Джанел Тейлър
Среща с непознат (14)

Четиринайсета глава

След по-малко от час Джордан влезе във фоайето на хотела. В устата си още усещаше горчив вкус от закуската.

Но причината не беше в храната. Всичко, което Бо поръча, беше много вкусно.

Само че всяка хапка засядаше в гърлото й, като погледнеше човека срещу нея, който внезапно се беше променил, превърнал се беше в непознат.

Нахраниха се набързо, после се разделиха — Бо тръгна към полицейския участък да се срещне с детектив Роджърс, Джордан се отправи обратно към хотела.

На излизане от закусвалнята той само подхвърли:

— Може би ще се видим, преди да заминеш. Кой е номерът на стаята ти?

Тя му го каза и добави, че ще напусне хотела веднага, щом стегне багажа си.

— Мислех, че самолетът ти излита късно следобед.

— Така е. Но предпочитам да прекарам няколко часа на аерогарата вместо в хотела.

Странно, но стаята с евтино обзавеждане ужасно я потискаше, пък и през прозореца се виждаше басейнът, който беше задръстен с отломки и счупени клони, а водата беше започнала да плесенясва.

Бо не я целуна, дори не я прегърна, само й махна, обърна се и тръгна към участъка.

„Защо ли съм изненадана? — опечалено се запита Джордан. — В края на краищата какво очаквах? Сърдечна прегръдка ли? Или обещание отново да се срещнем?“

С Бо почти не се познаваха… по-точно — бяха просто познати. Заради споделената тревога за Спенсър и, разбира се, миговете на страст, които изживяха, помежду им беше възникнала измамна близост.

Тогава защо тя не може да приеме действителността? Защо чувства, че помежду им трябва да има нещо повече? Защо не може да приеме, че след приключването на този епизод и връзката им е приключила?

„Бо Съмървил олицетворява всичко, което не харесвам у един мъж“ — напомни си.

Изобщо не отговаряше на образа на човека, който би могъл да бъде неин съпруг. Беше много красив и много богат плейбой, освен това бе и талантлив архитект с преуспяваща фирма — накратко, човек, който не иска съпругата му да приготовлява конфитюри, сама да шие завесите за дома си и да работи в градината. Разбира се, самата тя не разполагаше с достатъчно време за това, но би го вършила с най-голямо удоволствие.

От друга страна, Бо беше свикнал със съвсем различен начин на живот…

„Но ти също“ — напомни си Джордан. Напоследък изцяло беше погълната от работата си. Не й оставаше време да домакинства и да засажда цветя в градината — занимания, които много обичаше — камо ли за съпруг. Или за деца.

Съпруг ли?

Деца?

Бо вече е бил женен, имал е син.

„Каква глупава наивница съм! — помисли си горчивина. — Как се осмелих да предположа, че той ще пожелае да запълни празнотата в живота си, и то именно с мен? Откъде ми хрумна, че съм най-подходящата партньорка за него?“

Тя въздъхна и прекоси фоайето, в дъното на което бяха асансьорите. Погледът й попадна на евтините тапицирани столове, подредени около изцапаната стъклена масичка, върху която бяха натрупани стари броеве на различни списания. Придошлата вода беше наводнила фоайето и сега от мокета се излъчваше миризма на плесен.

Джордан изгаряше от нетърпение час по-скоро да се махне оттук. Казваше си, че трябва да се радва, задето ще се върне към предишния си живот. Че само след няколко дни… или най-много след няколко седмици дори няма да страда за Бо. Нито за Спенсър.

Само че сърцето й отказваше да се вслуша в гласа на разума.

Сърцето й знаеше истината.

— Джордан! — извика мъжки глас.

Тя стреснато вдигна глава. Първата й мисъл бе, че Бо я е последвал, защото е разбрал, че…

Какво?

Нямаше значение.

Защото от асансьора не слезе Бо, а Кърт. Носеше дипломатическо куфарче, със свободната си ръка стискаше малката длан на Спенсър.

Джордан забеляза, че момченцето изглежда още по-дребничко в сравнение с високия, широкоплещест мъж до него.

— Хей, здравейте! — възкликна тя и пресилено се усмихна.

Спенсър не отвърна на усмивката й, в погледа му се четеше безкрайна тъга.

Тя се наведе да го прегърне, ала детето сякаш се скова и промълви:

— Мама и татко вече ги няма.

Джордан едва сдържа сълзите си.

— Зная, слънчице. Много съжалявам.

Тя се изправи и погледна Кърт. От Фийби знаеше, че той е с добро сърце. Само че изглеждате доста… внушителен. Носеше очила с рогови рамки и елегантен костюм, косата му беше прошарена. Повече приличаше на дядо на Спенсър, освен това не изглеждаше като човек, който е готов да участва в игрите на четиригодишно момченце.

Вероятно не подозираше, че на момченцата им харесва сандвичите им с фъстъчено масло и плодово желе да бъдат оформени като различни предмети и животни.

Нито пък знаеше какво е детско меню и как да го приготви, ако наблиза няма закусвалня „Макдоналдс“.

— Със Спенсър се връщаме у дома — заяви Кърт. — Самолетът ни излита…

— Не е вярно! — прекъсна го момченцето и се изтръгна от прегръдката на Джордан. — Не се връщаме у дома! Отиваме в неговата къща — извика и се разрида. Сълзите се стичаха по луничавите му страни. — Аз никога повече няма да си отида у дома!

— Не плачи, миличък. — Джордан нежно го помилва, приглади косата му и с ръкава на памучната си блуза избърса своите сълзи. Не бяха измислени думи, с които да го утеши.

Погледна Кърт и попита:

— Значи си получил попечителството…

Той кимна:

— Да. В завещанията си Рино и Фийби ме посочват за настойник на сина им. Разбира се, техният адвокат още не ми се е обадил, но Фийби ме предупреди още когато детето се роди. Каза, че ако нещо се случи с нея и със съпруга й, държи Спенсър да живее с най-близките си родственици…

Кърт не довърши мисълта си, ала тя долови неизреченото „но“.

— Със Сю имате две деца, нали? — попита, като си мислеше, че перспективата да се запознае с братовчедите си може би ще поуспокои Спенсър.

Кърт кимна:

— Стивън изкара първата си година в колежа, а през август Джесика ще постъпи в университет. Миналата седмица беше абитуриентският й бал.

— Значи и двамата са пораснали и не живеят при вас — промълви Джордан и отново прегърна Спенсър. Усети, че той трепери като лист, прииска й се да направи нещо повече, за да го утеши.

— В интерес на истината… — Кърт млъкна и запристъпва от крак на крак. После зашепна, сякаш искаше Спенсър да не го чуе: — В момента преживявам труден период. Със Сю чакахме Джес да завърши гимназия, за да… — Той отново не довърши изречението.

— Какво? — нетърпеливо попита Джордан. Може би бяха намислили да пътуват в чужбина или да продадат къщата и да се преместят в по-малко жилище.

Все пак със сигурност щяха да се грижат за Спенсър като за собствено дете — та нали той беше техен племенник. След като беше останал кръгъл сирак, той непременно трябваше да израсне, заобиколен от грижите на любящо семейство, пък и братовчедите му сигурно ще се прибират у дома по време на ваканциите.

Кърт печално въздъхна:

— Със Сю се развеждаме, Джордан. Засега сме само официално разделени — всички документи във връзка с процедурата вече са готови.

Джордан почувства, че се задушава.

Не й беше мъчно заради Кърт или за съпругата му, която беше виждала само на сватбата им в Питсбърг. По онова време с Фийби още бяха в прогимназията. Най-яркият й спомен беше как по време на празненството двете с приятелката й непрекъснато се кискаха, защото едновременно се бяха влюбили в солиста на групата, поканена да забавлява гостите.

Докато наблюдаваше влюбените младоженци, и през ум не й беше минало, че някой ден ще се разведат.

— Временно ли се разделяте? — попита, като си казваше, че може би отговорността за Спенсър ще им помогне да изгладят различията си.

— Не. Въпрос на време е да се разведем.

— Много съжалявам — промърмори тя.

— И за двама ни ще е по-добре. — Кърт сви рамене. — Нещата помежду ни не вървят от две години, но не искахме да объркваме живота на децата. Решихме да почакаме, докато Джес завърши гимназия, и е готова да заживее далеч от нас. Миналата седмица най-сетне им съобщихме намеренията ни и, честно казано, те доста се разстроиха. Беше малко преди да науча за смъртта на сестра ми. Оттогава все едно сънувам кошмар — от полицията ме разпитваха, трябваше да уредя погребението, а през цялото време се тревожех за Спенсър… питах се дали е жив.

— Представям си какво си изживял — съчувствено каза Джордан и погледна момченцето, питайки се дали е разбрало нещо от разговора им. Изведнъж си даде сметка, че новината за развода на Кърт наистина я е разтревожила, но поради съвсем друга причина. В крайна сметка излизаше, че Спенсър няма да бъде заобиколен от любящо семейство.

Фийби едва ли би пожелала за единственото й дете да се грижи брат й, който беше на средна възраст, при това наскоро разведен.

„Защо смяташ, че си по-подходяща за настойница на Спенсър? — запита се и сърцето й отново се сви от мъка. — Ти също не си омъжена. Но за разлика от Кърт никога не си имала деца, за които да се грижиш…“

— Ще можеш ли… ще се справиш ли с отглеждането му? — обърна се към Кърт. Даваше си сметка, че няма право да се съмнява в способностите му, тъй като не би могла да ги прецени, ала все пак не се сдържа да попита.

— Разбира се — прекалено бързо отвърна той, макар че изражението му подсказваше колко е неуверен. — С него ще си живеем чудесно, нали, Спенс? Ще си намерим някое хубаво апартаментче… Вече платих наема за жилището, в което възнамерявах да се преместя, но в тази сграда не се допускат деца. Затова щом се върнем, веднага ще потърсим нещо подходящо.

— Какво… какво ще прави Спенсър, докато ти си на работа? Сю ще се съгласи ли…

Кърт поклати глава:

— През август тя започва курсове. По моден дизайн — добави с презрително изражение. — Заяви, че й е омръзнало да бъде домакиня и да се грижи за децата. Изпълнила била майчинския си дълг, а сега искала да бъде свободна.

Джордан отново се просълзи — очевидно лелята на Спенсър нямаше да го обсипе с грижи и да замести трагично загиналата му майка.

— В нашия град има много детски градини — продължи Кърт. — Пък и много скоро той ще тръгне на училище, нали, Спенс? Ще се постарая да намеря жилище в квартал, където има целодневна детска градина. Ако ли не, все ще измислим нещо. Обзалагам се, че всичко ще се уреди.

Джордан знаеше, че го казва най-вече заради нея, макар изобщо да не е сигурен в твърденията си. Издаваха го гласът и напрегнатото му изражение.

— А пък аз с нетърпение ще очаквам Спенсър да ми гостува — заяви тя с престорено въодушевление. Потупа по рамото момченцето и добави: — Съгласен ли си, миличък? Обещай, че ще ми гостуваш в Джорджтаун.

Личицето на малкия грейна. Настроението на Джордан се повиши, тя се усмихна. Но след миг усмивката й помръкна, защото Спенсър попита:

— А Бо ще бъде ли при теб?

— Ами… той сигурно също ще те покани.

— Непрекъснато говори за този Бо — намеси се Кърт. — С него сгодени ли сте или сте…

— О, не сме… двойка — побърза да го прекъсне тя. — Ние сме само… ъъъ…

— Приятели — каза някой зад нея. — Добри приятели.

Джордан се обърна и едва не се сблъска с Бо. Той се усмихваше, но в погледа му се четеше… Какво? Невъзможно й беше да определи.

— Бо! — Спенсър се затича към него и едва не го събори. — Къде беше? Помислих си, че няма да те видя, за да ти кажа „довиждане“.

— Значи не ме познаваш, братле. — Бо го грабна в прегръдките си и го притисна до себе си.

— Защо не си с детектив Роджърс? — попита Джордан.

— Не го намерих. Казаха ми, че току-що е отишъл на обяд, и ми препоръчаха да го потърся по-късно. Между другото, аз съм Бо Съмървил. — Той пусна момченцето и подаде ръка на Кърт.

— Кърт ще бъде настойник на Спенсър — обясни Джордан, като заради детето се стараеше да говори ентусиазирано.

— Което ме подсеща, че ако се забавим, ще изпуснем самолета — заяви Кърт. Погледна часовника си и отново грабна куфарчето си. — Хайде, Спенс.

— Не! Няма да дойда с теб! — извика момченцето, скри се зад Бо и се вкопчи в бедрата му. — Не му позволявайте да ме вземе. Искам да живея с вас! Моля ви!

— Успокой се, слънчице, всичко ще се оправи — промълви Джордан и преглътна сълзите си.

„Толкова е несправедливо! — помисли си. Каква ли ще бъде съдбата на Спенсър? Разбира се, вуйчо му предано ще се грижи за него, но той е сравнително млад и може би ще срещне друга жена.“

Как е възможно едно момченце да преодолее загубата на двамата си родители, след като ще го отведат в непознат град, ще го изпратят на детска градина, ще живее с вуйчото, когото почти не познава…

— Искам да живея с теб, Бо! — извика Спенсър, който трепереше като лист. — И с нея. — Той посочи Джордан.

Сърцето й се разтопи и се превърна в гореща лава, която запуши гърлото й.

— О, Спенсър… — едва успя да изрече тя.

— Спенсър, погледни ме. — Бо хвана за раменете малкия и клекна пред него. — Погледни ме и слушай внимателно.

Джордан не издържа и се разплака. Знаеше, че не бива, ала нямаше друг начин да реагира на вълната от чувства, която я връхлетя. Не издаваше нито звук, само сълзите мокреха страните й.

Кърт безпомощно наблюдаваше сцената. Сигурно се питаше дали насила да отведе малкия, който положително щеше да се съпротивлява. Джордан се молеше да не се стигне дотам, само че не виждаше друг изход.

— Слушай, братле, знам, че няма да ти бъде лесно — продължи Бо. Говореше тихо и спокойно. — Предстои ти нещо, което ще бъде по-трудно от всичко, което си правил досега. Слушаш ли ме?

Малкият само кимна, целият трепереше от сподавените ридания.

— Налага се да бъдеш по-смел от най-смелото момче на света. Спомняш ли си колко страшно беше, когато вълните заплашваха да те отнесат от твоята скала? Но ти не се изплаши, нали? Сега трябва да бъдеш по-смел дори от Супермен. Зная, че можеш. Двамата с Джордан ще се гордеем с теб, нали? Също и твоите родители, които те гледат от небето. Те са пожелали да живееш с вуйчо Кърт. Знаели са, че той ще ти осигури прекрасен дом и ще те обича, Спенсър.

Малчуганът проплака:

— Ама аз не искам да живея с него. Моля те, не му позволявай да ме вземе!

— Всичко ще се нареди прекрасно. Обещавам.

Спенсър погледна Джордан, която се усмихна през сълзи, и с треперещ глас каза:

— Знаеш, че Бо винаги изпълнява обещанията си. Спомняш ли си как ни спаси от наводнението?

— Ъхъ — измънка малкият. — Може ли понякога да ви гостувам?

— Винаги, когато поискаш.

— И на двамата ли? — Той погледна Бо.

— Разбира се — отвърна Бо.

Сърцето на Джордан запърха от радост. Значи все пак ще се вижда с Бо, когато се върнат в Джорджтаун. Дори само заради Спенсър…

— Извинете, но… — Кърт отново погледна часовника си. — Ако не тръгнем веднага, ще изпуснем самолета.

Бо извади носна кърпа от вътрешния си джоб и се наведе към Спенсър:

— Да издухаме носа, братле. Хайде, силно!

Момченцето се подчини. Бо избърса сълзите му, после пъхна кърпата в джобчето на панталона му и добави:

— Оставям ти я за всеки случай. Не забравяй, че понякога дори Супермен плаче. И да не забравиш да ми я върнеш, чуваш ли?

— Защо? И ти ли плачеш? — подсмръкна Спенсър.

Бо кимна, стисна клепачи и отново прегърна момченцето:

— Значи отново ще се видим. Нали трябва да ми върнеш носната кърпа. Разбрахме ли се, братле?

— Да — отговори хлапето.

След като Бо го пусна, Спенсър извърна поглед към Джордан.

Тя коленичи до него и го привлече към себе си.

— Всичко хубаво, слънчице — прошепна задавено. — Непрекъснато ще мисля за теб.

— Довиждане, Джордан — каза момченцето, сетне я целуна.

Тя буквално онемя. Когато се съвзе, Кърт и момченцето вече бяха излезли от фоайето.

Този път тя не сдържа риданията си. Слепешката бръкна в джоба на шортите си за хартиена носна кърпичка, после избърса очите си с ръкава на памучната си блуза, който вече беше мокър.

— Благодаря ти от сърце — промълви и погледна Бо.

За втори път през този ден беше шокирана — той плачеше. Взираше се в остъклената врата, през която бяха излезли Кърт и Спенсър, а сълзите се стичаха по страните му.

— Недей, Бо! — Тя докосна ръкава му.

— Сигурен съм, че съдбата няма да изостави нашия малък приятел — промърмори Бо и се помъчи да се овладее. — Обаче адски ще ми липсва.

— И на мен.

Той я погледна и с опакото на дланта си избърса сълзите й.

— Изглеждаш толкова печална — прошепна.

— Сърцето ми се къса.

— И моето. За Спенсър.

— Да, за него — кимна тя.

Всъщност страдаше не само заради раздялата със Спенсър. Мъчно й беше за самата нея.

За всички.

За разбитите й илюзии, че има бъдеще заедно със Спенсър… и с Бо.

— Какво ще правиш сега? — попита той.

Джордан дълбоко си пое въздух, за да се успокои.

— Нали ти казах — отивам да приготвя багажа си. Полетът ми е след няколко часа.

— Искаш ли да ти помогна? Чудя се как да убия времето — подхвърли Бо. — Доколкото разбрах, детектив Роджърс щял да се забави.

— Разбира се — отвърна тя, сякаш най-естественото нещо на света беше да го покани в стаята си.

Тръгнаха към редицата асансьори. Той я прегърна.

Джордан погледна ръката му, която почиваше на рамото й, и спонтанно се обърна към него. Лицето му беше толкова близо, че видя златистите точици в очите му. Усети познатата миризма на кожата му.

Спогледаха се.

Джордан ахна.

Спряха. Бо се наведе към нея.

Джордан затвори очи.

— Трябва да те целуна — промълви той. Гласът му беше пресипнал от вълнение. — Зарекох се да не те докосвам, но не мога да се въздържа.

— Тогава го направи — прошепна в отговор Джордан. Като усети докосването на устните и на езика му, я заля вълна от чувства, краката й се подкосиха. Вкопчи се в раменете му, а той я прегърна през кръста и още по-жадно я зацелува. Притисна я към себе си, без да прикрива набъбналата си мъжественост — доказателство за силното му желание.

— Да отидем в стаята ти — промърмори, напипа бутона на асансьора и го натисна.

Джордан не се възпротиви. Въпреки че почти беше обезумяла от страст, някакъв вътрешен глас й нашепваше, че не бива да се целуват във фоайето пред очите на всички. Осъзнаваше, че се държат като похотливи юноши, но също като Бо не можеше да се въздържи.

Вратата на асансьора се плъзна встрани; залитайки, двамата влязоха в кабината.

Когато Бо посегна към таблото с бутоните, тя каза:

— Стаята е на третия етаж.

— Зная. Запомних номера.

— Да разбирам ли, че си планирал това да се случи? — попита тя, въпреки че отговорът изобщо не я интересуваше. За пръв път в живота й не я беше грижа за нищо.

— Не. Може би. Да му се не види, не знам. Ела тук. — Бо я привлече към себе си, когато вратата се затвори и асансьорът се понесе нагоре. Притисна я до стената на кабината, обгърна с длани лицето й и отново започна да я целува.

Асансьорът спря на третия етаж. На Джордан й се искаше да запротестира. Не можеше да понесе мисълта, че дори за миг ще се откъсне от прегръдката на Бо, че ще престане да усеща допира на тялото му. Ала той я хвана за ръка и я накара да слезе. Озоваха се в безлюдното фоайе.

— Накъде? — хрипливо прошепна Бо и стисна дланта й.

Главата й беше толкова замаяна, че й бяха необходими няколко секунди да си спомни в коя посока е стаята й. Поведе го по коридора и видя, че вратата на една стая е отворена, а отвън стои количката на камериерката. „Дано да не е моята! Дано не е моята“ — заповтаря наум, като че ли произнасяше заклинание. Изпитваше необходимост да бъде с Бо, после щеше да мисли за последствията.

Сега най-важното беше да го има.

Сега съществуваше само страстта помежду им, която всеки момент можеше да прерасне в истински ад.

Като минаха край отворената стая, забелязаха, че телевизорът е включен, а от банята се чуваше шумът на вода, течаща във ваната. На следващите врати бяха закачени пластмасови табелки с надпис: „Моля, сменете спалното бельо“.

— Доколкото виждам, камериерката има доста работа и ще се забави, докато стигне до твоята стая — усмихна се Бо.

Джордан кимна и посегна да извади от джоба си магнитната карта. За миг се вцепени от ужас — помисли си, че я е изгубила.

— Не казвай, че не можем да влезем — изстена той.

— Не мога да я… а, ето я! — Джордан извади картата и му я показа.

Засмяха се, той взе картата и й пъхна в процепа. Извади я и завъртя валчестата дръжка, но вратата не се отвори.

— Опитай отново — припряно каза Джордан. Отчаяно й се искаше да останат насаме.

Той се подчини.

Но вратата не помръдна.

Бо изруга и отново пъхна картата.

— Третият опит е успешен! — възкликна Джордан, като видя как се включи зелената лампичка. Механизмът на бравата изщрака, вратата гостоприемно се отвори.

Бо се засмя — звукът повече приличаше на ръмжене — окачи на дръжката табелката с надпис „Не влизайте“ и с ритник затвори вратата.

За миг Джордан се засрами — леглото не беше оправено, на стола до бюрото бяха нахвърляни дрехи, на нощното шкафче стоеше чаша до половината пълна с вода. Завесите бяха спуснати, само през една пролука проникваше лъч светлина.

Обстановката определено не беше романтична. Не можеше да се сравни с онази нощ на терасата с изглед към океана. Но Джордан знаеше, че не е важно къде се намират, стига да са заедно.

Няма значение какво се беше случило по-рано или какво ще стане след това. Важно бе само настоящето… Знаеше, че ако затвори очи, ще забрави всичко останало.

Бо отново я прегърна, а страстната му целувка я остави без дъх и прогони мислите й.

Като се отпуснаха върху леглото, той задърпа памучната й блуза. Джордан вдигна ръце да му помогне. Бо обсипа с целувки трапчинката на шията й, сетне посегна да разкопчае сутиена й.

Джордан отметна глава, предвкусвайки докосването му. Побиха я тръпки, когато усети върху зърната си първо пръстите, после устните му. Бо плъзна ръка надолу, под ластика на шортите й.

Тя се повдигна да го улесни, а когато шортите заедно с бикините се плъзнаха надолу по бедрата й, се опита да съблече ризата на Бо, но копчетата я затрудниха. Той й помогна, после захвърли на пода джинсите и бельото си.

Сега, след като най-сетне бяха голи, целувките им станаха още по-пламенни.

Бо докосна с език трапчинката зад ухото й, после продължи надолу — жарките му устни сякаш оставяха огнени следи. А когато обгърнаха първо едното й зърно, после другото, Джордан тихо изстена и отвори бедрата си за него.

— Моля те, Бо — прошепна му. — Моля те… сега.

Той се поколеба.

— Отвори очи — изхриптя.

Джордан се подчини.

Погледът му проникна в дълбините на душата й.

В продължение на един миг на агония времето сякаш спря. Двамата се взираха един в друг, предвкусвайки неизбежното.

Сетне той гърлено изстена и проникна в нея.

Усещането беше толкова прекрасно, че Джордан се вкопчи в раменете му и зашепна името му.

Без да откъсва поглед от лицето й, Бо започна да се движи в изначалния ритъм. Скоро тя усети как напрежението в центъра на тялото й нараства; каза си, че ще умре, ако той не прекрати сладкото изтезание.

Ала Бо не престана.

Дори когато Джордан се задъха, дори когато тялото й се загърчи под неговото.

За секунда тя се задържа на ръба на бездната на насладата, сетне полетя към безпаметността.

Сякаш отдалеч чу как Бо вика името й, почувства как се излива в нея, докато омаломощен се просна върху нея.

Докосна косата му, сплъстена от пот, и замилва челото му, докато страстта им най-сетне стихна.

* * *

Силно потропване на вратата събуди Бо. Някаква жена, говореща с акцент, извика:

— Извинете, има някой вътре?

Той с неохота отвори очи.

Като видя, че се намира в затъмнена хотелска стая, веднага се досети защо непознатата чука толкова настойчиво.

— Ммм, какво има? — сънено промърмори Джордан, която лежеше гола в обятията му.

— Тук сме! — извика той на камериерката. — Не влизайте!

— Трябва изчисти стая — обади се тя и леко открехна вратата. — Мина времето ви.

— Изчакайте, скоро ще освободим стаята — на свой ред извика Джордан, изтръгна се от прегръдките на Бо, скочи от леглото и се огледа, сякаш да се ориентира.

Бо седна и видя, че дрехите им са разхвърляни на пода.

— Тогава дойда след пет минути — заяви камериерката. Тонът й подсказваше, че е ядосана от нахалството на гостите в тази стая. — Обаче не по-дълго. Иначе ще ви се води още една нощувка.

На Бо му се искаше да извика, че ще плати, само да ги остави на спокойствие. Би дал всичко, стига отново да се отпусне в леглото заедно с Джордан.

Погледна я и си помисли колко е красива, въпреки че в момента косата й беше в безпорядък, а клепачите — подути от сън.

— Колко е часът? — попита тя.

Бо погледна часовника си, който беше оставил на нощното шкафче:

— Минава два.

— Два ли? — повтори Джордан. — Господи, ще изпусна самолета.

Започна да прибира вещите си в някаква найлонова чанта — шортите, блузата, маратонките, четката за коса.

Изведнъж осъзна какво прави и заизважда дрехите.

Бо безмълвно я наблюдаваше. Искаше му се този следобед никога да не свърши.

Искаше отново да я вземе в обятията си, да се наслади на тялото й.

— Не се налага да бързаш — промърмори и лениво се протегна.

— Напротив, трябва. Имах късмет, че изобщо намерих билет за някой от днешните полети.

— Предлагам да останеш, а след като разговарям с Роджърс, ще те закарам до Вашингтон.

Джордан обу бикините си и поклати глава:

— Няма да мога.

— Защо?

— Вече телефонирах на моя съдружник и му обещах, че утре сутринта ще бъда на работа.

Стори му се, че оправданието е набързо скалъпено и неправдоподобно; вероятно и Джордан имаше същото усещане, защото за секунда престана да се облича и се загледа в една точка.

Искаше му се да й възрази.

Да я помоли да остане с него…

Ала решителността, с която тя се обличаше и стягаше багажа си, и споменаването на съдружника й, го върнаха към действителността.

Тя трябва да се върне във Вашингтон.

Той е длъжен да остане.

Така е било писано…

Освен ако не иска нещо повече… например да се обвърже с нея.

Но наистина ли го желае?

В съзнанието му се натрапваше един и същ въпрос: „Наистина ли го искаш? Искаш ли нещо повече?“.

Не, разбира се — вече го беше решил. Срещнали се бяха случайно, а сега всеки ще поеме по своя път.

Последният… епизод в хотелската стая беше изпълнил предназначението си — да сложи край на тази абсурдна история; задоволи плътското му желание към Джордан, а за самата нея бе последно сбогом.

Тя взе голямата чанта, отиде в банята и затвори вратата. Чу се шумът на течаща вода.

Бо стана и се облече. Приближи се до прозореца и дръпна завесите.

Въпреки че небето беше покрито с облаци, стаята се изпълни със светлина, но обстановката не стана по-привлекателна.

Той погледна надолу към запуснатия вътрешен двор, обрасъл с шубраци, сред който се намираше басейнът, сега задръстен с какви ли не отпадъци и прекършени клони.

Помисли си какво би казала Лиса за изгледа, за хотела и въобще за този град.

Всъщност и майка му щеше да е на същото мнение — че мястото на Бо Съмървил не е в подобна дупка. Той мислено проследи стръмната, опасна пътека, която го бе довела тук, и всичко случило през последните няколко дни му се стори нереално.

Джордан отвори вратата на банята.

Бо стреснато вдигна поглед — дотолкова беше погълнат от мислите си, че почти я беше забравил.

Тя беше сресала косата си и я беше вързала на опашка, блузата й беше напъхана в шортите. Носеше голямата найлонова чанта, в която бяха малкото й вещи.

— Нямаш ли друг багаж? — попита той.

— Не, само дамската ми чанта. Всичките ми дрехи са във вилата… ако не са унищожени от наводнението, разбира се.

— Бъди спокойна, ще уредя да ти ги изпратят. — Бо посочи найлоновата чанта и подхвърли: — Ако искаш, остави я — ще я взема аз. Не е удобна, когато пътуваш със самолет.

Джордан изведнъж се оживи. Ала преди да отговори, че е съгласна, той добави:

— Ще я оставя у вас, когато се върна.

Лицето й помръкна.

— Благодаря, но предпочитам да е с мен. Няма да ми пречи.

„Не желае повече да ме вижда“ — помисли си Бо.

— Ще ти се обадя, за да ми съобщиш адреса и телефонния номер на Спенсър — каза; незнайно по каква причина изпита необходимост да изтъкне, че това не е последната им среща.

— Кърт още не е решил къде ще живеят — въздъхна Джордан. — Нали го чу какво каза — че в сградата, в която е апартаментът му, не се допускат деца.

— Може би не ти се вярва, но обикнах това дете. Държа да го видя, ако вуйчо му разреши да ти гостува. Моля те да ми се обадиш. Става ли?

За пръв път, откакто излезе от банята, Джордан го погледна в очите. Странно, но погледът й изразяваше презрение.

— Ако ми гостува, ще те уведомя.

„Да му се не види, какво й става? — помисли си той. — Нима не иска да се срещна със Спенсър?“

На вратата се почука, камериерката се провикна:

— Сега влезе, иначе повика управителя.

— Вече сме готови. — Джордан отиде до вратата и я отвори.

Бо я последва, но когато се озова до пълната мургава жена, която нервно потропваше с крак, Джордан вече се отдалечаваше по коридора.

— Почакай! — извика той и се втурна след нея.

Тя се обърна и подхвърли:

— Закъснявам за самолета.

— Ще те закарам до летището.

— Не е необходимо. Още сутринта поръчах такси. Дано шофьорът още чака… — За негова изненада тя не стигна до асансьорите, а отвори вратата към стълбището. Обърна се да му махне и добави: — Нямам време да чакам асансьора. Всичко хубаво.

Бо дълго се взира в отворената врата; изведнъж се почувства изоставен и самотен.

„Нали тъкмо това искаше? — нашепна му ироничен глас. — Да се разделите без сантименталности и без усложнения.“

Гневно натисна бутона за повикване и си каза, че ако таксито си е заминало, ще убеди Джордан да я закара до аерогарата.

Стори му се, че измина цяла вечност, докато асансьорът дойде. Междувременно реши, че непременно трябва да спре Джордан, да й попречи да замине.

Идеята беше абсурдна, освен това той нямаше дори бегла представа как да я осъществи.

Единственото, което знаеше, бе, че не може да позволи Джордан да замине и никога повече да не я види.

Казваше си, че това вероятно ще бъде най-голямата грешка в живота му.

Най-сетне се озова във фоайето и се спусна към двойната остъклена врата тъкмо когато едно такси с емблемата на аерогарата потегли. През задното стъкло се виждаше силуетът на жена с конска опашка.

„Напуска твоя живот, а ти не правиш нищо да я задържиш“ — помисли си Бо, докато наблюдаваше отдалечаващата се кола.

Ала не беше в състояние да помръдне, камо ли да предприеме каквото и да било.

„Живеете в един и същ град — каза си. — Като се върнеш, можеш да й се обадиш. Дори да я видиш.“

Само че знаеше със смразяваща сигурност, че няма да го направи.

Пропуснал беше последната възможност.

Докато слизаше с асансьора, беше решил, че ако е писано, ще я настигне във фоайето. Тя ще го чака, за да му каже, че не може да се тръгне ей така, че й е невъзможно да живее без него.

Оказа се, че е градил въздушни кули.

Джордан замина, без дори да се обърне.

Очевидно не им е било писано да бъдат заедно.