Барбара Делински
Докато сестра ми спи (9)

Осма глава

Катрин имаше походно легло в стаята на Робин, но спеше на пресекулки. Сестрите влизаха и излизаха, а апаратите пиукаха. Рядко минаваше и час, без да отекне звънец някъде в отделението.

На зазоряване тя се отказа от опитите да заспи. Беше ден за състезание. Не я беше грижа дали Робин ще се класира последна, важното бе да стигне до финала. Часовникът тиктакаше. Тази вечер щяха да направят второто ЕЕГ изследване. Едно мъничко отклонение на писеца. Само толкова им беше нужно, за да подновят усилията си.

Веднага щом Чарли успя да я придума, тя потегли с колата към вкъщи, за да вземе душ и да се преоблече. Не можеше да скрие изтощението си, но когато се върна в болницата, поне се чувстваше освежена. Носеше блейзър и панталон, любимите й и може би прекалено луксозни за болнична стая, но външността беше от значение. Щеше да е добре за Робин, ако майка й впечатли болничния персонал.

Чарли, милият, нямаше нужда да се преоблича. С великолепната си и толкова руса коса, че изглеждаше почти бяла, с изправената си стойка и уверените лешникови очи той винаги правеше впечатление, независимо от разтворената на врата риза и памучните панталони. Но съпругът й също беше напрегнат. Когато Катрин влезе в стаята, той вдигна стреснато очи. „И Чарли страда“, осъзна тя и обви ръце около него. Остана така известно време, донякъде и заради себе си, надявайки се да събере сили за онова, което предстои, но установи, че прегръдката не й помага. Когато най-сетне погледна към Робин, сякаш някой я удари в стомаха.

Измина цяла минута, преди дишането й да се нормализира. После думите сами излетяха от устата й:

— Защо точно Робин? Защо сега? Защо на нас? Бяхме добри родители на Робин. Грижехме се и за тялото, и за духа, и за сърцето й. Не й липсваше нищо.

— Бяхме благословени, че можехме да го правим, Кат. Не всички родители могат. Да не би да са по-лоши от нас?

— Не, но това не е честно. Та Робин е почти… тя е на крачка от световната известност. Кой бог би й отнел това?

— Бог, който й готви нещо по-добро.

— И какво е то? — остро попита Катрин. Когато Чарли не отговори, тя продължи: — Говориш като майка ми. Тя все повтаря, че за всяко нещо си има причина. Но какво добро може да има в това?

Той отвърна тихо:

— Сега не можем да го видим. Но ще разберем.

— Кога? Преди изследването? След изследването? Следващата седмица? Следващия месец?

Той я притегли към себе си и я задържа в прегръдките си, докато гневът й премина в тъжна въздишка. Тогава Катрин забеляза вазите на перваза на прозореца. В едната имаше жълти рози, в друга — зелена хортензия, в трета — красиви полски цветя.

— От кого?

— Приятели на Робин. Донесоха ги от цветарския магазин долу. Започнахме да получаваме поръчки за цветя и в „Сноу Хил“. Обажданията са от Ню Йорк и Лос Анджелис.

— Колко цветя ще разрешат сестрите? — попита Катрин. Политиката на болницата беше изненадващо либерална, но това все пак си оставаше интензивно отделение.

— Колкото искаме — отвърна Чарли.

Тя срещна погледа му. Изводът беше ясен.

— Вече става дума за нас, а не за Робин — когато той не отговори, тя се отдръпна от него и отиде до леглото.

Беше й все по-трудно да мисли позитивно, но събра сили и произнесе бодро:

— Добро утро, Робин!

 

 

Моли стана призори, сложи сака в колата си и подкара към „Сноу Хил“. Растенията й се нуждаеха от поливане. Разбира се, това можеше да стори и някой от персонала, но оранжерията я зареждаше с енергия. Тя сложи една престилка и тръгна от секция в секция. Влагата подсили богатия мирис на почва, който й подейства успокояващо. Робин беше запален фен на ароматерапията.

Ако не бе под това целебно въздействие, сигурно щеше да се ядоса повече, когато видя вестника по време на почивката. Информацията за Робин бе дадена отделно от полицейската сводка. Публикацията не беше дълга, но носеше подписа на Ник. Постъпката му не просто я разочарова, опасяваше се, че може да създаде проблеми.

Неспособна да мисли за тях сега, Моли пое към болницата. Родителите й бяха там, когато влезе в стаята на Робин, но една сестра преглеждаше респиратора. Моли отиде до прозореца и се зае да чете бележките към цветята. Когато сестрата си тръгна, тя се обърна.

Майка й беше привлекателна, както винаги. Кестенявата й коса имаше наситен блясък, бузите й руменееха. Изглеждаше добре в елегантния панталон и моден блейзър. Но очите й бяха пълни със страх, от който изглеждаше почти десет години по-стара.

Разстроена, Моли заговори тихо:

— Тези цветя са само началото. Робин има страхотни приятели. Обзалагам се, че ако ги известим, половината ще скочат в самолета и ще бъдат тук следобед. Постоянно пристигат имейли. Писах на всички, че още не знаем нищо със сигурност — тя замълча, но знаеше, че трябва да го каже: — Споменах също, че изгледите не са добри.

— Моли… — започна Катрин.

— Мълчанието не върши работа — изтъкна Моли. Щом я бяха превърнали насила в свой говорител, имаше право на мнение. — Виж тези цветя. Те са от хора, с които не съм разговаряла — Сузи Хобс, клуба на маратонците в Сан Диего. Приятелите на Робин се обаждат един на друг, оставят си съобщения и новината се разнася. Ако искаме да разпространяват истината, трябва да им кажем истината.

Усещайки, че родителите й я слушат, тя извади сутрешния вестник от сака. Беше го сгънала така, че да се вижда информацията от Ник. Подаде го на баща си — който можеше да има проблем със сърцето, но можеше и да няма. Откакто се помнеше, той беше сдържан и разумен. Моли бе приела, че е такъв по природа. Сега се чудеше дали тази дисциплина не е била принудителна.

Катрин прочете съобщението във вестника през рамото на съпруга си. После, гледайки с укор Моли, се отпусна в един стол до леглото.

Моли побърза да заеме отбранителна позиция.

— Нямаше как да се избегне, мамо.

— Нали Ник ти е приятел. Не можа ли да го предотвратиш?

— Вестникът така или иначе щеше да публикува информация за Робин. Това е новина.

— И той не е могъл да ги накара да изчакат? Разбира се, че е могъл, но не е искал. Ник е безсърдечен. Освен това е обсебен от сестра ти. Използва те, за да се добере до новини за нея.

— Не, мамо. Понякога изобщо не я споменаваме.

— И сега ли? Съмнявам се. Какво точно си му казала?

— Нищо. Не личи ли от статията? Аз отказвам да говоря, а той не може да изкопчи нищо от лекарите, затова публикува клюки. Но може би тактиката ни е погрешна. Би трябвало да го използваме, за да публикува каквото искаме ние.

Катрин хвърли бърз поглед към Чарли, който вдигна вежди, признавайки логиката в думите й.

Окуражена, Моли продължи:

— Същото се отнася и за „Сноу Хил“. Трябва да кажем нещо на хората там. В момента не знаят какво да мислят. Тами дойде отново тази сутрин и…

— Била си там? — попита изненадано Катрин. — Облечена по този начин?

Моли носеше блуза с колан и къса пола.

— По какъв начин?

— Обикновено си с джинси.

— С джинсите ми е топло. Освен това се налага да изглеждам по-авторитетно, щом искаш да те замествам. Тами каза, че са тръгнали слухове. Например, че Робин се нуждае от трансплантация и дори, че се е случило нещо с теб или с татко. Обясних й, че Робин е в кома. Но ако искате да обяснявам друго, трябва да ми кажете какво.

Никой от родителите й не отвърна. А на Моли не й даваше сърце да настоява. Разбираше, че мъката ги убива. Тя самата беше смазана.

Но тук лежеше Робин, мълчалива и отпусната. Обезкуражена, Моли се вгледа в сестра си.

— Нелепо е да крием истината. Дори и да се събуди, животът й няма да е същият — разбира се, тя искаше майка й да възрази.

Но Катрин каза само:

— Знам. Просто още не мога да го приема.

Започваше да осъзнава фактите. Така беше по-добре. Чарли стисна Катрин за рамото и излезе от стаята. Първият импулс на Моли беше да го последва и да го попита за сърцето му, но усети някакво омекване в майка си и реши да се възползва от него.

— Съжалявам, мамо. Ще ми се аз да бях в това легло.

— Ще ми се аз да бях в него — отвърна Катрин.

— Но тогава кой ще управлява „Сноу Хил“? — опита се да се пошегува Моли.

— Ти. Какво има в сака?

— Аз не мога да управлявам „Сноу Хил“. Само се шегувах за полата.

— Разбира се, че можеш да управляваш „Сноу Хил“. Познаваш го по-добре от всеки друг. Какво има в сака?

Моли нямаше желание да спори, затова просто отнесе платнената чанта до леглото.

— Сестрите казаха да придадем по-личен характер на стаята, затова донесох някои неща от вкъщи.

— Не са го повторили — отвърна Катрин с уплашен поглед. — От вчера сутринта не са го споменали. Това ме безпокои.

Майка й се страхуваше, че сестрите може би са започнали да мислят за Робин като за безнадежден случай. Но нали затова бяха майките и сестрите. Моли започна да вади неща от сака.

— Сложихме в стаята на Нана снимки и вещи, които да стимулират паметта й. Щом има ефект при нея, ще има и при Робин.

— Няма ефект при Нана.

— Има. Вчера ми каза, че имаш дъщеря на име Робин.

Катрин се облегна на стола.

— О, Моли. Казала си й.

— Тя не разбра какво точно се е случило. Наистина, мамо, не я разстроих. Но имах нужда да поговоря с някого, а тя се нуждаеше от гости.

Катрин й хвърли скептичен поглед.

— Освен това — продължи Моли, — не знаем дали това няма ефект — без да поглежда към Катрин, тя подреди снимките и забоде писмата на медицинското табло. Остави книгата на Робин върху нощното шкафче, окачи шапката й от Лондон на вентилатора, провеси маратонките й от стойката на апаратурата.

Огледа се за място, където да постави лентата за ръка, но видя само едно подходящо за тази цел. Внимателно пъхна лентата през отпуснатите пръсти на Робин и я нагласи на китката й.

Вече се беше разплакала, но оставаше дневникът. Взе го от сака и се скри зад него.

— Съжалявам… знам, че не искаш да плача, но как да не плача, като гледам Робин така… Сякаш всичките й мотивационни мантри са безполезни… а пък този дневник е толкова стар, на светлинни години от сегашното й състояние… Какъв смисъл има?

Ръцете на Катрин я обгърнаха и тя почувства същата утеха, която бе изпитала и при Марджъри, въпреки болестта на баба й. Случилото се с Робин беше шокиращо и ново, но ръцете на Катрин носеха утехата на миналото. Постепенно Моли спря да плаче.

— Съжалявам — каза майка й накрая, самата тя едва сдържаща сълзите си. — Тежко ти е, а аз не мога да ти помогна. Има моменти, когато се чувствам… уловена в капан.

— Като Робин.

— Може би.

Моли избърса очите си.

— От очакването е. Не спираш да се надяваш, но нищо не се случва, а сега и това ново ЕЕГ…

— Мога да ги помоля да изчакат.

Моли преглътна.

— Не, мамо. Не го прави. Трябва да знаем.

— Не съм готова.

— Трябва да знаем.

Катрин отмести поглед.

— Чакането е, което ни убива — повтори Моли. — Как ще издържим?

Катрин замълча. После бавно, по начин, от който стана ясно, че умът й знае отговора, но не и сърцето, каза:

— Като си вършим работата.

 

 

Моли искаше да попита баща си дали някога е имал проблеми със сърцето, но така щеше да остави майка си сама. Затова изчака Чарли да се върне, но сега не можеше да повдигне въпроса, защото майка й също щеше да чуе. Накрая ги остави и слезе в кафенето. Крис и Ерин пиеха кафе на една маса.

Тя придърпа близкия стол и измърмори:

— Кошмар.

— Това вече съм го чувал — отбеляза Крис. — Мислиш ли, че ще се събуди?

— Науката казва „не“, но аз съм имала растения, които са били почти мъртви — искам да кажа, толкова изсъхнали и съсухрени, че съм ги изрязвала до корен — но после пак са се съживявали.

Крис я изгледа така, сякаш беше слабоумна.

— Робин не е растение.

— Добре тогава, ти ни кажи нещо положително — усмихна се Моли, прехвърляйки товара върху него.

Той се вторачи в чашата си.

— Изглеждаш добре — отбеляза Ерин, оглеждайки я преценяващо. — Имаш страхотни крака. Трябва по-често да носиш пола.

— Може да свалиш някой лекар — обади се и Крис.

Моли настръхна.

— Ти не си добре. Какво като нося пола. Просто не искам да изглеждам така, сякаш се ровя в калта по цял ден.

— Но нали точно това правиш?

— Крис — опита се да го спре Ерин.

Моли не се нуждаеше от помощ.

— Какво ти става? — попита ядосано.

Той се намръщи.

— Разстроен съм заради Робин.

— А аз не съм, така ли? — извика тя. — Стресната от острия си тон, снижи глас. — Сега не е моментът да спорим. Не спирам да мисля за това нещо със сърцето, Крис. Робин е казала на личната си лекарка, че баща й имал такъв проблем.

Крис се изненада.

— Баща й? Откъде знаеш?

— Намерих едно писмо. Защо ще казва, че татко има проблем, ако не е вярно?

— За да обвини някого другиго — отвърна той не много любезно, но искрено.

— Ти каза ли на баща си за писмото? — попита Ерин.

— Нямах възможност. Исках да остана с мама. Безпокоя се за нея.

— Какво можем да направим?

— Ще я цитирам: „Да си вършим работата“.

— Да, бе — кисело измърмори Крис. — Когато Робин е на командно дишане.

— „Сноу Хил“ не е затворен — изтъкна Моли. — Аз вече започнах да си върша работата, ще замествам и мама. Някой трябва да замести татко.

— Вчера не свърших почти нищо — отвърна той. — Изостанал съм с ведомостта за заплатите и със сметките, до седмица трябва да приключа и тримесечието.

— Аз пък се местя след пет дни — отбеляза кротко Моли, — но това не означава, че ще оставя дружеството в Лебанън да мисли, че мама ще изнесе лекцията си. Ще осведомя хората, които се нуждаят от информация, извън „Сноу Хил“. Ти обясни на хората в него.

Крис направи знак с ръка, че не се наема.

— Добре тогава — не се предаваше тя. — Аз ще говоря с хората в разсадника. Ти говори с останалите.

Изразът на лицето му показваше, че тази мисъл му е още по-неприятна.

— Знам, че не ти се занимава, Крис. Но сега всички сме принудени да правим неща, които не искаме.

Той завъртя чашата в ръцете си.

— Моля те — настоя Моли, но той запази мълчание. — Чудесно — тя се изправи рязко. — Ще се справя сама.

 

 

— Тя е права — отбеляза Ерин веднага щом Моли си тръгна. — Сега всички трябва да правим неща, които не искаме.

Но Крис беше ядосан.

— Няма нужда Моли да ми казва какво да правя.

— Тя не е виновна. Само съобщава фактите.

— Свикнала е да замества мама. Аз не съм свикнал да замествам татко. Той не може да върши моята работа, нито аз — неговата.

— Никой не иска от теб да организираш медийна кампания, а само да проведеш няколко телефонни разговора.

— Аз не съм пиар.

— А аз да не би да знаех как се сменят памперси, преди да се роди Клоуи? Научих се бързо, защото трябваше да се сменят. И като си говорим за неща, които не ни се правят, да не мислиш, че ми харесва да чистя повърнато? Не ми харесва. Но се налага. Човек трябва да върши някои неща, колкото и да не му се иска.

— Ерин, не мога да се върна в „Сноу Хил“ точно сега — отвърна той кратко. Съвсем очевидно беше защо.

— Така ще помогнеш на семейството си. Няма да ти отнеме много време. Моли вече прави доста и е права за преместването. Сега трябва да се справя без Робин.

Крис изсумтя.

— Никой не я гони.

— Напротив. Хазяинът й иска да се изнесе и тя не може да отлага — Ерин го улови за ръката. — „Сноу Хил“ е семеен бизнес, Крис. Ако не помогнеш на семейството си в момент на нужда, каква е ползата от теб?

Но той също страдаше.

— Трябва ли да обсъждаме това сега?

— Разбира се. Или стигаш до базата навреме, или не.

Той въздъхна.

— Ти не обичаш бейзбол.

— Но ти го обичаш, а аз не се сещам за по-добър пример. Затова ще ти го обясня така. Това, което се случва сега, е нещо като висша лига. Никога досега не сме преживявали нещо толкова стресиращо.

Крис се запита на коя планета живее.

— Да не би организирането на сватбата да не беше стресиращо? Или купуването на къщата? Или решението за дете?

— Това е нещо различно. Не сме го очаквали, нито желали. Бъдещето ме плаши, Крис. Ами ако нещо се случи с мен? Ще можеш ли да се грижиш сам за бебето ни? Все някой ще трябва да го стори.

— Нищо няма да ти се случи.

— Не се ли случи на Робин? Крис, та ние дори нямаме завещание!

Той се вторачи в нея.

— Точно сега няма да правя завещание.

— Но случващото се не те ли кара да се замислиш? — извика тя. — Тъкмо това имам предвид. Не ми е забавно да водя този разговор. Той е тежък и неприятен, а мен не ме бива да убеждавам, затова сигурно не се получава както трябва. Но ти биеш отбой, когато става въпрос за семейството ти… А също и когато става въпрос за мен. Оставяш другите да вършат мръсната работа, сякаш това се подразбира от само себе си.

— Сменям памперси — възрази той.

— Не говоря за сменяне на памперси. Говоря да поемеш отговорност, а не просто да седиш и да оставяш другите да свършат неприятните неща. Говоря за това, че си част от отбора, Крис. Няма как да отбележиш хоумрън, ако седиш на резервната скамейка! — после добави меко: — Можеше и да ти се размине, ако не се беше случило това с Робин. Но ти избра да се ожениш за мен и в онзи ден нещо се промени. Вече не става дума само за теб.

— За теб ли става дума?

— Точно сега — за нас, тъй като сме част от твоето семейство. За Клоуи, чиято леля и баба и дядо са в болницата и не могат да бъдат в „Сноу Хил“. Те се нуждаят от помощ.

 

 

Моли беше не по-малко потисната от Крис, но не смяташе да изоставя работата си. Трябваше да довърши поръчките, които не бе направила вчера, да отмени ангажиментите на Катрин, да напише статията за „Съвети за градината“.

Освен това трябваше да прибира багажа. Кога да го направи? Не искаше да мисли какво ще стане, ако резултатът от второто ЕЕГ изследване бе същият като първия — не би могла дори да си представи толкова ужасен сценарий. Но едва бе започнала работа, когато на вратата на офиса й се появи Жоакин Пеня. Матовото му лице беше бледо.

— Брат ти току-що ми каза, че мис Робин е мъртва.

Моли побесня.

— Не е мъртва. На командно дишане е.

— Но ще умре скоро?

Крис — със сигурност. Само да й падне в ръчичките! Тя излезе иззад бюрото и прегърна Жоакин през рамо.

— Състоянието й е тежко. Много тежко.

Той се отдръпна рязко.

— Porque^[1]?

— Не знам.

— Как е майка ти?

— Много, много разстроена.

— Какво мога да направя?

— Каквото правиш винаги, Жоакин. Грижи се за нещата тук, за да са спокойни родителите ми. Ако има някакви проблеми, идвай при мен. Става ли?

Той кимна, докосна я по бузата и тръгна към вратата. Там стоеше Ерин. Пропусна Жоакин и хвърли бърз поглед към Моли.

— Съпругът ми не е бил особено тактичен.

Моли въздъхна. Нямаше сили да се бори.

— Може би е прав — отвърна. — Какво се опитваме да скрием? — освен това Ник вече знаеше, че Робин е в състояние на мозъчна смърт. Следващата му статия можеше да го обяви публично. Моли съзнаваше, че персоналът в „Сноу Хил“ не заслужава подобно отношение.

Поглеждайки край Ерин, видя Диърдри Блейк. Диърдри беше нещо като личен асистент на Катрин, но тъй като работеше на непълен работен ден, предния ден бе отсъствала.

Изглеждаше уплашена.

— Видях в днешния вестник, но никой не може да ми каже повече. Как е Робин?

Моли преглътна.

— Не е добре. В момента й правят изследвания.

— Нещо със сърцето?

— Не е само това.

— Ще се оправи ли?

Моли и Ерин се спогледаха, после Моли каза:

— Извинявай, но двете с Ерин трябва да прегледаме едно извлечение. Дай ни малко време. Щом научим нещо повече, ще ти кажем веднага и ще можеш да го съобщиш на останалите.

Щом Диърдри си тръгна, Моли затвори вратата, облегна се на нея и погледна въпросително Ерин.

— Какво да им кажем?

— Не искаш ли Крис да е тук?

Моли не искаше.

— Не и ако ти си готова да помогнеш.

— Готова съм, но той може да свърши по-добра работа от мен.

Моли направи гримаса, която изразяваше мнението й по въпроса, после седна на компютъра и започна да пише. Отне й само пет минути. Нямаше много за казване.

Ерин надничаше през рамото й и от време на време предлагаше по някоя дума.

— Онова, което каза на Жоакин — да се грижи за нещата в „Сноу Хил“, за да са спокойни родителите ти — беше хубаво. Мисля, че трябва да го включиш.

Моли го стори. Когато и двете останаха доволни, тя изпрати имейла на Диърдри.

— Какво още мога да направя? — попита Ерин. — Клоуи е с детегледачка. Имам време.

Изглеждаше искрена, а Моли се нуждаеше от помощ. Заведе я в офиса на Чарли и й връчи адресната картотека и списък с обаждания.

— Започни с „Канал 9“. Обясни им, че се налага да отменим участието в петъчното шоу заради здравословни проблеми. Добре е, че ще го сториш ти. Така можеш да се представиш за обикновен служител, който не знае подробности.

Щом Ерин вдигна телефона, Моли се върна в своя офис да провери електронната поща. Приятелите им определено бяха чели вестника. Кратките им писма изразяваха искрено съчувствие. С надеждата, че и Терънс Хил може да е станал по-снизходителен, след като бе имал време да помисли, тя му позвъни.

И действително, той прояви повече разбиране от предния ден.

— Чух за сестра ти — каза веднага. — Да се случи на толкова млад човек… Обадих се на хазяина си, след като говорихме с теб. Но новините не са добри, Моли. Той тъкмо се канел да ми звъни. Вече имал някого предвид, който щял да плаща по-голям наем за апартамента. Иска да се изнеса един месец по-рано. Но аз имам договор и няма да може да ме изхвърли по-рано. В момента адвокатът ми е на гости на тъща си в Сарасота, но щом се върне…

Той продължи в този дух още минута, но Моли почти не го слушаше. Направи последно усилие, после затвори телефона. Опита да се съсредоточи върху един новополучен имейл от доставчик, който се интересуваше от поръчката на коледни звезди. Вчера тя не можа да реши каква да е бройката. Сега го стори бързо. Веднага му изпрати отговор, после извади един формуляр за поръчка и го попълни. Направи същото и с поръчката за градинарски принадлежности.

Продължи да проверява пощата и спря на едно потвърждение за поръчка. Беше от доставчика, с когото бе отказала да работи. Прочете текста на имейла и побесня.

Грабна слушалката и позвъни на Лиз Токи.

— Моли е — каза колкото може по-спокойно. — Би ли дошла в офиса ми за минута?

Лиз отвърна, че говори по телефона с клиент. Моли я увери, че това може да почака. Вероятно беше грешка, като се има предвид, че Катрин даваше предимство на отношенията с клиентите, ала на Моли й се бе събрало много. Нейното време също струваше нещо. А и сестра й умираше.

Лиз беше самоуверена жена около четирийсетте, макар Моли да не го бе разбрала от нея. Лиз криеше възрастта си, демонстрирайки едновременно опит и младежко излъчване. Развяла русите си коси като тийнейджърка, тя влезе в стаята, облечена авторитетно в копринена блуза и панталон. На лицето й бе изписана необходимата загриженост.

— Съжалявам за случилото се с Робин. Как е тя?

— Все същото. Извиках те да поговорим за кралските протеи.

Лиз изглеждаше озадачена.

— Точно сега? Би трябвало да се тревожиш за Робин, а не за това.

Моли не й обърна внимание.

— Поръчала си от „Маскин Брадърс“. Казах ти, че няма да го правим повече, а и за поръчките отговарям аз.

— Ти беше в болницата. Мислех, че така ще помогна.

— За сведение, днес бях тук два пъти. И не смятам, че си помогнала. „Маскин Брадърс“ вече са минало.

— Не те разбирам, Моли — усмихна се снизходително Лиз. — Работила съм с „Маскин Брадърс“ доста преди да дойда тук и никога не съм имала проблеми. Кралските им протеи са великолепни.

— „Сноу Хил“ загуби клиенти заради „Маскин“.

— Може би проблемът е при нас?

— Имаш предвид мен?

— Или който е направил поръчката вместо теб.

— Аз я направих — Моли вече едва се сдържаше. — Казах ти го на съвещанието в понеделник. „Сноу Хил“ няма да работи с „Маскин“. Поискали са депозит за поръчката. Никакъв депозит и никаква поръчка.

— Майка ти не би го одобрила — каза Лиз с упрек, което раздразни Моли още повече.

— Според мен щеше. Знаеш, че не си поплюва.

— Имам повече опит от теб в този бизнес, Моли — напомни й Лиз. — Освен това твоята специалност е друга.

Моли се усмихна. Не искаше да изтъква кой е шефът, но Лиз създаваше проблеми от месеци. Когато някой се държеше снизходително като нея, имаше само един начин да го постави на мястото му. С делови глас, същия като на Катрин, тя заяви:

— Добре, ето какво. Аз съм човекът, който се занимава с поръчките. Аз решавам кои да бъдат доставчиците ни, защото — искаш или не — шефът съм аз — Моли погледна часовника си. — Имаш трийсет секунди да приемеш това.

— Шефът тук е майка ти.

Моли не каза нищо, просто се взря в часовника си.

— Нищо му няма на доставчика, Моли. Знаеш ли колко много разсадници ги използват? Джо Франсис в Конкорд няма проблеми с тях. Нито „Манчестър Ландскейпинг“. Абсурдно е да реагираме така. Знаеш, че върша добра работа в „Сноу Хил“. Осигурявам страхотни поръчки.

„И главоболия“, помисли Моли. Не изчака да минат последните пет секунди.

— Уволнена си.

Лиз се сепна.

— Майка ти не би те подкрепила.

— Ако трябва да избира между двете ни, ще го стори.

Лиз се втренчи в нея.

— Това не е много умно. Имаш нужда от връзките ми.

— И тук грешиш. Репутацията на „Сноу Хил“ не е от вчера. Ако смяташ да се оплакваш на хората от мен, давай. Живееш тук само от две години. А мен ме познават от малка. Освен това не си търся работа, че да ми пука от това. Но на теб ще ти се наложи.

Лиз се забави още минута, преди да тръгне към вратата. Спря за миг, щом видя Ерин.

— Жената на Крис, нали? Радвам се, че сте тук. Моли не разсъждава трезво. Защо не се опитате да я успокоите? — тя хвърли бърз поглед към Моли. — Аз ще бъда в офиса си.

— Не за дълго — информира я Моли и позвъни на Диърдри. — Би ли казала на Жоакин да изчака госпожа Токи в офиса и да я изпрати до колата й?

Лиз направи физиономия.

— Е, това вече е прекалено.

Но Моли беше стигнала границата на търпението.

— Може специалността ми да е друга, но докато учих градинарство, изкарах и бизнес курс. Знам какво правя — тя излезе от офиса и продължи по коридора, следвана от Лиз, зави зад ъгъла и пое надолу по стълбите. Прибра адресната картотека от бюрото на Лиз. — В договора ти пише, че всичко, което използваш за работата си тук, е собственост на „Сноу Хил“. Но можеш да си вземеш чантата.

Лиз беше готова да спори, но се появи Жоакин. Моли изчака да тръгнат, преди да напусне офиса и да затвори вратата. Когато се върна, тя отново позвъни на Диърдри.

— Искам да се смени бравата в офиса на Лиз. Ще кажеш ли на Жоакин вместо мен?

След това изправи гръб, пое си дълбоко дъх и погледна към Ерин.

— Каква… ъ-ъ-ъ… кучка.

Ерин се усмихваше.

— Моли, това беше страхотно! Браво на теб!

Моли издърпа шнолата, прибра косата си и отново сложи шнолата. И в същия миг куражът я напусна.

— Какво направих току-що? Нямам право да уволнявам.

— Разбира се, че имаш. Ти заместваш майка си, докато е при Робин. Бизнесът е твой.

— Бизнесът е на мама — не се съгласи Моли, защото Лиз беше права за това. — Тя нае Лиз. Ще побеснее, като разбере.

Но Ерин продължаваше да се усмихва.

— Ти си копие на Катрин. Приличаш на нея. Звучиш като нея. Това е невероятно.

— Би трябвало да й помагам.

— Помагаш й. Достатъчно често идвам тук и знам как Лиз командори хората. И как те правят физиономии зад гърба й.

— Но сега нямаме дизайнер.

— Сигурно лесно ще намериш нов. Защо не използваш Грег Дънкан междувременно? Непрекъснато говориш колко много прави за разсадника. Виж — продължи Ерин, — Лиз дойде тук, за да си създаде име. Тя използваше „Сноу Хил“. А Грег е лоялен.

— Но той няма връзките на Лиз Токи. Тя е права, наистина осигуряваше поръчки — призна Моли. — Но ме ядоса начинът, по който се опитва да се наложи. Мислеше си, че няма да забележа заради Робин. Възползва се от ситуацията.

— Точно затова майка ти ще те подкрепи.

— Мама нямаше да си изпусне нервите. Нито пък Робин. Тя умее да губи. Е, добре, това не е състезание. Но аз изгубих. Лиз просто е направила поръчка през главата ми.

— Пренебрегнала е политиката на компанията. Ти правиш поръчките. Освен това имаш право да си избухлива. Моментът е особен. Не се упреквай, Моли. Защо според теб Крис ти се нахвърли днес? Имаше нужда от отдушник. Ти също.

Моли се запита какво ли се е случило в болницата.

— Както и да е — продължи Ерин, — причината да дойда в офиса ти е, че току-що потърсиха баща ти от вестника. Знаеш ли нещо за статия върху декоративното зеле?

— В компютъра му е — Моли отиде с нея в офиса на Чарли и извади статията. — Как я искат — по факса или по електронната поща?

— По електронната поща. Аз ще се погрижа. Освен това отделът по продажбите в списание „Ню Хемпшър“ иска потвърждение за рекламите на „Сноу Хил“ в зимните си издания.

— Потвърди ги — каза Моли, доволна, че могат да свършат поне това. Те? Ерин. Моли винаги я беше харесвала, но никога не бе гледала на нея като на попълнение. Осъзнавайки колко е бъркала, тя прегърна снаха си. — Благодаря ти. Брат ми е голям късметлия.

Ерин изсумтя.

— Точно сега едва ли смята така. На твое място не бих го изтъквала. Ужасно е кисел.

— Заради неизвестността е — обясни Моли. Усмихвайки се тъжно на Ерин, тя се върна в офиса си. Истина беше. Чакането бе най-лошото. Като поглеждаше към часовника на всеки няколко минути, тя довърши най-належащите поръчки, после опита да се свърже с Чарли на мобилния му телефон, но той го беше изключил. Прегледа последните няколко броя на „Съвети за градината“, чудейки се какво да напише за януарската колонка, но не можеше да се съсредоточи.

Накрая отиде в оранжерията. По пътя я спираха служители на „Сноу Хил“, за да изразят загрижеността си за Робин, но сега й беше по-лесно да разговаря с тях. „Това няма нищо общо с лицемерието на Лиз“ — помисли си на няколко пъти.

В оранжерията имаше доста клиенти, но Моли познаваше всяко кътче. Намери си място до една палма, където нямаше да я виждат, ако седи съвсем тихо.

Но тя можеше да наблюдава всичко. Една клиентка пълнеше ремаркето със сенколюбиви растения, друга разглеждаше алеята с глоксиниите отсреща. С кадифените си цветове с розов оттенък те несъмнено хващаха окото. Но Моли все пак предпочиташе сенколюбивите растения. Макар да не предлагаха цветово разнообразие, те бяха по-трайни. Поне повечето сенколюбиви растения, и в този смисъл хората сериозно ги подценяваха. Тя се радваше, когато привличаха вниманието.

Ремаркетата затрополиха към касата и за момент алеите утихнаха. В далечината се чуваше само лекото съскане на пръскачките в двора с храстите, а още по-далече — шумът от багер, повдигащ увито в зебло дърво. В оранжерията обаче беше тихо.

Моли се наслаждаваше на подобни мигове. Не и Робин. Робин беше човек на действието. Нуждаеше се от движение.

Но Моли виждаше движението в растенията, докато слънцето се издигаше по небосвода. Виждаше движението в смяната на сезоните и в жизнения цикъл на своите растения. Робин беше типичен жител на Нова Англия, който свързваше сезоните с форзициите и розите, есенните листа и снега. Промените, които Моли забелязваше, бяха много повече.

Не, Робин нямаше да си изпусне нервите с Лиз. Може би защото не обичаше „Сноу Хил“ толкова, колкото го обичаше Моли.