Урсула Ле Гуин
Лявата ръка на мрака (17)

17. ОРГОТЕЙСКА ЛЕГЕНДА ЗА СЪТВОРЕНИЕТО НА СВЕТА

Тази легенда има предиспгорически произход; записана е в много варианти. Настоящата много примитивна версия е взета от предйомешки писмен текст, намерен в Изенпетската пещера, светилище във вътрешността на Гобрин.

В началото нямало нищо освен лед и слънцето.

След като греяло много години, слънцето разтопило в леда голяма пролука. По стените на тази пролука имало големи фигури от лед, и тя нямала дъно. От ледените фигури започнали да се топят капки вода и по стените на бездната да падат все надолу и надолу. Една от ледените фигури рекла: „Тече ми кръвта.“ Друга от ледените фигури казала: „Аз плача.“ Трета извикала: „А аз се потя.“

Ледените фигури изскочили от пропастта и застанали на ледената равнина. Тази, която казала: „Тече ми кръвта“, се протегнала към слънцето, извадила няколко шепи изпражнения от червата на слънцето и с тях направила възвишенията и долините на земята. Тази, която рекла: „Плача“, дъхнала върху леда и като го разтопила, направила моретатал реките. Тази, която издумала: „Потя се“, събрала пръст и морска вода и от тях направила дървета, растения, полски треви и жита, животни и хора. Растенията растели по земята и в морето, зверовете тичали по сушата и плували из морето, ала хората не се събуждали. Трийсет и девет били те на брой. Спели на леда и не помръдвали.

Тогава трите ледени фигури се навели, седнали със събрани колене и се подложили на слънцето да ги разтопи. Като мляко се разтопили те, а млякото потекло в устата на спящите, и спящите се пробудили. Това мляко се пие само от децата на човеците и без него те нямало да се съживят.

Пръв се събудил Едондурат. Толкова висок бил той, че когато се изправил, главата му разцепила небето и завалял сняг. Видял, че другите мърдат и се събуждат, и понеже го дострашало от тях, когато се раздвижили, ги убил един по един с удар на пестника си. Убил тридесет и шестима. Ала един от тях, предпоследният, побягнал. Хахарат се казвал той. Дълго бягал той по ледената равнина и по земите от пръст. Едондурат се завтекъл подире му и най-после го настигнал и го ударил. Хахарат умрял. Тогава Едондурат се върнал в родното място на Гобринските ледове, където се търкаляли труповете на останалите, но последният бил изчезнал: той избягал, докато Едондурат гонел Хахарат.

Едондурат построил къща от замръзналите тела на братята си и зачакал в тази къща да се върне последният. Всеки ден един от труповете проговарял, питайки: „Гори ли? Гори ли?“ Всички други трупове отвръщали със замръзнали езици: „Не, не.“ Тогава, докато спял, Едондурат встъпил в кемър, мятал се и говорел високо насън, а когато се събудил, труповете завикали: „Гори! Гори!“ И последният брат, най-младият, ги чул, влязъл в къщата с труповете и там се съчетал с Едондурат. От тях двамата се родили човешките племена, от плътта на Едондурат, от утробата на Едондурат. Името на другия, по-младия брат, бащата, е неизвестно.

Всяко от децата, които им се родили, носело частица от мрака, която го следвала навсякъде, където отидел денем. Едондурат запитал: „Защо мракът върви така неотстъпно със синовете ми?“ Неговият кемърин отговорил: „Понеже са родени в къща от плът, та смъртта върви по петите им. Те са в средата на времето. В началото били слънцето и ледът и нямало никаква сянка. На края, когато изчезнем, слънцето ще се самоизяде, и сянката ще погълне светлината, и няма да остане нищо освен ледът и мракът.“