Урсула Ле Гуин
Лявата ръка на мрака (18)

18. ПО ЛЕДА

Понякога, когато заспивам на тъмно, тихо място, за миг ми се привижда свидното минало. Стената на палатката се приближава до лицето ми, невидима, но доловима със слух, наклонена плоскост от тихи звуци — шумоленето на навявания сняг. Нищо не може да се забележи. Светлинното лъчение на печката „Чейб“ е изключено и тя съществува само като горещо кълбо, топло сърце. Леката навлажненост и притесняваща прилепналост на спалния чувал; звуците на снега; едва доловимото дишане на спящия Естравен; тъмнина. Нищо друго. Ние сме вътре, двамата, в подслон, в покой, в средата на всичко. Навън, както винаги, е гъстият мрак, студът, пустиня на смъртта.

В такива щастливи мигове, когато заспивам, зная извън всякакво съмнение коя е истинската среда на моя живот, това време, което е минало и загубено и все пак вечно, трайният миг, огнището на топлината.

Не искам да кажа, че се чувствувах щастлив през тези седмици, когато влачехме шейна през ледено поле посред зима. Аз бях гладен, преуморен и често неспокоен, и с течение на времето всичко това все повече се изостряше. Безспорно не бях щастлив. Щастието е свързано с разума, и само разумът може да го спечели. Това, което получавах, не може да се спечели, да се задържи и често дори да се забележи в момента; имам пред вид радостта.

Винаги се събуждам пръв, обикновено преди да се съмне. Обмяната на веществата ми е малко над гетенейската норма, както и височината и теглото ми; Естравен се е съобразил с тия различия при изчисляването на хранителните дажби с голяма прецизност, която може да се охарактеризира като домакинска или научна, и още отначало ми се падаха по две унции храна дневно повече от него. Възраженията ми, че това е несправедливо, спираха пред очевидната справедливост на тази неравна подялба. Независимо от разпределението паят ми беше малък. Аз бях гладен, постоянно гладен, всеки ден все по-гладен. Събуждах се, понеже бях гладен.

Ако беше още тъмно, включвах осветлението на печката „Чейб“ и слагах тенджерка с лед, внесен предната вечер, сега разтопен, да възври на печката. В това време Естравен беше зает с обичайната си ожесточена и мълчалива борба със съня, сякаш се бореше с ангел. Когато надвиеше, той се изправяше седнал, вторачваше помътен поглед в мен, разтърсваше глава и се събуждаше. Докато се облечехме, обуехме ботушите си и сгънехме чувалите си, закуската биваше готова: канче кипящ горещ орш и бучка гичи-мичи, уголемена от горещата вода до нещо като тестена кифличка. Ние дъвчехме бавно, тържествено, събирайки всички паднали трохи. Докато ядехме, печката изстиваше. Прибирахме я с тенджерката и канчетата, навличахме палтата с качулки и ръкавиците с един пръст и изпълзявахме на открито. Въздухът навън беше винаги невероятно студен. Всяка сутрин наново се убеждавах в това. Ако вече си бил навън по нужда, второто излизане ти се струва още по-мъчително.

Понякога валеше сняг; понякога продължителната светлина на сутринта обливаше с чудно златисто и синьо необятното ледено пространство; ала в повечето случаи то беше пепеляво.

Нощем внасяхме термометъра в палатката при нас, а когато го изнасяхме навън, интересно беше да гледаме как стрелката се наклонява надясно (гетенейските циферблати се четат обратно на часовниковата стрелка) кажи-речи толкова бързо, че не можеш да я проследиш, като отбелязва спадане с двайсет, петдесет, осемдесет градуса, докато най-после спре някъде между нула и –60 градуса.

Единият от нас разглобяваше палатката и я сгъваше, докато другият натоварваше печката, чувалите и другите неща на шейната; палатката се овързваше цялата с ремъци и ние бяхме вече готови да сложим ските и да се впрегнем. За ремъците и другите ни такъми беше използуван малко метал, ала хамутите ни имаха катарами от алуминиева сплав, толкова тънки, че не можеха да се закопчаят с ръкавици само с един пръст, и пареха при тоя студ, като че бяха нажежени. Аз трябваше да пазя пръстите си, когато температурата беше под минус двайсет, особено ако духаше вятър, защото изумително бързо можех да измръзна. Краката ми никога не страдаха — а това е много важно при пътуване зиме, когато едночасово излагане на студ може на края да те направи инвалид за една седмица или за цял живот. Естравен трябваше да налучква мярката ми, и ботушите за сняг, които ми взе, бяха големки, но разликата се запълваше с допълнителни чорапи. Слагахме ските си, впрягахме се колкото можехме по-бързо, клатехме, разкъртвахме и друсахме шейната, за да я освободим, ако шините й бяха замръзнали, и тръгвахме.

Сутрин след обилен снеговалеж се налагаше понякога, преди да можем да потеглим, да губим известно време за изравяне на палатката и шейната. Новият сняг лесно се ринеше, макар и да образуваше големи, внушителни преспи около нас, които бяха в края на краищата единствената пречка в разстояние на стотици мили, единственото нещо, което стърчеше над леда.

Движехме се на изток по компас. Обичайната посока на вятъра беше от север към юг, откъм ледника. Ден след ден той духаше от лявата ни страна. Качулката не бе достатъчна срещу тоя вятър, тъй че аз носех маска на лицето, за да предпазвам носа и лявата си буза. Дори така един ден лявото ми око замръзна и се затвори, и помислих, че никога вече не ще мога да си служа с него; дори когато Естравен го размрази с дъха и езика си и то се отвори, известно време не можех да виждам с него, тъй че вероятно не бяха замръзнали само клепките. На слънце и двамата носехме гетенейските предпазители за очите — филтри с пролуки за гледане — и никой от нас не страдаше от снежна слепота. Условията не бяха твърде благоприятни за нас. Ледът, както каза Естравен, има склонност да задържа над централната си област зона на високо налягане, където хиляди квадратни мили бяло пространство отразяват слънчевата светлина. Ние обаче не бяхме в тази централна зона, а в най-добрия случай в края й, между нея и зоната на силни, отклонени, валежни бури, които тя постоянно праща да измъчват земите под ледниците. Вятърът от север носеше ясно, слънчево време, ала от североизток или северозапад — сняг, или вдигаше сухия навалял сняг на ослепителни, щипещи облаци, като пясъчни или прашни бури, или пък, отслабвайки почти до пълно утихване, се влачеше лъкатушно по земята и правеше небето бяло, въздуха бял, не се виждаше нито слънце, нито сянка; а самият сняг, ледът изчезваха под нозете ни.

Около пладне спирахме и ако вятърът беше силен, отсичахме няколко блока лед и ги изправяхме като предпазна стена. Стопляхме вода да накиснем някоя и друга бучка гичи-мичи и изпивахме горещата вода, понякога с парче захар, стопено в нея; впрягахме се отново и продължавахме нататък.

Докато вървяхме или похапвахме набързо, рядко разговаряхме, защото устните ни бяха възпалени, а когато устата е отворена, въздухът прониква вътре и зъбите, гърлото и дробовете болят; трябваше да държим устата си затворена и да дишаме през носа, поне когато въздухът беше четиридесет-петдесет градуса под точката на замръзването. Когато спадаше по-ниско от това, целият дихателен процес се усложняваше още повече от бързото замръзване на издишвания въздух; ако не внимаваш, ноздрите ти може да се запушат и тогава, за да не се задушиш, ще пълниш дробовете си все едно с бръсначи.

При известни условия дъхът ни, замръзвайки мигновено, леко пращеше, подобно на далечни фишеци, и се посипваше рояк кристали: всеки дъх — снежна вихрушка.

Теглехме, докато се изморявахме или докато започваше да се стъмнява, спирахме, опъвахме палатката, връзвахме шейната за колче, ако имаше опасност от силен вятър, и се разполагахме вътре да пренощуваме. В обикновен ден теглехме по единайсет-дванайсет часа и изминавахме между дванайсет и осемнайсет мили.

Наглед това не е много голяма скорост, но тогава условията бяха сравнително неблагоприятни. Снежната кора рядко биваше удобна едновременно за ските и за шините на шейната. Когато беше тънка и нова, шейната вървеше по-скоро през нея, отколкото по нея; когато беше отчасти втвърдена, шейната запираше, но ние на ските — не, което значеше, че постоянно ни дърпаше рязко назад; а когато снегът беше твърд, често се натрупваше на дълги лъкатушни вълни, саструги, които на места се издигаха до четири стъпки. Трябваше да влачим шейната над всеки остър като нож или образуващ причудлив корниз гребен, после да я плъзгаме надолу и пак нагоре по следващия; защото те като че ли никога не вървяха успоредно на пътя ни. Аз си бях представял леденото плато Гобрин като равна повърхност, подобна на замръзнало езеро, ала на стотици мили то приличаше по-скоро на внезапно замръзнало, развълнувано от буря море.

Работата, свързана с настаняването на лагер, осигуряването на всичко, отърсването на целия полепнал сняг от горните ни дрехи и тъй нататък, беше тежка. Понякога ни се струваше безполезна. Беше толкова късно, толкова студено, бяхме толкова уморени, че много по-лесно щеше да бъде да легнем в спалния чувал от подветрената страна на шейната и да не си правим труд с палатката. Спомням си колко остро чувствувах това някои вечери и колко силно ме дразнеше методичната, тиранична настойчивост на моя спътник да вършим всичко, и то да го вършим точно и старателно. В такива моменти го мразех, с омраза, извираща направо от смъртта, която се таеше в душата ми. Мразех строгите му, сложни, упорити изисквания към мен, отправяни в името на живота.

Когато свършехме всичко, можехме да влезем в палатката и почти веднага чувствувахме топлината на печката „Чейб“ като обгръщаща ни защитна среда. Нещо чудесно ни заобикаляше: топлина. Смъртта и студът бяха другаде, навън.

Омразата също оставаше навън. Ние ядяхме и пиехме. След яденето разговаряхме. Когато студът станеше нетърпим, дори отличната изолация на палатката не можеше да ни предпази от него и ние лежахме в чувалите си колкото е възможно по-близо до печката. По вътрешната повърхност на палатката се събираше лек пух от скреж. Да отворим вентила, значеше да пуснем студения въздух, който мигновено се втечняваше, изпълвайки палатката с мъглива вихрушка от ситен сняг. Когато имаше виелица, тя навяваше иглици леден въздух през вентилите, колкото и добра защита да осигуряваха те, и неуловими снежни прашинки замъгляваха въздуха. В такива нощи бурята вдигаше невероятен шум и не можехме да разговаряме гласно, ако не крещяхме с приближени глави. В други нощи беше тихо, такава тишина, каквато можеш да си представиш, че е съществувала, преди да са започнали да се образуват звездите или след като всичко е загинало.

Един час подир вечеря Естравен намаляваше печката, ако това беше възможно, и изключваше осветлението. При това той прошепваше кратка, но очарователна заклинателна молитва, единствените обредни слова, които бях научил от ханддарейците: „Слава на мрака и на недовършеното Сътворение“ — казваше той и се възцаряваше мрак. На сутринта — всичко отново.

Така минаха петдесет дни.

Естравен поддържаше дневника си, макар че през седмиците, прекарани на Леда, рядко написваше нещо повече от бележка за времето и разстоянието, което сме изминали тоя ден. Тук-там сред тия бележки се споменаваше за собствените му мисли или за някой от разговорите ни, но нито дума за по-задълбочения разговор между нас, който ни отнемаше почивката между ядене и сън много вечери през първия месец на Леда, докато все още имахме достатъчно сили да говорим, и някои дни, които бурята ни принуждаваше да прекарваме затворени в палатката. Казах му, че не ми е забранено, но не се е предполагало, че ще си служа с извънсловесна реч на несъюзническа планета, и го помолих да не споделя със сънародниците си какво е научил, поне докато обсъдя с колегите си на кораба това, което съм направил. Той се съгласи и удържа на думата си. Никога не каза и не написа нещо във връзка с нашите безмълвни разговори.

Мисловната реч беше единственото нещо, което можех да дам на Естравен от цялата наша цивилизация, от нашата чужда действителност, от която той толкова живо се интересуваше. Аз можех да говоря и да описвам безкрайно; но това беше всичко, което бях в състояние да дам. Всъщност то е може би единственото важно нещо, което сме способни да дадем на Зима. Но не бих казал, че нарушавах Закона за културното ембарго от благодарност. Аз не му се отплащах за дълга си към него. Такива дългове остават неизплатени. Естравен и аз просто бяхме стигнали дотам, че деляхме всичко, което имахме и което заслужаваше да се дели.

Веднъж, когато привършихме вечерята си — специално угощение, подсладена със захар каша от кадик, по случай рекордния ни пробег от двайсет мили, — аз казах на другаря си:

— Миналата пролет, оная нощ в Червената ъглова сграда, ти пожела да ти разправя по-подробно за извънсловесния език.

— Да, пожелах.

— Искаш ли да опитаме дали мога да те науча да го говориш?

Той се засмя:

— Ще ти се да ме хванеш в лъжа.

— Ако си ме лъгал, то е било отдавна и в друга страна. Естравен беше честен човек, но рядко прям. Това го забавляваше и той отвърна:

— В друга страна може да те излъжа за други неща. Но мислех, че ти е забранено да учиш на вашата мисловна реч… туземците, докато не се присъединим към Вселенския съюз.

— Не е забранено. Просто не е правено досега. Но аз ще го направя, ако пожелаеш. И ако мога. Аз не съм Учител.

— Има ли специални учители за това изкуство?

— Да. Но не на Алтера, където често се среща естествена чувствителност и — разправят — майки говорят мислено на неродените си деца. Не зная какво отговарят децата. Но повечето от нас трябва да учат мисловната реч като чужд език. Или по-право като че ни е роден език, но научаван с голямо закъснение.

Мисля, че той разбираше защо му предлагах да го уча на това умение, и много искаше да го усвои. Започнахме. Припомних си, доколкото можех как ме бяха учили на дванайсетгодишна възраст. Казах му да прочисти мозъка си така, че в него да остане само мрак. Той стори това несъмнено по-бързо и по-основно, отколкото го бях правил аз дотогава; в края на краищата нали беше последовател на Ханддара. После му говорих мислено колкото можех по-ясно. Безрезултатно. Опитахме пак. Тъй като в случая човек не би могъл да говори, докато не му заговорят, докато телепатичната способност не се изостри с едно ясно приемане, трябваше първо аз да се свържа с него. Половин час се мъчих, докато мозъкът ме заболя. Естравен изглеждаше отчаян. „Мислех, че ще бъде лесно с мен“ — призна той. И двамата бяхме изморени и отложихме опита за през нощта.

И следващите ни усилия не излязоха по-успешни. Опитах се да предавам на Естравен, докато спеше, припомняйки си какво ми бе казал моят Учител за възможността да се разменят „сънни послания“ между хора в претелепатично състояние, но не подействува.

— Може би на моя вид му липсва тази способност — каза той. — Често се говори и загатва, че тя съществува, но не зная доказани случаи на телепатия между нас.

— Така е било и с моя народ в течение на хиляди години. Имало е неколцина естествено Чувствителни, които не разбирали дарбата си, а и нямало нито кой да приема от тях, нито кой да им предава. Всички останали са били латентни. Както знаеш, аз ти казах, че извън случая с Чувствителните по рождение тази способност, макар и с физиологична основа, е психологическа, продукт на култура, страничен резултат от работата на интелекта. Малки деца, ненормални хора и членове на неразвити или упадащи общества не могат да си служат с мисловна реч. Интелектът трябва да се намира преди всичко на известно равнище на сложност. Не можеш да образуваш аминокиселини от водородни атоми; първо трябва да стане значително усложняване: също е положението и тук. Абстрактно мислене, различно социално взаимодействие, сложни културни преобразования, естетичен и етичен усет, всичко това трябва да стигне определено равнище, преди да могат да установяват връзки — преди тази способност да може изобщо да бъде докосната.

— Изглежда ние, гетенейците, не сме стигнали това равнище.

— Далеч сте го надминали. Но тук е нужен и късмет. Както при образуването на аминокиселините… Или да потърсим аналогии в културната сфера — само аналогии, но те осветляват — в научния метод например, в използването на конкретни, експериментални технически похвати в науката. Във Вселенския съюз има народи с висока култура, сложно общество, философски учения, изкуства, етика, висок стил и големи постижения във всички тия области; и въпреки това те не са се научили дори да претеглят един камък правилно. Разбира се, биха могли да се научат. Само че за половин милион години още не са се научили… Съществуват народи, които съвсем нямат висша математика, нищо друго освен най-простата приложна аритметика. Всеки един от тях е способен да разбира висшата математика, но нито един не я разбира и никога не я е разбирал. Всъщност моят собствен народ, земляните, до преди около три хиляди години не са знаели да си служат с нулата. — Тук Естравен премига. — Що се отнася до Гетен, любопитно ми е дали няма да се окаже, че и ние, другите, притежаваме способността на Гадатели — дали и това не е част от еволюцията на интелекта, — ако ни научите как да го вършим.

— Смяташ ли го за полезно постижение?

— Точното предричане ли? О, разбира се!…

— Може би на края ще трябва да се убедите, че е полезно, за да почнете да го практикувате.

— Вашата Ханддара ме възхищава, Харт, но сегиз-тогиз се питам дали тя не е просто парадокс, прераснал в начин на живот…

Опитахме отново да разговаряме мислено. Никога дотогава не бях предавал толкова пъти на човек, абсолютно неспособен да приема. Преживяването беше неприятно. Започнах да се чувствувам като атеист, който се моли. Изведнъж Естравен се прозина и каза: „Глух съм, глух като камък. По-добре да спим.“ Съгласих се. Той угаси осветлението, шепнейки си кратката възхвала на мрака; напъхахме се в чувалите си и след минута-две той потъна в сън, както плувец потъва в тъм на вода. Аз усещах съня му като свой собствен: ясната връзка беше налице, и отново му заговорих в просъница на име: „Терем!“

Естравен се изправи като свещ и гласът му екна над мен в тъмнината:

— Арек! Ти ли си?

— Не, Генли Ай. Аз ти говоря.

Той затаи дъх. Мълчание. После заопипва печката, включи осветлението, вторачи в мен тъмните си очи, изпълнени със страх.

— Сънувах — рече, — мислех, че съм си в къщи…

— Чул си ме да ти говоря мислено.

— Ти ме повика… Ала беше брат ми. Неговия глас чух. Той е умрял. Ти ме нарече… ти ме нарече Терем? Аз… Това е по-страшно, отколкото си мислех. — И поклати глава като човек, който иска да прогони кошмар, а после закри лицето си с ръце.

— Харт, много се извинявам…

— Не, наричай ме с името ми. Щом можеш да говориш в черепа ми с гласа на мъртвец, можеш да ме назоваваш по име! Би ли ме нарекъл той „Харт“? О, виждам защо няма лъжа в тая мисловна реч. Тя е нещо страшно… Добре. Добре, говори ми пак.

— Почакай.

— Не. Продължавай.

Чувствувайки върху себе си напрегнатия му, уплашен поглед, аз му заговорих мислено:

— Терем, приятелю мой, няма нищо между нас, от което да се страхуваш.

Естравен продължаваше да ме гледа вторачено, затова помислих, че не е разбрал; но ме разбираше.

— Ах, има — каза той.

След малко, овладявайки се, произнесе спокойно:

— Ти говори на моя език.

— Разбира се, щом не знаеш моя.

— Доколкото си спомням, ти каза, че ще има думи… Аз пък си го представях като… взаимно разбиране…

— Емпатията, тоест съпреживяването, е нещо друго, макар и да прилича донякъде на това. Благодарение на него се свързахме тая вечер. Но при истинската мисловна реч се активизират центровете на говора в мозъка, както и…

— Не, не, не. После ми разкажи за това. Защо говориш с гласа на брат ми? — Гласът му беше напрегнат.

— Не мога да ти отговоря на това. Не зная. Разкажи ми за него.

— Нузут… Моят роден брат, Арек Харт рем ир Естравен, беше с една година по-голям от мен. Щеше да бъде велможа на Естър. Ние… Аз напуснах родния си дом, знаеш, заради него. Той умря преди четиринайсет години.

Известно време и двамата мълчахме. Не можех да зная, нито да запитам какво се крие зад думите му: твърде много му бе струвало да каже дори малкото, което бе казал.

Най-после рекох:

— Говори ми, Терем. Наричай ме по име.

Знаех, че може: връзката съществуваше, или, както казват специалистите, фазите бяха съзвучни и, разбира се, той още нямаше представа как да вдигне сам преградата. Ако аз бях Слушател, можех да чуя мислите му.

— Не — отвърна той. — Никога. Не още…

Но никакъв потрес, страх, ужас не бе в състояние да възпре задълго тоя ненаситен, експанзивен дух. След като изключи отново осветлението, изведнъж го чух с вътрешния си слух да изрича със запъване: „Генри…“ Дори когато говореше мислено, пак не можеше да произнесе правилно „л“.

Аз се отзовах веднага. В тъмното Естравен издаде неясен звук на уплаха, в който имаше лек оттенък на задоволство. „Достатъчно, достатъчно“ — каза той високо. След малко най-после заспахме.

Все не му беше лесно. Не че му липсваше дарбата или не можеше да развие умението, а се смущаваше дълбоко и не можеше да приеме всичко това. Той бързо се научи да издига преградите, но, струва ми се, чувствуваше, че не може да разчита на тях. Сигурно с всички нас е било така, когато първите учители се върнали преди векове от света Роканон да ни научат на „Последното изкуство“. Навярно гетенеецът като напълно завършено създание смята телепатичната реч като нарушение на завършеността, пробив в неговата цялостност, който трудно може да понесе. Сигурно това беше в самия характер на Естравен, в който прямотата и сдържаността бяха еднакво силни: всяка дума, която изречеше, извираше от едно по-дълбоко мълчание. Той чуваше гласа ми като на мъртвец, като гласа на брат си. Не знаех какво друго освен обичта и смъртта стоеше между него и тоя брат, ала знаех, че винаги когато му говорех мислено, нещо у него се отдръпваше, сякаш докосвах рана. Тъй че душевната близост, която се установи между нас, представляваше наистина спойка, но неясна студена, която по-скоро показваше дълбочината на мрака отколкото да пропуска повече светлина (както бях очаквал).

И ден след ден ние пълзяхме на изток през ледената равнина. Средата на пътуването ни по време, според нашия план тридесет и петият ден, Одорни Анер, ни завари далеч от половината от разстоянието. Според брояча на шейната ни наистина бяхме пропътували около четиристотин мили, но вероятно само три четвърти от тях представляваха реално придвижване напред и можехме да пресметнем твърде приблизително колко още ни оставаше да вървим. Бяхме прахосали дни, изминали мили, изконсумирали дажби в продължителната си борба да стигнем Ледовете. Естравен не се безпокоеше като мен от стотиците мили, които още ни предстояха. „Шейната е по-лека — казваше той. — Към края ще олекне още повече; а и ако се наложи, може да намалим дажбите си. Знаеш, че ядем обилно.“

Мислех, че иронизира, но грешах.

На четиридесетия ден и следващите два ни задържа снежна виелица. През тия дълги часове, когато лежахме като пияни в палатката, Естравен почти непрекъснато спеше и не хапваше нищо, при все че в определеното за ядене време пиеше орш или подсладена със захар вода. Той настояваше да ям, макар и само половин дажба.

— Ти не си свикнал да гладуваш — казваше той. Почувствувах се оскърбен.

— А колко си свикнал ти — велможа на Владение, министър-председател?…

— Генри, ние се подлагаме на лишения, докато свикнем. Мен са ме учили да гладувам като дете у дома в Естър, а също и ханддарейците в крепостта Ротерер. Вярно, в Ерхенран загубих навик, но в Мишнори започнах да наваксвам загубеното… Моля те, слушай ме, приятелю; аз зная какво върша.

Той си вършеше своето, а аз — моето.

Продължихме още четири дни при много лют студ, температурата никога не се качваше над –25 градуса, а после ни връхлетя нова снежна виелица, която зашиба лицата ни от изток с бурен вятър. За две минути още първите силни пориви на вятъра навяха такъв сняг, че не можех да виждам Естравен на шест крачки от мен. Обърнах се гърбом към него, към шейната и към полепващия ослепителен, задушаващ сняг, за да си поема дъх, а когато след минута се извърнах обратно, той беше изчезнал. Шейната също бе изчезнала. Нямаше нищо. Направих няколко крачки към мястото, където се бяха намирали, и заопипвах наоколо. Виках, ала не можех да чуя собствения си глас. Бях глух и сам в свят, изпълнен изцяло с малки жилещи сиви резки. Изпаднах в паника и тръгнах слепешком напред, надавайки мислено неистов крясък: „Терем!“

Коленичил точно под ръката ми, той се обади:

— Хайде, помогни ми да нагласим палатката.

Послушах го и след това не обелих дума за минутната ми паника. Беше излишно.

Тази виелица продължи два дена; бяхме загубили пет дена, а и още щяхме да загубим. Нимер и Анер са месеци на големите бури.

— Май едва ще ни стигне до края, а? — казах една вечер, когато отмервах дажбата ни от гичи-мичи и я слагах да се накисне в гореща вода.

Естравен ме погледна. Дълбоките сенки под скулите на плътното му, широко лице показваха, че е отслабнал, очите му бяха хлътнали, устата — силно разранена и напукана. Бог знае как изглеждах аз, щом той изглеждаше така. Той се усмихна.

— Ако имаме късмет, ще успеем, а без късмет — няма. Така бе казал още отначало. При всичките ми тревоги, при чувството, че поемам последен отчаян риск и тъй нататък, аз не бях достатъчно трезв, за да му повярвам. Дори сега си мислех: „Не ще и дума, след толкова положени усилия…“

Но Ледовете не знаеха колко усилия сме положили. Пък и защо ли им е да знаят? Нали хармонията се спазва.

— А как върви твоят късмет, Терем? — запитах най-после. Сега той не се усмихна. И не отговори. Само каза след малко:

— Мисля си за всички ония, там долу. — Там долу за нас значеше югът, светът отвъд леденото плато, плодородна земя, хора, пътища, градове — всичко онова, което вече ни беше трудно да си представим като действително съществуващо. — Знаеш, че в деня, когато напуснах Мишнори, пратих вест на краля за теб. Съобщих му какво ми каза Шусгис — че ще те експедират в Пулефенската ферма. На времето не ми беше ясно каква цел преследвам, просто действувах импулсивно. Но мисля, че вече не е така. Възможно е да се случи горе-долу следното: Кралят ще съзре възможност да печели шифгретор. Тайб ще се мъчи да го разубеди, но на Аргавен сигурно вече му е подотегнало от Тайб и може да не се вслуша в съвета му. Ще вземе да разпитва: „Къде е Пратеникът, гостът на Кархида?“ Мишнори ще лъже: „Много жалко, ала умрял тая есен от хормова треска.“ „Но как се случи така, та нашето посолство не ни е уведомило, че той е в Пулефенската ферма?“ „Не е там, проверете сами.“ „Не, не, разбира се, вярваме на думата на сътрапезниците на Оргорейн…“ Ала няколко седмици след този диалог Пратеникът се появява в Северна Кархида, след като е избягал от Пулефенската ферма. Изумление в Мишнори, възмущение в Ерхенранг. Позор за сътрапезниците, хванати в лъжа. Ти, Генри, ще бъдеш за крал Аргавен съкровище, отдавна загубен брат по огнище. Но само за известно време. Трябва веднага, при първа възможност, да повикаш твоя Звезден кораб. Докарай хората си в Кархида и изпълни мисията си незабавно, докато Аргавен не е успял да съзре в теб евентуален враг, докато Тайб или някой друг съветник не го е уплашил още веднъж, използувайки лудостта му. Ако се спазари с теб, ще удържи на думата си. Да я наруши, значи да подрони собствения си шифгретор. Харджейските крале държат на обещанията си. Но трябва да действуваш бързо и да докараш бързо кораба.

— Така и ще постъпя, ако има поне най-малък признак, че ще ме посрещнат добре.

— Не, прощавай, че ти давам съвети, но не чакай посрещане. Предполагам, че наистина ще те посрещнат добре. Също и кораба. От половин година Кархида търпи жестоки унижения. Ти ще дадеш на Аргавен възможност да промени коренно положението. Мисля, че той ще се възползува от тази възможност.

— Много добре. Но ти в това време…

— Аз съм Естравен Предателя. Нямам нищо общо с теб.

— Първоначално.

— Първоначално — съгласи се той.

— Ще можеш ли да се скриеш, ако има опасност още отначало?

— О, да, разбира се.

Храната ни беше готова и се нахвърлихме върху нея. Яденето представляваше толкова важна и всепоглъщаща работа, че докато се хранехме, никога не говорехме; забраната бе сега в пълната си, може би първоначалната си форма: нито дума не се изричаше, докато не изчезнеше и последната трошица. Когато изчезна, Естравен заговори:

— Е, надявам се, че си ме разбрал добре. Ти… прощавай…

— Загдето ми даваш прями съвети ли? — запитах аз, защото най-после бях разбрал някои неща. — Не ще и дума, прощавам ти, Терем. Как може да се съмняваш? Знаеш, че нямам шифгретор, на който да държа.

Това му се видя смешно, но той остана замислен.

— Защо — каза най-после, — защо дойде сам… защо са те пратили сам? Все пак всичко ще зависи от идването на тоя кораб. Защо затрудняват така и теб, и нас?

— Такъв е обичаят във Вселенския съюз и има причини за това. Макар че, откровено казано, започвам да се питам дали някога съм разбирал тия причини. Мисля, че заради вас дойдох сам, толкова очебийно сам, толкова уязвим, че сам по себе си не бих могъл да представлявам заплаха, да променя равновесието: не нашествие, а обикновен куриер. Но има и нещо друго. Сам аз не бих могъл да променя вашия свят. Ала той може да ме промени. Сам аз трябва и да слушам, и да говоря. Сам. Отношенията, които на края установя, ако успея въобще да установя, не са безлични и само политически: те са индивидуални, лични, но и повече, и по-малко политически. Не Ние и Те; не Аз и То; не Аз и Ти. Не политически, не прагматични, а мистични. В известен смисъл Вселенският съюз не е политическа, а мистична общност. Той смята началото за извънредно важно. Началото и средствата. Неговата догма е точно обратна на догмата, че целта оправдава средствата. Ето защо той се движи по сложни пътища, бавни, криволичещи, рисковани; по-скоро като еволюцията, която в известни отношения му служи за образец… Тъй че във ваш интерес ли ме пратиха сам? Или в мой? Не зная. Да, това усложни нещата. Но със същото право бих могъл да ви запитам, защо не сте сметнали за целесъобразно да изнамерите летящи машини? Един малък откраднат самолет би спестил на теб и на мен сума трудности!

— Би ли хрумнало изобщо на разумен човек да лети? — забеляза Естравен строго. Отговорът беше правилен за свят, където няма нито едно крилато същество, а и самите ангели на йомешкия култ не летят, а само се носят без крила към земята като лек падащ сняг, като носените от вятъра семена на тоя свят без цветя.

Към средата на Нимер, след много ветрове и люти студове, навлязохме за много дни в период на тихо време. Ако и да имаше буря, тя беше далеч на юг от нас, там долу, а ние отсам виелицата имахме само облачно време почти без вятър. Отначало облачността беше тънка, тъй че въздухът смътно сияеше дори при равномерната, скрита слънчева светлина, която се отразяваше и от облаците, и от снега, отгоре и отдолу. Една нощ облачността се посгъсти. Всякаква светлина изчезна и не остана нищо. Когато излязохме от палатката, не стъпвахме на нищо. Шейната и палатката си бяха на местата, Естравен стоеше до мен, ала нито той, нито аз хвърляхме сянка. Навред около нас имаше мъжделива светлина. Когато Естравен вървеше по скърцащия сняг, никаква сянка не показваше отпечатъка от стъпките му. Не оставяхме никаква следа. Шейна, палатка, той, аз; абсолютно нищо друго. Нито слънце, нито небе, нито хоризонт, нито свят. Белезникавосивкава пустота, сред която ние като че висяхме. Илюзията беше толкова пълна, че аз с мъка пазех равновесие. Вътрешните ми уши бяха свикнали да получават потвърждение от очите ми в какво положение се намирам; ала сега не получаваха; все едно че бях сляп. Докато товарехме, всичко вървеше добре, но тегленето, когато фактически нямаше нищо пред нас, нищо, което да гледаме, нищо, на което да се спре окото, отначало беше неприятно, а после уморително. Бяхме със ски, на добра фирнова повърхност, без саструги, и твърда — в това нямаше съмнение — до пет-шест хиляди стъпки. Би трябвало да се движим бързо. Ала все повече забавяхме ход, търсехме пътя си слепешком през тази равнина без никаква издатинка и ни струваше голямо усилие на волята да ускоряваме крачка до нормална бързина. Всяко леко изменение на терена идеше като изненада — както при изкачване на стълба неочакваното стъпало или очакваното, но липсващо стъпало — защото не можехме да го видим пред нас; липсваше сянка, която да го покаже. Карахме ските като слепи с отворени очи. Ден след ден беше все така и започнахме да скъсяваме маршрутите си, защото към средата на следобеда и двамата се запотявахме силно и треперехме от напрежение и умора. Взех да копнея за сняг, за фъртуна, за какво ли не; ала всяка сутрин излизахме от палатката в пустотата, в бялото време, както го наричаше Естравен — Несянката.

Един ден около пладне, на Одорни Нимер, шейсет и първия ден от пътуването, това безцветно, сляпо нищо около нас започна да тече и да се гърчи. Помислих, че очите ми ме лъжат, както често бе ставало, и почти не обръщах внимание на мъгливата, безсмислена бъркотия във въздуха, докато не съзрях изведнъж над главата си едно малко, бледо, помъртвяло слънце. А когато свалих очи от слънцето и погледнах право пред себе си, видях огромна черна маса, която излезе от пустотата и запълзя тромаво към нас. Черни пипала се извиваха нагоре, опипваха наоколо. Аз се заковах моментално на място, при което завъртях Естравен на ските му, защото и двамата бяхме впрегнати отпред и теглехме.

— Какво е това?

Той се взря в тъмните чудовищни очертания, скрити в мъглата, и най-после каза:

— Зъберите… Трябва да са Ешерхотските зъбери.

И затегли отново. Бяхме на мили от тези предмети, които ми се бяха сторили толкова наблизо, че почти можех да ги докосна с ръка. Когато бялото време се превърна в гъста, ниска мъгла, а после, преди залез, се избистри, ги забелязахме ясно: нунатаки, огромни набраздени и напукани каменни конуси, стърчащи от леда, подаващи се колкото видимата чест на айсберг над морето: студени, удавени планини, мъртви от памтивека.

Те показваха, че се намираме някъде на север от най-късия си маршрут, ако можехме да вярваме на лошо начертаната карта, единствената, с която разполагахме. На другия ден за пръв път свърнахме малко на югоизток.