегнат на сивата редица метални шкафчета, жвакащ дъвка с отворена уста като морски лъв, който дъвче скумрия, стоеше Чарли Ноавоно. Бетонен блок, маскиран като човешко същество, с очертаваща мускулите тениска, изпод която се виждаха космите на гърдите му.

Да. В шести клас имаше косми по гърдите. Тринайсетгодишният Чарли беше оставен да повтаря една година не защото беше глупав — макар че беше, — а защото още по-глупавият му баща си мислеше, че това ще даде на Пича по-голям шанс да спечели спортна стипендия за колеж.

Към него ли гледаше Чарли?

„Не биваше да съставям анаграма от името му“

Боби не беше искал да го обиди. Миналата седмица, докато бяха в кафенето, Ноавоно се правеше на кретен, беше заврял ръка под мишницата си и правеше пърдящи звуци, докато минаваха момичетата. Бая тъпо за шести клас. Но всички момчета го аплодираха бурно, защото момичетата явно се притесняваха, а и звукът от пърдене си е доста смешен независимо на колко си години. Боби реши да не остане по-назад.

„Тъпак. Защо си отворих устата?“

— Хей, Чарли — беше казал небрежно, сякаш двамата бяха приятели, — знаеш ли, че от буквите на името ти може да се получи: ЧАРОВНО ЛАЙНО?

— На кого викаш лайно бе, глист такъв?

— Не. Казах го като комплимент.

— Защо искаш да ми правиш комплименти, малък педал такъв?

Боби усети, че лицето му пламва.

— Защото…

Ноавоно завря лицето си в неговото.

— Не се закачай с мен, пич.

Боби не можеше да търпи някой да е толкова близо до него, освен може би вуйчо Стив и Виктория. Имаше клаустрофобия, все едно го бяха впримчили в капан. От Чарли го лъхна и дъх на чесново хлебче.

— Знам всичко за теб, Соломон — усмихна му се гаднярската Чарли. — Майка ти те е държала в клетка за кучета. Сега е в някой затвор и прави шпакли под душа.

— Не е в затвора — Боби се дръпна. Чувстваше се хилав и слаб. Искаше да удари Чарли Лайното, да го цапне с всичка сила. Но знаеше, че Ноавоно ще го смели от бой.

Така че се обърна и избяга.

Оттогава вече цяла седмица Ноавоно го тормозеше здраво. Боби не го разбираше. Познаваше Чарли от неделното училище към Бет Ам. Беше ходил на рождени дни в дома му в Пайнкрест. Просторно имение с най-големия двор, който беше виждал. Моравата представляваше истинско футболно игрище с флагчета и врати. Зад един ред кралски палми имаше покрито с пясък игрище за професионален волейбол. В едното крило на къщата имаше зала за баскетбол с вдигащи се седалки и електронно табло за резултата. Отзад имаше басейн с кула за скокове плюс два тенис корта — осветени, разбира се.

„Защо на едно семейство му трябват два тенис корта? Или пет коли?“

Бащата на Чарли притежаваше верига от магазини за спортни стоки, което обясняваше всички фланелки, бухалки и топки, подписани от прочути играчи. Боби се ужасяваше от рождените дни на Чарли, които винаги се съсредоточаваха върху дивашки мачове по американски футбол и скапваща игра на баскетбол. Но никога нямаше плувни състезания — единственият спорт, в който що-годе го биваше.

Сега, докато се приближаваше към шкафчето си и усещаше втренчените гадни очи на Чарли Лайното върху себе си, Боби усети как стомахът му се свива. Учениците вече се стичаха към класните стаи.

— Ето го и човека дума — изгаври се Чарли. Бандата му от двойкаджии се почеса по топките и зачака. — Хей, дърдорко, как се казвам днес?

— Чарли. Казваш се Чарли.

— А ти как се казваш? Аспержа, нали?

Правеше си майтап със синдрома на Аспергер^[1]. Тъпа шега.

Няколко от приятелите му се разсмяха. Боби стигна до шкафчето си, завъртя комбинацията на ключалката и отвори вратата. Чарли се облегна и вратата се тресна с все сила, за малко да откъсне пръстите на Боби.

— Ей! Спри!

— Слушай, загубеняко. Искам да се разкараш от отбора ми.

— Защо?

— Защото си пълно хахо? Не можеш да удряш. Не можеш да хващаш. Не можеш да мяташ. Искам да се махнеш.

— Но това е само лига на неделно училище.

— Само? Откъде мислиш, че набират играчи треньорите на гимназиите? Ще играя в „Гъливър“ или „Рансъм“, после в Университета в Маями и не искам разни ненормалници като теб да ми се пречкат в краката.

— Няма да напусна.

— Ще напуснеш, след като ти навра бухалката в задника.

Боби се зачуди дали да не отбележи колко педалски звучи това, но се отказа. Отвори отново шкафчето, извади учебника по обществознание, затвори шкафчето, завъртя ключалката и повтори:

— Няма да напусна. Не можеш да ме принудиш.

— Знам къде живееш, Соломон. Ти и твоят загубен вуйчо — той се обърна към агитката си. — Тъпакът живее в Саут Гроув, близо до Литъл Африка.

Боби никога не беше чувал да го наричат така, но, да, „Къмкуот Авеню“ беше на няколко пресечки от сърцето на африкано-американската част на „Коконът Гроув“. Опита да измисли какво да отвърне, нещо хапливо за социалното положение, но щеше да прозвучи прекалено тъпо, така че се отказа.

— Дори нямат басейн! — Чарли избухна в смях. — Къде плуваш, в обществения басейн ли? Някога хващал ли си краста?

Боби помисли да каже, че, да, понякога плува във Венецианския басейн в „Корал Гейбълс“, а друг път с делфините, но това щеше да предизвика само още обиди. Когато се сблъскаш с простотия, предразсъдъци и големи мускули, е най-добре да си мълчиш. Вуйчо Стив винаги така казваше.

— Знаете ли какво друго чух? Нашият словослагател си говорел с риби — Чарли ръгна Боби в гърдите. — Хайде, тъпако, кажи нещо на рибешки.

Боби искаше да отвърне: „Делфините на се риби. Те са бозайници. И никога не съм срещал делфин, който да е толкова тъп, колкото си ти.“

Но не го каза. Не каза нищо. Тръгна си, като реши как точно ще убие Чарли Ноавоно Лайното.