Урсула Ле Гуин
Лявата ръка на мрака (9)

9. ЕСТРАВЕН ПРЕДАТЕЛЯ

Източнокархидейско предание, разказано в Горинхеринг от Тоборд Чорхауа и записано от Г.А. Тази история е известна в няколко варианта и една пиеса, основаваща се на нея, влиза в репертоара на пътуващите артисти източно от Каргав.

Много отдавна, преди времето на крал Аргавен I, който обединил Кархида в едно кралство, имало кръвна вражда между владенията Сток и Естър в страната Керм. Враждата се изразявала в набези и засади в течение на три поколения и оставала непримирима, защото била спор за земя. Плодородната земя е рядкост в Керм, а гордостта на едно владение е в дължината на границите му, пък велможите на страната Керм са горди и обидчиви хора, хвърлящи черни сенки.

Случило се така, че наследникът по плът на Естърския велможа, млад човек, бродейки със ски по Леденото езеро през месец Ирем, когато се ловят пестри, се натъкнал на рохкав лед и паднал в езерото. Макар че, като използувал едната ска за подпора откъм един по-твърд край на леда, най-после се измъкнал от водата, той бил почти толкова зле извън водата, колкото и в нея, защото бил измокрен, въздухът бил курем^[1] и настъпвала нощ.

Тъй като не виждал никаква надежда да стигне Естър, отстоящ на осем мили по нанагорнището, поел към селото Ебос на северния бряг на езерото. Когато се стъмнило, по ледника се спуснала мъгла и застлала цялото езеро, тъй че не можел да вижда нито пътя си, нито къде да стъпва със ските. Движел се бавно, страхувайки се от рохкав лед, и все пак бързо, защото студът прониквал до костите му и скоро нямало да може да се помръдне. Най-после в тъмнината и мъглата той съзрял пред себе си светлинка. Захвърлил ските, защото по езерния бряг трудно се вървяло, а и на места нямало сняг. Краката му не го държали повече. Той се влачел със сетни сили към светлината. Бил се отклонил много от пътя за Ебос. Намерил се пред малка, усамотена къща в гора от дървета тор, каквито са всички гори в страната Керм. Те обграждали отвред къщата и се издигали не по-високо от покрива й. Задумкал с ръце по вратата и завикал силно, някой отворил и го въвел в кръга от светлина, струяща от камината.

Там нямало никой друг, само този един-единствен човек. Той свалил дрехите на Естравен, които, вледенени, били като дрехи от желязо, увил го в кожи, с топлината на собственото си тяло прогонил мраза от нозете, ръцете и лицето на Естравен и му дал да пие гореща бира. Най-сетне младежът се съвзел и погледнал тоя, който се грижел за него.

Той бил непознат, млад като него. Огледали се един друг. Всеки от тях бил красив, с яко тяло и изящни черти, строен и мургав.

Естравен казал:

— Аз съм Арек от Естър. Другият рекъл:

— А аз — Терем от Сток.

Тогава Естравен се засмял, защото бил още отпаднал, и запитал:

— За да ме убиеш ли ме стопли и ме съживи, Стоквен? Другият отговорил:

— Не.

Той протегнал десница и докоснал ръката на Естравен, сякаш за да се увери, че мразът е прогонен. Известно време двамата стояли така неподвижни, с допрени ръце.

— Те са еднакви — рекъл Стоквен и като сложил дланта си върху Естравеновата, показал, че е така: ръцете им били еднакви по дължина и форма, пръст по пръст, съвпадайки като двете ръце на един човек със събрани длани.

— Никога преди не съм те виждал — казал Стоквен. — Ние сме смъртни врагове.

Той станал, подсилил огъня в огнището и като се върнал, седнал до Естравен.

— Ние сме смъртни врагове — повторил Естравен. — Но съм готов да се закълна в кемър с теб.

— И аз също — отвърнал другият.

Заклели се във взаимен кемър, а тогава, както и сега, в Кермската земя клетвата за вярност била ненарушима, незаместима. Тази нощ, както и следния ден, и следната нощ те прекарали в колибата сред гората, до замръзналото езеро. На другата сутрин група хора от Сток дошли в колибата. Един от тях познал Естравен по външност. Той не казал нито дума, а без предупреждение извадил ножа си и на място, пред очите на Стоквен намушкал Естравен в гърлото и гърдите… Младият човек се строполил върху студеното огнище, облян в собствената си кръв, мъртъв.

— Той беше наследникът на Естър — казал убиецът. Стоквен рекъл:

— Сложете го на шейната си и го закарайте в Естър, за да бъде погребан.

И се върнал в Сток. Хората потеглили с тялото на Естравен върху шейната, но го оставили далеч в торовата гора да го изядат дивите зверове и същата нощ се прибрали в Сток. Терем застанал пред своя родител по плът, велможата Хариш рем ир Стоквен, и запитал хората:

— Свършихте ли каквото ви заръчах?

— Да — отговорили те.

— Лъжете — рекъл Терем, — защото нямаше да се върнете живи от Естър. Тези хора престъпиха заповедта ми и излъгаха, за да скрият своето неподчинение: аз искам да бъдат осъдени на изгнание.

Велможата Хариш дал съгласието си и те били прогонени от всички огнища и обявени извън закона.

Скоро след това Терем напуснал своето владение, като заявил, че желае да се засели за известно време в крепостта Ротерер, и се върнал в Сток едва след една година.

В това време във владението Естър търсели Арек из планини и равнини, а после взели да го оплакват: оплаквали го горчиво цяло лято и цяла есен, защото бил единственото дете по плът на велможата. Ала в края на месец Терн, когато зимата притискала земята, в планината дошъл човек на ски, предал на пазача на Естърската порта вързоп, увит в кожи, казал: „Това е Терем, син на сина на Естър.“ После се спуснал със ските си по планинския склон, като камък, подскачащ над вода, и докато се сетят да го задържат, изчезнал.

Във вързопа от кожи лежало новородено дете и плачело. Занесли детето на велможата Сорв и му предали думите на непознатия; и старият велможа, изпълнен с мъка, познал в малкото загубения си син Арек. Наредил то да бъде отгледано като син на Вътрешното огнище и да го нарекат Терем, при все че такова име никога не било използувано от Естърския клан.

Детето израсло красиво, напето и силно; то било мрачно по характер и мълчалово, ала всички съзирали в него известна прилика със загубения Арек. Като станало голямо, велможата Сорв, за да угоди на старческия си каприз, го обявил за наследник на Естър. Тогава настъпило недоволство сред кемърин-синовете на Сорв, все яки мъже в разцвета на силите, които отдавна чакали да станат велможи. Те устроили засада на младия Терем, когато излизал сам на лов за пестри през месец Ирем. Но той бил въоръжен и не успели да го изненадат. Двама от братята си по огнище застрелял в гъстата мъгла, надвиснала над Леденото езеро през периода на топенето, а с трети се бил, нож срещу нож, и на края го убил, макар че сам имал рани по гърдите и шията от дълбоки порязвания. Тогава Терем застанал над трупа на брат си в мъглата над леда и видял, че се смрачава. Докато кръвта течала от раните му, усетил, че му прилошава и отмалява, и решил да отиде до село Ебос за помощ; ала в сгъстяващия се мрак се заблудил и стигнал до торната гора на източния бряг на езерото. Като съзрял там една изоставена колиба, влязъл в нея и понеже нямал сили да накладе огън, паднал на студените камъни на огнището и лежал така с кървящи рани.

Някой изскочил от мрака. Заковал се на вратата, загледан в лежащия до огнището, облян в кръв човек. После влязъл бързо, застлал легло от кожи, които измъкнал от един стар сандък, запалил огън, почистил раните на Терем и ги превързал. Когато видял, че младежът го гледа, рекъл:

— Аз съм Терем от Сток.

— А аз — Терем от Естър.

Известно време и двамата мълчали. После младежът се усмихнал и казал:

— За да ме убиеш ли превърза раните ми, Стоквен?

— Не — отвърнал по-възрастният. Естравен запитал:

— Как се случи така, че ти, велможа на Сток, си тук сам на оспорвана земя?

— Аз често идвам тъдява — отговорил Стоквен.

Той опипал пулса и ръката на младежа, да не би да има температура, и за миг сложил дланта си върху дланта на Естравен; и пръст по пръст двете им ръце съвпадали, като две ръце и а един и същ човек.

— Ние сме смъртни врагове — рекъл Стоквен. Естравен отвърнал:

— Да, смъртни врагове. Ала никога преди не съм те виждал.

Стоквен извърнал лицето си.

— Аз те видях веднъж, много отдавна — казал той. — Желая да има мир между нашите семейства.

Естравен рекъл:

— Готов съм да се закълна в мир с теб.

Така те положили клетва, а после не проговорили повече и раненият заспал. На сутринта Стоквен бил изчезнал, ала в колибата дошли група селяни от Ебос и пренесли Естравен до дома му в Естър. Там никой вече не посмял да се противопостави на волята на стария велможа, чиято справедливост била записана ясно с кръвта на трима върху леда на езерото; а когато Сорв умрял, Терем станал велможа на Естър. До края на годината той прекратил старата вражда, като се отказал от половината оспорвани земи в полза на владението Сток. За това и заради убийството на своите братя по огнище той бил наречен Естравен Предателя. Ала все още децата в това владение биват наричани с името Терем.