Джанел Тейлър
Среща с непознат (13)

Тринайсета глава

— Госпожице Къри?

Джордан, която се взираше в пластмасовата чаша с кафе, вдигна поглед. На прага стоеше плешив човек на средна възраст, издокаран със зле ушит костюм.

— Аз съм детектив Роджърс от полицията във Филаделфия. Разследвам убийството на съпрузите Аверил.

Джордан си помисли, че детектив Роджърс все едно е герой от телевизионен сериал — толкова типични бяха облеклото му и сериозното му изражение.

Тя остави чашата на масичката, надигна се да се здрависа с него и веднага седна на евтиния сгъваем стол, който изскърца под тежестта й. Обзавеждането в полицейския участък на градчето Дапъл Коув беше, меко казано, мизерно. Същото се отнасяше и за местния хотел, където случайно имаше няколко стаи, освободени от хора, завърнали се по домовете си след стихването на урагана.

Разбира се, при тези обстоятелства бе абсурдно да се проявяват капризи. Полицаите от бреговата охрана ги бяха закарали в Дапъл Коув, защото там се намираше най-близката болница.

Изминали бяха два дни от стихването на урагана, а единственото желание на Джордан беше да се прибере у дома, да си легне и да спи цяла седмица.

Само че се налагаше да остане тук още няколко часа. Самолетът й излиташе късно следобед, а преди това й се налагаше да се срещне с човека, който беше пристигнал чак от Филаделфия, за да разговаря с нея.

— Зная какво сте преживели през последните дни — каза детективът и съчувствено я изгледа.

— Едва ли можете да си го представите — промълви тя.

— Моите съболезнования за смъртта на приятелката ви.

Джордан само кимна — при споменаването на Фийби сякаш стоманен обръч стегна гърдите й.

— Съжалявам, но се налага да ви задам няколко въпроса — продължи той.

— Разбирам. Ще ви кажа всичко, което зная.

Разговаряха повече от час. Джордан се постара да си спомни всяка подробност за случилото се от момента, в който предишната седмица Фийби най-ненадейно позвъни на вратата й.

Като приключи разпита, детектив Роджърс се облегна на стола си и каза:

— За ваше сведение, госпожице Къри, задържахме Гисони и ви обещавам, че ще докажем вината му. Един от неговите хора е готов да свидетелства, че той е платил на онзи престъпник да убие вашите приятели, а след това вас и детето.

Джордан го слушаше с половин ухо. Главата й продължаваше да пулсира от болка, от удара при падането на слепоочието й имаше голяма синина. „Дори да исках, няма как да я прикрия с пудра“ — помисли си.

Полицаите от бреговата охрана бяха настояли веднага да напуснат вилата и не им бяха позволили да вземат багажа си. На тръгване тя беше грабнала само ръчната си чанта, в която бяха портмонето й, ключовете й, документите за самоличност и кредитните й карти. От местния универсален магазин си купи само бельо и най-необходимите тоалетни принадлежности.

Зарече се, че щом се прибере вкъщи, първата й работа ще бъде да прикрие грозната синина. И то не защото беше суетна, а защото не искаше всеки път, като застане пред огледалото, да си спомня ужасната сцена на терасата.

Казваше си, че трябва да се радва, задето „пиратът“ е мъртъв. Алтернативата беше да загинат и тя, и Спенсър. Този човек, който без капчица милост убиваше за пари, заслужаваше жестоката смърт.

Ала не можеше да се отърси от спомена как пред очите й загина човек. И от мисълта, че го е убила. Със собствените си ръце го беше блъснала в бездната. Разбира се, това адвокатите наричаха „самоотбрана“. И все пак тя подозираше, че скоро няма да се отърси от натрапчивата мисъл, че е предизвикала нечия смърт.

И че никога повече няма де се чувства в безопасност, въпреки че наемният убиец бе мъртъв.

— Защо някой ще пожелае да свидетелства против Гисони? — въздъхна и отпи от кафето, което вече беше изстинало. — Особено човек от неговата организация.

— Повярвайте, госпожице Къри, не го прави от желание да получи награда за примерен гражданин. Този тип знае, че ще бъде осъден по други обвинения, включително рекет, ако не свидетелства.

— Но какво ще попречи на Гисони да възложи на някого да го убие? — възрази Джордан. Струваше й се, че детективът прекалено опростява нещата.

— Няма да може, защото този човек ще бъде включен в програмата за защита на свидетелите — отвърна Роджърс. — Важното е, че вие ни помогнахте с отстраняването на Калачи.

Тя стисна клепачи. Вече знаеше, че името на едноокия наемен убиец е Калачи. Но съжаляваше, че го е научила. Предпочиташе да остане анонимен, сякаш така чувството й за вина намаляваше.

— Сега ще приберем на топло и Гисони. И то за много дълго време. Повече няма да бъде заплаха нито за вас, нито за момченцето. Симпатично хлапе — добави и се усмихна. — По-рано днес разговарях с него.

— Как е той? — възкликна Джордан и се втренчи в детектива.

Не беше виждала Спенсър от предишната вечер. Кърт, братът на Фийби, пристигна късно и занесе заспалото дете в стаята си, която беше на същия етаж на хотела.

— Ами… ще се оправи — промърмори Роджърс. — Очите му бяха зачервени, сигурно е плакал цяла сутрин, след като вуйчото му е съобщил за смъртта на родителите му, но на децата бързо им минава. Сигурно защото не знаят какво означава някой да умре. Изпратихме в хотела социална работничка, която ще помогне на малкия да преодолее травмата.

„Социална работничка! Непозната жена!“ — помисли си Джордан и сърцето й се сви, като си представи колко тъгува Спенсър.

Прииска й се да отиде при него, да го прегърне, да намери думи, с които да го утеши. Напомни си, че той е с Кърт, който е единственият му родственик, и ще се грижи за него.

— Предполагам, че ви е разказал за деня, в който Калачи е заплашил майка му. Научихте ли подробности, които да ви помогнат?

— Всичко, което Спенсър ни каза, ще ни бъде от полза. Както вече споменах, детето е много умно. Жалко за родителите му.

Джордан усети, че в очите й напират парещи сълзи, и само кимна.

— Ако не бяхте вие и Бо Съмървил, Спенсър щеше да е мъртъв — заяви детективът.

Тя вдигна глава и се втренчи в него.

— Разговаряхте ли със Съмървил? — попита с престорено безразличие. Не беше виждала Бо, откакто спасителите от бреговата охрана ги закараха в болницата. Когато изписаха нея и Спенсър, той вече беше заминал.

— Още не съм го разпитал, но днес очаквам да се срещна с него. Разбрах, че му се е наложило спешно да замине за Ричмънд, където са го чакали адвокатите му. От авиокомпанията са завели дело срещу него за нанесени щети. Също и фермерът, в чиято нива е извършил принудително кацане.

— Фермерът ли? — смаяно повтори Джордан. Шефовете на авиокомпанията имаха основание, тъй като на практика Бо ги беше измамил с плана на полета, но фермерът нямаше никакъв повод.

— Точно така — кисело се усмихна детективът. — Очевидно той е причинил душевни страдания на фермера и съпругата му, като е влязъл в къщата им по време на бурята.

— Но това е нелепо!

— Напротив, логично е. В края на краищата той е от фамилията Съмървил.

Джордан свъси вежди:

— Какво искате да кажете?

Детективът въпросително вдигна вежда:

— Отдавна ли познавате Бо Съмървил, госпожице Къри?

„Достатъчно време, че да се влюбя до полуда в него“ — помисли си тя.

— Не, запознахме се наскоро — отвърна и страните й пламнаха, като си спомни колко добре беше „опознала“ Бо през нощта, изпълнена със страст и нежност.

— Значи не знаете кой е той.

— За какво намеквате?

Детективът скръсти ръце и любопитно я изгледа, сетне обясни:

— Бо Съмървил е един от най-богатите хора в южните щати, госпожице Къри. Вероятно сте сред малцината, които не знаят за огромното състояние на фамилията Съмървил.

— Нямах представа — промълви тя и поклати глава.

Разбира се, знаеше, че Бо е богат. Но и през ум не й минаваше, че е милиардер — тоест лесна плячка за хора като алчния фермер.

Едва сега й стана ясно, че Андрея Макдъф няколко пъти й го е намекнала, само че тя не беше обърнала внимание. Защото нямаше намерение да се запознае нито с Бо, нито с когото и да било. Едва когато го срещна разбра колко празен е бил животът й.

А сега го беше загубила.

Също и Спенсър.

Но животът продължаваше.

Помъчи се да си внуши, че нищо не се е случило, че трябва да продължи по своя път. Ще се върне у дома, отново ще се залови с работата, която й допада…

Само че изведнъж почувства, че ще се разридае.

— Добре ли сте, госпожице Къри? — попита Роджърс и взе да се върти на стола. Очевидно не беше свикнал да утешава плачещи жени.

— Не, но скоро ще бъда — твърдо заяви тя.

* * *

Бо, който седеше зад волана на джипа си, видя как Джордан излезе от полицейския участък. Тя спря, изхвърли в кошчето за смет някаква пластмасова чаша, сетне с наведена глава тръгна по сенчестата главна улица на Дапъл Коув.

В този ранен час наоколо беше безлюдно. Накъдето и да погледнеше човек, се виждаха поражения, нанесени от придошлата вода, улиците още бяха осеяни със счупени клони.

Докато наблюдаваше как Джордан се отдалечава, Бо се запита дали да й попречи да замине. Знаеше, че полетът й е късно следобед. Разбира се, можеше да й се обади, когато се върне във Вашингтон…

Но защо? Да й каже, че му е било приятно да се запознаят, и да й пожелае всичко хубаво ли?

Струваше му се абсурдно.

Ала за какво разговарят хора, които са преживели ужаса, който сполетя тях двамата? Пък и той не възнамеряваше да поднови връзката си с нея след завръщането им в града. Казваше си, че всеки ще поеме по своя път. Когато през миналата седмица се запознаха, той не търсеше…

Какво?

Любов ли?

Не, разбира се.

Освен това не беше влюбен в тази жена. При други обстоятелства помежду им нямаше да се случи нищо.

А сега извънредните обстоятелства вече не съществуваха.

Не бива да забравя защо е тук — за да разговаря с детектива от Филаделфия, по чиято молба се беше върнал в Дапъл Коув.

Въпреки че се опитваше да се вслуша в гласа на разума, той не откъсваше поглед от Джордан.

В нея имаше нещо, което…

Не можеше да й позволи да напусне живота му.

Ако не друго, поне трябва да се сбогуват. И да я разпита за Спенсър. През последните двайсет часа се улови, че непрекъснато мисли за него.

Слезе от джипа и забърза след нея. Като я наближи, извика:

— Джордан!

Тя вдигна поглед… и не можа да скрие изненадата си. Очевидно се зарадва да го види, което го накара да затича към нея. Изведнъж се почувства като пиян от щастие.

Прегърна я, което беше съвсем нормално между приятели. Ала когато я притисна до гърдите си и усети познатото божествено ухание, намерението му да се държи на разстояние мигом се изпари.

— Орлови нокти — прошепна, а сърцето му лудо затуптя.

— Моля? — Джордан се отдръпна и озадачено го изгледа.

— Ухаеш на орлови нокти. Забелязах го и преди. Сигурно използваш шампоан с този аромат.

— Внушаваш си. Днес използвах шампоана, предоставен от хотела, не обичайната марка.

— Така ли? — промърмори той и си каза, че навярно долавя уханието на тялото й. Едва устоя на желанието да допре устни до шията й и да вдъхне нежния аромат; вместо това с нежелание я освободи от прегръдката си.

— Мислех, че си в Ричмънд — промълви Джордан.

— Наистина бях там. Заминах вчера сутринта, за да уредя някои подробности с компанията за чартърни полети.

Внезапно си даде сметка, че му е достатъчно само да бъде с нея. По-късно ще мисли за всичко останало — за разговора с детектива, за делата за обезщетение, заведени от авиокомпанията и от фермера…

— И успя ли да ги уредиш?

— Донякъде, но скоро всичко ще бъде наред.

— Радвам се. — Джордан сякаш искаше да добави нещо, но се отказа.

Осъзнавайки, че има опасност тя да се сбогува с него и завинаги да напусне живота му, Бо изведнъж изпита необходимост да остане по-дълго с нея. Огледа се за нещо, което да му даде повод да продължи разговора.

— Искаш ли да хапнем нещо? — попита, като забеляза някаква закусвалня, намираща се наблизо.

Джордан се поколеба, сетне кимна:

— С удоволствие. Изведнъж разбрах, че съм гладна.

— Аз също.

Тръгнаха към закусвалнята. Джордан попита:

— Как разбра къде съм?

— Ами… просто извадих късмет — отвърна той и си каза, че това е самата истина. Не се беше върнал тук заради тази жена. Ала като я видя, остана приятно изненадан. Замина за Ричмънд, без да се сбогува с нея, но през цялото време тя присъстваше в мислите му. Разбира се, само защото се тревожеше за нея. Или поне това се опитваше да си внуши. — Всъщност ми телефонира някой си детектив Роджърс. Каза, че днес ще разговаря с теб, и че настоява да ме разпита. Когато паркирах пред полицейския участък, ти тъкмо излизаше от там.

— И аз така си помислих. — Бяха стигнали до закусвалнята, но Джордан се поколеба на вратата. — Не е ли редно да се върнеш и да разговаряш с детектива?

Бо поклати глава:

— Той може да почака. Предпочитам първо да разговарям с теб. Зная, че самолетът ти излита след няколко часа.

— А ти кога се връщаш във Вашингтон?

— Утре — отговори Бо. Тази вечер имаше среща с адвоката на фермера. Знаеше, че ще бъде подложен на същото изпитание като при срещата с представителя на авиокомпанията, но нямаше как да го избегне. След като го бяха свързали със „Съмървил Индъстрис“, и фермерът, и шефовете на компанията възнамеряваха здраво да го оскубят.

Антъни Пар, неговият адвокат, пристигна със самолет от Батон Руж, за да го представлява по време на преговорите. Разбира се, той настояваше да оспори съдебните искове — особено смехотворните аргументи на фермера — но Бо възнамеряваше да плати исканите суми.

Предпочиташе възможно най-бързо да загърби този епизод от живота си.

„Дори ако «този епизод» е свързан с Джордан ли?“ — запита се.

Въпреки че в мислите си беше далеч оттук, вроденото му възпитание действаше на „автопилот“ — той учтиво отвори вратата и пропусна дамата пред себе си.

Знаеше, че няма избор, освен да се върне в реалния свят, в който нямаше място за романтика и любов.

Предполагаше, че закусвалнята е типично провинциално заведение за бързо хранене и се оказа прав. От едната страна на помещението, в което се стелеше цигарен дим, имаше сепарета, от другата — дълъг плот. Вратата проскърцваше при всяко отваряне и затваряне, във въздуха бръмчаха рояци мухи, радиото беше настроено на станция за кънтри музика.

Изведнъж Бо сякаш се пренесе в миналото. Усмихна се, като си спомни как баба му го водеше в закусвалнята в родния му град въпреки възраженията на родителите му. Майка му твърдеше, че заведението е пълно с микроби, баща му пък всеки път заявяваше, че от членовете на семейство Съмървил се очаква да посещават само изискани ресторанти. Само че според малкия Бо най-вкусната храна на света бяха пилешките пържоли на скара и пържените картофки, които сервираха в закусвалнята.

С Джордан се настаниха в едно сепаре; в съседното седяха двама млади съпрузи с момченцето си, което едва ли имаше три годинки. Бо видя как хлапето изцапа с картофено пюре масата, как майката се зае да я почисти с хартиена кърпичка, а бащата се озърна за сервитьорката, за да поиска сметката.

Сцената възкреси в паметта му мигове от миналото.

Въпреки че беше дребничка и слаба, Джинет се радваше на вълчи апетит и обичаше да се храни в подобни закусвални. И малкият Тайлър ги предпочиташе.

Странно, но докато наблюдаваше младото семейство в съседното сепаре, за пръв път той не изпита мъката, разкъсваща сърцето му. Днес споменът не го смрази, а сякаш го обгърна с носталгична топлота с едва доловим привкус на познатото страдание.

Сервитьорката дойде да вземе поръчката им. Имаше сламеноруса коса, а бръчките около очите й и от двете страни на носа издаваха дълги години, прекарани под палещото слънце на Юга, и пристрастност към тютюнопушенето. Остави на масата задължителната кана с вода и листа с менюто и попита:

— Да ви оставя ли да си помислите какво ще поръчате?

Бо погледна Джордан.

— Ами… да — отвърна тя.

Без да отвори менюто, Бо знаеше какво ще си поръча, но искаше да останат насаме, за да я попита за Спенсър. В мига, в който чу името на детето, лицето на Джордан помръкна.

— Той е с вуйчо си — отвърна.

— С брата на Фийби ли? Та той почти не го познава! — възкликна Бо. Неизвестно защо новината го обезпокои.

— За Спенсър и ние с теб сме почти непознати — кисело се усмихна тя. — Телефонирах на Кърт от болницата. Той пристигна с първия самолет, който се приземи тук след преминаването на урагана. Слава богу, че не ми се разсърди, задето преди не му казах, че Спенсър е с мен. Толкова голяма беше радостта му, че племенникът му е жив…

— Чакай, чакай — прекъсна я Бо и се втренчи в нея. — Да разбирам ли, че си му телефонирала от Джорджтаун?

Тя ахна и притисна длан към устните си.

— Забравих… че не съм ти казала. Още докато разговарях с него, разбрах, че съм допуснала грешка.

— Защо? Щом не си му съобщила за Спенсър, какво му каза?

— Че съжалявам за смъртта на Фийби — виновно промърмори тя. — Като чух гласа му, си спомних, че Фийби ме предупреди да не казвам абсолютно на никого къде е синът й. Навярно се е досещала, че Гисони ще държи брат й под постоянно наблюдение, дори ще подслушва телефона му.

— А ти как разбра, че разговорът се подслушва?

— Няколко пъти чух някакво изщракване и заподозрях нещо нередно. Господи, колко съм била глупава! Ако не бях телефонирала, никога нямаше да се досетят, че Спенсър е с мен.

Изражението й подсказваше колко я измъчва мисълта, че лекомислието й е могло да доведе до смъртта на детето.

Само че това не се беше случило.

Спенсър беше жив. И тримата бяха живи.

Грешката й не беше с фатални последствия.

Може би дори не телефонното обаждане бе помогнало на наемния убиец да ги проследи.

— Джордан, престани да се самообвиняваш — нежно каза той; копнееше да я вземе в прегръдките си и да й помогне да превъзмогне скръбта и болката. — Хрумвало ли ти е, че може би телефонният разговор не е причината да ни открият на острова?

— Тогава по какъв начин са попаднали на следите ни?

Той сви рамене:

— Вероятно никога няма да разберем. Може би през онази нощ някой е проследил Фийби чак до дома ти. Възможно е да се претърсили къщата на семейство Аверил и да са намерили името и телефонния ти номер в бележника на приятелката ти. Или пък са разбрали, че си кръстница на Спенсър. Всъщност сега това няма значение, нали?

— Не зная — прошепна Джордан. — Непрекъснато си повтарям, че трябваше да бъда по-предпазлива. Калачи е видял джипа ти, паркиран пред моята къща. Чрез регистрационния номер е научил името на собственика — тоест твоето — после се е обадил на съдружника ти.

— Зная.

Докато разговаряха предишния ден, Ед спомена за обаждането на „потенциалния“ клиент: „При последния ни разговор исках да те предупредя, че някой те търси, но ти затвори прекалено бързо“.

Бо не отричаше, че най-безцеремонно е прекъснал разговора. Страхуваше се да не би Ед да е заподозрял, че той не е сам във вилата, и да започне да го разпитва.

Опитвайки се да запази в тайна местонахождението на Джордан и Спенсър, той неволно беше помогнал на наемния убиец да устрои капан на жертвите си. Ако беше позволил на Ед да му разкаже подробно за въпросите, задавани от „клиента“, много по-рано щеше да разбере, че Джордан и Спенсър са в смъртна опасност.

— Виж какво, Джордан, и двамата допуснахме грешки — промърмори. — Само че неволни. Важното е, че тогава сторихме каквото смятахме за правилно. Не сме искали Спенсър да пострада. Не бихме могли да постъпим другояче.

Тя се втренчи в масата:

— Измъчва ме мисълта, че аз трябваше да…

— Не! — прекъсна я Бо и хвана ръката й. — Не бива да го мислиш. Не се наказвай, заради нещо, за което нямаш вина.

Нещо подобно му беше казала тя през онази нощ на терасата.

Едва сега Бо разбра, че изричайки тези думи, Джордан го беше извела на пътя към изцелението; заличила бе дългите години, през които той се измъчваше заради нещо, случило се не по негова вина.

— Едва ли подозираш колко ми помогна онази нощ, Джордан — промълви. — Дотогава не бях разговарял с никого за… нещастния случай.

Нещастен случай.

Точно така. Никой нямаше вина за смъртта на любимите му хора.

— Не бива вечно да носиш на плещите си бремето на вината — прошепна Джордан.

— Ти също.

Замълчаха, дълго никой не проговори. Накрая Бо се престраши да попита:

— Кърт съобщи ли на Спенсър за смъртта на родителите му?

Лицето й помръкна, тя кимна:

— Да. Детектив Роджърс ми каза, че са изпратили при тях социална работничка… — Гласът й пресекна. Тя взе хартиена салфетка и избърса сълзите си. — Извинявай.

Той окуражаващо стисна ръката й:

— Няма нищо. Знам какво чувстваш.

— Искам да бъда при него. Непрекъснато мисля дали още се страхува. И дали изобщо е питал за мен…

— Разбира се, че е питал — прекъсна я Бо, въпреки че не беше сигурен. Знаеше, че откакто Фийби остави сина си при нея, момченцето винаги се държеше на разстояние.

— Съмнявам се. Ако не беше ти… Ти беше „спойката“ помежду ни. Само последния ден няколко пъти ми се стори, че е готов да ме допусне до себе си. После настъпи хаосът, а сега никога няма да разбера какво е усещането да зная, че той не ме мрази.

— Не те мрази — поправи я Бо. — Беше изплашен и объркан и си го изкара на теб.

— Но не и на теб. Ти съумя да стигнеш до сърцето му. Знаеше точно какво да кажеш и да направиш. Разбира се, това е съвсем естествено. Нали си бил… — Тя не довърши изречението, а впери поглед в масата.

— Какво? — настоя Бо, макар да не беше сигурен, че иска да чуе отговора й.

— Бил си баща — прошепна Джордан и го погледна.

Бо очакваше, че познатият повей на скръбта ще го запрати в онази самотна пустиня. Само че този път това не се случи.

— Извинявай — добави тя.

— За какво?

— Задето ти напомних.

— Мисълта за Тайлър никога не ме напуска — промълви той. — Не е необходимо някой да ми напомня. Ще ти открия една тайна — изпитвам потребност да мисля за сина си.

„А може би дори да говоря за него“ — помисли си и осъзна, че това е самата истина. Толкова щастливи спомени бяха прокудени в най-затънтеното кътче на съзнанието му; години наред в паметта му възкръсваха само онези кошмарни мигове в мастиленочерната вода на залива.

Може би е настъпил моментът завинаги да прогони кошмарите и най-сетне да извади на бял свят прекрасните възпоминания.

— Толкова неща правехме заедно — промълви, а мислите му запрепускаха в миналото.

— Например какво? — нежно попита Джордан.

— Веднъж от парче дърво му издялах лодчица. Не бях го правил от дете, когато дядо ме научи на това изкуство, но успях да направя лодка на Тайлър. Той я пускаше, докато беше във ваната. За разлика от повечето деца много обичаше да се къпе…

Джордан окуражително стисна ръката му.

— От стара кърпичка на майка ми Джинет направи платно — продължи Бо, — само че Тайлър не го хареса, защото беше поръбено с дантела. Заяви, че така лодката изглеждала „момичешка“. Разбира се, аз го подкрепих.

Засмя се, като си спомни как Джинет се престори на обидена, как Тайлър заподскача от радост, когато той разряза нови джинси, за да направи платно.

— Приятели, готови ли сте с поръчката? — попита сервитьорката, която ненадейно изникна до масата.

— Един момент — каза Джордан и взе менюто.

— А ти, душко? — обърна се блондинката към Бо.

— Искам пържено пиле, варени картофи със сметана, царевица, бисквити, лимонада и парче черешов пай.

Джордан изненадано се втренчи в него:

— Но ти дори не погледна менюто!

— Че защо да го гледам? — каза той с пресилен акцент и изведнъж се почувства необяснимо щастлив. — Намираме се в типично южняшко заведение, а аз съм типично момче от Юга.

— Знаеш ли, всичко, което си поръча, изглежда много вкусно. И на мен донесете същото — обърна се Джордан към сервитьорката.

Когато останаха сами, двамата се спогледаха и се усмихнаха.

За миг Бо се запита колко ли хубаво ще бъде, ако всеки път сядат заедно на масата. До края на живота им…

Ала почти веднага мислено се упрекна: „Слез на земята! Въобразяваш си, че я желаеш, защото…“.

Защо?

Съществуваха милион причини.

Защото е много красива.

Защото приготвя задушени зеленчуци по рецептата на баба му.

Защото изпитва към нея нещо, което не е чувствал към друга жена след смъртта на съпругата си.

Защото, когато беше с нея и със Спенсър, сякаш отново беше с Джинет и Тайлър.

Ето я причината, поради която не може да си позволи да я желае. Онова, което бе изпитал през онази бурна нощ, не бяха чувства към нея.

Всичко се свеждаше до него.

Ставаше въпрос за неговото болезнено чувство за вина и отговорност.

За абсурдната му мечта да замени онова, което беше загубил.

— Какво има? — попита Джордан, която не откъсваше поглед от него.

— Не те разбирам.

— Изглеждаше толкова щастлив, изведнъж сякаш черен облак помрачи лицето ти.

— Ами… хрумна ми нещо.

— Какво? — Тя изпитателно го изгледа.

„Защо не мога да бъда с теб. Защо този епизод трябва да приключи.“

— Не е важно — промърмори той и извърна очи.