Джанел Тейлър
Среща с непознат (8)

Осма глава

Потеглиха по шосето, водещо на изток от Вашингтон, следвайки маршрута, който Бо беше начертал за пътуването си. Вместо да се насочи на юг по магистрала №95, преминаваща през най-населените градове на Източното крайбрежие, той избра шосета, водещи към Вирджиния, по които движението не беше толкова натоварено.

В късния следобед вече се движеха по шосе №13 — единственият първокласен път, навлизайки в район, прочут с плодородната си земя. От двете страни на шосето се виждаха ферми, плитки заливи, самотни къщи в стил, характерен за миналия век, от време на време в далечината се мяркаха сградите на малки градчета.

Бо и Джордан само от време на време разменяха по някоя дума. Чувстваха се неловко, сякаш Спенсър, който пътуваше на задната седалка, можеше да се досети какво се е случило помежду им вчера. Момченцето беше прекалено възбудено и през цялото време не мигна. Джордан му каза само, че заминават на пътешествие. Пет минути след неочакваното появяване на Бо, вече бяха оставили багажа си на задната седалка на джипа и се готвеха да потеглят.

Джордан се поуспокои едва когато излязоха от очертанията на града и се увери, че никой не ги следи. Въпреки това седеше като на тръни и час по час поглеждаше в огледалцето за обратно виждане, за да провери какви коли се движат след тях.

Още не можеше да се съвземе от ужаса, който бе изпитала при мисълта, че тази сутрин, когато писъците на Спенсър я събудиха, някой се е опитал да го отвлече. Още по-обезпокоителна беше информацията на възрастната госпожа Вилрой, защото според описанието й непознатият, който я беше подложил на разпит, бе „пиратът“, всяващ ужас в момченцето. До вчера смяташе, че загадъчният „лош човек“ с превръзка на окото съществува само в кошмарите на Спенсър, от които той се събужда с писък, ала сега вярваше, че сутринта наистина е бил заплашен от отвличане.

Предположението й, че непознатият някак си е научил къде се укрива детето и с взлом е влязъл в къщата с намерението да го отвлече, докато е замаяно от съня, извади от равновесие Бо. Джордан мислеше, че Спенсър се е събудил, разбрал е какво го заплашва и е закрещял. Вероятно когато е чул стъпките й на горния етаж, похитителят се е отказал от намерението си и е изчезнал в мрака.

— А може би моят малък приятел отново е сънувал кошмар — изтъкна Бо, опитвайки да я успокои.

— Дори да е така… макар че не ми се вярва, не можем да си затваряме очите пред факта, че Спенсър изпитва необясним ужас от пиратите, а непознатият, който е разпитвал за мен, е имал превръзка на окото. Това не е случайно съвпадение. Съществува някаква връзка.

Той беше склонен да се съгласи, макар да му се струваше невероятно някой да е открил, че е приютила Спенсър. Само че не знаеше онова, което Джордан криеше, защото се чувстваше гузна заради непредпазливостта си — че посред нощ се е обадила на брата на Фийби. Тя си даваше сметка, че не трябва да го крие от него, но се страхуваше да го признае.

Вече беше сигурна, че някой наистина е подслушвал телефона на Кърт и че разговорът й с него е издал местонахождението на Спенсър. Призляваше й при мисълта, че е изложила на опасност живота на момченцето.

Благодарение на Бо се бяха изплъзнали от похитителя. Спенсър беше в безопасност… поне засега.

— Кога горе-долу ще пристигнем? — обърна се към Бо, след като отминаха поредната крайпътна табела, указваща приближаването им към тунела Чисапик Бей Бридж.

— Във вилата ли? Поне след няколко часа. — Той премина в лявото платно, за да задмине камион, натоварен с бали сено. — Искаш ли, след като преминем тунела, да пренощуваме в някой хотел?

— Не! — отсече тя.

— Сигурна ли си? Няма да е зле да си…

— Не, предпочитам да продължим — прекъсна го Джордан.

Съществуваха безброй причини да не иска да прекъснат пътуването.

Първо, вилата, която Бо беше ангажирал, се намираше на уединено място. Беше й обяснил, че е близо до градчето Корола, на границата с пустеещите земи на острова, където на воля тичали диви мустанги — информация, при която Спенсър заподскача от радост.

Казваше си, че ще се почувства в безопасност едва когато стигнат до вилата, която според Бо беше триетажна, следователно имаше достатъчно място и за тримата.

Изведнъж й хрумна, че може би той има нужда от почивка.

— Ако си се уморил, мога да те заместя зад волана — предложи.

— Не е необходимо. Само че не знам дали Спенсър ще издържи. Реших, че за него ще е по-добре, ако пренощуваме в някой мотел…

— Сигурна съм, че и той ще издържи — побърза да го прекъсне Джордан. Знаеше, че постъпва егоистично, но нямаше избор.

Знаеше, че ако прекъснат пътуването, самата тя няма да издържи.

Ще се чувства прекалено уязвима сама със Спенсър в хотелската стая, ала още по-неловко ще й бъде, ако тримата спят в една стая.

Разбира се, в присъствието на Спенсър няма опасност да се повтори случилото се предишната вечер. Само че тя беше твърдо решена за всеки случай да избягва каквито и да било опасни ситуации.

И без това ще бъде подложена на голямо изпитание, след като за неопределено време ще й се наложи да бъде под един покрив с Бо.

Знаеше, че е невъзможно вечно да се укриват. Всъщност преди той ненадейно да се появи, възнамеряваше да се обади в полицията.

След като не успя да се свърже с него по клетъчния телефон, си каза, че животът на Спенсър наистина е в опасност и че не е в състояние сама да осигури безопасността му.

Само че в този момент Бо най-неочаквано се озова пред вратата й, приемайки ролята на спасител. Тя си даваше сметка, че най-важното в момента е да изведат Спенсър от града. След като стигнат до вилата, ще решат какво да предприемат.

— Искаш ли да сменя диска? Не ти ли омръзнаха „Ролинг Стоунс“? — Гласът на Бо прекъсна размишленията й.

— Не… — промърмори тя.

— Сигурна ли си? Слушахме го два пъти.

— Така ли? — Дори не беше забелязала. — Защо не включиш радиото?

— А, не. По време на дълги пътувания се слушат само компактдискове — заяви той. Изглеждаше в прекрасно настроение, сякаш наистина отиваха на почивка. Наведе се, натисна бутона за изваждане и й подаде диска. — Избери нещо друго, Джордан.

Тя не беше в настроение за музика. Предпочиташе тишината, за да се отдаде на невеселите си мисли. Затова с неохота се приведе към поставката за дискове, вградена между седалките.

Неволно забеляза, че Бо си пада по разнообразието в жанровете. Имаше дискове на „Линард Скинард“ и на Патси Клайн, някои съдържаха компилации на най-големите хитове през осемдесетте. Избра един с изпълнения на Елтън Джон и го зареди в устройството.

— Хей, приятел, погледни навън. — За секунда Бо се обърна към момченцето на задната седалка. — Ето го мостът, за който ти разказвах.

Джордан също се загледа в металните стълбове, които проблясваха под лъчите на залязващото слънце.

Кой знае защо си казваше, че преминаването на моста, дълъг около трийсет и два километра, е най-важният етап от пътуването им. Това бе поредната преграда между Спенсър, Джорджтаун и „пирата“.

„Престани да се самозаблуждаваш! — упрекна се мислено, вслушвайки се в гласа на Елтън Джон, който изпълняваше «Твоята песен». — Всеки може да прекоси моста!“.

Всъщност преминаването му символизираше намаляването на опасността. Всеки изминат километър, всеки прекосен мост означаваха, че тя може да си отдъхне.

— Бас държа, че никога не си пътувал над океана — подхвърли Бо.

— Не съм — някак вяло промълви Спенсър.

Джордан се обърна да го погледне. Малкият се взираше през стъклото, втренчен в небето, изпъстрено с розови ивици, и проблясващия океан.

Вероятно усети, че тя го наблюдава, защото прошепна, без да се обърне към нея:

— Мостът ще хареса на мама. Тя много обича да пътува. Само че татко все не иска.

Джордан с усилие потисна риданието, което напираше в гърлото й.

— А тя как ще ни намери толкова далеч от къщата ти, Джордан? — продължи малкият и най-сетне се обърна към нея.

Сърцето й се сви. Не искаше да гледа печалното му изражение, подсказващо колко страда за майка си и за дома си, страхуваше се Спенсър да не забележи тъгата й, която тя все по-трудно прикриваше.

Насили се да се усмихне и с престорено оживление възкликна:

— Погледи ей там! Има един делфин!

Малкият залепи нос на стъклото. След малко разочаровано промърмори:

— Къде е? Не го виждам.

— Сигурно ми се е сторило — промълви тя.

Преглътна с усилие и погледна Бо. Той се взираше в предното стъкло и изглеждаше съсредоточен в шофирането по тесния път, спускащ се стръмно надолу. От двете страни нямаше банкети, двупосочното платно водеше към самия мост, простиращ се докъдето погледът стига.

Джордан се запита за какво ли мисли той.

След случилото се снощи не очакваше отново да го види. Във всеки случай не и толкова скоро. Епизодът в леглото й бе останал на заден план заради усилията им да спасят Спенсър, но не можеха да се преструват, че не се е случил.

Тя знаеше, че след като живеят под един покрив, рано или късно отново ще станат жертва на страстта. Само че този път тя ще бъде подготвена и ще устои на изкушението. Снощи… я беше заварил неподготвена. Никога повече няма да го допусне. Затова дори по време на пътуването ще се старае да избягва „опасните“ ситуации.

— Да му се не види, какво… — промърмори Бо и намръщено впери поглед в огледалцето за обратно виждане.

Джордан надникна в страничното огледало и видя как стремително ги наближава някаква черна спортна кола, която сякаш се беше появила изневиделица.

Сърцето й лудо затуптя. Обърна се и се загледа през облегалката на седалката.

Лъчите на залязващото слънце се отразяваха от предното стъкло, лицето на шофьора не се виждаше.

— Бо? — прошепна, обърна се и видя, че той напрегнато се взира в огледалцето.

— Не се безпокой — отвърна й и натисна педала за газта, но пред тях имаше микробус. В лявото платно пъплеше някакъв камион. Отдясно бяха само предпазното перило и разпенените океанска вълни.

Сега черната спортна кола се движеше на сантиметри от джипа. Джордан си казваше, че не бива да изпада в паника, но разумът й сякаш беше парализиран от страх.

Ако Бо внезапно удари спирачки, преследващата ги кола ще ги удари отзад. А може би това цели шофьорът. Може би се опитва да ги изблъска от шосето и… в океана.

Бо тихо изруга, като видя табелата с надпис, предупреждаващ, че наближават първия тунел и движението се пренасочва само в едното платно.

Камионът започна да набира скорост.

Джордан продължаваше да се взира в колата, която ги преследваше, и тревожно се питаше дали пиратът не ги е проследил.

— Какво ти е, Джордан? — попита Спенсър, стреснат от изражението й.

Тя се насили да се усмихне окуражаващо:

— Нищо, слънчице.

— Тогава какво гледаш?

— Ами… моста — изпелтечи тя и гласът й пресекна за миг. — Проверявам какво разстояние сме изминали.

Малчуганът извърна глава, за да погледне през задното стъкло, обаче високата облегалка му пречеше. Понечи да освободи предпазния колан, но Джордан възкликна:

— Недей! Не го разкопчавай, миличък!

— Защо? Само искам да видя…

— Не! — повтори тя. — Опасно е.

— Слушай какво ти казва Джордан! — извика Бо. Напрегнато се взираше в шосето и така стискаше волана, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

Приближаваха черната паст на тунела. Лявото платно бързо се стесняваше. Камионът ги изпревари, сетне водачът рязко зави вдясно и се вмъкна между микробуса и джипа. Бо рязко удари спирачки и изруга. Шосето се спускаше стръмно надолу към входа на тунела, преминаващ под океана. В този момент черната кола, която ги преследваше, се понесе по вече изчезващото ляво платно.

Шофьорът на приближаващата се кола, пътуваща в обратната посока, натисна клаксона и удари спирачки.

Джордан изпищя. Бо цветисто изпсува.

— Защо говориш лоши думи? — провикна се Спенсър, надничайки от задната седалка.

Докато спортната кола профучаваше край джипа, Джордан видя, че в нея пътуват две млади момичета. Безразсъдни хлапачки, които търсят силни усещания.

Блондинката, която шофираше, показа среден пръст на Бо, после рязко зави вдясно и след като едва не закачи предната броня на джипа, се настани между него и камиона.

— Започвам да разбирам защо понякога по пътищата се стига да саморазправи — промърмори Бо, удари спирачки и превключи на задна скорост. — Ако вие двамата не бяхте с мен… — Поклати глава и добави: — Бяхме на косъм.

На косъм.

Джордан само кимна, отпусна глава на облегалката и затвори очи — толкова се беше изплашила, че се страхуваше да проговори, да не би гласът й да я издаде.

* * *

Вилата беше още по-красива, отколкото на снимката й каталога, и прекалено голяма за тримата. Бо я беше наел, защото високият наем не го притесняваше, пък и Лиса настояваше помещенията да бъдат просторни, да има плувен басейн и баня с всички удобства, както и прекрасен изглед към океана.

Сградата беше построена на мястото, където асфалтираното шосе отстъпваше място на пясъчните дюни, и до нея можеше да се стигне само с джип. Бо веднага забеляза, че е доста отдалечена от другите къщи и вили, издигащи се близо до брега, което означаваше, че ще бъдат в безопасност от любопитните погледи на съседите.

Остави в джипа Джордан и спящия Спенсър, слезе, отключи вратата и разгледа вилата.

На първия етаж имаше зала за билярд и бар, спалня с двойно легло и баня.

На втория се помещаваха други две спални, всяка оборудвана с баня, от които се излизаше на просторни тераси и веранди.

Най-горният етаж беше превърнат в апартамент с голяма дневна, трапезария и модерна кухня с барплот вместо маса. Тук имаше още две тераси и веранда.

Мокетът, фаянсовите плочки и стените бяха в кремаво и бяло. Мебелите бяха тапицирани в ярки цветове, които подчертаваха рамкираните картини на стените.

„На Джордан ще й хареса — помисли си Бо. — Също и на Спенсър, когато утре се събуди и види през прозореца безкрайната водна повърхност, набраздявана от гребените на вълните.“

Излезе на верандата на третия етаж, която гледаше към дюните. Нощта беше безлунна, звездите още не бяха пронизали небето с призрачната си светлина и океанът не се виждаше, ала във въздуха се долавяше миризмата на сол, някъде наблизо се чуваше шумът на прибоя.

Бо с пълни гърди вдъхна соления въздух — изпитваше облекчение, че най-сетне е тук и че Спенсър и Джордан са с него. Радваше се, че промени решението си и се върна да ги вземе — интуицията му подсказваше, че е постъпил правилно.

Върна се във вилата, надникна във всяка стая, като включваше осветлението и настройваше климатичната инсталация. В коридора на втория етаж намери големи чанти със спално бельо и хавлиени кърпи, оставени от служителите на агенцията за отдаване под наем. Приготви за Спенсър леглото в една от стаите на втория етаж и остави вратата отворена, за да не събуди момченцето, когато го пренесе от джипа.

Докато слизаше по стълбището, се запита коя спалня ще избере Джордан. Вероятно ще предпочете да бъде близо до Спенсър. Което означаваше, че той ще има на разположение двойното легло в апартамента на третия етаж. Само че на него му се искаше да не бъде толкова далеч от детето и жената, които бе решил да закриля.

Но тя няма ли да си помисли, че й се натрапва? Ще й се иска ли нощем да ги разделя само една стена?

Самият той знаеше какво иска — Джордан да бъде в леглото му.

В съзнанието му нахлуха спомени за снощните им страстни ласки; бяха толкова натрапчиви, че не избледняха дори когато излезе навън и я видя до колата. Облягаше се на отворената врата я се взираше в Спенсър, който непробудно спеше на задната седалка. Все едно беше лъвица, която бди над малкото си.

Като чу стъпките му, тя се обърна. Светлината, струяща от прозорците на вилата, озари лицето й. Изглеждаше изтощена, но и — поне в момента — спокойна.

— Е, как тя се стори вилата? — промълви.

— Прекрасна е. Подготвих леглото на Спенсър, затова се забавих. Ще го занеса в стаята му. Дано не се събуди.

Джордан кимна.

Като отвори задната врата на джипа и взе в прегръдките си спящото дете, Бо неволно си спомни предишната нощ… и безчет подобни нощи. Само дето тогава колата, детето и жената бяха други. Тогава животът му беше друг.

— Взе ли го? — прошепна Джордан, сетне затвори вратата на джипа.

Той кимна и закрачи към вилата, чувствайки се все още подвластен на спомените.

През почивните дни с Джинет винаги пътуваха — с кола, с частния му самолет или с една от яхтите му. В неделя вечер винаги отлагаха връщането към ежедневието, към реалността, като спираха да похапнат в някой ресторант, после пътуваха до къщата си, възхищавайки се на звездното небе, а Тайлър спеше на задната седалка.

Бо взимаше на ръце сина си и внимателно го слагаше да си легне. После с Джинет на пръсти прекосяваха коридора, затваряха се в спалнята си, любеха се и заспиваха прегърнати.

Колко прекрасни бяха тези неделни нощи! Въпреки че понякога екскурзиите и пътешествията бяха изморителни, Бо се чувстваше отпочинал. Джинет винаги заспиваше първа, той лежеше в мрака, притискаше я до себе си, вслушваше се в равномерното й дишане… и си казваше, че светът е прекрасен.

Даваше си сметка, че е късметлия. За разлика от мнозина, които не разбират какво притежават, докато не го изгубят, той осъзнаваше щастието си. Трепереше над съпругата и сина си, дори от време на време се питаше какъв щеше да бъде животът му без тях. Ала и през ум не му минаваше, че жестоката съдба скоро ще му даде отговор на този въпрос.

Сега вече знаеше.

Дори след като тях двамата вече ги нямаше, той продължи да живее. Но само защото нямаше алтернатива.

Обаче от онзи трагичен ден насетне вече не живееше, а водеше безрадостно и безнадеждно съществуване. Безкрайни дни и още по-безкрайни нощи, изпълнени с горчиви спомени, лишени от любов.

Знаеше, че така ще бъде до края на земните му дни. Някога имаше всичко и в един миг го загуби. Сега не притежаваше нищо.

И нямаше какво да губи.

* * *

На сутринта Джордан се събуди от слънцето, което надничаше през прозореца, и от настойчивото звънене на телефона.

За миг си помисли, че се намира в дома си.

Сетне действителността я връхлетя.

Спенсър.

Бо.

Пиратът.

Бягството от Джорджтаун.

Вилата на острова.

Усмивката, разцъфнала на устните й, помръкна; тя седна в леглото и потърка очи, за да прогони съня. Огледа се и неволно се възхити на мебелите от бяло дърво, на пъстрата завивка, на големите прозорци — щорите не бяха спуснати докрай и отвън проникваха ярките лъчи на слънцето.

Куфарът, в който набързо беше нахвърляла най-необходимото, стоеше на пода до скрина. Снощи беше прекалено уморена да разопакова багажа си. Извади само пижамата си и четката за зъби и се строполи в леглото.

Изправи се и се протегна, като се питаше колко е часът. На нощното шкафче нямаше будилник, което изобщо не беше изненадващо. В края на краищата това беше вила — хората идват тук да избягат от ежедневието, включително от будилниците.

А някои — да избягат от тайнствени и опасни преследвачи.

Отново я налегна бремето на тревогите от случилото се предишния ден. Каза си, че не бива да мисли за това, че всичко някак си ще се оправи.

Прекоси стаята и се приближи до трите врати в нишата срещу леглото. Отвори ги една след друга и видя, че водят към грамадния дрешник, банята и коридора.

Надникна навън и видя, че вратата на стаята на Спенсър, която се намираше срещу нейната, още е затворена.

Чу гласа на Бо, който долиташе от горния етаж.

„С кого ли говори?“ — запита се тревожно. Изведнъж си спомни, че я събуди звъненето на телефона. Вероятно Бо бе станал отдавна и беше съобщил на някого номера, на който могат да го търсят.

Тръгна към банята, но изведнъж й хрумна нещо, което я накара да свъси вежди. Надяваше се той да не си е позволил на своя глава да уведоми полицията за Спенсър. Бяха се уговорили, че ще обсъдят кога и как да се свържат с властите, едва когато се озоват в безопасност във вилата. Само че тя още не беше готова да се изправи пред този проблем. Трябваше й време да събере мислите си, да се подготви психически за онова, което предстоеше.

Набързо взе душ, обу бял панталон, отрязан до коленете, облече тъмносиня тениска, извади дрехите от куфара и за няколко минути ги прибра в чекмеджетата на скрина. Вчера не й беше до избор на тоалети, пък и трябваше да приготви багажа на Спенсър.

Все пак беше взела достатъчно тениски, къси панталони и бельо, за да се преоблича през няколкодневния престой във вилата. В последния момент послуша съвета на Бо и пъхна в куфара бански костюм. Изобщо не й беше до морски бани, ала знаеше, че щом Спенсър види колко близо е океанът, ще настоява да отидат на плаж.

Излезе в коридора и се ослуша.

Сега в къщата цареше тишина, вратата на стаята на Спенсър още беше затворена. Джордан предпазливо я открехна, за да се увери, че детето спи спокойно в голямото легло.

„За щастие снощи не е сънувал пирати“ — помисли си, докато се изкачваше по стълбището към горния етаж, откъдето се разнасяше примамливата миризма на прясно сварено кафе.

Завари Бо да седи до барплота. Отпиваше от чашата с димяща течност и преглеждаше купчината документи пред него. Носеше сини шорти и светлосива тениска. Когато Джордан се приближи до него, долови аромата на одеколона му — миришеше на лимон и на чисто.

— Кафе ли пиеш? — попита го и надникна в чашата му. — Откъде го взе?

— Първата ми работа тази сутрин беше да отскоча до Корола за провизии — обясни Бо, посочвайки кафе машината върху плота.

— Май преди това си се обадил на някого — промърмори тя, взирайки се в ръчния му часовник. Не виждаше стрелките, ала марката й беше позната — този часовник струваше цяло състояние. Едва сега си спомни как Андрея Макдъф упорито й натякваше, че Бо произхожда от много заможна южняшка фамилия. Запита се наистина ли е толкова богат и защо милионер като него отдавна не е впримчен от момиче от неговата среда или дори от някоя „златотърсачка“.

— На крак съм от пет и половина — обясни той. — Но още снощи се обадих на моя съдружник и продиктувах на гласовата му поща телефонния номер на вилата. Тази сутрин той веднага ми позвъни.

— Да, чух.

— В службата е възникнал проблем — продължи Бо. — С един от нашите клиенти, който е свикнал всички да му играят по свирката.

— И аз често се сблъсквам с подобни хора. — Тя взе чаша и си наля кафе. — Знаеш ли, откакто Спенсър влезе в живота ми, зарязах фирмата. Имам доверие на моя съдружник и знам, че ще се справи и сам, но съм сигурна, че изобщо не му е лесно.

— Значи работата не ти липсва, така ли?

Джордан се позамисли, сетне отговори:

— Напротив. Само че беше крайно време да си взема отпуска. Не съм си го позволила, откакто стъпихме на краката си. Моят съдружник казва, че съм работохоличка.

— Какво съвпадение — моят твърди същото. Но аз обичам работата си.

Нещо в изражението му подсказа на Джордан, че той крие нещо от нея. Хрумна й, че може би и той като нея търси спасение в работата, за да прогони горчиви спомени.

Изненада се, като си го помисли. Никога досега не беше приемала работата си като избавление. Ала сега, когато й се налагаше да се примири със смъртта на Фийби и да поеме отговорността за Спенсър, откри, че копнее за някакво убежище… също както по времето, когато Кевин най-ненадейно я изостави.

Тогава трескаво започна да крои планове за бъдещето. Реши да замине за Вашингтон, намери съдружник в лицето на Джереми и не пожали сили да създаде и наложи фирмата за уреждане на празненства „Джей&Джей Кетъринг“. Оказа се, че е много лесно да позволи на работата да я погълне. Така почти не й оставаше време да си остане вкъщи и да размишлява за живота си… или по-точно — за липсата на личен живот.

Сега съдбата й изпращаше ново изпитание, само че този път нямаше „буферна зона“. Нямаше убежище… „Освен в прегръдките на Бо“ — помисли си ненадейно.

Бо събра документите, разпръснати върху плота.

— Ако Ед не успее да се справи с онзи досадник, ще се наложи да се върна във Вашингтон — промърмори кисело.

— Да се върнеш във Вашингтон ли? — изплашено повтори Джордан. Нима ще ги остави сами тук?

— Повярвай, че не го искам. Но не мога да рискувам да си навлека гнева на Ландри. Успеем ли да го укротим, можем да смятаме, че бъдещето на фирмата ни е осигурено. — Той прибра книжата в куфарчето си и вдигна поглед към Джордан. — Не се безпокой. Нямаше да ви оставя сами, ако мислех, че ви заплашва някаква опасност. Освен това ще отсъствам само двайсет и четири часа.

— Защо не пътуваш със самолет? Така ще се върнеш още същия ден.

За миг погледът му помръкна, сетне той промълви едва чуто:

— Невъзможно е.

— Но…

— Никога не пътувам със самолет, Джордан. — Изправи се и тръгна към спалнята. — Ще си сложа банските и ще поплувам.

Джордан искаше да каже нещо, само че не знаеше какво. Искаше й се да попита дали не го е обидила с нещо, ала той й обърна гръб и влезе в стаята си.

* * *

Бо плътно затвори вратата, облегна се на нея и затвори очи. Дъхът му излизаше на пресекулки.

„Страхливец!“ — упрекна се мислено.

Няма съмнение — беше долен страхливец.

Боеше се да пътува със самолет.

Тази жена го смяташе за герой, а той се страхуваше да признае защо никога не се качва на самолет.

„Джордан е кръгла глупачка — помисли си с горчивина, — ако си въобразява, че мога да ги спася. Не съм способен да спася никого.“

Нима не го беше научил по възможно най-ужасния начин?

„Тогава какво търсиш тук? Защо те са тук? Защо доведе Джордан и Спенсър на това уединено място? За да избягат, както ти правиш години наред ли?“

Но имаше ли избор? Джордан го умоляваше да помогне на двама им със Спенсър да напуснат града и да се изплъзнат от тайнствения непознат, който задава прекалено много въпроси. Беше сторил онова, което смяташе за правилно. Не, знаеше, че е правилно.

Един Бог знае какво цели човекът с черна превръзка на окото… и кой е всъщност.

След като Спенсър е в безопасност, с Джордан ще разполагат с време да обмислят следващия си ход. Точно така! Не бива да се обвинява заради решение, което е най-разумно при тези обстоятелства.

Бо тежко въздъхна, приближи се до гардероба и извади светлосини бански гащета. Докато се събличаше, се опита да си внуши, че всичко ще бъде наред. След като поплува, разумът му ще се избистри, ще изчезне напрежението, което непрекъснато се усилваше, след като разбра, че ще се наложи да се върне във Вашингтон.

Ландри бил недоволен, защото работата по проекта напредвала прекалено бавно. Тази вечер господин „Важна клечка“ се завръщал от делово пътуване до Цюрих и настоявал следващия ден да се срещне с двамата архитекти.

Ед се страхуваше, че съществува реална опасност да си развалят отношенията с Ландри и той да се откаже не само от тази поръчка, но и от намерението си да им възложи проектирането на новата сграда на корпорацията си. Бъдещето на фирмата зависеше от прищевките на господин „Важна клечка“.

Бо си каза, че трябва да го обясни на Джордан — самата тя е делова жена и вероятно ще го разбере. Всъщност й дължеше и друго обяснение. Тя заслужаваше да научи истината за него… за предишния му живот.

Той тежко въздъхна. Да, редно е да й каже всичко. И то незабавно. Дотогава не може да иска от нея да разбере сложните чувства, които бушуваха в душата му, и не му даваха нито миг покой.

Взе плажна кърпа и се върна във всекидневната, подготвяйки се за въпросите, с които Джордан неизбежно щеше да го обсипе.

Ала тя вече не седеше на високото столче до барплота.

Той надникна във всички стаи на етажа, но не я откри.

Бавно слезе по стълбите и за миг спря на площадката на втория етаж. Видя, че вратата на спалнята й е затворена, от банята се чуваше шумът от течаща вода.

„Добре — каза си той. — Обясненията временно се отлагат.“ Продължи надолу по стълбите, като си мислеше, че разполагат с достатъчно време да разговарят.

Щом излезе от вилата, усети полъха на нажежен и влажен въздух. Присви очи срещу слънцето и изтича по дървеното мостче, което водеше към плажа.

Дъските, нагорещени от слънцето, пареха по босите му стъпала. От двете страни на мостчето се простираха безбрежни дюни, тук-там сред белезникавия пясък растяха бледозелена трева и някакви ярки цветчета.

Като наближи края на мостчето, пред погледа му се ширна брегът. Някаква чайка прелетя толкова ниско, че едва не го докосна с крилата си. На хоризонта кристално синьото небе се сливаше със сапфирено синия океан.

Бо въздъхна. Осъзна колко му е липсвала тази гледка. Беше израснал край океана; в миговете, когато беше тъжен или нещастен, разходката по брега беше като балсам за наранената му душа, а топлите, солени вълни сякаш помитаха тревогите му.

После се случи нещастието и той се понесе като разбит кораб върху вълните на океан от отчаяние.

От години не си беше позволявал удоволствието да прекара един ден на плажа. Съгласи се да наеме вилата само защото Лиса много настояваше, но през месеците, последвали раздялата им, с изненада откри, че с нетърпение очаква почивката, която ще прекара сам.

Оказа се, че не е на почивка, нито е сам, въпреки това имаше усещането, че океанът започва да му оказва познатото благотворно въздействие.

Хвърли хавлиената кърпа, която беше увил през кръста си, и запристъпва по нагорещения пясък, обсипан с мидени черупки. Вълна се плисна в краката му. Той се втренчи в разпенената вода, която бързо се отдръпна, осейвайки с черни точици пясъка.

Бо се наведе и видя, че точиците са миниатюрни рачета. Докато ги наблюдаваше, побързаха да се заровят в пясъка, преди следващата вълна да ги отнесе.

Той се изправи, с пълни гърди вдъхна соления въздух и се огледа. Плажът се използваше само от обитателите на съседните вили. Наблизо седеше млада жена и не откъсваше поглед от малчугана, който пълнеше с вода кофичката си. Някакъв мъж дремеше, изтегнат на шезлонг под голям чадър. Двама велосипедисти усилено въртяха педалите, преминавайки по ивицата утъпкан пясък досами океана.

Той пристъпи към водата, като забиваше пети в мокрия пясък. Отначало го побиха тръпки, но като навлезе по-дълбоко, се приспособи към температурата.

Едва тогава се гмурна — докато се носеше към мрачните дълбини, отново го обзеха ужасяващи спомени. Насили се да остане под водата колкото е възможно по-дълго, подлагайки се на изтезанието на кошмарните картини, които се редуваха в съзнанието му.

В мига, в който белите дробове и мозъкът му щяха да експлодират, вроденият у човека инстинкт за самосъхранение надделя над необходимостта му да се самонаказва.

Той излезе на повърхността.

Жадно си пое въздух и с ритмичните загребвания, които бе научил още като дете, заплува към хоризонта.

Плуваше така, сякаш го преследваха.

Сякаш, ако се обърнеше, щеше да види как го следват два демона.

Демони…

Или призраци.

Тялото му продължаваше да пори вълните. Той намали темпото едва когато усети, че силите го напускат. Извърна глава и като видя колко се е отдалечил от брега, се изкуши да продължи напред. Щеше да плува към хоризонта, докато тялото му натежи като олово и се понесе към дълбините… и към забравата.

Ще почувства ли онова, което са изпитали те?

Не.

Няма, защото няма да се бори за живота си.

Той ще приветства студения си гроб.

Обърна се по гръб и без да усеща жарките лъчи на слънцето върху лицето си, обмисли възможностите.

Да продължи към хоризонта и към сигурната смърт.

Или да заплува обратно към брега и към несигурността.

Брегът, на който го очакват Джордан и Спенсър.

Още няколко секунди се остави на волята на вълните.

Сетне се преобърна и заплува към далечния бряг.