Барбара Делински
Докато сестра ми спи (11)

Десета глава

Моли взе лаптопа си със себе си в болницата. Материалът на Ник продължаваше да отеква в постоянно пристигащите писма по електронната поща. Тя си помисли, че ако им отговори оттук, сякаш и Робин щеше да участва. Ако не друго, поне щеше да има с какво да се занимава.

Катрин седеше край леглото на Робин. Беше облегнала лакти на кревата и притискаше ръката на Робин до гърлото си.

— Здравей — каза тихо Моли. Не попита дали има промяна. Нищо не беше по-различно, освен отпуснатия гръб на майка й. Духът на Катрин започваше да отпада. — Още цветя? — попита Моли, за да я разсее, и зачете картичките.

— Вече не знам къде да ги слагам — измърмори Катрин.

— Искаш ли да поразчистя? Ще ги отнеса в детското отделение.

— Не още. Цветята ми действат добре. С тях нещата не изглеждат толкова странни.

— Така е — кимна Моли. — Идвам от разсадника. Наистина зареждат със спокойствие.

Катрин въздъхна дълбоко.

Моли си помисли, че изглежда по-бледа, и внезапно си представи как Катрин получава сърдечен пристъп.

— Добре ли си?

— Не. Тази несправедливост ме убива. Сякаш съм майка на осъден на смърт, само дето не знам какво толкова лошо е сторила Робин.

— Нищо лошо, мамо. Вдъхновяваше всички. Половината от хората в чакалнята са тук, за да ни подкрепят. Просто я обичат. Сами ще ти го кажат — опита се да я придума, но тя поклати кратко глава: „Не“. — Ами имейлите? — настоя Моли. — Ще се почувстваш по-добре, ако ги прочетеш.

— Несръчни опити за възхвала? — попита Катрин и вдигна към тавана безпомощен поглед.

— Просто ще се занимаваш с нещо, за да минава по-лесно времето — отвърна Моли. — Идвам от работата — когато Катрин се загледа втренчено в лицето на Робин, Моли се зае да й разказва как вървят нещата в „Сноу Хил“. Не спомена Лиз.

Катрин не даваше признаци, че я чува. Затова Моли придърпа един стол, отвори лаптопа и влезе в пощата си. Бяха се получили още съобщения, въпреки краткото време, през което не я беше отваряла.

— Има имейл от Ан Куриър. Напи си спомняш? Тя беше…

— Твоята учителка в пети клас.

„Скъпа Моли, ужасно съжалявам за сестра ти. Тя е в молитвите ми.“

Моли написа кратък благодарствен отговор и продължи нататък.

— Има и от Теди Фрай. Робин ходеше с него в колежа.

— Моля те, не ми го чети.

— Живее в Юта. Как е разбрал?

— От твоя приятел Ник.

Моли усети тежест в стомаха. Нейният приятел не се беше обадил. Нито да се извини за материала във вестника, нито да разбере как е тя. Един истински приятел би предложил помощта си. На Моли щеше да й е приятно да каже на Катрин, че го е направил.

Разочарована, тя се върна към лаптопа и отговори на още няколко писма. Спря да чете на глас. Изглежда Катрин предпочиташе да слуша бръмченето на апаратите. Дори не говореше на Робин и Моли не знаеше дали това се дължи на умората й, или на осъзнаването на реалността. Но продължителното й мълчание ставаше все по-плашещо.

Затова Моли каза:

— Уволних Лиз.

Катрин не реагира.

— Чу ли?

Катрин я погледна и вдигна въпросително вежди.

— Уволних Лиз. На съвещанието в понеделник й казах, че няма да работим с „Маскин“. Тя се е възползвала от ситуацията и на своя глава е направила поръчката.

— Наистина ли?

— Да. Не мога да работя с нея, мамо. Съжалявам. Знам, че е добра, но има и други случаи, в които ме е изнудвала с поръчки, а това вреди на „Сноу Хил“.

Катрин се обърна към Робин.

— Ще се обадя да й се извиня, ако искаш.

— Не. Няма проблем.

— Грег Дънкан може да я замести, докато намерим човек. Всъщност бихме могли да оставим него. Артистичен е и е доказал лоялността си.

— Моли. Няма проблем.

— Знам, че моментът не е подходящ, но тъкмо затова е непростимо, че е пренебрегнала мнението ми. Кара ме да се чувствам като малко дете, което не е наясно с нещата — тя спря да говори. Майка й не я слушаше. Моли почака малко, но накрая отново се върна към пощата си.

И тогава го видя — писмо от Ник. След като го прочете, изпита огромно облекчение.

— Опитал се е да спре материала, мамо.

— Кой?

— Ник. Вестникът вече е бил готов за печат, но той казва, че няма да допусне да излезе нищо повече, докато не му позволим. Видя ли, че не е толкова лош.

Катрин не беше убедена.

— О, Моли. Не знам. Щом е толкова добър, къде е тогава?

— Знае, че не го харесваш.

— Не е вярно, че не го харесвам. Просто се съмнявам в мотивите му. Прекалено амбициозен е.

— Да, защото неговите родители не са били такива и са платили висока цена. Тъкмо затова той си поставя високи цели.

Катрин повтори, сякаш не я беше чула:

— Прекалено амбициозен е. Ще те използва, докато има какво да му предложиш.

— Не ме използва. Двамата с Ник сме приятели много преди той да се запознае с Робин.

— И не е знаел коя е Робин преди това?

Моли не можеше да повярва, че обсъждат Ник точно сега, но не искаше да сложи край на спора. Гордееше се, че Ник я бе избрал за своя приятелка.

— Казваш, че той нарочно се е сприятелил с мен, за да се добере до нея. Но ако е така, защо все още ми е приятел?

— Като те харесва толкова, защо не сте гаджета?

— Защото така разсъждава твоето поколение, не моето. Ние имаме приятели и от двата пола.

— Може би. Но той те използва, за да е по-близо до Робин.

— Те скъсаха, мамо.

— Твоята сестра скъса с него — изтъкна Катрин. — Ако зависеше от него, още да са заедно. Любовта му към нея граничи с мания. Робин намираше това за задушаващо.

— Тя скъса с него заради Андрея Уелкър.

— Това само ускори нещата. Двамата имаха сериозен проблем и твоето приятелство с него не й помагаше. Той няма да я забрави, докато продължава да се навърта около теб.

Чувствайки се достатъчно отвратена от себе си, Моли реши да смени темата и извади бележката за сърцето на Робин от джоба си. Катрин се намръщи при вида на плика, отмести поглед и извади писмото. Лицето й се промени, докато го четеше. Върна се в началото и го прочете отново, после още веднъж. Остави го и погледна Моли толкова смаяно, че тя се засрами.

— Намерих го в папките й — каза виновно. — Беше пъхнато между сметките й.

— Защо си ровила в папките й?

— Нали трябва да се изнесем до другата седмица. Реших да прегледам папките, толкова са претъпкани… — тя отново се опита да смени темата. — Как ще успея до понеделник? Не мога да мисля за преместване сега.

Катрин сякаш не я чу. Продължаваше да се взира в писмото.

— Къде точно го намери?

— Пъхнато между сметките. Обадих се пак на Терънс Филд. Чул за Робин от други хора и знаеше, че не си измислям. Но въпреки това ми каза, че трябва да се изнесем.

— Хората във Флорида говорят?

— Всъщност той просто каза, че го е чул — поправи се бързо Моли. — Може да го е прочел в интернет. Или да се е обадил в болницата да провери дали е вярно.

Катрин я изгледа втренчено, после отново се върна към писмото.

— Имаше ли още нещо — изследвания или нещо друго?

— Не — отвърна Моли и понеже майка й настоя, попита: — Значи татко има сърдечен проблем? — бе поставила Катрин натясно. Кого от двамата щеше да нарече лъжец — Чарли или Робин? Но това сякаш не вълнуваше Катрин.

Моли очакваше от нея да отрече. Тя само каза:

— Татко ти се грижи добре за здравето си.

— Тоест, има уголемено сърце, но нещата са под контрол? — внезапно Моли се изплаши. Не искаше да се случи нещо и на баща й! Вчера той отрече. Защо криеше?

Един от апаратите започна да звъни. Сърцето на Моли подскочи, но Катрин остана спокойна.

— Вентилаторът. Често се случва. Сега ще дойдат.

Едва го беше изрекла, когато сестрата се появи. Нагласи апарата, провери Робин, поговори тихо с Катрин за минутка — „Не, няма промяна, всичко изглежда добре, тя се държи“ — и излезе.

Моли се умълча като Катрин. Чакането беше мъчително. Постоя още малко в стаята, после излезе в чакалнята. Взе асансьора до приземния етаж и прекара известно време в магазина за сувенири. Върна се в стаята и поседя с Чарли, докато Катрин беше в тоалетната, но не го попита за сърцето. Нямаше желание.

Вече беше три часът, после стана четири, след това — пет. Крис дойде от работа, ала не спомена за „Сноу Хил“, нито Катрин и Чарли го попитаха. Съзнанието им беше изпълнено с Робин.

Както и това на Моли. Тя отново отвори лаптопа си и този път влезе в пощата на Робин. Днес имаше по-малко съобщения от вчера; приятелите й осъзнаваха, че тя не може да им отговори. Моли бързо огледа намаления списък. Веднага забеляза името на Ник.

„Здравей, мила, чувам неща, които не ми харесват. Къде остана твоята воля за победа? Чудесата не се случват сами — трябва да им помогнем да се случат. Сигурен съм, че ще се пребориш. Не става въпрос само за твоя живот, а и за моя. Нали помниш плановете ни? Обичам те.

Дюке.“

С разтуптяно сърце Моли прочете текста отново. И отново. Искаше да мисли, че това е просто писмо от добър приятел, целящо да ободри Робин — само дето според Робин Ник не бе нито добър, нито приятел — и следователно „Нали помниш плановете ни?“ беше заблуда. А и това „Обичам те“ накрая. Мания, както я нарече Катрин?

Тя прегледа пощата на Робин от миналата седмица. Като не намери нищо от Ник, се върна още една седмица назад, после втора. И го откри.

„Здравей. Представи се страхотно на състезанието миналия уикенд. Ставаш все по-добра и по-добра. Наистина ми липсваш, скъпа. Помниш ли как си говорехме след всяко състезание? Сега водя тези разговори сам и не ми е забавно. Понякога говоря и със сестра ти, но след това се чувствам още по-зле. Тя не обича да говори за теб, така че какъв е смисълът? Още не мога да разбера какво се обърка между нас. Сигурна ли си, че не можем да оправим нещата?“

„Какъв е смисълът?“ Моли трябваше да затвори компютъра, преди да я е заболяло още повече, но някакво нездраво любопитство я накара да продължи. Скоро намери писмо, изпратено преди пет седмици.

„Помисли ли върху онова, което ти казах, скъпа? Знам, че семейството ти е проблем. Затова е по-добре да се преместим. Родителите ти ще ни идват на гости. Просто им е нужно време.“

И още едно, изпратено две седмици преди това.

„Не издържам без теб, Робин. Ето какво реших: няма нужда да чакам да направя кариера. Мога да я направя навсякъде. Просто ми кажи къде най-много искаш да живееш. Само ми кажи и заминаваме!“

Моли се почувства като глупачка. Майка й беше права — Ник я използваше. Е, и какво толкова? Приятелите идваха и си отиваха. Но тя му беше повярвала. Повярвала бе в него. Гордееше се, че цени приятелството й.

Не каза на никого какво е прочела, изобщо не го спомена. Отказа да яде, когато Крис донесе пица от близкия магазин. Излезе безшумно от стаята, щом неврологът дойде да направи второто ЕЕГ изследване. А когато Катрин се появи обляна в сълзи, Моли се разплака за Робин.

Сълзите на Катрин не продължиха дълго. Отново се беше разгневила — на невролога за резултатите от изследванията, на Чарли, че я бе заставил да ги направят, на Моли, че е създала хаос в „Сноу Хил“, на Крис, че стои безучастен. Нахвърли им се още щом се върнаха в стаята. Накрая млъкна изтощена.

Чарли я хвана за ръката.

— Да си вървим у дома, скъпа.

Но Катрин почувства внезапен, почти детински страх.

— Не мога да я оставя сама.

— Аз ще остана — предложи Моли.

— Ти не разбираш. Аз съм й майка.

— А аз съм й сестра. И също я обичам. Всичко ще е наред, мамо. Няма да позволя да й се случи нищо.

Гласът й звучеше убедително. А и Катрин вече беше твърде уморена, за да спори.

 

 

Моли изчака, докато с Робин останаха сами. После отпусна глава върху рамото на сестра си и заплака. Опита се да си представи живота без Робин, но се отказа. Вярно, че Робин беше егоцентрична и засенчваше Моли във всичко. Но тя не отиваше никъде, без да донесе нещо, което бе точно за Моли.

„Въпросът не е в подаръка — обичаше да казва баба й. — Важно е вниманието“. Моли го разбра чак сега.

Постепенно сълзите й пресъхнаха. Припомни си волята, която проявяваше Робин, и си каза, че иска да прилича на нея.

После въздъхна отчаяно.

— О, Робин — произнесе тъжно. — Ти беше права. Как съм могла да се заблудя така за Ник.

Моли не беше видяла истината, защото не искаше да я види. А не защото бе глупава. Знаеше кой се обажда в мига, когато телефонът й иззвъня. Знаеше, че това е съдба, тъй като обикновено обхватът на телефона беше на границата, а сега чертичките бяха три. Знаеше, че сега е нейният шанс да възвърне самоуважението си.

— Здравей — постара се да звучи приятелски.

— Здравей. Получи ли имейла ми?

— Разбира се. Много мило от твоя страна.

— Къде си? Звучиш носово. Да не се разболяваш?

— Не се разболявам — беше от сълзите, но той нямаше защо да го знае. — Сигурно е от телефона.

— В болницата ли си?

— Да. С Робин.

— Може ли да дойда?

— Идеята не е добра.

— Защо? Разстроена си.

Моли искаше да изкрещи. Но се въздържа — на Робин щеше да й хареса как го поставя на място. Говорейки колкото заради сестра си, толкова и заради себе си, тя каза ясно:

— Всичко е заради Андрея Уелкър. Родителите ми не ти вярват.

— Обясних ти. Няма да пиша нищо друго, докато не ми кажете. Обещавам.

— О, Ник — отвърна Моли тъжно, — не става въпрос само за вестника. Те мислят, че ти ме използваш, за да се добереш до Робин.

— Това е абсурдно. С Робин скъсахме. Всичко свърши, Моли. Двамата с теб бяхме приятели още преди това, знаеш го. Нека дойда в болницата и ще обясня на майка ти.

Моли би могла да се разплаче отново, ако не знаеше колко нагло я лъже. Тя не беше отмъстителен човек, но никога не се бе чувствала толкова наранена.

— Наистина, Ник. Идеята ти не е добра. Всъщност мисля, че има известно подобрение. Ако дойдеш и Робин те усети, може да се разстрои.

— Подобрение? Ти каза, че е изпаднала в състояние на мозъчна смърт. Какво имаш предвид под „подобрение“?

— Прави леки движения — отвърна Моли. Отмъстителна? По-скоро зла, но в момента не й пукаше. — Трудно е да се каже дали е неволно, или съзнателно. Започнах да й чета на глас — нали знаеш, писма от приятели, имейлите, които са й изпратили. Някои от тях наистина са много добри — например това, което й прочетох току-що — тя го помнеше наизуст: — „Къде остана твоята воля за победа? Чудесата не се случват сами — трябва да им помогнем да се случат. Сигурен съм, че ще се пребориш. Не става въпрос само за твоя живот, а и за моя. — Продължи: — Кое момиче не би се трогнало от подобно писмо?“

В последвалата тишина Моли направи физиономия и кимна на Робин. Получи си го. Изчака, чудейки се как Ник ще излезе от положението.

Най-сетне, със сконфузен смях, той каза:

— Добре, Моли. Хвана ме. Но грешиш. Не си ли помисли, че може да съм го написал нарочно, за да дам на Робин стимул да живее? Виж, тя беше влюбена в мен. Ако нещо такова би я събудило, защо да не я излъжа?

— Въпросът е кой лъже. Виж, Робин казва, че не те обича. Казвала го е от самото начало. Непрекъснато ми повтаряше, че ме използваш, но аз не й вярвах. А щях, ако ми беше показала този имейл. Тя ме е предпазвала, Ник. Не е искала да видя, че ти си й писал преди три седмици, обяснявайки й как разговорите с мен само влошават нещата, понеже не искам да говоря за нея. Тя не беше болна тогава, Ник. Не е имало нужда да я събуждаш. Ами любовното писъмце, което си й изпратил преди седем седмици, онова, в което казваш, че ще се преместите, където тя поиска? Не, Ник. Ако някой лъже, вече знам кой е.

Моли се канеше да каже нещо грубо, но размисли. Беше излязла с достойнство от положението.

— И едно последно нещо — продължи. — Казах всичко това пред Робин. Тя изглежда доволна.

 

 

Катрин не можеше да заспи, но когато Чарли й предложи сънотворно, му отказа. Бягството от болката й се струваше дезертьорство.

Издържа вкъщи до три сутринта и се върна в болницата. Моли спеше, но не върху походното легло. Качила се беше при сестра си — с гръб, опрян в рамката на леглото, и лице, сгушено в рамото на Робин.

Катрин седна безшумно на стола. Моли имаше нужда от утеха и Робин можеше да й я даде. Катрин не можеше. Не й достигаха сили.

Когато една сестра влезе да провери как е Робин, Моли се размърда. Погледна объркано сестрата, после Катрин. Надигна се бързо.

— Заспала съм, без да искам — обърна се към Катрин, но вместо нея отговори сестрата:

— Не ставайте — успокои я. — Сестра ви е добре.

„Сестра ви е добре“. Думите отекнаха в главата на Катрин. После чу Моли да казва:

— Не биваше да идваш толкова рано, мамо. Имаш нужда от сън — сега бе седнала с кръстосани крака, които опираха в коляното на Робин. Сестрата си беше отишла.

— Искам да съм тук — опита се да обясни Катрин. — Знам, че според тях мозъкът й не работи — тя вдигна ръка, — и го приемам, Моли. Но съм й майка. И това никога няма да се промени. Робин е моя дъщеря. Докато сърцето й продължава да бие…

Моли се премести в края на леглото и слезе. Отпускайки се на пода до стола на Катрин, тя се облегна на крака й. Катрин постави ръка на главата й, но жестът не й донесе утеха. Беше изпълнен с мъка. Като въпроса на Моли: „Какво ще стане сега?“ Или може би беше на самата Катрин?

Тя знаеше какво им предстои в близките часове. Тази сутрин щяха да се срещнат с лекуващия екип на Робин.

Отговорът, отнасящ се до по-далечното бъдеще, оставаше неясен.