Джанел Тейлър
Среща с непознат (7)

Седма глава

Във вторник сутринта Бо се събуди от звъна на будилника.

Изпъшка, обърна се да изключи устройството и видя, че още няма пет часът. Каза си, че е най-добре да стане и отново да вземе душ — този път ще се полее с гореща вода, не със студена като снощи.

Когато се прибра след посещението си при Джордан, се чувстваше като изцеден от прилива на чувства и неудовлетворената си страст. Веднага отиде в банята и се обля с ледена вода, надявайки се да прогони напрежението и да заспи.

Ала изминаха часове, докато се унесе, а когато най-сетне задряма, в съня си се върна при Джордан. Отначало видя само нея и Спенсър — двамата бяха в опасност, а той ги беше изоставил.

След като кошмарът, възникнал в подсъзнанието му, избледня, Джордан и Спенсър се превърнаха в Джинет и Тайлър. Знаеше, че са в опасност, знаеше, че трябва да ги спаси, но нямаше начин да стигне до тях.

Същият кошмарен сън го преследваше години наред. Но фактът, че по някакъв начин бе свързал съпругата и сина си, които бяха мъртви, със Спенсър и Джордан, силно го обезпокои.

След като взе душ, облече хавлията си, прибра крема за бръснене, самобръсначката и дезодоранта в кожената чантичка, която използваше за тоалетните си принадлежности по време на пътуванията си. В нея държеше и резервни ножчета за самобръсначката, ибупрофен, резервни връзки за обувки и… пакетче презервативи.

Като го видя, поклати глава. Ако ги носеше снощи, събитията щяха да вземат друг обрат.

Само че не беше от мъжете, които за всеки случай носят в портфейла си презервативи. През живота си беше имал само две сериозни връзки — с Джинет и с Лиса. Всъщност именно заради Лиса пакетчето с кондомите се намираше в тоалетната му чантичка.

Преди година тя престана да взима противозачатъчни таблетки, защото й се повдигало от тях. Само че по същото време започна да натяква на Бо, че иска да се омъжи за него и да му роди дете. Той подозираше, че е престанала да взима противозачатъчни, подготвяйки се да забременее. Това се оказа началото на края на тяхната връзка. Бо знаеше, че никога повече няма да мине по този път и че е непочтено да мами Лиса, която заслужава да се омъжи и да има семейство — семейство, каквото той вече бе имал и загубил.

Отиде в кухнята и докато изстискваше портокалов сок, мислено състави списък за задачите си през деня.

Снощи се беше зарекъл, че след като приключи служебните си дела, изостанали от вчера, ще се качи на джипа и ще замине за къщичката на острова.

Джордан не го беше помолила да остане, следователно нямаше причина да промени плана си.

Да му се не види, всичко щеше да бъде наред, ако не бяха проявили безразсъдството да се озоват заедно в леглото…

Не, не бива да си криви душата. Всичко се беше провалило, защото той се оказа неподготвен.

Несъмнено ако започнатото бе стигнало до логичния си край, днес той нямаше да заминава за Северна Каролина, а щеше да бъде в леглото на Джордан, да лежи в прегръдките й.

Предпазливостта му бе разбила на пух и прах крехката им връзка — не само сексуалната, ами и емоционалната. В мига, в който се отдръпна от нея, сякаш издигна помежду, им висока каменна стена.

Но имаше ли избор? Трябваше ли да продължи започнатото, без да вземе предпазни мерки?

Не!

Вече беше минал по този път. С Джинет.

Запозна се в нея по време на пътуването си в Европа, което беше наградата му за успешното му дипломиране като архитект. Случилото се беше толкова банално! Той беше привилегированият младеж от Америка, който си е взел едногодишна отпуска и пропилява част от току-що наследеното богатство. Джинет беше типична калифорнийска красавица и следваше в Париж живопис благодарение на получената стипендия. Бо се влюби в нея още щом я зърна в кафенето, където тя скицираше минувачите, а той пиеше силно кафе, за да прогони махмурлука, причинен от препиване с вино.

Още същия ден преди залез-слънце двамата се озоваха в леглото му в хотел „Риц“, без да мислят за предпазни средства. От този ден нататък бяха неразделни и толкова бяха завладени един от друг, че след няколко седмици Джинет изобщо не разбра, че е пропуснала цикъла си.

Дори в деня, в който по време на обичайната им закуска с капучино и кроасани изведнъж й се повдигна, двамата не подозираха, че през първата си любовна нощ може би са сложили началото на нещо повече от безгрижна романтична връзка.

Нито пък че романтичната им връзка невинаги ще бъде безгрижна.

След като научи за състоянието на любимата си, Бо й предложи да се оженят. Разбира се, тя прие. Върнаха се в Щатите и заживяха във великолепната къща на семейство Съмървил, роди се Тайлър.

Всички предричаха, че този брак няма да продължи дълго.

В края на краищата двамата бяха като противоположни полюси; Бо беше наследник на аристократична южняшка фамилия, а родителите на Джинет бяха простовати хора, при това алкохолици, които се бяха развели няколко месеца след раждането й.

Хората предполагаха, че след като премине заслеплението на първата любов, те ще се разделят.

Двамата с Джинет често се шегуваха с клюките и предположенията; не ги огорчаваше дори фактът, че баща му се беше подготвил да води жестока битка, само и само бившата му снаха да не получи част от семейното богатство, а майка му се тревожеше какво ще стане с наследствените обици със сапфири, които Бо беше подарил на съпругата си в деня на сватбата.

„Сега обиците пак принадлежат на майка ми — печално си помисли той. Повдигна му се, затова побърза да излее в умивалника портокаловия сок. — Отново се намират в нейната кутийка с бижута, след като ги извадиха от дъното на залива… Заедно с труповете на сина ми и на съпругата ми.“

* * *

Някой пищеше.

Пронизителният звук изтръгна Джордан от дълбокия сън и тя седна в леглото.

След миг осъзна, че пищи Спенсър… и че е гола под чаршафа; грабна халата си, който беше захвърлен близо до леглото, облече го и се втурна към стаята за гости. Докато тичаше по коридора, забеляза, че писъците са стихнали. Хвана валчестата дръжка на вратата, но преди да я завърти, си представи какви ли не кошмарни картини. Сетне решително отвори врата, като си казваше, че не се случило нищо страшно, просто Спенсър отново сънува кошмар.

Да, точно това се е случило.

Но ако се лъже? Ако телефонът на Кърт наистина се подслушва? Може би убиецът е открил адреса й, промъкнал се е в дома й и…

„О, господи! О, господи!“

Спенсър не беше в леглото.

Прималяла от страх, тя извика името му и се втурна обратно в коридора.

Изведнъж чу звук, от който кръвта й се вледени.

Някой ридаеше на долния етаж.

Джордан застана на площадката на стълбището и видя малчугана. Той седеше на пода в антрето, плачеше и с юмручета търкаше очите си. За миг краката й се подкосиха от облекчение, после изтича надолу по стъпалата и прегърна момченцето:

— Защо плачеш, миличък?

Спенсър, който трепереше като ранено птиче, промълви: „Пиратът ме хвана“, сетне отново се разрида.

— Слънчице, тук няма пирати — помъчи се да го успокои тя.

— Има, има! Влезе в стаята, измъкна ме от леглото и щеше да ме отвлече.

— Мъничкият ми, не плачи. Било е кошмар. Слязъл си тук полузаспал.

— Страх ме е, Джордан. — Момченцето се притисна към нея. — Не му позволявай да се върне и да ме вземе.

— Няма — обеща тя, защото беше по-лесно, отколкото отново да обясни, че пиратите не съществуват. — Тук си в безопасност, няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

С изненада установи, че говори съвсем искрено. Разбира се, че Спенсър е в безопасност, докато е в дома й. Никой не знае къде се намира, пък и защо убиецът на Фийби и Рино ще преследва едно дете?

И все пак…

Защо е трябвало онзи, който има зъб на Рино, да убива Фийби? „Може би е станала невинна жертва само защото е била със съпруга си — помисли си Джордан. — Смъртта на двамата не означава, че животът на Спенсър е в опасност.“

— Още ли е през нощта? — попита момченцето.

Тя погледна часовника на полицата и в полумрака различи светещите цифри.

— Вече се съмва — отвърна, опитвайки да го успокои.

— Нали няма да ме накараш пак да си легна? Страхувам се, че той ще се върне.

— Знаеш ли какво, май е време да ставаме — усмихна се Джордан, като прикри прозявката си. Изправи се, протегна се и хвана малчугана за ръката.

— Джордан? — Той стисна дланта й и я подръпна.

— Казвай.

— Мислиш ли, че днес мама ще дойде да ме вземе?

Тя се вцепени, обзе я ужасяващо чувство.

— Не, Спенсър — промълви. — Няма.

Стисна зъби, подготвяйки се за неизбежното, ала макар и разочарован, Спенсър не продължи да я разпитва.

Засега беше избегнала обяснението, от което толкова се страхуваше.

Обаче рано или късно трябваше да му каже истината.

Като тръгнаха към кухнята, се обърна да провери дали външната врата е заключена.

И трите резета бяха дръпнати.

Тя спря като ударена от гръм.

— Какво има? — обади се Спенсър.

— Нищо, нищо — машинално промърмори тя; мъчеше се да възкреси в паметта си минутите, преди да си легне.

Почти сигурна беше, че след като Бо си отиде, слезе и заключи. Спомняше си как преди това усети, че задрямва в леглото и в просъница си каза, че не бива да оставя вратата отворена. Доколкото си спомняше, стана от леглото и слезе по стълбите…

Някои моменти от предишната вечер й се губеха.

Беше толкова уморена…

Може би само си е въобразила, че е заключила. Може би го е сънувала, както Спенсър беше сънувал как пиратът го измъква от леглото.

„Тъкмо това се е случило“ — помисли си и окуражително стисна ръката на момченцето.

* * *

Наближаваше единайсет часът, когато Бо остави пътната си чанта на задната седалка на джипа и седна зад волана. Имаше много работа в службата, а като приключи, отскочи до апартамента си да приготви багажа си.

Още изпитваше угризения, че изоставя Джордан и Спенсър, но имаше ли друг избор?

„Можеше да отложиш пътуването“ — каза си, докато извеждаше джипа от подземния гараж.

Най-малкото можеше да се обади, за да се увери, че всичко е наред. През дългите часове в службата няколко пъти посегна към телефона, но беше толкова зает, че така и не успя да се обади.

„Е, вече е прекалено късно“ — помисли си, изведнъж си спомни, че клетъчният телефон е в джоба му. Не възнамеряваше да го вземе, но Ед настоя да има връзка с него по време на пътуването, и му „разреши“ да го изключи, като се настани във вилата.

В момента работеха върху много важен проект — възстановяването на старинната къща на важен бизнесмен, прочут със сприхавия си характер, която бе унищожена от пожар.

Албърт Ландри желаеше — не, очакваше — сградата да бъде построена незабавно, като бъде снабдена със съвременни удобства и едновременно бъде запазен старинният архитектурен стил. Въпреки че и двамата съдружници работеха по проекта, Ландри проявяваше необяснима слабост към Бо. Затова бяха решили той да не разбере, че „любимецът му“ е излязъл в отпуска.

Работата нямаше да пострада, тъй като на практика окончателният вариант на архитектурния план щеше да бъде готов след няколко седмици, а Бо не възнамеряваше да отлага пътуването си заради прищевките на клиент, колкото и влиятелен да е той.

Въпреки настояванията на Ед беше твърдо решен да не взима мобилния телефон — казваше си, че ако изникне нещо непредвидено по проекта на Ландри, ще почака, докато той, Бо, стигне до Северна Каролина и телефонира на съдружника си.

Възнамеряваше да се обади и на Джордан, като се настани във вилата — ще й даде номера на телефона… в случай, че реши да се обърне за помощ към него.

Изведнъж реши незабавно да се свърже с нея. Така или иначе клетъчният телефон е в джоба му. След като се увери, че двамата със Спенсър са добре, ще се успокои и ще се наслаждава на природните гледки.

Още на първия светофар спря, увери се, че зад него няма друга кола, и набра номера й.

Тя вдигна слушалката на първото позвъняване и задъхано каза:

— Ало?

— Здрасти. Обажда се Бо. Всичко наред ли е?

Миг преди Джордан да отговори утвърдително, той долови колебание в гласа й, затова настоя:

— Не, не е. Какво се е случило?

— Нищо. Само дето… — Тя понижи глас. — Спенсър отново сънува кошмар. И пак питаше за Фийби. Не зная колко време ще успея да запазя тайната.

— Какво прави сега?

— Гледа анимационно филмче.

Бо чу изсвирване на клаксон. Погледна в огледалцето за обратно виждане и забеляза как водачът на колата, спряла зад него, му прави знаци, че светофарът е на зелена светлина.

Той потегли и каза на Джордан:

— Трябва да прекъсна. Обаждам ти се от колата.

— Как върви пътуването? — попита тя.

— Чудесно — отвърна, без да спомене, че се намира само на няколко пресечки от апартамента си. Нека Джордан си мисли, че преспокойно пътува към вилата.

— Приятно изкарване — промълви Джордан.

Гласът й му се стори толкова печален, че му се прииска да направи обратен завой и да потегли към Джорджтаун.

Но с усилие на волята се въздържа и отвърна:

— Благодаря. А ти бъди нащрек. Като пристигна, ще ти се обадя, за да ти продиктувам телефонния номер — ей така, за всеки случай.

— Не се притеснявай. Забрави тази история и гледай да си починеш. Не се тревожи за нас.

— Добре — отвърна той. Изключи мобилния телефон и го хвърли на задната седалка.

„Как да не се тревожа? — помисли си. — Тя току-що е изгубила най-добрата си приятелка. Поверили са на грижите й дете, чийто живот може би е в опасност. А моя милост преспокойно заминава на почивка.“

Но какво би трябвало да стори?

Възнамеряваше по време на отпуската да се освободи от товара, който толкова дълго тегнеше на плещите му. Щеше да постъпи глупаво, ако се обвърже с тази жена и с детето — това щеше да му донесе само неприятности.

„Ако нещо лошо им се случи, никога няма да си простиш, че ги изостави, Бо.“

Не, няма.

Но ако остане да се грижи за тях, да ги защитава…

И въпреки усилията му пострадат…

Интуитивно усещаше, че това ще бъде краят му.

Не би могъл да го преживее.

Никога.

Ако има поне малко ум в главата, ще продължи пътя си и възможно най-бързо ще напусне града.

* * *

Едва когато затвори телефона, Джордан си спомни съобщението, което госпожа Вилрой беше оставила вчера. Каза си, че е най-добре веднага да й се обади. Иначе току-виж съседката реши да й дойде на гости.

Всъщност подобна опасност почти не съществуваше. Възрастната жена почти не напускаше жилището си, защото страдаше от остър ревматизъм. Беше вдовица и нямаше деца, които да я навестяват. Затова Джордан не й се сърдеше заради честите обаждания с молба за някаква услуга.

Не я затрудняваше, прибирайки се след работа у дома, да вземе лекарствата й от аптеката, или да й занесе брашно, захар или нещо друго.

Докато набираше номера й, гузно си помисли, че би трябвало да се държи като истинска съседка. Нищо не й струва да занесе на старицата бурканче домашно приготвено сладко или букет от циниите, които цъфтяха в сандъчетата на терасата.

На третото позвъняване чу в слушалката дрезгавия й глас:

— Ало?

— Госпожо Вилрой, обажда се Джордан Къри. Извинете, че снощи не ви позвъних, но…

„Но бях полудяла от страст към мъж, когото почти не познавам“ — добави наум и надникна през открехнатата врата на дневната — Спенсър лежеше на канапето, погълнат от любимия си телевизионен сериал.

— Няма нищо, скъпа — каза старицата. — Разбрах, че си заета. След като се обадих, си казах, че може би не трябва да ти губя времето с глупости, но онзи човек предизвика у мен особено чувство…

Притискайки слушалката до ухото си, Джордан бе тръгнала към кухнята, ала изведнъж спря като ударена от гръм.

— Какъв човек?

Питаше се дали госпожа Вилрой е надникнала през прозореца и я е видяла с Бо. Господи, ами ако някак си е надникнала в спалнята й и я е видяла в леглото с него?

— Онзи, който идва вчера — обясни възрастната жена. — Бях излязла да взема пощата, обаче като отворих кутията, всичко падна на земята, а този господин веднага ми се притече на помощ. Казах си, че е много мил, само че после ми стана антипатичен, защото взе да разпитва за теб.

— Разпитвал е за мен ли? — повтори Джордан и усети, че сърцето й бие до пръсване. — Какви въпроси задаваше?

— Ами… дали живееш тук и дали те познавам. Твърдеше, че някакъв твой племенник ти е на гости, обаче аз му казах, че няма такова нещо.

Джордан седна на първия стол, който й попадна, и машинално прокара пръсти през косата си. Възможно ли е непознатият да е бил от полицията? Дали ченгетата някак са разбрали, че Спенсър е при нея?

— Как мислите, госпожо Вилрой, този човек детектив от полицията ли беше? — попита, като се стараеше да не издаде тревогата си.

— Детектив ли? О, в никакъв случай! Изобщо не приличаше на полицай.

— А според вас какъв е бил, госпожо Вилрой?

— Бедата е, че не знам. Не бива да се съди за някого по външността му, обаче щом го зърнах, си казах, че не му е чиста работата.

— Защо? Как изглеждаше?

— Висок, с дълга тъмна коса, носеше и превръзка на окото, също като пиратите.

* * *

Бо стигна до границата с Мериланд и потегли обратно.

Докато шофираше по оживените улици на Джорджтаун, си каза, че може би постъпва глупаво, но поне е в името на благородна кауза.

Разбира се, не се връщаше, защото се е влюбил в Джордан, или заради онова, което снощи се случи… или едва не се случи помежду им. Не възнамеряваше да се обвързва с нея и смяташе, че кратката им романтична интерлюдия е приключена.

Връщаше се, защото бе видял как лицето й се изкриви от страх, когато снощи й напомни да заключи външната врата. Беше сама и се страхуваше за Спенсър, без да знае със сигурност дали наистина животът му е в опасност. Той, Бо Съмървил, ще й помогне да се справи с положението. Ще забавлява Спенсър, ще бъде на разположение на Джордан, ако тя пожелае да разговаря с някого.

През тази слънчева делнична утрин по улиците беше доста оживено. Като паркира пред къщата на Джордан и слезе от джипа, Бо си помисли, че отново се очертава горещ ден. Слънцето вече припичаше, въздухът беше натежал от влагата. Той се помъчи да забрави, че вече можеше да е на брега на океана, да се взира в искрящата синя вода, а освежаващият ветрец да гали лицето му. В края на краищата беше роден и израснал в Луизиана, следователно горещината не трябваше да му прави впечатление.

Докато вървеше към тухлената къща, се питаше какво обяснение ще даде на Джордан. Тя едва ли ще се зарадва, като го види. Не и след начина, по който се разделиха снощи.

Ами ако си помисли, че той само е отскочил до най-близката дрогерия и се връща, за да довърши започнатото? Трябва веднага да й обясни, че взаимното им привличане не е причината, поради която се е върнал.

Няма спор, че я желаеше — особено след като беше опитал от забранения плод. Пък и когато се раздели с Лиса и се пресели във Вашингтон, не възнамеряваше да живее като монах. Знаеше, че е привлекателен, че в живота му скоро ще се появят жени, които поне временно ще го накарат да забрави, че се зарекъл да не се обвързва.

Но Джордан не беше жена, с която може да преспи и след това да я изостави. Нещо в нея сякаш задействаше алармена инсталация в съзнанието му, която го предупреждаваше да бяга далеч, преди връзката помежду им да се задълбочи.

„Но ето че правя тъкмо обратното“ — помисли си, докато изкачваше стъпалата към входната врата.

В едно беше сигурен — този път няма да чака тя потърси помощта му.

Понечи да позвъни, но преди да натисне бутона, вратата изведнъж се отвори.

Джордан застана на прага. А изражението й бе каквото той най-малко очакваше — на огромно облекчение.

— Чух те да паркираш — промълви тя. — Не мога да повярвам, че си тук. Влез. Побързай! — Придърпа го в коридора, после внимателно огледа улицата и в двете посоки.

— Какво има, Джордан? — разтревожено попита Бо, след като тя затвори вратата и два пъти превъртя ключа.

— Случи се нещо… Господи, наистина не вярвам, че си тук! Когато преди час се обади, пътуваше към Северна Каролина, а сега… струва ми се, че сънувам.

— Когато телефонирах, още бях в града — призна той. — Наистина потеглих към океана, но…

— Но се върна, така ли? И дойде тук ей така, без причина, все едно си прочел мислите ми. Признай защо се върна. — Не изчака отговора му, а продължи да говори, като от време на време се озърташе, сякаш да се увери, че Спенсър не я подслушва: — Не знаех нито какво да направя, нито на кого да се обадя. Опитвах се да се свържа с теб по мобилния телефон…

— Бях го изключил, както обикновено правя. Защо? Какво се е случило? Къде е Спенсър? Да не би…

— Горе е. Бо, трябва да ни помогнеш. — Джордан се вкопчи в рамото му — трепереше като лист.

Сърцето му се сви от тревога — какво ли се е случило, докато го е нямало?

— Джордан…

— Бо, нямаше да те моля за услуга, ако имах избор, обаче…

— За каква услуга?

— Помогни ни. Налага се спешно да напуснем града. Незабавно!