Джанел Тейлър
Среща с непознат (4)

Четвърта глава

В неделя следобед Джордан за пръв път се осмели да излезе заедно със Спенсър. Налагаше се, защото бяха останали без хляб и яйца. Освен това беше решила да купи и продукти, които децата харесват. Натурални сокове, плодово желе…

О, и от онези полуфабрикати с макарони и сирене.

Като си помисли, че изпита облекчение, когато малчуганът поиска да закуси макарони със сирене! Каза си, че разполага с всички продукти, но почти веднага осъзна, че е сгрешила. За нейната рецепта бяха необходими трицветни макарони, два вида френско сирене и препечени и счукани лешници.

Очевидно Спенсър бе свикнал с онези макарони в кутия, придружени с прахообразна оранжева смес, която след разреждането се превръщаше в доматен сос.

— Защо пътуваме толкова дълго? — озадачено попита той, надничайки от задната седалка. — Няма ли наблизо супермаркет?

„Защото не искам да срещна някой познат, когато си с мен — мрачно си каза тя, докато шофираше по улиците на непознат квартал, от двете страни, на които се намираха ресторанти и магазини на познати фирми — «Уол март», «Таргет», «Бъргър кинг». — Навярно някъде наблизо има и супермаркет.“

След няколко минути вече паркираше пред големия магазин. Паркингът беше почти пълен, но най-вероятно колите бяха на непознати. Когато пазаруваше в Джорджтаун, тя познаваше продавачите в супермаркета и често срещаше съседи и познати.

Слязоха от колата. Слънцето напичаше асфалта, който сякаш трептеше в маранята. Джордан избърса потта от челото си; съжали, че трябва да крие Спенсър от всички, иначе можеше да го заведе във фитнес клуба и да поплуват в басейна.

„Жизненоважно е никой да не разбере, че той е тук!“ Отново си спомни предупреждението на Фийби и отново я побиха тръпки.

„Какво става? — запита се за кой ли път. — Защо не мога да се свържа с нея, откакто в петък вечерта остави Спенсър при мен?“

И как така приятелката й още не се е обадила? Нима не се интересува от детето си? Не иска ли да разговаря с него, да го успокои, че скоро ще дойде да го вземе?

Джордан стотици пъти си припомни разговора с Фийби, опитвайки да открие ключ към загадката. Приятелката й бе казала, че съжалява, задето я въвлича в тази история.

В каква история? Очевидно Фийби наистина се страхуваше, явно ставаше въпрос за нещо опасно. Което поставяше на карта живота на много хора.

Джордан се огледа, почти очаквайки да срещне погледа на човек, който я следи.

Ала не забеляза нищо необичайно.

През този горещ неделен следобед никой не обръщаше внимание нито на нея, нито на Спенсър. Може би изглеждаха като майка и син, които са дошли да напазаруват.

Понечи да хване малчугана за ръката, но той се отдръпна. Джордан си каза, че не бива да му се сърди, обаче й стана неприятно — спомни си как снощи хлапето от пръв поглед беше харесало Бо.

Напомни си да не върви прекалено бързо, както й беше обичай, иначе Спенсър трябваше да тича, за да се движи редом с нея. Пък и не беше свикнала с този вид пазаруване. Отиваше в супермаркета само за да купи необходимите продукти за организирането на едно или друго празненство или да попълни оскъдните хранителни запаси в дома си. Помисли си, че днешното преживяване може би ще бъде интересно и… дори поучително.

— Ако видиш нещо, което харесваш, само ми кажи — обърна се към Спенсър, докато вкарваше количката през електронната бариера, с наслада усещайки полъха на хладен въздух.

— Харесвам ей тези — веднага каза момченцето и посочи щанда с шоколадите.

Джордан сложи в количката два пакета скъпо кафе, което през този ден се продаваше с намаление, и се усмихна:

— Обичаш шоколад, така ли? Не познавам човек, който да не си пада по шоколада. Хайде, скъпи, вземи си един-два.

Спенсър сграбчи толкова шоколадчета, че щяха да стигнат да се почерпят цяла орда малчугани, и ги пусна в количката. Джордан нерешително поклати глава:

— Майка ти разрешава ли ти да ядеш шоколад?

— Разбира се. Непрекъснато. Понякога закусвам с шоколад — отговори малчуганът и я погледна в очите.

Тя едва се сдържа да не се усмихне. Умник е този неин кръщелник!

— Добре, вярвам ти. Да продължим с другите покупки.

Докато се движеха в магазина, Джордан научи, че децата трябва да се хранят с полуфабрикати, приготвени с консерванти. Поне така твърдеше Спенсър.

„Вероятно майка му не допуска той да се тъпче с нездравословни храни“ — помисли си, докато хлапето се мъчеше да я убеди, че винаги преди лягане изяжда по един голям сладолед, гарниран с шоколадови бонбончета „М&М“, и изпива голяма чаша с шоколадово мляко.

Все пак купи голяма кутия сладолед, любимите бонбончета и две опаковки шоколадово мляко.

Купи още замразена пица с пакетчета доматен сос, въпреки че смяташе за ненадмината своята домашна пица, приготвена с пресни домати и уханни подправки.

Купи консерви с печен боб, преструвайки се, че не забелязва пакетите с едър зрял фасул, който накисваше от вечерта, а на другия ден готвеше с бекон.

Купи макарони със сирене — полуфабрикат, плодово желе и кутии със сокове, които очевидно съдържаха предимно захар и вода.

На касата позволи на Спенсър да си избере няколко вида бонбони и дъвки, защото той й каза, че майка му винаги му ги купува.

Когато с Фийби бяха малки, често си представяха какви майки ще бъдат. В крайна сметка решиха, че ще разрешават на децата си да вечерят със сладкиши и да закусват с пица, да носят къси панталони през март, ако времето е ненормално топло, а вечер да си лягат, когато пожелаят. Зарекоха се, че няма да повтарят грешките на родителите си и да ограничават децата си с поредица от безсмислени правила.

Докато подреждаше покупките на касата, си помисли, че или Спенсър лъже, или Фийби е вярна на обещанието, дадено преди толкова много години. Подозираше, че второто е прекалено невероятно, ала й доставяше удоволствие да поглези хлапето. Спенсър не беше тъжен и не се мръщеше, за пръв път, откакто…

Откакто Бо Съмървил вчера напусна жилището й.

Само при мисълта за този мъж лицето й пламна. След като неканеният гост си отиде, тя се упрекна, задето изобщо го е поканила. Ала когато най-сетне си легна, изтощена от предишната безсънна нощ, веднага заспа и се пренесе в страната на сънищата… където я чакаше Бо.

Присъни й се, че се любят, а когато внезапно се събуди, още усещаше жарките му устни върху своите, чувстваше пръстите му върху голата си плът.

След няколко секунди се върна към действителността и разбра какво я е събудило.

Спенсър крещеше неудържимо, гласът му се носеше от стаята за гости от другата страна на коридора. Очевидно сънуваше кошмар. Когато тя се втурна в стаята, момченцето отново се унасяше в неспокоен сън. Джордан дълго седя до леглото му, без да включи осветлението; не знаеше дали сърцето й бие лудо заради писъците на детето, или заради съня й, в който се любеше с Бо.

— Джордан, ще ми купиш ли книжка с комикси? — Гласът на Спенсър я върна към действителността. — Моля те.

Той посочваше щанда за печатни издания, стратегически разположен до касата.

— Майка ти купува ли… — подхвана Джордан, но малчуганът вече усърдно кимаше. „Да му се не види, защо ли питам? — помисли си тя. — Няма значение какво му разрешава майка му, защото сега я няма. Детето е поверено на мен, аз отговарям за него. Трябва да му осигуря някакво занимание за следобеда, след като не можем да отидем на кино или в зоопарка.“

— Вземи си две — каза на Спенсър. — Като се приберем вкъщи, ще почетем.

Взе и два вестника за себе си — неделните броеве на „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“.

Отначало се абонира за неделните вестници, но се отказа, защото никога не разполагаше с достатъчно време да ги прочете. През дните, в които нормалните хора почиваха, тя имаше най-много работа, а когато най-сетне се прибереше у дома, капнала от умора, не изпитваше никакво желание дори да разгърне вестник голям колкото телефонния указател. През цялата седмица се канеше да го прочете, но неизменно го хвърляше в контейнера за отпадъци в събота, когато предстоеше да излезе следващият брой.

Днес със сигурност щеше да има време за четене. Нищо чудно дори да прочете и двата вестника, докато Спенсър прелисти купчината книжки с комикси, които току-що беше натоварил в препълнената количка.

Като излязоха от супермаркета, Спенсър с длан засенчи очите си от слънцето и промърмори:

— Все едно сме в пещ.

— Ужасно е, миличък. Щом се качим в колата, ще включа климатика. Вкъщи също е прохладно.

— Веднага ли се връщаме? — разочаровано попита момченцето.

— Какво си намислил?

— Да отидем в зоопарка, а? Бо каза…

— Бо днес го няма — прекъсна го Джордан. — Освен това спомена, че излиза в отпуска. Спомняш ли си?

— Ама той обеща да ме заведе в зоологическата градина.

— Да отидем заедно — предложи тя.

— Днес ли?

Джордан погледна количката, препълнена с продукти, върху които бяха нахвърляни книжките с комикси и вестниците:

— Смятах да се приберем у дома и да почетем.

— Да почетем ли? — повтори малчуганът, сякаш беше предложила с четка за зъби да изтъркат пода.

— Не искаш ли да прочетеш новите книжки?

— Не! Искам в зоопарка.

— Но…

— Заедно с Бо.

— Спенсър… — Тя отчаяно въздъхна. Каза си, че той още е много малък, пък и вероятно му е ужасно скучно. Трябва да го накара да забрави Бо и зоопарка… и да не мисли за майка му! Тази сутрин непрекъснато я разпитваше за Фийби, интересуваше се кога ще дойде да го вземе и защо така внезапно е заминала.

— Искаш ли да отидем на кино? — попита импулсивно.

— На кино ли?

— Точно така. Ще закараме продуктите у дома, защото някои трябва да се приберат в хладилника, после ще отидем да погледаме някой филм.

— Например кой?

— Ще прегледаме програмата и ще решим…

— Не обичам филми с пирати — прекъсна я той.

— Добре. И аз не ги обичам. Ти избираш.

Малчуганът се замисли.

Джордан също. Знаеше, че никой няма да ги види в затъмнения киносалон, следователно момчето щеше да е в безопасност.

До гуша й беше дошло да играе ролята на таен агент. Най-странното обаче беше, че й се струваше как опасността ги дебне на всяка крачка. Усещането я изнервяше.

„Виновна е Фийби — помисли си. — Тя ми го внуши.“

Но дали наистина беше така? Дали не е вложила друг смисъл в думите на приятелката си? Дали пък Фийби не преувеличаваше, когато каза, че е въпрос на живот и смърт да остави Спенсър на нейните грижи?

Но като си спомни отчаянието на приятелката си и измъченото й лице, тя сама отговори на въпросите си.

* * *

В неделната привечер Бо се настани на тъмночервеното кожено канапе в дневната и реши да погледа телевизия. Климатичната инсталация работеше, но в жилището бе необичайно топло. Той се запита дали да не се обади на управителя на сградата и да съобщи, че устройството е повредено.

Просторният апартамент, който беше взел под наем, се намираше в четириетажна тухлена сграда недалеч от площад Дюпон. Жилището напълно го задоволяваше — беше чисто, просторно и функционално.

Като архитект имаше набито око и бе забелязал, че не само стаите, ами и мебелите са с правилни геометрични форми. Декораторът бе избрал съвременен стил с много никелирани и стъклени повърхности. Бо неволно сравняваше обзавеждането със старинните мебели в родния си дом, радващи окото с изящните си линии и прекрасни тапицерии, които бяха много по-красиви от модернистичните канапета и масички.

Не, определено обзавеждането не беше по вкуса му, но в края на краищата само временно обитаваше този апартамент. Рано или късно щеше да си купи къща и да пренесе от Луизиана любимите си мебели и вещи. Само че още нямаше нито време, нито желание да се заеме с търсенето на подходящ дом.

Облегна се назад и замасажира вратните си мускули — беше прекарал целия ден пред компютъра в кабинета си. Сега единственото му желание бе да си отпочине. Взе устройството за дистанционно превключване на каналите и отхапа от сандвича, който се беше купил заедно с неделните вестници, когато се прибираше от работа.

Запревключва каналите, но все попадаше на скучни предавания и на сантиментални филми. По един от каналите предаваха турнир по голф. Той се загледа в екрана и си помисли, че отдавна не е стъпвал на игрището за голф. Не е зле да вземе стиковете си и да се поупражнява по време на отпуската. Къщата на брега на океана се намираше в близост до едно от най-хубавите игрища за голф на Източния бряг.

Повторно отхапа от сандвича, който му се стори ужасно безвкусен — май трябваше да си вземе с шунка вместо с пуешко месо. Всъщност всичко, което хапнеше днес, му се струваше безвкусно в сравнение с прекрасното ястие, приготвено от Джордан. Андрея Макдъф имаше право — тази жена наистина беше превъзходна готвачка.

Андрея! Беше обещал днес да й телефонира, за да й съобщи дали е подготвил документацията, необходима й да подаде молба за жилищно строителство. През целия ден работи върху нейния проект, за да го привърши преди заминаването си за Северна Каролина, и резултатът беше налице. И слава богу, защото Андрея Макдъф не понасяше някой да противоречи на желанията й.

След като довърши сандвича, той посегна към слушалката на безжичния телефон, поставен на масичката до канапето. Най-добре още сега да се обади на Андрея, след като предстоеше да й съобщи хубава новина.

Набра номера, като се питаше дали тя ще бъде у дома. Ала Андрея се обади още след първото позвъняване.

— Бо! Колко се радвам да те чуя! — произнесе с типичния си южняшки акцент. — Как се справяш с маловажните неща в живота?

— Прекрасно, Андрея, но още по-добре се справям с важните. Ще ти предоставя необходимата документация, преди да замина на почивка.

— Бог да те поживи, Бо!

В продължение на няколко минути обсъждаха промените, които тя беше помолила да залегнат в плана. Бо обеща до двайсет и четири часа да й предостави книжата за подпис. Тъкмо когато възнамеряваше да затвори телефона, Андрея каза нещо, което го стресна:

— Ще издадеш ли закъде заминавате с Джордан? Или държиш да го запазиш в тайна.

— Джордан ли? — избухна той. — Как ти хрумна, че заминаваме заедно?

— Тази сутрин позвъних в службата й да поръчам специалитети за градинското празненство, което ще устроя тази седмица, и съдружникът й ми каза, че тя е заминала. Намекна, че не е сама, и добави, че е било крайно време тя да си намери приятел.

— Е, може би наистина си е намерила, но не съм аз! — тросна се Бо. — Освен това не е заминала никъде.

В мига, в който го изрече, му се прииска да не беше го казвал.

— Така ли? — възкликна Андрея, тонът й подсказваше, че любопитството й е възбудено. — А ти откъде знаеш?

— Снощи се срещнахме — отвърна той. Предпочете да не навлиза в подробности за причината, която го беше отвела в жилището на Джордан, затова, усещайки, че тя чака обяснения, побърза да добави: — Вечеряхме заедно.

— Прекрасно. Какво е мнението ти за нея?

— Джордан е много мила. Много ти благодаря, задето ни запозна, обаче…

— Какво? Само не ми казвай, че не проявяваш интерес. Тя е красива, интелигентна, очарователна…

— Имаш право — кимна Бо.

Да, Джордан наистина притежаваше тези качества, както и много други. През деня той няколко пъти се хвана, че мисли за нея, макар да си даваше сметка, че за нищо на света не бива да се обвързва с тази жена.

— Тогава какво те спира? — настоя Андрея.

— В момента тя е прекалено заета, особено след като се грижи и за племенника си…

— Какъв племенник?

— Момченцето, което й гостува, се казва Спенсър. Всъщност не знам дали й е племенник, но останах с това впечатление. — Бо смръщи чело, опитвайки да си спомни какво бе казала Джордан, когато той се досети, че хлапето не е неин син. Сигурен беше, че малкият я нарича „лельо Джордан“…

Не, почакай. Така се нарече самата тя, когато разговаряше с момченцето. Спенсър се обръщаше към нея по име.

— И детето ли ще дойде? — попита Андрея.

— Не! От къде на къде ще идва с мен?

— Навярно сте възнамерявали да бъдете само двамата с нея, а сега се налага да промените плановете си. В крайна сметка…

— Андрея, повтарям, че не заминавам заедно с Джордан Къри и племенника й. Ще прекарам отпуската си сам! Наел съм вила на брега на океана в Северна Каролина и…

— Добре, де, вярвам ти — прекъсна го тя, което още повече го вбеси, защото очевидно изобщо не му вярваше.

Изведнъж си спомни какво беше казала преди малко. Съдружникът на Джордан обяснил, че тя е заминала с някакъв мъж. Спенсър определено не беше мъж, освен това двамата явно не възнамеряваха да пътуват извън града. Възможно ли е тя да си е взела отпуска, за да посвети вниманието си на малкия? Излъгала ли е съдружника си? И ако го е направила, каква е причината?

С големи усилия най-сетне успя да прекъсне разговора с Андрея. След като затвори телефона, седна на канапето и се замисли за Джордан Къри и за племенника й… ако Спенсър наистина й беше племенник.

От пръв поглед личеше, че помежду им няма топли чувства, както и че Джордан не знае как да се държи с малки деца.

Отгоре на всичко изглеждаше необичайно напрегната. Но не през цялото време, иначе би предположил, че е нервна по природа. Ту се държеше сърдечно, ту изведнъж ставаше враждебна, сякаш си припомняше онова, което я безпокои. Все пак не можеше да се отрече, че грижливо обмисляше отговорите на всеки негов въпрос и се наежваше като таралеж, възникнеше ли опасност да бъде разкрита.

„Да му се не види, какво й е на тази жена? — запита се той. — Едно е сигурно — каквото й да я безпокои, е свързано с малкия Спенсър.“

Може би тя го е осиновила.

А може би е неин син, ала тя не е споменала пред никого, че е самотна майка.

Не, този вариант отпада — невъзможно е да се скрие такова нещо. Джордан изрично беше подчертала, че детето не е нейно. Пък и Спенсър разказваше за родителите си, които живеели във Филаделфия.

Въпреки това Бо беше сигурен, че има някаква тайна, свързана със Спенсър, която Джордан не е споделила с него… нито дори със съдружника си.

Той тръсна глава и си каза, че е крайно време да приключи с тази история. Никога повече нямаше да се срещне с Джордан Къри, въпреки обещанието, което беше дал на Спенсър.

Спенсър…

Не!

„Можеш да кажеш на жена, че отново ще й се обадиш, макар да не възнамеряваш да го сториш, но е непростимо да излъжеш едно дете — упрекна се мислено. — Обеща му да го заведеш в зоопарка. Не е честно внезапно да изчезнеш.“

Още не можеше да си обясни защо на тръгване подхвърли поканата. А сега беше длъжен да изпълни обещаното.

Какво пък, може да телефонира преди заминаването си за Северна Каролина и да измисли някакво извинение, така че в крайна сметка да не отидат в зоопарка. Някакво гласче му нашепна, че постъпва подло, ала той се престори, че не го чува.

Когато се върне от пътуването, Спенсър несъмнено ще си е заминал за Филаделфия, а той, Бо Съмървил, ще е забравил опасното очарование на Джордан Къри.

Надяваше се да го забрави.

* * *

За изненада на Джордан филмът се оказа интересен. Естествено никога не би избрала да гледа анимационна комедия за пътуването на едно говорещо пиано до друга галактика, но неволно се смееше на комичните гегове заедно със Спенсър, който искрено се забавляваше. Седяха на последния ред в препълнения киносалон и си взимаха от пликовете с пуканки и бонбони.

Джордан се постара да влязат в залата, когато изключиха осветлението, а щом видя надписа „край“, предложи да си тръгнат. Хлапето не се възпротиви — и без това ужасно му се ходеше до тоалетната.

Което също представляваше проблем. Да му разреши ли да отиде сам в мъжката тоалетна или да го заведе в дамската? Докато излизаха от залата, тя си блъскаше главата над тази дилема. Как би постъпила една майка в подобно положение? Изведнъж си даде сметка, че няма избор — не биваше да го изпуска от поглед. Отвори вратата на кабинката, помоли го да побърза и остана да го чака отвън. Искаше й се да излязат, преди в тоалетната да влязат други жени. Беше избрала киносалон, който се намираше в едно предградие, и бе на двайсет минути път с кола от Джорджтаун, поради което се съмняваше, че ще срещне някой познат, но все пак не биваше да рискува.

„Господи, само ако знаех в какво се е забъркала Фийби!“ — помисли отчаяно.

— Спенсър? Какво става? — извика и почука на вратата, тъй като пред трите кабинки се образуваха опашки.

— Свърших. Вече излизам. — Той се помъчи да издърпа резето, но не успя.

— Спенсър? Не можеш ли да си отвориш?

— Опитвам се.

— Колко годишен е синът ви? — попита една от жените на опашката.

Тя понечи да обясни, че момченцето не й е син, но осъзна, че така само ще привлече вниманието на присъстващите.

— На четири — отвърна, приведе и се провикна през процепа между вратата и касата: — Спенсър, издърпай встрани металната пръчка.

— Опитвам се, но ми е много трудно.

Джордан погледна надолу и реши, че може би ще успее да пропълзи през процепа под вратата на кабинката. Миг преди да го направи, дочу изщракване и вратата се отвори.

— Слава богу! Тъкмо се канех да ти се притека на помощ — Наведе се да прегърне Спенсър, ала той се отдръпна.

Жената, която я беше заговорила, й прошепна:

— Моят син също е четиригодишен и напоследък не ми позволява да го прегръщам пред други хора.

Джордан учтиво се усмихна.

— Не съм й син! — заяви Спенсър на всеослушание.

Стомахът й се преобърна. Тя повлече хлапето към вратата, без да обръща внимание на протестите му, че непременно трябва да си измие ръцете, след като е бил в тоалетната.

Докато вървяха към колата, си каза, че не бива да се превръща в параноичка. За бога, защо се държи така, сякаш укрива престъпник?

Ала колкото и да опитваше, не можеше да прогони тревогата.

Питаше се защо Фийби изобщо не се обади. Ами ако е изоставила сина си и е избягала завинаги?

Какво ще стане с детето?