Урсула Ле Гуин
Лявата ръка на мрака (20)

20. НАПРАЗНО УСИЛИЕ

Някъде в бележките, които Естравен пишеше по време на похода ни през Гобринските ледове, той се чудеше защо спътникът му се срамува да плаче. Бих могъл да му кажа още тогава, че не беше толкова срам, колкото страх. Вечерта на смъртта му навлязох през Синотската долина в студената страна, която се простира отвъд страха. Установих, че там можеш да плачеш колкото си искаш, но без полза.

Откараха ме обратно в Сасинот и ме затвориха, понеже бях спътник на човек извън законите и вероятно не знаеха какво друго да ме правят. Още отначало, дори преди да се получат официални разпореждания от Ерхенранг, се отнасяха с мен добре. Моят кархидейски затвор беше мебелирана стая в Кулата на избраните велможи в Сасинот; имах камина, радио и по пет обилни яденета дневно. Не беше удобно. Леглото — кораво, завивките — тънки, подът — гол, въздухът — студен: като всяка стая в Кархида. Но пратиха лекар, в ръката и гласа на когото имаше по-трайна, по-благотворна утеха от всички удобства, които бях срещал в Оргорейн. След идването му, мисля, вратата бе оставена незаключена. Спомням си, че стоеше отворена, а аз исках да се затвори поради студеното течение от коридора. Но нямах сила, смелост да се вдигна от леглото си и да затворя вратата на своята килия.

Лекарят, сериозен младеж, който се отнасяше майчински с мен, ми каза със спокойна увереност:

— Пет или шест месеца вие не сте си дояждали и сте се преуморявали. Изтощен сте. Крайно изтощен. Лежете, почивайте. Лежете като реките, замръзнали в долините зиме. Лежете неподвижно. Чакайте.

Но когато спях, винаги се намирах в камиона, свит между другите, всички вонящи, треперещи, голи, притиснати един до друг, за да се топлим, всички освен един. Той лежеше отделно, до решетестата врата, студен, с уста, пълна със съсирена кръв. Беше предателят. Бе действувал сам, бе ни изоставил, изоставил мен. Събуждах се, кипнал от яд, безпомощен яд, от който се разтрепервах и който се превръщаше в безпомощни сълзи.

Трябва да съм бил много зле, защото си спомням някои от последиците от високата температура и че лекарят престоя при мен една нощ, а може би и повече. Не мога да си спомня тия нощи, но помня, че му казах и чух раздразнената, остра нотка в гласа си:

— Той можеше да се спре. Нали видя граничарите. Навря се право в пушките.

Известно време младият лекар не отвърна нищо.

— Да не искате да кажете, че се е самоубил?

— Може би…

— Жестоко е да се говори така за приятел. И не бих допуснал, че Харт рем ир Естравен е способен на такова нещо.

Не бях се съобразил с презрителното отношение на тези хора към самоубийството. То не е за тях такова, каквото е за нас — търсене на изход. То е отказ от търсене на изход, акт на предателство спрямо себе си. За кархидеец, който чете нашата библия, престъплението на Юда не с в това, че е предал Христос, а в постъпката, която, носейки печата на отчаянието, го лишава от възможността да получи прошка, да се промени, да живее: самоубийството му.

— Значи не го наричате Естравен Предателя?

— Никой никога не го е наричал така. Мнозина изобщо не обръщаха внимание на обвиненията срещу него, господин Ай.

Но аз не виждах никакво утешение в това, само извиках със същата мъка:

— Тогава защо го застреляха? Защо е мъртъв?

На това той не отговори нищо, защото нямаше какво да се отговори.

Нито веднъж не ме разпитваха официално. Питаха ме само как съм се измъкнал от Пулефенската ферма и съм се добрал до Кархида, интересуваха се за местоназначението и целта на шифрованото съобщение, което бях пратил по тяхното радио. Казах им. Това сведение отиде направо в Ерхенранг, при краля. Въпросът за кораба, изглежда, се пазеше в тайна, ала новината за бягството ми от орготейски затвор, за пътуването ми през Ледовете зиме, за пребиваването ми в Сасинот се разпространяваше и обсъждаше открито. Радиото не споменаваше нито за ролята на Естравен в това, нито за смъртта му. Но всичко туй беше известно. Пазенето на тайна в Кархида е до голяма степен въпрос на сдържаност, на мълчание по споразумение, по взаимно разбирателство — отбягване на въпроси, но не и отбягване на отговори. В Бюлетините се говореше само за Пратеника, господин Ай, ала всички знаеха, че Харт рем ир Естравен бе ме измъкнал от ръцете на орготейците и дошъл с мен през Ледовете в Кархида, за да изобличи като груба лъжа твърдението на сътрапезниците, че миналата есен съм умрял неочаквано в Мишнори от хормова треска… Естравен бе предрекъл сравнително точно последиците от завръщането ми; основната му грешка се състоеше главно в това, че ги бе подценил. Заради чуждоземеца, който лежеше болен, безделничеше и нехаеше за нищо в една стая в Сасинот, в разстояние на десет дни паднаха две правителства.

Разбира се, да се каже, че е паднало орготейско правителство, значи просто, че една група сътрапезници е изместила друга група сътрапезници в контролните функции на Тридесет и тримата. Някои сенки са се скъсили, а други са се удължили, както се казва в Кархида. Кликата около Сарфа, която ме бе пратила в Пулефен, се задържа, въпреки не толкова необичайното за нея конфузно уличаване в лъжа, до момента, когато Аргавен оповести официално предстоящото пристигане на Звездния кораб в Кархида. Тоя ден кликата на Обсъл, Партията на свободната търговия, пое ръководните функции на Тридесет и тримата. Затова аз бях до известна степен полезен на всички.

В Кархида падане на правителство по всяка вероятност означава изпадане в немилост и сваляне на министър-председателя успоредно с преустройство на киоремията, макар че често вместо това може да се прибегне до убийство, абдикация и бунт. Тайб не се и опитваше да се задържи. Сегашната ми ценност в играта на международен шифгретор, плюс това, че реабилитирах (косвено) Естравен, фактически издигнаха престижа ми толкова високо над неговия, че той подал оставка, както научих впоследствие, дори преди правителството в Ерхенранг да узнае, че съм се свързал по радиото с моя кораб. Тайб бе действувал въз основа на донесението на Тесичер, почакал само докато получи вест за смъртта на Естравен и тогава подал оставка. Бе претърпял поражение и същевременно си бе отмъстил за него.

Осведомен подробно, Аргавен ми прати покана, молба да отида веднага в Ерхенранг и заедно с нея щедра сума за разноски. Град Сасинот с не по-малка щедрост прати с мен своя млад лекар, защото още не бях в твърде добра форма. Пътувахме с моторни шейни. Спомням си само отчасти това пътуване; то беше спокойно и бавно, с дълги престои в чакане „трамбовачите“ да разчистят пътя и дълги нощи, прекарани в странноприемници. То можеше да ни отнеме само два-три дни, ала изглеждаше безкрайно и нямам някакъв особен спомен за него до момента, когато минахме през Северните порти на Ерхенранг и навлязохме в дълбоките улици, пълни със сняг и сенки.

Тогава усетих, че сърцето ми поукрепна, а мозъкът ми се избистри. Преди това се бях чувствувал раздробен на късчета, разнебитен. Сега, макар и уморен от бавното пътуване, чувствувах, че ми е останала известна непокътната сила. Вероятно силата на навика, защото тук най-после бях на познато място, в град, където бях живял и работил повече от една година. Познавах улиците, кулите, мрачните дворове, пътеки и фасади на двореца. Знаех мисията си тук. Затова за пръв път осъзнах ясно, че сега, когато приятелят ми е мъртъв, трябва да постигна това, за което той бе умрял. Трябва да положа ключовия камък на арката.

На дворцовите порти ми съобщиха, че имат нареждане да ме заведат в една от приемните между стените на самия палат. Това беше Жилището в кръглата кула, което показваше, че се радвам на висок шифгретор в двореца: не толкова благоразположението на краля, колкото признаването на и без това вече високото ми положение. Обикновено тук се настаняват посланици на приятелски държави. Това беше добър знак. За да стигнем дотам обаче, трябваше да минем покрай Червената ъглова сграда и аз погледнах през тясната сводеста врата голото дърво над басейна, посивяло от сняг, и къщата, която все още стоеше пуста.

При входа на Кръглата кула ме посрещна един човек в бял хиб и пурпурна риза, със сребърна верижка през раменете: Факс, Гадателя от крепостта Отерхорд. Щом съзрях неговото благо и красиво лице, първото познато лице, което виждах от много дни, прилив на облекчение смекчи изострената ми решителност. Когато Факс ме улови за ръцете — рядък кар-хидейски знак на приветствие — и ме поздрави като свой приятел, можах да отвърна до известна степен на топлотата му.

Той бе изпратен в киоремията като представител на своя окръг, Южен Pep, в разултат от изборите за членове на съвета измежду обитателите на ханддарейските крепости в началото на есента; в това няма нищо необикновено; необичайно е обаче Тъкач да приема пост и предполагам, че Факс е щял да откаже, ако не е бил обезпокоен толкова от управлението на Тайб и от пътя, по който той водеше страната. Затова бе свалил златната верижка на Тъкач и сложил сребърната на съветник; и скоро се бе издигнал, защото от Терн беше член на Хескиоремията, или Вътрешния съвет, който служи като противовес на министър-председателя, и кралят го бе назначил на тоя пост. Той, изглежда, щеше да достигне високото положение, от което Естравен бе паднал преди по-малко от една година. Пътят на политическата кариера в Кархида е стръмен: бързо можеш да се изкачиш и бързо да се сгромолясаш.

В Кръглата кула, студена, пищна малка постройка, доста си поговорихме с Факс, преди да имам възможност да се видя с когото и да било другиго или да направя някаква официална декларация или публична поява. Вперил ясния си поглед в мен, той запита:

— На нашата земя идва, слиза някакъв кораб, по-голям от оня, с който сте пристигнали на остров Хорден преди три години. Вярно ли е това?

— Да. По-право пратих съобщение да се приготви да дойде.

— А кога ще дойде?

Като разбрах, че не зная дори кой ден на месеца е, започнах да осъзнавам колко зле съм бил напоследък. Трябваше да броя обратно до деня преди смъртта на Естравен. Още повече се смутих, когато съобразих, че корабът, ако е бил на минимално разстояние, вече се намираше в планетна орбита и чакаше някаква вест от мен.

— Необходимо е да се свържа с кораба. Ще имат нужда от напътствия. Къде иска кралят да слязат? Трябва да бъде в населен район, сравнително просторен. Трябва да получа предавател.

Всичко бе уредено експедитивно и лесно. Безконечните усуквания и пречки, които бях срещал в предишните си преговори с ерхенранското правителство, се бяха стопили като леден блок в придошла река. Колелото се въртеше… На другия ден щях да имам аудиенция с краля.

На Естравен му трябваха шест месеца, за да уреди първата ми аудиенция. Уреждането на тая, втората, бе отнело остатъка от живота му.

Този път бях толкова уморен, че нищо не ме плашеше, а и на душата ми тежаха неща, които надделяваха над стеснителността. Тръгнах по дългия червен коридор, под прашните пряпорци, и застанах под подиума с трите големи камини, в които пращяха и хвърляха искри три ярки огъня. Кралят седеше до средното огнище, прегърбен до масата, на столче с дърворезба.

— Седнете, господин Ай.

Седнах от другата страна на камината срещу Аргавен и виждах лицето му под светлината на пламъците. Той изглеждаше болен и стар. Приличаше на жена, която е загубила детето си, на мъж, който е загубил сина си.

— Е, господин Ай, значи вашият кораб ще се спуща.

— Ще слезе на Аттенското мочурище, както пожела ваше величество. Трябва да го докарат тая вечер малко след три часа.

— Ами ако не улучат това място? Няма ли да изпогорят всичко?

— Ще се водят по радиолъч право към мястото; всичко е уговорено. Няма да пропуснат целта.

— А колко са те там? Единайсет?

— Да. Толкова малко на брой, че няма от какво да се страхувате, ваше величество.

Ръцете на Аргавен помръднаха в недовършен жест.

— Вече не се страхувам от вас, господин Ай.

— Това ме радва.

— Вие ми служихте добре.

— Но аз не съм ваш служител.

— Зная — каза той безразлично, вторачен в огъня, като хапеше устната си отвътре.

— Моят предавател ансибъл е вероятно у Сарфа в Мишнори. Когато корабът слезе обаче, той ще има на борда си ансибъл. От тоя момент нататък, ако е угодно на ваше величество, аз ще бъда Пълномощен посланик на Вселенския съюз и ще имам власт да преговарям и да подпиша договор за съюз с Кархида. Всичко това може да се потвърди по ансибъла от Хейн и различните Неподвижни.

— Много добре.

Не казах нищо повече, защото той не ми отдаваше цялото си внимание. Побутваше с носа на ботуша си една цепеница в огнището, докато от нея изскочиха с пращене червени искри.

— Защо ме лъжеше той, дявол да го вземе? — провикна се кралят с пискливия си, остър глас и за пръв път ме погледна право в лицето.

— Кой? — запитах аз, срещайки погледа му.

— Естравен.

— Той внимаваше да не се лъжете сам. Махна ме от очите ви, когато вие започнахте да облагодетелствувате една клика, враждебна на мен. И ме върна при вас, когато самото ми завръщане би ви убедило да приемете Мисията от Вселенския съюз и да си пишете актив за това.

— Защо никога нищо не ми е споменавал за тоя, по-големия кораб?

— Защото не знаеше за него: до отиването си в Оргорейн аз никога никому не съм говорил за него.

— И сте намерили пред кого да се разбъбрите там двамата. Той се опитал да накара орготейците да приемат вашата Мисия. През цялото време се е сдушвал с техните Свободни търговци. Как мислите, не е ли това предателство?

— Не е. Аз знаех, че която и държава да сключи първа договор с Вселенския съюз, другата скоро ще я последва, ще я последват и Сит, и Перунтер, и Архипелагът, докато се обедините. Той обичаше много родината си, ваше величество, но не служеше нито на нея, нито на вас. Служеше на господаря, на който служа и аз.

— На Вселенския съюз? — произнесе Аргавен учуден.

— Не. На човечеството.

Докато говорех, не знаех дали това, което казвах, е вярно. Вярно отчасти; една страна на истината. Не по-малко вярно би било да кажа, че в постъпките си Естравен се бе водил от чисто лична преданост, чувство на отговорност и приятелство към едно-единствено човешко същество — мен. Но и това не би било цялата истина.

Кралят не отговори. Мрачното му, подпухнало, набръчкано лице беше пак обърнато към огъня.

— Защо се обадихте на тоя ваш кораб, преди да ме уведомите за завръщането си в Кархида?

— За да ви накарам да действувате, ваше величество. Съобщението до вас би стигнало и до велможата Тайб, който можеше да ме предаде на орготейците. Или да нареди да ме застрелят. Както нареди да застрелят моя приятел.

Кралят не каза нищо.

— Моето собствено оцеляване не е толкова важно, но аз имах и продължавам да имам дълг към Гетен и Вселенския съюз, задача, която трябва да изпълня. Първо сигнализирах на кораба, за да си осигуря известна възможност да я изпълня. Така ме посъветва Естравен и излезе прав.

— Е, не е сбъркал. Във всеки случай ще слязат тук; ние ще сме първите… И всички те са като вас, а? Все извратени, винаги в кемър? Странна сбирщина, претендираща за честта да бъде приета… Обяснете на велможата Горчерн, моя иконом, как искат да ги приемем. Следете да няма никакво нарушение или пропуск. Те ще бъдат настанени в двореца, където смятате за подходящо. Искам да им засвидетелствувам уважение. Вие ми направихте две добри услуги, господин Ай. Доказахте, че сътрапезниците са лъжци, а после — и глупци.

— А понастоящем съюзници, ваше величество.

— Зная! — кресна той. — Но Кархида първо — Кархида първо!

Кимнах в знак на съгласие. След известно мълчание той каза:

— Как мина онова, пътуването през Ледовете?

— Не лесно.

— Естравен го бива за такава работа, за такъв труден път. Той беше як като желязо. И никога не губеше самообладание. Съжалявам, че е умрял.

Не намерих какво да отговоря.

— Ще приема вашите… сънародници на аудиенция утре следобед в два часа. Имате ли да ми казвате още нещо?

— Ваше величество, ще бъдете ли тъй добър да отмените заповедта за изгонване на Естравен, да реабилитирате доброто му име?

— Не още, господин Ай. Не бързайте. Нещо друго?

— Нищо повече.

— Тогава тръгвайте.

Дори аз изменях на Естравен. Бях казал, че няма да повикам кораба, докато изгнанието му не свърши и доброто му име не бъде реабилитирано. Не можех да се откажа от онова, за което той бе умрял, като настоявам на такова условие. То нямаше да го изведе от изгнанието.

Останалата част от деня мина в приготовления с велможата Горчерн и други за посрещането и настаняването на екипажа на кораба. В два часа потеглихме с моторна шейна за Аттенското мочурище, на трийсетина мили североизточно от Ерхенранг. Мястото за кацане беше в отсамния край на тази голяма пуста област, торфено тресавище, толкова мочурливо, че не можеше нито да се обработва, нито да се засели, тъй че сега, в средата на Ирем, представляваше равна замръзнала пустош, покрита с няколко стъпки дебел сняг. Радиофарът работеше през целия ден и бе получил потвърдителни сигнали от кораба.

При приближаването си екипажът трябва да е видял на екраните линията, отделяща осветената от неосветената част на планетата — през Големия континент, по дължината на границата от Гутенския залив до залива Чаризун и върховете на Каргав, все още огрени от слънцето, низ от звезди; защото беше здрач, когато ние, вдигайки глави нагоре, забелязахме единствената звезда, която падаше.

Тя се спусна с рев и блясък и вдигна с бучене бяла пара, когато стабилизаторите й потънаха в голямото езеро от вода и тиня, образувано от изхвърляните газове; под тинята имаше вечно замръзнала почва, твърда като гранит, и корабът застана в пълно равновесие, охлаждайки се върху езерото, което бързо замръзваше отново — огромна, изящна риба, балансираща на опашката си, тъмносребриста в полумрака на Зима.

До мен Факс от Отерхорд заговори за пръв път, откакто корабът се бе спуснал с грохот и блясък.

— Радвам се, че доживях да видя това — рече той. Същото бе казал Естравен, когато гледаше Ледовете, смъртта; същото би казал и тая вечер. За да се отърся от горчивата мъка, която ме завладя, тръгнах по снега напред, към кораба. Той вече беше заскрежен от вътрешните охладители и когато се приближих, високата врата се плъзна настрана, отвори се и стълбата изскочи, изящно извита на леда. Първа излезе Ланг Хео Хю, непроменена, разбира се, досущ каквато я бях видял за последен път, преди три години от моя живот и две седмици от нейния. Тя погледна мен, Факс и останалите посрещачи, които ме бяха последвали, и се спря в долния край на стълбата. Произнесе тържествено на кархидейски: „Дойдох като приятел.“ В нейните очи ние всички бяхме чуждоземци. Оставих Факс пръв да я поздрави.

Той ме посочи, тя се приближи и като ме улови за дясната ръка, според обичая на моя народ, се взря в лицето ми. „О, Генли — възкликна тя, — не те познах!“ Странно беше да чуеш женски глас след толкова време. По мой съвет другите също излязоха от кораба: всякакъв признак на недоверие в тоя момент би обидил придружаващите ме кархидейци, накърнявайки техния шифгретор. Излязоха и посрещнаха кархидейците с изрядна вежливост. Но колкото и добре да ги познавах, всички те, мъже и жени, ми се струваха особени. Гласовете им звучаха особено: прекалено плътно, прекалено рязко. Те приличаха на стадо големи, необикновени животни от два различни вида: големи маймуни с умни очи, всички в период на разгонване, на кемър… Улавяха ме за ръката, докосваха ме, държаха ме.

Успях да запазя самообладание и в шейната по пътя обратно за Ерхенранг да дам на Хео Хю и Тюлиър най-необходимите сведения за положението, в което се намираха. Когато обаче пристигнахме в двореца, трябваше веднага да се прибера в стаята си.

Влезе лекарят от Сасинот. Тихият му глас и лицето му, младо, сериозно лице, лице нито на мъж, нито на жена, човешко лице, ми подействуваха облекчително, като нещо познато, естествено… Но след като ми заповяда да си легна и ми даде някакво слабо успокоително, той каза:

— Видях и другите ви Пратеници. Това е просто чудо, идването на хора от звездите. И то през мое време!

Тук отново почувствувах възторга, смелостта, това, което е най-възхитително в душата на кархидееца — и в човешката душа, — и макар да не можех да ги споделя с него, щеше да бъде подло да ги отрека. Отвърнах, без искреност, но казвайки чистата истина:

— И за тях е чудо идването в нов свят, при ново човечество.

В края на тази пролет, късно през Тува, когато разливът от топенето започна да спада и пътуването стана пак възможно, си взех отпуска от малкото си Посолство в Ерхенранг и заминах на изток. Хората ми се бяха пръснали вече по цялата планета. Откакто ни разрешиха да използваме летящите коли, Хео Хю и трима други бяха взели една от тях и отлетели към Сит и Архипелага, страни в Морското полукълбо, които бях абсолютно пренебрегнал. Други се намираха в Оргорейн, а двама, макар и неохотно, в Перунтер, където топенето започва едва през Тува и една седмица след това, както казват, всичко замръзва наново. Тюлиър и Кеста се чувствуваха много добре в Ерхенранг и можеха да се справят с всяка евентуалност. Нищо не беше спешно. В края на краищата кораб, който потеглеше веднага от най-близкия от новите съюзници на Зима, можеше да пристигне не по-рано от седемнайсет години планетно време. Това е страничен свят, на края. Отвъд него, към Южен Оирон, не бе открит никакъв свят, обитаван от хора. А от Зима до първичните светове на Вселенския съюз, световете-огнища на нашата раса, е далеч: петдесет години до Хейн-Давенант, цял човешки живот — до Земята. Няма защо да се бърза.

Прекосих Каргав, сега през по-ниските проходи, по път, който се вие над брега на Южното море. Отбих се в първото село, където бях се спрял, когато рибарите ме докараха от остров Хор ден преди три години; и този път, както тогава, обитателите на това Огнище ме посрещнаха без ни най-малка изненада. Прекарах една седмица в големия пристанищен град Татер при устието на река Енч, а после, в началото на лятото, поех пеш към земята Керм.

Вървейки на изток и на юг, навлязох в стръмна, сурова местност, осеяна с чукари, зелени хълмове, големи реки и самотни къщурки, докато стигнах Леденото езеро. От брега на езерото, като погледнах на юг към възвишенията, забелязах позната светлина: мъждеенето, бялото сияние на небето, яркия отблясък на ледника, намиращ се високо зад тях. Там беше Ледът.

Естър е много старо селище. Огнището и пристройките му са все от сив камък, изкъртен от стръмния планински склон, в който то се е прилепило. Неприветливо място, изпълнено с воя на вятъра.

Почуках и вратата се отвори. Казах:

— Моля за гостоприемството на Владението. Аз бях приятел на Терем от Естър.

Тоя, който ми отвори, слаб, мрачен на вид младеж ка деветнайсет-двайсет години, изслуша думите ми с мълчание и безмълвно ме пусна в Огнището. Заведе ме в умивалнята, в стаите за обличане, в голямата кухня и когато се увери, че странникът е чист, облечен и нахранен, ме остави сам в една спалня, от чиито дълбоко издълбани прозорци-пролуки се виждаше сивото езеро и сивите торови гори, простиращи се между Естър и Сток. Неприветлива страна, неприветлива къща. В дълбоката камина бучеше огън, давайки както винаги повече топлина за окото и душата, отколкото за тялотго, защото каменният под и каменните стени, вятърът навън, който духаше от планините и Ледовете, поглъщаха по-голяматга част от горещината на пламъците. Но аз не усещах студа както преди, през първите си две години на Зима, защото дълго бях живял в студена страна.

След около един час младежът дойде да ми каже, че Естърският велможа ще ме приеме, ако благоволя да отида. Последвах го надолу по стълбите, през дълги коридори, където се разиграваше нещо като криеница. Деца се стрелкаха и припкаха около нас, малчугани пищяха от възбуда, младежи се хлъзгаха като сенки от врата на врата, притиснали устата си с шепа, за да не се разсмеят. Едно дебеличко дребосъче на пет-шест годинки се мушна между краката ми, после със скок сграбчи ръката на моя придружител за закрила. „Сорв! — изпищя то, гледайки ме непрекъснато с ококорени очички, — Сорв, ще се скрия в пивоварницата!…“ И изхвръкна като кръгло камъче от прашка. Младежът Сорв невъзмутимо ме поведе и ме въведе във Вътрешното огнище на Естърския велможа Есванс.

Есванс Харт рем ир Естравен беше стар човек, над седемдесетте, окуцял от артритично заболяване на бедрата. Той седеше изправен на въртящ се стол до огнището. Лицето му беше широко, силно загрубяло и похабено от времето, като камък в поток: спокойно лице, страшно спокойно.

— Вие ли сте Пратеникът, Генри Ай?

— Аз съм.

Бях дошъл напразно в Естър, надявайки се на утеха. Утеха нямаше; пък и би ли могло едно пътуване до мястото, където моят приятел е прекарал своето детинство, да има някакво значение, да запълни нечие отсъствие, да успокои нечия съвест? Сега нищо не можеше да се промени. Идването ми в Естър обаче имаше една друга цел и нея можех да постигна.

Той ме гледаше, аз също го гледах. Терем беше синът, рожба от плътта на тоя стар велможа. Терем — по-малкият син; Арек — по-големият, оня брат, чийто глас той бе доловил в моя, когато му говорех мислено; сега и двамата мъртви. Не можех да видя никаква следа от моя приятел в това похабено, спокойно, грубо старческо лице, което срещаше погледа ми. Не намирах там нищо освен увереността, безспорния факт, че Терем е умрял.

— Аз бях с вашия син през месеците преди смъртта му. Бях с него, когато умря. Донесох ви дневника, който той си водеше. И ако желаете да ви разкажа нещо за ония дни…

Никакво особено изражение не се появи на лицето на стария човек. Това спокойствие беше ненарушимо. Ала младият изскочи внезапно от сенките в светлината между прозореца и огъня, студена, неспокойна светлина, и произнесе рязко:

— В Ерхенранг още го наричат Естравен Предателя. Старият велможа погледна младежа, после мен.

— Това е Сорв Харт — каза той, — наследник на Естър, син на моите синове.

Тук кръвосмешението не беше забранено, много добре знаех това. Само че необичайността му за мен, землянина, и необичайният факт, че виждах в тоя мрачен, пламенен провинциален младеж отблясък от душата на моя приятел, ме накараха за известно време да онемея. Когато проговорих, гласът ми трепереше.

— Кралят ще отмени това. Терем не беше предател. Има ли значение как го наричат глупците?

Старият велможа кимна бавно, кротко.

— Има значение — каза той.

— Вие сте прекосили заедно Гобринските ледове, двамата с него, вярно ли е? — запита Сорв.

— Вярно е.

— Бих искал да чуя тази история, господин Пратеник — произнесе старият Есванс много спокойно. А младежът, синът на Терем, добави със запъване:

— Ще ни разкажете ли как умря?… Ще ни разкажете ли за другите светове сред звездите — за другите видове хора, за другите видове живот?

* * *