Барбара Делински
Докато сестра ми спи (14)

Тринадесета глава

Един диск. Погледнато със задна дата, това беше логичен ход. След като толкова години бе водила дневници, Робин едва ли би спряла ей така. Просто бе сменила формата. Вместо да използва книга, беше избрала компютъра, но не и някаква стара позната директория, тъй като Моли постоянно ровеше в тях и електронната й поща. Ако искаше да пише лични неща, щеше да използва CD и да скрие диска някъде.

Този не беше точно скрит, но се намираше на място, където Робин бе смятала, че Моли няма да си пъха носа, понеже се страхува от мишки. Дискът беше пъхнат между тези на Нора Джоунс и Алиша Кейс, с нехайно надраскано заглавие. „Моят дневник“, прочете Моли и сърцето й подскочи.

Отиде бързо в кабинета и пъхна диска в компютъра. Откъде да започне? Всяка директория имаше заглавие и се фокусираше върху отделно събитие от живота на Робин. Повечето се отнасяха до маратоните, в които бе участвала, като „Бостън 2005“, „Остин 2007“, „Талъхаси 2008“. Един бърз поглед във всяка от директориите показваше подробности за тренировките, събития, предшестващи състезанието, и самото състезание — предадени по същия сух начин, както в старите й дневници. Имаше и отделни директории за речи, също подредени по място и дата. Моли отвори няколко, но вече ги беше чувала. Дори беше написала част от тях.

Но изведнъж забеляза нещо ново — директория, озаглавена: „Речи, които никога няма да произнеса“. Файловете в нея не бяха за вярване — заглавия от рода на „Защо мразя майка си“, „Писна ми да се състезавам“ и „Защо сестра ми греши“. Моли не беше сигурна дали иска да прочете последния. Знаеше, че греши; грешеше през цялото време. Не беше сигурна дали иска да прочете и „Защо мразя майка си“. В момента Катрин преживяваше истинска агония и мисълта, че Робин е мразела нещо в нея, бе ужасяваща.

„Коя съм аз?“ На Моли й се прииска да прочете този заедно с „Имам ли нужда от психотерапевт?“.

Първо обаче се върна на една директория със заглавие „Мъже“. Може би й беше навик. Първият допир на Моли до срещите с момчета минаваше през тайничкото надничане в дневниците на Робин. Може би беше чисто любопитство или желание за нещо по-леко, преди да подхване по-тежките теми, но тя отвори бързо директорията.

Вътре имаше три файла: „Ник Дюке“, „Адам Херман“, „Питър Санторъм“. Робин ходеше с Адам преди Ник, но Питър Санторъм беше ново име. Тя кликна върху този файл.

„Какво ще направиш в деня, когато животът ти се промени завинаги?“ — зачете тя, моментално заинтригувана.

„Телефонно обаждане. Едно телефонно обаждане. Не мога да повярвам, че си бях у дома, когато дойде. Аз никога не съм си у дома. Тренирам. Пътувам. Мотая се в «Сноу Хил». Тичам в кафенето за кафе и оставам с часове, защото някой винаги иска да говорим. Как тогава е разбрал, че ще съм си у дома в този ден и в ТОЗИ час?

До Бостън остава един месец и аз се готвя за бягане на тринайсет километра. Безпокоя се за подколенните сухожилия, затова се разтъпквам навън — бягам по алеята до улицата и обратно. Има и още нещо. Ако телефонът беше иззвънял, докато бях на улицата, никога нямаше да го чуя. Там има работници, които се опитват да поправят пътя — доста глупаво, като се има предвид цялата тази кал — но те щъкат напред-назад, а багерът копае и вдига шум, достатъчен да заглуши пет телефона.

Нана вярва във феи. Казва, че те знаят съдбата ти и седят на рамото ти, насочвайки те, където трябва.

Затова съм близо до къщата, когато телефонът звъни, и си мисля да не отговарям. Не ми се говори точно сега. Но имам уговорка с мама за обед и трябва да знам къде. В момента любимото й място е «Гарет 121», но салатите им са отвратителни, затова, ако поиска да идем там, ще й предложа да идем някъде другаде.

Влизам вътре и поглеждам дисплея. Ако не е мама, няма да отговоря. После виждам името: Питър Санторъм. Никога не съм го чувала, а си давам номера само на приятели. Но Сара ме беше попитала дали може да го даде на едно момче. Скъсах с Адам преди месец и започвам да се чувствам самотна. Питър е хубаво име.

— Ало?

Отначало не чувам нищо, после някакъв глас, който определено е твърде стар, за да е приятелят на Сара.

— Робин Сноу ли е?

— Да — отвръщам, защото следващата ми мисъл е, че това може да е човек от федерацията по лека атлетика, който иска да говорим за предстоящата селекция за олимпиадата. Моята добра фея ме е накарала да вдигна телефона.

— Казвам се Питър Санторъм — представя се той. Не му обяснявам, че вече съм видяла името. На възраст звучи като баща ми, който винаги се шокира, когато вдигна и кажа направо: «Здравей».

— Името говори ли ви нещо? — пита мъжът.

Бързо се опитвам да си спомня всички имена в управата на федерацията, но списъкът постоянно се променя, понеже влизат нови хора.

— Не мисля — казвам любезно.

— Майка ви не ви ли е говорила за мен?

Значи не е от федерацията по лека атлетика. Започвам да се боя, че това е поредният трети братовчед, който се обажда да ме моли за среща в своя град.

— Майка ви се казва Катрин, нали?

— Да. Но тя не е споменавала името ви — разтърсвам ту единия крак, ту другия. — Неин роднина ли сте?

— Роднина? Не.

— Тогава познат? — питам натъртено, защото губя търпение. Искам да побърза, чака ме тренировка.

— Познавах я. Преди много време. Значи не ви е говорила за мен?

— Не. Кой сте вие?

Спирам да подритвам и си мисля: «О, боже, поредният ненормалник».

Вече се каня да затворя, когато той казва:

— Не затваряй. Името на майка ти е Катрин Уебър, работеше в цветарски магазин в Бостън. Аз играех тенис там — пауза, после въздишка. — Надявах се да се сетиш за името, но май младите вече не ме знаят. Играех в големи турнири през седемдесетте и осемдесетте. Потърси в «Гугъл» и ще видиш. Наистина съм известен. Девет години участвах в турнира в Лонгуд. Това е в Честнът Хил, край Бостън.

— Знам къде е Лонгуд — отвръщам. Достатъчно съм бягала в Бостън и познавам района.

— Потърси го в «Гугъл». Ще видиш името ми. Отседнал бях в «Риц» — вече се казва другояче, а майка ти се занимаваше с украсата на фоайето и взех името й от хотела. Исках да изпратя цветя на един специален човек, затова отидох в магазина на майка ти. Харесахме се и прекарахме известно време заедно. Когато напуснах града, мислех, че всичко е приключило. Тя се обади няколко седмици по-късно и ми каза, че е бременна.

— И аз съм резултатът? — не знам защо продължавам този разговор. Твърдението му е абсурдно. Майка ми не си пада по мимолетни връзки. Тя не одобрява секса преди брака и ТОЧКА, макар че отдавна сме спрели да обсъждаме това.

Би трябвало да затворя. Само че този човек не ми прилича на луд. А освен това добрата фея е с мен, затова трябва да има причина да не го правя.

— Имам си баща — казвам. — Родителите ми са се оженили точно девет месеца, преди да се родя.

— Виж — настоява той, — едва ли са първите с подправено брачно свидетелство. Или първите с бебе, което се е родило няколко седмици по-рано. За бога, никак не ми е лесно. Повярвай ми. Не съм бил част от живота ти. Майка ти нито веднъж не се обади да ми поиска нещо. Аз самият имам три деца. Малко по-малки от теб. Едното от тях е наследило моето заболяване, затова ти се обаждам.

Опа! «Едно от тях е наследило моето заболяване». Сега ще изплюе камъчето, мисля си, и питам:

— Как намерихте този номер? Не е регистриран.

— Познавам нужните хора — казва го съвсем естествено и аз разбирам, че не лъже. Мъжът продължава: — Преди няколко месеца открих, че имам сърдечен проблем. Нещо с артерията, но докато лекарите ме лекуваха, откриха, че страдам от уголемено сърце. Често се среща при атлетите, особено при топ атлетите. Вече не се състезавам, но продължавам да играя много. Затова диагнозата е обяснима. Но когато ми казаха, че е наследствено, осъзнах, че не засяга само мен. Бях на пет, когато баща ми почина. Беше на четиридесет и една. Получи инфаркт.

— Заради уголеменото сърце? — питам аз. Все още съм скептична, но не мога да го отрежа. Ако това е начин да ме спечелят, подходът е нов.

— Не знам. Но е възможно да съм получил заболяването си от него, а някое от децата ми да го е наследило от мен. Оказа се, че най-малката ми дъщеря го има. Тя е на двайсет и играе волейбол в Първа дивизия. Товари се много. На игрището е по шест часа на ден. Няма нужда да променя това, понеже не показва симптоми, но е предупредена да внимава.

Аз все още чакам. Продължавам да мисля, че той има някаква специална молба, например да помогна на дъщеря му.

Вместо това мъжът казва:

— Щом разбрах, че тя го има, реших, че е редно да ти се обадя. Дори името ти не знаех, но се поразрових и го открих. Голяма изненада беше. Оказа се, че си известна състезателка по маратон. Но това означава, че си изложена на риск.

Не съм, мисля си аз, защото твърдението му е абсурдно.

— Благодаря за обаждането — казвам мило и тъкмо се каня да затворя, когато гласът му продължава настойчиво:

— На твое място и аз нямаше да повярвам. Някакъв човек се обажда изневиделица и твърди, че е биологичният ми баща. Затова искам да ти оставя номера си. Ще го запишеш ли?

— Разбира се — отново започвам да раздвижвам краката си, докато той изговаря цифрите. Дори ги повтаря.

— Записа ли го?

— Аха.

Той въздъхва.

— Добре. Сигурно не си го записала, но поне ще го има в телефона ти. Провери в указателя по номера и ще видиш името ми. Санторъм, Питър. Или иди при ченгетата. Нека те ме проверят. Ако още не ми вярваш, прегледай се при твоя лекар. Ако ти каже, че няма за какво да се безпокоиш, забрави за това обаждане. Но се наблюдавай. Ако се чувстваш замаяна или започне да не ти достига въздух, потърси помощ. Нали ще го направиш?

— Да — отвръщам и този път слагам край на разговора. Чакам да ми се обади отново. Ако е някой лунатик, ще го направи. И без това трябва да си сменя номера.

Не се обажда отново. Чакам десет минути, това е всичко, което мога да отделя за някаква откачалка. После пробягвам тринайсетте си километра, но през цялото време се чудя дали човекът наистина очаква да му повярвам. Чарли Сноу е един от най-достойните мъже, които познавам. Ако не съм негова дъщеря, значи този свят е ужасно сбъркан.

Бягането прояснява главата ми. Когато се прибирам, проверявам телефона и виждам, че той не се е обаждал повторно, и вече започвам да си представям как вдига рамене и казва: «Е, предупредих я. Нищо повече не мога да направя».

Чувствам се предадена.

Той е прав. Номерът му е в телефона ми. Изкушавам се да му звънна. Но ако е някаква измама, ще падна право в капана.

Търся Питър Санторъм в «Гугъл». Невероятно. Ако човекът, който ми се обади, е измамник, избрал е действително популярна личност. Питър Санторъм живее в Калифорния, което отговаря на кода на телефона, и аз си записвам номера му в моето блекбери. Казвам си, че е добре да го имам, в случай че реша да се обадя в полицията. Защото съм уверена, че Питър Санторъм е луд.

Разглеждам снимката му и не виждам прилика. Но аз не приличам и на татко, мама винаги казва, че приличам на нейната леля Роуз. За да съм още по-сигурна, изравям кутията със снимки. Ето я леля Роуз. Имаме еднаква коса, линията е същата, с шпиц по средата на широкото чело, същата остра брадичка. Приликата е забележителна.

Няма начин да е прав, мисля си. Тези снимки са доказателството. Семейни портрети, ваканции, други събития — в тази кутия е цял един живот. Майка ми не би ме подвела да вярвам в него, ако не е истински. Та аз съм на ТРИЙСЕТ, за бога! Достатъчно голяма, за да ми каже.

Но човекът не звучеше като някой луд. Затова проверявам за дъщеря му в мрежата. Тя е на двайсет. Играе волейбол за «Пен Стейт», Първа дивизия. Значи тази част от историята е достоверна. Има и нещо, което той не ми каза, но е отразено в биографията на дъщеря му. Нейната леля — неговата сестра — е Дебра Хау. Познавам добре това име. Жената е една от първите участнички в Бостънския маратон.

Цялата тази история с Питър Санторъм започва да ми се струва все по-реална. Мъжът не се хвалеше, когато ми се обади. Звучеше малко нервно, но това е нормално, при положение че за първи път разговаря с биологичната си дъщеря. Дори се усещаше, че не гори от желание да се обажда — просто искаше да постъпи правилно. Не помоли за нищо. Просто ме предупреди.

Трудно ми е да приема това. Ако не съм тази, за която се мисля, коя съм аз всъщност?

Има лесен начин да го установя. Мога да питам татко. Мога да питам мама. Но дали ще ми кажат истината след толкова време? Дали татко изобщо знае?

После осъзнавам, че има и по-лесен начин да разбера. Обаждам се на личната си лекарка. Тя ме приема на следващия ден и прави рентгенови снимки на гърдите ми, но резултатите не са категорични. Препраща ме на кардиолог, който ми прави ехокардиограма. И истината изскача.

Шокирана съм, ала само донякъде от откритието, че имам нещо, което би могло да ме убие. Повече съм шокирана от факта, че някакъв човек, когото не познавам, може да ми е дал живот. Мисля за феята на Нана и се чудя дали не е съвпадение, че е този мъж имаме едно и също заболяване.

Моето не е тежко. Не ми препоръчват лекарства, но ми обясняват подробно симптомите. Страхотно. Предупреждават ме да не прекалявам с натоварването, но не ми казват, че трябва да спра да бягам. Което е добре. Това си е моето тяло, моят живот, а аз искам да тичам.

Не съм казала на мама за сърцето. Още не мога.

И не мога да я питам за Питър. Страхувам се, че ще ме излъже. И тогава вече няма да й вярвам за НИЩО.

Вече мина седмица, а той не се е обаждал отново.

Има моменти, когато се чудя какъв е животът му и дали бихме си допаднали, ако се срещнем. Има моменти, когато си мисля да му се обадя. А мога просто да се появя на вратата му. Той притежава верига от елитни тенис школи. Знам къде да го открия.

После се чувствам така, сякаш предавам баща си — Чарли, дори само като си мисля за това.

Ами ако не кажа никому за намеренията си? Ако това си остане моя тайна? Щом този човек е моят биологичен баща, ще ми се да се срещна с него. Дали не бих могла да си създам цял един нов живот, като паралелна вселена?

В момента обаче това е само мечта. Твърде рисковано е. А може би просто съм ядосана. Опитвам се да свикна с идеята за болното си сърце и различния баща и това ме вбесява. Не мисля, че ще кажа на мама за сърцето си; щом тя е скрила името на баща ми, и аз мога да крия разни неща. Това е моето тяло, моето сърце, моят живот.“

Отначало Моли не усети гняв, когато свърши с четенето на дневника. Не можеше да повярва, че това е истина. Мисълта, че Робин е имала различен баща, беше нелепа. Тя беше Сноу. Винаги е била Сноу. Освен това шансовете Катрин да опази такава огромна тайна през всички тези години бяха нищожни.

Бедата беше, че Робин, изглежда, бе повярвала.

Нуждаейки се от опровержение, Моли отиде в стаята на Робин и намери кутията й със снимки на дъното на шкафа. Седна на леглото, отвори я и започна да разглежда фотографиите. Робин беше права. Тук бе запечатан цял един живот — ето ги и снимките на леля Роуз с нейното сърцевидно лице, досущ като това на Робин. Сигурно е било много удобно за Катрин.

И все пак Моли не изпитваше гняв. По-скоро се чувстваше застрашена. Оказваше се, че всичко, в което е била възпитана да вярва, се е основавало на фалшиви принципи. Робин беше права. Ако не си този, за когото се мислиш, кой си тогава? Моли често си задаваше този въпрос през последните няколко дни.

Животът, който познаваше, се разпадаше.

В желанието си да задържи познатото, тя заспа с кутията — всъщност остави я на леглото, опряла ръка до грапавата повърхност. Събуди се с мисълта, че трябва да разгледа снимките заедно с баба си. Но беше твърде рано за старческия дом. А едва ли щеше да заспи отново.

Взе душ, после облече туника върху прилепналия клин. След като среса косата си и я прибра на тила с шнолата, която Робин й бе донесла от Египет, пое към „Сноу Хил“.

Колата на Крис беше на паркинга. Обезпокоена, тя влезе в офиса му. Беше се отпуснал в кожения стол с висока облегалка и очите му гледаха уморено.

— Цяла нощ ли си бил тук? — поиска да разбере тя.

Той вдигна рамене.

— Да.

— Бих попитала какво има, но това е глупав въпрос, нали? Крис, името Питър Санторъм говори ли ти нещо?

Той й отправи празен поглед.

— Трябва ли?

— Не. Просто се чудех — Моли си тръгна, преди да я попита защо.

Преди четири дни Моли може би щеше да издрънка всичко, но сега й се струваше по-разумно да премълчи.

Разсадникът много й помагаше. Тук не изпитваше чувство за загуба, а за възраждане, което се извършваше всеки ден на зазоряване.

Старческият дом беше нещо друго. Колкото й да бе приятен, в него се усещаше някаква тъга. Едни и същи посетители паркираха отпред. Когато някоя кола престанеше да идва, това означаваше, че някой е умрял.

Баба й привършваше закуската в малката трапезария на третия етаж. Навеждайки се над рамото на баба си, Моли я прегърна.

Марджъри вдигна изненадано очи.

— Здравей.

— Аз съм, Нана. Моли. Май си привършила с храненето. Какво ще кажеш да се поразходим? — тя помогна на баба си да стане и като пъхна ръка под крехкия лакът на Марджъри, я поведе към вратата. Томас се беше втренчил в тях от съседната маса, но Марджъри сякаш не го забелязваше. Денят току-що започваше и тя все още не го беше срещнала.

Моли заговори тихо, докато вървяха по коридора.

— Днес изглеждаш много добре, Нана. Това да не е пуловерът, който мама ти подари за рождения ден? — беше бледосин, с фина плетка. Когато Марджъри не отговори, тя попита: — Добре ли спа? — после, щом стигнаха до верандата, отбеляза: — Какъв красив ден — щорите бяха вдигнати. Въздухът ухаеше на есен.

Моли настани Марджъри в един плетен стол с пъстри възглавници и придърпа друг за себе си. После се наведе напред и взе ръцете на баба си в своите.

— Чуй ме, Нана — започна тя, — това е много, много важно. Ще ти кажа едно име. Искам да ми отговориш дали ти звучи познато — тя гледаше Марджъри право в очите. — Питър Санторъм — в погледа на баба й не трепна нищо. — Питър. Санторъм. Името говори ли ти нещо?

Марджъри наклони глава, но очите й бяха празни. Миг по-късно се преместиха върху туниката на Моли.

— Приятен цвят.

— Люляков, любимият ти. Но това е важно, Нана. Твоята дъщеря е Катрин. Били ли са гаджета с Питър Санторъм? Той е играел тенис.

Баба й се намръщи.

— Аз бягах — очите й се оживиха. — Спечелих ли? Моли не се разтревожи от объркването на Марджъри.

Беше й се случвало много пъти досега. Марджъри вадеше спомени от разхвърляния шкаф в главата си и си мислеше, че нещата се отнасят до нея. Също като нервните клетки в мозъка й, и спомените й бяха напълно объркани.

Името на Питър не беше между тях.

Моли опита друг начин.

— Ти имаш внучка на име Робин. Кой е бащата на Робин? Миналия път, когато бях тук, каза, че червеношийките идват рано. Твоята Робин рано ли се роди?

Марджъри доби разтревожен вид.

— Не знам дали стигнах до финала. Аз… аз не си спомням.

Моли се облегна назад, измъкна кутията от сака си и извади снимка на Робин. В стаята на Марджъри имаше други, но тази беше нова.

— Ето я. Спомняш ли си я, Нана?

Марджъри разгледа снимката.

— Тя стигна ли до финала?

— Да — потвърди Моли бодро, макар че усети как я пронизва болка. Имаше предвид въображаемо състезание — кое да е състезание — а не самия живот, и потвърждението само щеше да й помогне. Като извади втора снимка, тя каза: — Това е Катрин. Тя е твоя дъщеря — Марджъри се загледа в снимката. Моли сложи двете снимки една до друга. — Катрин и дъщеря й Робин. Питър Санторъм ли е бащата на Робин, Нана? Помисли пак. Спомняш ли си?

Марджъри местеше поглед от едната снимка към другата.

— Много е важно, Нана — настоя Моли. — Нужно е да знам дали този мъж е истинският баща на Робин, а ти би могла да знаеш. Ти си майка на Катрин. Тя би трябвало да ти е казала, че е бременна, преди да се омъжи. Помисли, Нана.

Марджъри изгледа Моли с тревожен поглед.

Моли стана от стола и обгърна лицето на баба си с длани. Ръцете й бяха нежни, но тя беше на ръба на отчаянието.

— Трябва да знам, Нана. Помисли!

Очите на възрастната жена се напълниха със сълзи.

— Аз… Аз трябва да участвам в състезанието — тя се разплака.

Моли се почувства зле. Взе Марджъри в обятията си. Съжаляваше, че е била толкова настоятелна, съжаляваше, че е очаквала от баба си повече, отколкото бе в състояние да даде. Но най-много съжаляваше, защото осъзна, че щом нещо толкова шокиращо не бе успяло да събуди спомените на старата жена, нищо друго не би могло.

Това, което Моли съзнаваше в този миг, се простираше отвъд разумното приемане на бабината й болест. Тя знаеше какво означава алцхаймер — достатъчно често беше използвала думата — но за първи път я заболя толкова. Състоянието на Марджъри се влошаваше необратимо, отнасяйки част от миналото на Моли със себе си. Загубата беше разтърсваща.

Тя се запита дали майка й не се бе почувствала по същия начин. Може би затова сега й бе трудно да идва. Томас беше извинение. Истинската причина беше болката от загубата.

Моли също би искала да я избегне, но не можеше просто да затвори очи и да се извърне. Това означаваше да отхвърли някого, когото обича. Баба й я беше утешавала безброй пъти. Сега нещата се бяха обърнали и Моли беше тази, която трябваше да й носи утеха.

Ключът, осъзна тя, докато държеше баба си в прегръдките си, е да се примири. Миналото си беше отишло. Тя не можеше да го върне. Реалността беше различна.

Колкото й да бе тъжно това заключение, то й донесе покой.

Моли искаше да сподели прозрението с майка си. Примирението не беше предателство, а по-скоро изчистена форма на любов. Но примирението означаваше приемане на реалността — а в случая с живота на Робин, дали реалността включваше Питър Санторъм? Този въпрос трябваше да получи отговор.