Урсула Ле Гуин
Лявата ръка на мрака (8)

8. ДРУГИЯТ ПЪТ ЗА ОРГОРЕЙН

Прекарах лятото повече като Изследовател, отколкото като Подвижен: обикалях страната Кархида от град на град, от Владение на Владение, наблюдавах и слушах — неща, които Подвижен не може да върши отначало, докато е все още чудо и чудовище и трябва непрекъснато да се излага на показ и да бъде готов да играе. На домакините си в тия селски Огнища и селища казвах кой съм; повечето бяха подочули нещичко за мен от радиото и имаха смътна представа какво съм. Те бяха любопитни, едни повече, други по-малко. Малцина се плашеха от мен или проявяваха ксенофобско отвращение. В Кархида враг е нашественикът, а не чужденецът. Чужденецът, който идва неизвестен, е гост. Враг е съседът ти.

Месец Кус прекарах на източния бряг, в малко родово огнище, наричано Горинхеринг, къща-крепост-ферма, построена на един хълм над вечните мъгли на Ходоминския океан. Там живееха около петстотин души. Преди четири хиляди години бих намерил предците им обитаващи същото място, същия вид къщи. За тия четири хилядолетия е била изнамерена електрическата машина, започнали са да си служат с радиоапарати, с моторни станове, моторни коли, селскостопански машини и всичко друго и постепенно навлезли в Машинната ера, без индустриална революция, без каквата и да било революция. Зима не е успяла да постигне за тридесет века дори това, което Земята постигнала някога за три десетилетия. Нито пък Зима е заплатила с това, с което е заплатила Земята.

Зима е враждебен свят; наказанието за грешките е сигурно и бързо: смърт от студ или смърт от глад. Никакво снизхождение, никаква прошка. Човек може да разчита на късмета си, но обществото не може; а културното развитие, подобно на произволната мутация, е способно да направи положението още по-несигурно. Затова са се придвижвали много бавно. За всеки момент от историята им един повърхностен наблюдател би казал, че целият технологически напредък и развой е спрял. А никога не е спирал. Сравнете потока и ледника. И двата достигат целта си.

Разговарях много със старите хора в Горинхеринг, а също и с децата. За пръв път имах възможност да наблюдавам по-отблизо гетенейските деца, защото в Ерхенранг всички те са в частни или държавни Огнища и Училища. Една четвърт до една трета от възрастното население на градовете е заето през цялото време с отхранването и възпитаването на децата. Тук родът се грижи за своите потомци; никой не отговаря за тях и същевременно всеки отговаря. Те са дива пасмина, тичат по тия скрити в мъгла хълмове и пясъчни брегове. Когато успеех да задържа някое достатъчно време, за да му поговоря, намирах, че са свенливи, горди и безкрайно доверчиви.

Родителският инстинкт на Гетен е толкова разновиден, колкото и навсякъде другаде. Не може да се правят обобщения. Никога не видях кархидеец да удари дете. Видях един да се кара на дете. Нежността им към децата ми се стори дълбока, вълнуваща и почти изцяло лишена от чувство за притежание. Единствено може би по тази липса на собственическо чувство, тя се различава от така наричания от нас „майчински“ инстинкт. Предполагам, че едва ли има разлика между майчински и бащински инстинкт; родителският инстинкт, желанието да закриляш, да помагаш не е особеност, свързана с пола…

В началото на Хакана чухме в Горинхеринг от заглушавания от атмосферни смущения Дворцов бюлетин съобщението, че крал Аргавен очаквал наследник. Не син от кемърин, каквито той имаше вече седем, а наследник по плът, крал-син. Кралят беше в положение.

Това ми се видя смешно, същото мислеха и членовете на родовете в Горинхеринг, но по различни причини. Те казваха, че кралят е твърде стар, за да ражда деца, и подхвърляха неприлични шеги по въпроса. Старците по цели дни дърдореха за това. Присмиваха се на краля, ала иначе не проявяваха особен интерес към него. „Владенията са Кархида“ — бе заявил Естравен, и като много неща, които бе казвал, колкото повече научавах, толкова пъти си спомнях тия думи. Тази мнима държава, обединена от векове, представляваше смешение от несвързани помежду си княжества, градове, села, „псевдо-феодални племенни икономически единици“, разпръсната и разнородна маса от енергични, способни, свадливи индивиди, над която властта бе разпростряла своята несигурна и хлабава мрежа. Нищо, мислех си, не би било в състояние да обедини някога Кархида като нация. Дори широкото разпространяване на бързи съобщителни средства, което почти неизбежно поражда национализъм, не е постигнало това. Вселенският съюз нямаше да допадне на тия хора като обществена единица, мобилизуема общност: по-скоро той би трябвало да говори на тяхното силно, макар и неразвито чувство на човечност, на човешко единство. Тази мисъл много ме развълнува. Разбира се, грешах; но все пак бях научил за гетенейците нещо, което на края се оказа полезно.

Ако не се наложи да прекарам цяла година в Стара Кархида, ще трябва да се върна в Западните планини, преди да се затворят Каргавските проходи. Дори тук, на брега, през последния летен месец на два пъти падна слаб сняг. Доста неохотно поех отново на запад и стигнах Ерхенранг в началото на Гор, първия месец на есента. Сега Аргавен се бе затворил в летния дворец при Уаревър и беше назначил Пемер Хардж рем ир Тайб за регент по време на уединението си. Тайб вече използуваше най-рационално своя мандат. Два часа след пристигането си започнах да разбирам колко грешах в преценката за Кархида — тя беше вече остаряла — и да се чувствувам неудобно, може би несигурно, в Ерхенранг.

Аргавен беше луд; неговата зловеща непоследователност помрачаваше настроението в столицата му; той използуваше страха. Всички хубави неща на царуването му се дължаха на неговите министри и на киоремията. Но не бе причинил и много злини. Неговата борба със собствените му кошмари не бе навредила на кралството. Братовчед му Тайб беше друг човек, защото в лудостта му имаше логика. Тайб знаеше кога да действува и как да действува. Само не знаеше кога да се спре.

Тайб говореше много по радиото. Естравен, докато беше на власт, никога не бе вършил това, а и то не е в характера на кархидейците: обикновено управлението им не е публична работа, то е прикрито и косвено. Тайб обаче ораторствуваше. Като чувах гласа му по етера, отново виждах зъбатата усмивка и лицето, покрито с мрежица от тънки бръчки. Речите му бяха дълги и шумни: хвалебствия за Кархида, ругатни за Оргорейн, хули по адрес на „нелоялните партии“, разсъждения за „неприкосновеността на границите на кралството“, лекции по история, етика и икономика — все във високопарен, лицемерен, емоционален тон, пронизан от кресливи нападки и славословия. Той говореше много за патриотична гордост и любов към отечеството, ала малко за шифгретор, лична гордост или престиж. Дали Кархида бе загубила толкова много престиж в спора за Синотската долина, та тази тема не биваше да се зачеква? Не; защото често говореше за Синотската долина. Заключих, че той умишлено избягва да споменава за шифгретор, понеже желае да възбуди емоции по по-стихиен, по-необуздаем характер. Искаше да разпали нещо, което представляваше върхът, сублимацията на цялата система на шифгретора. Искаше да уплаши и да разгневи слушателите си. Темите му съвсем не бяха гордостта и любовта, макар че постоянно си служеше с тези думи; за него те означаваха само възхвала и омраза. Говореше много и за Истината, защото, както казваше, „прониквал под лустрото на цивилизацията“.

Това е вечна, въздесъща, благовидна метафора — за лустрото (или боята, или плиофилма, или нещо друго), под което се крие по-възвишената действителност. То може да прикрива цяла дузина заблуди едновременно. Една от най-опасните е заключението, че цивилизацията, понеже е изкуствена, е неестествена, че тя е антипод на първобитността… Разбира се, лустро няма, процесът е процес на растеж, а първобитността и цивилизацията са степени на едно и също нещо. Ако цивилизацията има антипод, това е войната. От тия двете може да имате или едното, или другото. Не идвете едновременно. Докато слушах отегчителните, ожесточени речи на Тайб, ми се струваше, че той се стремеше със сплашване и убеждение да принуди народа си да промени избора, който бе направил преди началото на своята история, избора между тези антиподи.

Може би времето бе назряло. Колкото и бавен да беше техният материален и технологически напредък, колкото и малко да ценяха „прогреса“ сам по себе си, на края, през последните пет, десет или петнайсет века, те бяха поизпреварили природата. Вече не зависеха напълно от своя жесток климат; лоша реколта не би уморила от глад цяла област, нито зима би изолирала всеки град. Върху тази основа на материална стабилност Оргорейн бе постепенно изградил обединена и все по-действена централизирана държава. Сега Кархида трябваше да се стегне и да стори същото; а това можеше да стане не като се разпалва нейната гордост или засилва търговията й, или се подобряват нейните пътища, ферми, учебни заведения и тъй нататък; нищо подобно; всичко това е цивилизация, лустро, и Тайб го отхвърляше с презрение. Той се стремеше към нещо по-сигурно: сигурния, бърз и траен начин за превръщане на един народ в нация — войната. Идеите му в това отношение не можеха да бъдат много точни, но пък бяха много солидни. Единственият друг начин да мобилизираш хората бързо и всецяло е с някаква нова религия; такава нямаше под ръка; тъй че тази работа ще стане с война.

Пратих на регента писъмце, в което му цитирах въпроса, който бях задал на Гадателите от Отерхорд, и отговора, който бях получил. Тайб не отговори. Тогава отидох в орготейското посолство и поисках разрешение да вляза в Оргорейн.

В канцелариите на Неподвижните от Вселенския съюз на Хейн работят по-малко хора, отколкото в посолството на една малка страна в друга, и всички те си служеха с километрични ленти и записи. Бяха бавни, старателни; липсваха безцеремонната арогантност и внезапното хитруване, характерни за кархидейската бюрокрация. Чаках, докато попълвах формулярите си.

Чакането стана твърде неудобно. Броят на гвардейците и градските полицаи по улиците на Ерхенранг като че ли от ден на ден все повече се умножаваше; те бяха въоръжени и дори си въвеждаха известна униформа. Настроението на града беше мрачно, макар че търговията вървеше добре, благоденствието — всеобщо, а времето — хубаво. Никой не искаше да има много вземане-даване с мене. Моята „хазайка“ вече не показваше на хората стаята ми, а по-скоро се оплакваше, че я безпокоели „личности от двореца“, и се отнасяше към мен повече като към политически подозрителен, отколкото като към почитана атракция. Тайб държа реч за някакъв набег в Синотската долина: „Храбрите кархидейски фермери, истински патриоти“, преминали границата южно от Сасинот, нападнали едно орготейско село, изгорили го, убили деветима селяни и после, влачейки телата им, ги нахвърлили в река Ей, „в такъв гроб — каза регентът, — какъвто ще намерят всички врагове на нашата държава!“ Чух това предаване в столовата на моя остров. Някои изглеждаха навъсени, докато слушаха, други — равнодушни, трети — доволни, но във всички тези изражения имаше един общ елемент — лек тик или лицев спазъм, незабелязвани дотогава, неспокоен поглед.

Същата вечер в стаята ми дойде някакъв човек, първият ми посетител, откакто се бях върнал в Ерхенранг. Той беше слаб, с гладка кожа, стеснително държане и златната верижка на Гадател, един от Безбрачните.

— Аз съм приятел на човек, който се е сприятелил с вас — каза той с резкостта на свенливите, — дойдох да ви помоля за една услуга от негово име.

— Имате пред вид Факс?…

— Не. Естравен.

Благосклонното ми изражение трябва да се е променило. Настъпи кратка пауза, след която непознатият рече:

— Естравен, предателят. Сигурно го помните?

Гняв бе заменил свенливостта и той се канеше да си играе на шифгретор с мен. Ако се хванех на играта, трябваше да каже нещо в смисъл: „Не съм сигурен; разкажете ми нещо за него.“ Ала не исках да се хвана, пък и вече бях свикнал на избухливия кархидейски темперамент. Посрещнах гнева му неодобрително и отвърнах:

— Разбира се, че го помня.

— Но не с приятелски чувства. — Тъмните му, полегати очи бяха искрени и проницателни.

— Хм, по-скоро с благодарност и огорчение. Той ли ви прати при мен?

— Не.

Почаках да ми обясни. Той каза:

— Простете ми. Бях много дързък; приемам последиците от моята дързост.

Спрях високомерния дребен човечец, когато той тръгна към вратата.

— Моля, не зная нито кой сте, нито какво желаете. Не ви отказах, просто не се съгласих. Трябва да ми признаете правото да бъда разумно предпазлив. Естравен бе осъден на изгнание, загдето подкрепяше мисията ми тук…

— Смятате ли, че сте му задължен за това?

— Да, в известен смисъл. Обаче мисията, с която съм натоварен, стои над всякакви лични задължения и вярности.

— В такъв случай — каза непознатият с пламенна увереност — тя е неморална мисия.

Това ме спря. Той говореше като адвокат от Вселенекия съюз и аз нямах какво да му възразя.

— Не съм на такова мнение — отговорих най-после — недостатъците са в посланика, не в посланието. Но моля, кажете ми какво искате от мен.

— Имам известни парични суми, наеми и дългове, които успях да събера от разбитото състояние на моя приятел. Като чух, че се готвите да заминавате за Оргорейн, реших да ви помоля да му занесете парите, ако го намерите. Както знаете, това би било наказуемо престъпление. А и може да се окаже безполезно. Възможно е той да е или в Мишнори, или в някоя от ужасните им ферми, или мъртъв. Нямам начин да разбера. Нямам приятели нито в Оргорейн, нито тук, които бих се осмелил да запитам за това. Смятах, че вие стоите над политиката, свободен сте да идвате и да си отивате. Не съобразих, че и вие си имате, разбира се, своя политика. Извинявам се за глупостта си.

— Добре, ще взема парите да му ги предам. Но ако е умрял или не мога да го намеря, на кого да ги върна?

Той ме изгледа. Лицето му се сгърчи, промени изражението си, той пое дъх с хълцане. Повечето кархидейци лесно се разплакват, тъй като се срамуват от сълзите не повече, отколкото от смеха. Той каза:

— Благодаря ви. Името ми е Форет. Аз съм жител на крепостта Оргни.

— От рода на Естравен ли сте?

— Не. Форет рем ир Осбот. Аз бях негов кемърин.

Когато се запознах с Естравен, той нямаше кемърин, но не можех да събудя у себе си подозрение към тоя човек. Възможно е той да служеше несъзнателно като оръдие в ръцете на някой друг, но беше искрен. И току-що ми бе дал един урок: че на шифгретор трябва да се играе етично и че опитният играч печели. Той ме бе поставил натясно почти само с два хода: имаше парите у себе си и ми ги даде — солидна сума в кралски кархидейски банкноти, нещо, което не би ме инкриминирало и следователно не би ми попречило просто да ги похарча.

— Ако го намерите… — Той се запъна.

— Някакво съобщение ли?

— Не. Само да зная…

— Ако го намеря, ще се опитам да ви пратя вест за него.

— Благодаря ви — каза той и протегна двете си ръце към мен, приятелски жест, който в Кархида не се прави току-тъй. — Желая успех на мисията ви, господин Ай. Зная, той — Естравен — вярваше, че сте дошли тук за добро. Дълбоко вярваше.

Нищо друго не съществуваше на света за тоя човек извън Естравен. Той беше от ония, които са осъдени да обичат веднъж. Повторих:

— Желаете ли да му предам нещо?

— Кажете му, че децата са добре — рече той, после се поколеба и добави тихо: — Нузут, няма значение — и си излезе.

След два дена потеглих от Ерхенранг, сега по северозападния път, пеш. Позволителното ми да вляза в Оргорейн бе дошло много по-скоро, отколкото бях очаквал от чиновниците и служителите в орготейското посолство и отколкото бяха очаквали те; когато отидох да получа документите си, те се отнесоха към мен с нещо като жлъчно уважение, недоволни, че по нечие нареждане протоколът и правилата бяха нарушени заради мен. Тъй като Кархида няма изобщо никакви разпоредби за напускане на страната, тръгнах веднага. През лятото бях научил колко приятно е да се върви пеш през страна като Кархида. Пътищата и странноприемниците са пригодени и за пешеходци, и за моторни коли, а там, където няма странноприемници, може напълно да се разчита на закона за гостоприемството. По силата на тоя закон гражданите от съвладенията и селяните, фермерите или велможата на което и да е владение дават на пътника храна и подслон в течение на три дни, а на практика и за много по-дълго време; и най-хубавото е, че винаги ви посрещат без суетене, на драго сърце, като че ли са ви очаквали.

Бродех през прекрасните полегати земи между реките Сес и Ей, без да бързам, като две сутрини изкарах издръжката си с работа в полята на големите владения, където прибираха урожая, всички работни ръце, сечива и машини бяха впрегнати да пожънат златните нивя, докато не се е развалило времето. През тая седмица на пешеходство всичко беше златно, благодатно; а вечер, преди да заспя, излизах от тъмния чифлик или от осветения от огъня салон на Огнището, където бях подслонен, и се разхождах из сухото стърнище, за да погледам звездите, които пламтяха като далечни градове във ветровития есенен мрак.

Всъщност не ми се напущаше тази страна, която ми се бе сторила, макар и толкова безразлична към Пратеника, но така внимателна към странника. Страхувах се да започна всичко отначало, като се опитам да повторя посланието си на нов език пред нови слушатели и може би пак безуспешно. Скитах повече на север, отколкото на запад, оправдавайки маршрута си с любопитство да видя областта на Синотската долина, място на съперничество между Кархида и Оргорейн. Макар че времето се задържаше ясно, започна да става по-студено и на края свърнах на запад, преди да стигна Сасинот, защото си спомних, че през тоя отсек на границата има ограда и там може да не ме оставят да напусна толкова лесно Кархида. Тук за граница служеше Ей, тясна, но буйна река, подхранвана от ледниците като всички реки на Големия континент. Кривнах няколко мили в южна посока да потърся мост и стигнах един, свързващ две селца, Пасевер от кархидейска страна и Сювенсин в Оргорейн, които се гледаха сънливо през шумната Ей.

Кархидейският пазач на моста ме запита само възнамерявам ли да се върна тая нощ и ми махна с ръка да мина. На орготейската страна повикаха инспектор да провери паспорта и документите ми, с което той се занимава близо цял час, и то кархидейски час. Задържа паспорта, като ми каза да се отбия да го получа на другата сутрин, и вместо него ми даде разрешително за ядене и квартира в Сътрапезническия дом за проходящи в Сювенсин. Прекарах още един час в кабинета на управителя на Дома за проходящи, докато той четеше документите ми и проверяваше редовно ли е разрешителното ми, като се обади по телефона на инспектора в сътрапезническия граничен пост, откъдето току-що бях дошъл.

Не мога да обясня точното значение на тая орготейска дума, която тук превеждам като „сътрапезнически“, „сътрапезничество“. Неин корен е дума, която значи „ям заедно“. С нея се обозначават всички национални и правителствени институции в Оргорейн, от държавата като цяло, през съставляващите я тридесет и три поддържавици или окръзи до под-поддържавиците, общините, колективните ферми, мините, заводите и всичко друго, спадащо към тях. Като прилагателно тя се употребява за всичко гореизброено; във формата „сътрапезници“ с нея се обозначават обикновено тридесет и тримата окръжни ръководители, които съставляват управляващото тяло, изпълнително и законодателно, на голямото Сътрапезничество Оргорейн, но може да означава също гражданите, самият народ. В тази любопитна липса на разлика между общото и специалното приложение на думата, в използуването й както за цялото, така и за частното, за държавата и индивида, в тази неточност именно се крие най-точното й значение.

Документите и присъствието ми бяха най-после одобрени и в четири часа получих първото си ядене от сутрешната закуска насам — вечеря: каша от кадик и студена хлебна ябълка на резенчета. Въпреки своето пълчище от чиновници Сювенсин беше много малко, невзрачно селище, потънало дълбоко в селска неподвижност. Сътрапезническият дом за приходящи беше по-малък от названието си. В трапезарията му имаше една маса, пет стола и нито помен от огнище; храна се носеше от селската гостилница. Другата стая служеше за обща спалня: шест легла, много прах, малко плесен. Тя бе предоставена само на мен. Тъй като всички в Сювенсин, изглеждали бяха легнали веднага след вечеря, и аз сторих същото. Заспах в оная пълна селска тишина, от която ушите ти бучат. Спах един час и се събудих притиснат от кошмар за експлозии, нашествие, убийства и пожарища.

Беше необикновено лош сън, когато бягаш по непозната улица в тъмното с цяла тълпа хора без лица, а зад теб пламват къщи и пищят деца.

На края се озовах в открито поле, застанал сред сухо стърнище до чер плет. През облаците над главата ми се показваха мътночервеният полумесец и няколко звезди. Вятърът беше пронизващо студен. Близо до мен от мрака изникна някакъв голям плевник или хамбар, а в далечината зад него забелязах рояци искри, носени от вятъра.

Бях съвсем бос, само по риза, без панталони, хиб или палто; но имах вързопчето си. В него беше не само резервното ми облекло, но се намериха и рубините ми, парите, документите, книжата и ансибълът, и когато пътувах, то ми служеше за възглавница. Изглежда, не го изпущах дори по време на лошите си сънища. Извадих обувки, брич и подплатения си с кожи зимен хиб и се облякох там, в студената, тъмна селска тишина, докато Сювенсин пушеше на половин миля зад мен. После излязох да търся път и скоро намерих такъв, а на него — и други хора. Те бяха бежанци като мен, но знаеха къде отиват. Последвах ги, тъй като нямах определена посока, освен да се махна по-далеч от Сювенсин, който, както научих, докато вървяхме, бил нападнат откъм Песерер през моста.

Ударили, подпалили и се оттеглили; бой нямало. Но изведнъж в мрака срещу нас лумнаха светлини и като се отдръпнахме край пътя, съзряхме един сухопътен керван от двайсет камиона, който се зададе с пълна скорост от запад към Сювенсин и ни отмина с блясъка на светлините си и съскането на колелата, повторено двайсетократно; после — отново тишина и мрак.

Скоро стигнахме общинския земеделски център, където ни спряха и разпитаха. Направих опит да се прилепя към групата, с която се бях движил по пътя, но не мч провървя, а и на тях нямаше да им провърви, ако не си носеха документи за самоличност. Те и аз като чужденец без паспорт бяхме отстранени от множеството и настанени отделно да пренощуваме в някакъв хамбар, просторна каменна полуизба с една врата, която заключиха отвън, и без нито един прозорец. От време на време вратата се отключваше и един селски полицай, въоръжен с гетенейски звуков „пистолет“, блъсваше вътре някой нов бежанец. Вратата се затваряше, беше абсолютно тъмно: никаква светлинка. Очите, лишени от зрение, виждаха в черния мрак вихрушки от звезди и огнени петна. Въздухът беше студен и натежал от праха и миризмата на зърното. Никой нямаше ръчно светило; имаше хора, които са били измъкнати от леглото като мен; двама от тях ходеха буквално голи и по пътя други им бяха дали одеяла. Те нямаха нищо. Ако случайно имаха нещо, то щеше да бъде документите им. В Оргорейн по-добре да бъдеш гол, отколкото да нямаш документи.

Седяха пръснати в тая празна, огромна, прашна слепота. Понякога двама разговаряха полугласно известно време. Липсваше другарско чувство на общност в затворничеството. Никой не се оплакваше.

Чух някой да шепне от лявата ми страна:

— Видях го на улицата, пред вратата си. Главата му беше откъсната.

— Служат си с ония пушки, дето изстрелват парчета метал. Нападателни пушки.

— Тиена казва, че не били от Пасерер, а от владението Оворд, дошли с камион.

— Но между Оворд и Сювенсин няма разпра…

Те не разбираха; не се оплакваха. Не протестираха, че са затворени в изба от съгражданите си, след като са ги изкарали с изстрели от пламтящите им домове. Не търсеха причините на случилото се с тях. Шепотът в тъмното, безреден и тих, на гъвкавия орготейски език, в сравнение с който кархидейският звучи като камъни, хлопащи в тенекиена кутия, малко по малко замря. Хората спяха. Някъде далеч в тъмното лошава пеленаче, разплакано от ехото на собствения си рев.

Вратата се отвори със скърцане, беше посред бял ден, слънчевата светлина, ярка и страшна, режеше като с нож очите. Измъкнах се, залитайки, иззад останалите и ги последвах машинално, когато чух името си. Не бях го познал; причината бе, че орготейците можеха да произнасят „л“. Някой го подвикваше от време на време, откакто вратата бе отключена.

— Моля, елате насам, господин Ай — каза някаква забързана личност в червено и вече престанах да бъда бежанец. Отделиха ме от безименните, с които бях бягал по тъмен път и чиято липса на самоличност делях цяла нощ в тъмното помещение. Назоваха ме по име, познаха ме, различиха ме; аз съществувах. Почувствувах огромно облекчение. С радост последвах водача си.

Канцеларията на Местния сътрапезнически земеделски център беше в трескаво оживление и тревога, но отделиха време да се погрижат за мен и да ми се извинят за снощните неудобства. „Що ви трябваше да влизате в Сътрапезничеството през Сювенсин! — вайкаше се един дебел инспектор. — Да бяхте поели обичайните пътища!“ Не знаеха нито кой съм, нито защо трябваше да се отнасят по-другояче с мене; неосведомеността им личеше, но нямаше значение. С Генли Ай, Пратеника, трябваше да се държат като с видна личност. А и той наистина беше видна личност. Късно следобед вече пътувах за Мишнори с кола, дадена ми на разположение от Сътрапезническия земеделски център на Източен Хомсвашом, Осми окръг. Имах нов паспорт, безплатен билет за всички Домове за приходящи по пътя си и телеграфическа покана за мишнорийската резиденция на първия сътрапезнически окръжен комисар на входните пътища и пристанища, господин Ут Шусгис.

Радиото на малката кола се включи едновременно с мотора и работи, докато и тя се движеше; така целия следобед, пътувайки през големите зърнопроизводителни равнини на Източен Оргорейн, неоградени (защото няма стадни животни) и пресечени от безброй потоци, слушах радиото. То ми разказваше за времето, за реколтата, за пътните условия; предупреждаваше ме да карам внимателно; предаваше ми различни новини от всичките тридесет и три окръга, производството на различни фабрики, сведения за корабоплаването от различни морски и речни пристанища; изпълни няколко йомешки песни, а после ми заразправя пак за времето. Всичко това беше много сдържано след гръмките фрази, които бях чувал по радиото в Ерхенранг. Никакъв намек за нападението срещу Сювенсин; орготейското правителство очевидно искаше да избегне, а не да предизвика вълнение. С кратък официален бюлетин, повтарян от време на време, просто се съобщаваше, че редът се поддържа и ще бъде поддържан по източната граница. Това ми харесваше; то беше успокоително и непредизвикателно и пропито със спокойната твърдост, която винаги ме бе възхищавала у гетенейците: Редът ще се поддържа… Сега се радвах, че съм извън Кархида, разединена страна, тласкана към насилие от един бременен крал-шизофреник и регент-егоманиак. Радвах се, че се нося спокойно с двайсет и пет мили в час през просторни, нашарени с прави бразди зърнодайни равнини, под еднообразно сиво небе, към столица, чието правителство държеше на Реда.

По пътя често се срещаха стълбове (в противовес на липсата на знаци по кархидейските пътища, където трябва да питаш или да гадаеш за пътя си) с указания да се приготвиш да спреш на контролния пункт на тоя или оня сътрапезнически район или област; в тези вътрешни митници трябва да си покажеш документите за самоличност и да отбележат минаването ти. При всички проверки намираха документите ми в изправност, след минимално забавяне учтиво ми махваха с ръка да продължа и учтиво ме осведомяваха какво е разстоянието до най-близкия Дом за приходящи, ако искам да се нахраня или да преспя. При 25 мили в час се пътува доста от Северните планини до Мишнори, тъй че пренощувах два пъти. Храната в Домовете за приходящи беше еднообразна, но изобилна, квартирата — сносна, липсваше само уединеност. Но дори и това ми бе осигурено до известна степен от необщителността на моите спътници. При никое от тези спирания не завързах нито запознанство, нито истински разговор, макар и да се опитах на няколко пъти. Орготейците не изглеждаха недружелюбни хора, ала никак не са любопитни, а безцветни, сериозни, мрачни. Те ми харесваха. Две години бях виждал крещящи цветове, жлъч и страсти в Кархида. Промяната беше добре дошла.

Движейки се по източния бряг на голямата река Кундерер, на третата сутрин от пътуването си през Оргорейн пристигнах в Мишнори, най-големия град на тоя свят.

При слабата слънчева светлина между есенните проливни дъждове този град имаше странен вид — само голи каменни стени с по няколко тесни прозореца, поставени много нависоко, широки улици, в които тълпите приличаха на джуджета, улични лампи, кацнали на смешни високи стълбове, полегати покриви като молещи се ръце, едноскатни покриви, издадени от къщите стени на осемнайсет стъпки над земята като големи безполезни книжни лавици — безреден град, комично уродлив под слънчевата светлина. Той не беше строен за слънчева светлина. Бе строен за зима. Зиме, с тия улици, пълни с десет стъпки плътен, набит сняг, с накичени с ледени висулки стръмни покриви, шейни, наредени под едноскатните покриви, тесни прозорци-процепи, процеждащи жълтеникава светлина през шибащата суграшица, ще видите удобството на този град, неговата стегнатост, неговата красота.

Мишнори беше по-чист, по-просторен, по-светъл от Ерхенранг, по-открит и по-внушителен. В него преобладаваха големите сгради от жълтеникавобял камък, прости, величествени блокове, строени все по един образец, приютяващи учрежденията и службите на сътрапезническото правителство, а също и главните храмове на йомешкия култ, който е обявен за официален в Сътрапезничеството. Нямаше безредие и хаос, чувство, че непрекъснато си в сянката на нещо високо и мрачно, като в Ерхенранг; всичко беше просто, чудесно планирано и спретнато. Усещах като че съм дошъл от някаква тъмна епоха и се разкайвах, че бях загубил две години в Кархида. Сега ми се струваше, че се намирам в страна, готова да влезе във Вселенската епоха.

Обикалях известно време града, после върнах колата на съответното Областно бюро и продължих пеш към резиденцията на първия сътрапезнически окръжен комисар на входните пътища и пристанища. Не знаех дали поканата е молба или учтива заповед. Нузут. Аз бях дошъл в Оргорейн да говоря за Вселенския съюз, тъй че ми беше все едно откъде ще започна — тук или другаде.

Представите ми за орготейското хладнокръвие и самообладание бяха развалени от комисаря Шусгис, който пристъпи към мен с усмивка и гръмки възклицания, грабна и двете ми ръце с жеста, с който кархидейците си служат само в моменти на силно лично вълнение, задруса ръцете ми, като че искаше да запали искра в мотора ми, и изрева приветствие към Посланика на Вселенския съюз на известните светове в Гетен.

Това ме изненада, защото нито един от дванайсетте или четиринайсетте инспектори, които бяха проверявали книжата ми, с нищо не бе показал, че знае името ми или понятията Пратеник и Вселенски съюз — всички те бяха поне смътно известни на кархидейците, с които се бях срещал. Заключих, че Кархида не е позволила на орготейските радиостанции да използват радиопредавания, отнасящи се до мен, а се е старала да ме крие като държавна тайна.

— Не посланик, господин Шусгис. Само пратеник.

— Тогава бъдещ посланик. Да, кълна се в Меш — Шусгис, набит, сияещ човек, ме огледа от горе до долу и пак се засмя. — Вие не сте такъв, какъвто очаквах, господин Ай! Ни най-малко. Висок като улична лампа, разправяха, тънък като шина на шейна, черен като сажди и с полегати очи — надявах се да видя леден великан, чудовище! Ала нищо подобно. Само дето сте по-тъмнокож от повечето от нас.

— С пръстен цвят — казах аз.

— И сте били в Сювенсин през нощта на нападението? Кълна се в гърдите на Меш! В какъв свят живеем! Можели са да ви убият, когато сте минавали по моста над Ей, и то след като сте бъхтали толкова път, за да стигнете дотук. Бре! Бре! Но ето ви вече тук. И сума хора искат да ви видят, да ви чуят и да ви кажат най-после „добре дошъл“ в Оргорейн.

Той ме настани веднага, без много-много приказки, в един апартамент на къщата си. Висш чиновник и богат човек, той живееше в разкош, който нямаше равен на себе си в Кархида, дори сред велможите на големите Владения. Къщата на Шусгис беше цял остров, приютяващ повече от сто служители, домашни слуги, чиновници, технически съветници и тъй нататък, но никакви близки, никакви роднини. Системата на разширени фамилни кланове, на Огнища и Владения, макар и все още смътно различима в сътрапезническия строй, беше „национализирана“ в Оргорейн преди няколкостотин години. Никое дете над едногодишна възраст не живее с родителя или с родителите си; всички отрасват в сътрапезническите Огнища. Няма звания според произхода. Личните завещания са невалидни; когато човек умре, състоянието му остава на държавата. Всички започват равноправни. Но явно не продължават така. Шусгис беше богат и разточителен в богатствата си. В стаите ми имаше разкошества, които не знаех досега, че съществуват на Зима — например душ. Имаше електрически радиатор, както и добре заредено огнище. Шусгис се смееше:

— Казаха ми, отоплявай добре Пратеника, той е от горещ свят, свят-пещ и не може да издържа на нашия студ. Сложи кожуси на леглото му и радиатори в стаята му, топли му водата за миене и дръж прозорците му затворени! Ще ви задоволява ли това? Ще ви бъде ли удобно? Моля, кажете ми какво друго бихте желали да имате тук?

Удобно ли! Та никой в Кархида никога, при никакви обстоятелства, не би ме питал удобно ли ми е.

— Господин Шусгис — отвърнах с вълнение, — аз се чувствувам напълно като у дома си.

Той не остана доволен, докато не осигури оше едно одеяло от кожа на пестри за леглото ми и повечко дърва за огнището ми.

Шусгис беше закоравял, ловък, благодушен политик, чиито добри дела служеха на интереса му, а интересът му беше самият той. Той спада към общочовешкия тип. Срещал съм го и на Земята, и на Хейн, и на Олул. И се надявам да го срещна в ада.

— Вие сте добре осведомен за моята външност и вкусове, господин Шусгис. Поласкан съм; мислех, че мълвата за мен не е стигнала до вас.

— Не е — каза той, разбирайки ме отлично, — там, в Ерхенранг, с удоволствие биха ви държали заровен в снежна пряспа, нали? Но са ви пуснали, пуснали са ви; и чак тогава разбрахме тук, че не сте просто още един луд кархидеец, а нещо реално.

— Като че ли не мога да ви разбера.

— Вижте какво, Аргавен и пасмината му се страхуват от вас, господин Ай — страхуват се от вас и се радват, че са видели гърба ви. Боят се, че ако ви малтретират или ви заставят да мълчите, може да ги сполети възмездие. Нападение от космоса, а! Затова не са посмели да ви закачат. И са се опитали да ви накарат да мълчите. Защото се боят от вас и от това, което носите на Гетен!

Той преувеличаваше; всъщност цензурата не бе забранявала да се споменава за мен в кархидейските информационни бюлетини, поне докато Естравен беше на власт. Но вече имах впечатлението, че по някаква причина и в Оргорейн не бяха много осведомени за мен, и Шусгис потвърди това мое подозрение.

— Значи, вие не се боите от това, което нося на Гетен?

— Не, не се боим!

— А мен понякога ме е страх.

Той предпочете да се изсмее добродушно на това. Аз не смекчавах думите си. Не съм търговски пътник, та да продавам на абосите Прогрес. Ние трябва да се срещнем като равни, с известно взаимно разбирателство и прямота, дори преди мисията ми да започне.

— Господин Ай, много хора чакат да се срещнат с вас, и важни личности, и неважни, и някои от тях са именно такива, с каквито бихте искали да разговаряте тук, хора, от които зависят много неща. Помолих за честта да ви приема, защото имам голяма къща и съм добре известен като неутрален; не от Партията на господството или на свободната търговия, а като най-обикновен комисар, който си гледа работата и не би ви изложил на клюки в чия къща сте отседнали. — Той се засмя. — Но това значи, че ще похапвате здравата, ако нямате нищо против.

— На ваше разположение съм, господин Шусгис.

— Тогава довечера ще имаме малка вечеря с Ванак Слоз.

— Сътрапезник от Кувера, трети окръг, нали?

Разбира се, преди да дойда, аз бях проучил това-онова.

Шусгис държеше много да благоволя да узная нещо за неговата страна. Обноските тук несъмнено се различаваха от обноските в Кархида; тъй че старанието му щеше или да подрони неговия шифгретор, или да накърни моя; не бях уверен кое от двете, но щеше да причини или едното, или другото — практически всичко.

Имах нужда от подходящи дрехи за вечеря, защото при нападението срещу Сювенсин бях загубил хубавия си ерхенрангски костюм, тъй че същия следобед отидох с държавно такси в центъра на града и си купих орготейско облекло. Хибър и ризата бяха почти като кархидейските, но вместо летен панталон тук носеха цяла година високи до бедрата гамаши, широки като чували и тромави; цветовете бяха крещящо сини или червени, а платът, кройката и направата — малко нескопосани. Беше стандартна работа. Облеклото показваше какво липсва на този внушителен, масивен град: елегантност. Елегантността е твърде ниска цена за културата и аз с радост я платих. Върнах се в къщата на Шусгис и с удоволствие застанах под горещия душ, който пръскаше едновременно от всички страни, като щипеща мъгла. Спомних си за студените ламаринени вани на Източна Кархида, в които бях тракал зъби и треперал миналото лято, облепения с лед леген в моята ерхенрангска стая. Елегантност ли беше това? Да живеят удобствата! Облякох крещящата си червена премяна и шофьорът ни закара на вечерята с частната кола на Шусгис. В Оргорейн има повече слуги, по-развито обслужване, отколкото в Кархида. Това е така, защото всички орготейци са държавни служители; държавата трябва да намери работа на всички граждани и намира. Такова е поне общоприетото обяснение, макар че като повечето икономически обяснения в известни отношения то, струва ми се, пропуска главното.

В ярко осветената, висока бяла приемна на сътрапезника Слоз имаше двайсет-трийсет гости, трима от тях — сътрапезници и всички явно първенци от един или друг вид. Това не беше просто група орготейци, любопитни да видят „чуждоземеца“. Аз не представлявах вече куриоз, какъвто бях цяла година в Кархида, нито чудак, нито загадка. Сега бях, струва ми се, ключ.

Каква врата трябваше да отключа? Някои от тях имаха представа, тези държавници и чиновници, които ме посрещнаха възторжено, ала аз нямах.

А и на вечерята нямаше да разбера. Из цяла Зима, дори в замръзналия варварски Перунтер, се смята за ужасно неприлично да говориш за работа по време на ядене. Тъй като вечерята бе сервирана веднага, отложих въпросите си и съсредоточих вниманието си върху лепкавата рибена чорба, своя домакин и останалите гости. Слоз беше слаб, младичък човек, с необикновено светли, блестящи очи и глух, силен глас; той изглеждаше идеалист, всеотдайна душа. Държането му ми хареса, но се чудех на какъв идеал служи. От лявата ми страна седеше друг сътрапезник, пълнолик човек на име Обсъл. Той беше груб, общителен и дотегливо любопитен. На третата глътка супа ме запита дали действително, дявол да го вземе, съм роден в някакъв друг свят — как изглеждало там — всички казвали, че било по-топло от Гетен — колко топло?

— Ами на същата тая географска ширина на Земя никога не вали сняг.

— Никога не вали сняг. Никога не вали сняг, а? — Той се засмя с искрена наслада, както дете се смее на хубава лъжа, с което насърчава по-нататъшни измислици.

— Нашите субарктични области са по-скоро като вашата обитаема зона; ние сме по-отдалечени от последната си ледена епоха, но не съвсем, разбирате ли. По същество Земя и Гетен много си приличат. Всички населени светове си приличат. Хора могат да живеят само в тесен диапазон от среди; Гетен се намира на едната крайност…

— Значи има светове, по-горещи от вашия?

— Повечето са по-топли. Някои са горещи. Где например. Това е предимно пясъчна и каменна пустиня. Отначало там е било топло, но преди петдесет-шестдесет години една разсипническа цивилизация нарушила природното му равновесие, фактически изгорила горите като подпалки. Там все още живеят хора, но ако разбирам правилно Писанието — това напомня йомешкото поверие къде отиват крадците след смъртта си.

Това изтръгна усмивка от Обсъл, спокойна, одобрителна усмивка, която ме накара изведнъж да променя мнението си за този човек.

— Някои субкултисти твърдят, че тези Промеждутъчни същества на задгробния живот в действителност, физически се намирали на други светове, на други планети от реалния свят. Срещали ли сте това схващане, господин Ай?

— Не; описвали са ме различно, но никой досега не ме е обяснявал като дух. — Докато говорех, случайно погледнах надясно и когато произнесох „дух“, изведнъж видях такъв. Мрачен, в тъмно облекло, неподвижен и призрачен, той седеше до мен, привидение на пиршеството. Вниманието на Обсъл бе погълнато от другия му съсед и повечето слушаха Слоз на челното място на масата. Аз казах тихо:

— Не очаквах да ви видя тук, велможе Естравен.

— Неочакваното именно прави живота възможен — отвърна той.

— Възложено ми е да ви предам съобщение.

Той ме изгледа изпитателно.

— То е под формата на пари — част от вашите собствени — Форет рем ир Осбот ги праща. Те са у мен, в дома на господин Шусгис. Ще се постарая да стигнат до вас.

— Много мило от ваша страна, господин Ай.

Той беше мълчалив, унил, отслабнал — изгнаник, преживяващ с хитрост в чужда страна. Явно нямаше желание да разговаря, а и аз предпочитах да не говоря с него. Все пак от време на време през тая продължителна, тягостна, бъбрива вечеря, макар цялото ми внимание да беше насочено към ония загадъчни и влиятелни орготейци, които искаха да се сприятелят с мен или да ме използуват, усещах остро неговото присъствие, мълчанието му, тъмното му извърнато лице. И ми мина през ума, при все че отхвърлих тази мисъл като неоснователна, че не бях дошъл в Мишнори да ям печена черна риба със сътрапезниците по своя воля; нито пък те ме бяха докарали тук. Естравен ме бе докарал.