Барбара Делински
Докато сестра ми спи (17)

Шестнадесета глава

Алексис Акерман се намираше в самостоятелна стая на скъпия етаж на болницата. Дейвид приближи малко плахо. Оказа се, че тя е сама — тъжно за нея, но много добре за него. Телевизорът й работеше, но веднага го изключи, щом видя учителя си.

Той й се усмихна и влезе в стаята, като остави вратата отворена.

— Изглеждаш по-добре — каза бодро, макар че беше по-скоро пожелание, отколкото истина. С тъмната си коса, опъната силно назад, тя беше по-бледа и крехка от всякога. Разбира се, той не можеше да й го каже. Вместо това, опитвайки се да разведри обстановката, хвърли поглед на системата.

— Филе миньон с броколи и печени картофи?

Тя не се усмихна.

— Не ям говеждо — погледна край него, видимо облекчена, че е сам. — Искам да ви питам нещо, господин Харис. Какво говорят децата за мен?

Дейвид не беше сигурен дали изобщо са говорили. Тя сякаш не съществуваше за тях. Но не можеше да й каже нито едното, нито другото, затова бързо съчини отговор:

— Мисля, че се тревожат.

— Сигурно са говорили, след като ме откараха с линейката.

— Повечето бяха на обяд — той се усмихна отново. — Избра добро време да припаднеш.

Тя пак не се усмихна.

— И без това мислят, че съм странна, но не искам да говорят неверни неща. Аз не съм анорексичка. Просто съм слаба. Балерините трябва да са слаби. Можете ли да им го кажете?

Дейвид нямаше да каже такова нещо. Алексис не беше слаба, тя беше изтощена. Върху лицето й нямаше грам мазнина и въпреки това главата й изглеждаше твърде голяма за тялото й. Дори широката пухкава нощница, която носеше, не можеше да скрие щръкналата й ключица.

— Може би сама ще им го кажеш — предложи той. — Знаеш ли кога се връщаш в училище?

Тя направи гримаса.

— Не искат да ми кажат. Изследват ме. Не знам колко време ще отнеме. Родителите ми настояват да ида някъде да си почина, но така ще пропусна много.

— Може би идеята е добра — каза той и като придърпа ремъка на рамото си, бръкна в раницата си. — Говорих с другите учители. Дадоха ми домашните ти за седмицата.

Очите й се разшириха.

— Какво им обяснихте?

— Нищо, Алексис. Всичко, което знаят, всичко, което изобщо е известно, е, че си в болницата.

— Аз не съм анорексичка. Просто съм уморена. Ще им го кажете ли? Не искам да тръгнат слухове, господин Харис. Не искам всички да ме зяпат, когато се върна.

— Никой няма да те зяпа.

— Напротив. Ще си мислят, че имам хранително разстройство — което направо е смешно. Знаете ли колко от тях повръщат в тоалетната? Аз никога не съм го правила. Просто съм слаба. Но те ще ме сравняват с братята ми, които са огромни, понеже играят футбол. При момичетата е различно. Особено при балерините — тя сниши глас. — Исках да дойдете, за да се уверите, че съм добре. Може ли да го кажете и на останалите?

— Господин Харис? — зад него се чу авторитетен глас. Той се обърна. Беше майката на Алексис.

— Донесе ми домашните — обясни й бързо Алексис. — Тъкмо си тръгваше.

Дона Акерман кимна.

— Пак ще дойда да те видя — каза Дейвид на момичето.

— О, аз скоро се връщам в училище. Чувствам се много по-добре.

Той се усмихна.

— Радвам се да го чуя. Ще кажа, на когото трябва — той излезе от стаята и беше стигнал до средата на коридора, когато Дона го извика по име.

Жената се приближи тичешком.

— Благодаря ви, че дойдохте. Тя питаше за вас.

— Безпокои се какво ще кажат другите.

— Аз също. Ако знаех, че не се чувства добре, просто нямаше да я пусна на училище. Щяхме да си спестим всичко това.

— Има ли причина да я държат тук?

Дона въздъхна драматично.

— Знаете ги какви са докторите. Винаги могат да ти открият нещо, ако решат. Алексис е анемична. Просто има нужда от малко по-силна храна. Щом я приберем у дома, ще вземем мерки.

Дейвид не виждаше как ще „вземат мерки“, ако си затварят очите пред проблема, но това беше работа на лекарите. Дали родителите на Алексис щяха да ги чуят, или не, беше друга работа. Засега той просто се радваше, че момичето е тук.

— Обадете ми се, ако мога да направя нещо — предложи той.

— Ще го направя — отвърна Дона и, като се обърна, тръгна към стаята на дъщеря си.

Той я проследи с поглед, мислейки за собствените си родители и проблемите на брат му с наркотиците, дори за Катрин Сноу и Робин. Самозаблудата е коварно нещо. Продукт на гордостта? Ако е вярно, той предпочиташе скромността. Може би на собствените му деца щеше да им е по-лесно.

Той взе асансьора до долу, питайки се какво ли прави Моли. Докато пресичаше фоайето, видя три познати лица — майка, баща и син. Бяха част от спомените му от годината, в която беше стажант-учител. Разтвори устни в усмивка и ги доближи.

— Да не би това да е същият Дилан Монро, на когото преподавах в първи глас? — пошегува се той. — Защото онова момче беше малко, а този тук е цял мъж.

Дебора Монро се усмихна в отговор и протегна ръка.

— Дейвид. Не си се променил. Дилан, нали помниш господин Харис? Научи те да четеш.

— О, не — поправи я Дейвид. — Денис Амелио го научи. Аз само му помагах, когато започна да мисли за пеене, вместо за книги.

Очите на момчето изглеждаха огромни зад очилата, които бяха дори още по-дебели, отколкото ги помнеше Дейвид.

— Вие обичахте Спрингстийн.

— И още го харесвам — потвърди Дейвид. — Ами ти?

— Дилан — отвърна ухилено момчето.

— Добър избор. Още ли свириш на пиано? — когато хлапето кимна, Дейвид се обърна към родителите му.

— Какво ви води толкова далеч?

Отговори таткото. Дейвид не можеше да си спомни името му. И двамата родители работеха — Дебора като лекар — но винаги тя беше тази, която идваше в училище.

— Марвин Ларок — каза мъжът. — Дилан има проблем с роговицата.

— И на двете очи — изтъкна момчето. Изглеждаше гордо, че посочва проблема. На Дейвид това му допадна.

— Марвин е най-добрият очен хирург в града — обясни бащата.

— Има още година-две до операцията — допълни майката, — но трябва да идваме тук от време на време. Бащата на Дилан живее наблизо. Това много ни улеснява.

— А и майката и братът на моето куче живеят с татко и Ребека.

— Ти имаш куче? — попита Дейвид.

Дилан кимна ухилено.

Дебора постави ръка на главата му и го обърна към асансьора.

— Можем дълго да си говорим, но имаме час при доктора. Радвам се, че се видяхме, Дейвид. Вярно ли е, че преподаваш в този район?

— Вярно е. На двайсет минути оттук. Късмет с доктор Ларок. Преподавах на сина му по-миналата година. Момчето му свири на акустична китара — той намигна на Дилан. — Малко вътрешна информация — вдигна ръка и проследи с поглед тримата, докато се отдалечаваха. Когато се обърна, видя ново лице.

Дейвид никога преди не беше срещал Ник Дюке и въпреки това името внезапно изплува в съзнанието му. Нещо в напрегнатите му очи го накара да си спомни хората, с които бе израснал. Мъжът беше горе-долу на неговата възраст.

Оказа се прав в предположението си.

— Дейвид Харис? Аз съм Ник Дюке и съм тук да опровергая казаното от Моли. Не съм въплъщение на злото — продължи, но малкото хумор, който се усещаше в гласа му, свърши дотук. Лицето му беше уморено и изпито.

— Тя не употреби подобна дума.

— Не, но съм сигурен, че подтекстът е бил такъв.

Дейвид не смяташе да обяснява какво му е казала Моли, а и Ник изглежда не го очакваше. Продължи без заобикалки:

— Виждал съм баща ви.

— Нима.

— Всъщност няколко пъти. Той е един от идолите ми.

— Дали ще се сети за вас, ако спомена името ви? — попита Дейвид, свикнал да разпознава натрапниците.

— Съмнявам се — каза Ник, без да се стресне. — Тогава нямах какво да му предложа. Сега имам.

— И какво е то?

— Биография на Робин Сноу. От известно време я пиша. Всъщност Моли ме окуражи. Нещо като четивата с продължение, които баща ви пуска във вестниците си. Ще му предложа изключителните права.

Дейвид не беше изненадан от предложението, а от скоростта, с която дойде. Ник беше самата деловитост.

— Защо не се обърнете към някой издател в Ню Йорк?

— Не познавам никого лично. От друга страна, в Ню Йорк ще видят какво публикува баща ви и ще ме забележат.

„Вярно — помисли си Дейвид. — И откровено.“

— Ами, обадете му се тогава.

— Както казах, моето име не му говори нищо. Надявах се, че вие ще ме препоръчате. Живеете тук. Ако четете местния вестник, сигурно познавате стила ми.

— Всъщност — каза Дейвид в пристъп на заядливост — слушам новините по телевизията. Днешните журналисти не пишат както едно време. Подминават основни проблеми. Наблягат на незначителните подробности, за да има драма.

Ник се усмихна самодоволно.

— Моята биография на Робин е различна.

— Робин знаеше ли, че вие работите върху биографията, докато бяхте гаджета?

— Аха. Моли ви е казала, че с Робин бяхме гаджета. Всъщност да. Знаеше. И й харесваше.

— Вниманието или биографията?

Самодоволната му усмивка изчезна.

— Нямаше възможност да прочете биографията — той преглътна. — Затова е толкова навременна. Искам да кажа, Робин сега се намира на границата между живота и смъртта. Тъкмо такива горещи истории харесва баща ви.

Така беше, но Дейвид се различаваше от баща си.

— А семейство Сноу?

— Както казах, Моли ми даде идеята. Освен това, авторизирана или не, аз имам повече информация от всеки друг. Ако баща ви не я иска, ще ида другаде, но мислех, че след като сте тук и познавате Моли, това е добър вариант. Вие как мислите?

— Мисля, че може и да не е — отвърна Дейвид с лекота. — Аз не се интересувам от работата на баща ми.

— Не е нужно да се интересувате. Трябва само да му се обадите. Или на братята си?

— Опитах в журналистиката, но инстинктите ми „куцат“. И те го знаят. Повярвайте ми, ако ходатайствам за вас, може по-скоро да ви навредя, отколкото да помогна.

— Искам само да споменете името ми. Кажете им, че имате приятел, който иска да им се обади. Веднъж да приемат телефонното ми обаждане, оттам нататък ще се оправя сам.

— Знаете ли какво — предложи Дейвид, мислейки, че Моли би проявила интерес към текста на Ник, — покажете ми какво имате. Ако ми хареса, ще видя какво мога да направя.

Ник се ухили.

— Дадено — вдигна очи и изведнъж доволният израз на лицето му се смени с разтревожен. — Крис! — извика и се обърна към Дейвид: — Познавате ли брата на Моли?

Дейвид позна Крис, видял го беше в интензивното, но дори да не беше, приликата между брата и сестрата бе очевидна. Ник ги запозна. Крис изглеждаше разсеян.

— Как е Робин? — попита Ник.

Крис сви рамене.

— Горе ли се качваш? Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Трябва да говоря с татко — кимна на Ник и се отдалечи.

 

 

Докато шофираше към болницата, Крис се беше съсредоточил върху собствените си проблеми. Когато обаче стигна до стаята на Робин, Чарли го заговори пръв и онова, което каза, измести проблемите на Крис.

Не че Крис се изненада много, когато научи за Питър. Това обясняваше емоционалното отношение на майка му към Робин. Не го прие лично, но знаеше, че с Моли е така. Запита се как ли се е почувствала, когато е разбрала истината.

Ала човекът, към когото имаше въпроси сега, беше баща му. Бяха се облегнали един до друг на стената в стаята на Робин и разговаряха шепнешком, взирайки се в Робин, в апаратите, в цветята — във всичко друго, но не и един в друг. Така беше по-лесно.

— Знаел си от самото начало? — попита Крис.

— Без подробностите — отвърна Чарли. — Не ме интересуваха.

— Но си знаел името му.

— Разбира се. Още тогава четях първо спортната страница. Лонгуд беше голямо събитие в Бостън.

— Какво мислиш за факта, че мама е била със звезда?

— Било е само една нощ, Крис.

— Но е бил знаменитост.

— Майка ти не е имала представа колко е известен. Аз следях кариерата му повече от нея.

— Преди да си разбрал за мама и него?

— И след това.

— Заради Робин?

— Заради себе си. Обичам тениса.

Положението при Крис беше различно. Имаше период, в който бе едновременно с Лиз и с Ерин. Но Ерин не знаеше за Лиз. Почуди се как ли би се почувствал, ако научеше, че и тя е била с някого.

— Не те ли притесняваше, че си се появил след него? — попита тихо.

— Ако говориш за секса, по-добре да не го обсъждаме. Ако говориш за любов, в нея няма състезание. Майка ти не вехнеше по него. Тя обичаше мен.

— Ти си я спасил. Предложил си й брак. Подкрепил си я.

— Чакай малко — възрази бързо Чарли и най-после го погледна. — Ако намекваш, че ме е използвала, грешиш. Тя ми каза за Робин, преди да станем гаджета. Имах избор — да продължа или да се оттегля. Избрах да продължа. Майка ти и аз си допаднахме от самото начало и привличането беше взаимно. Тя ми отвърна със същото, каквото получи от мен.

— Но тя е носела бебето на друг!

— Е, и? Огледай се наоколо, Крис. Смесените семейства са нещо обикновено. Просто ние изпреварихме малко времето си.

— Добре. Но нейното вторачване в Робин. Не те ли дразнеше?

— Не. Разбирах го. И бях съгласен с нея. Робин се нуждаеше от повече помощ.

Крис направи гримаса.

— За какво?

— Ами например в училище. На Робин не й беше лесно.

Това бе ново за него.

— Печелеше всички награди.

— Всъщност — обясни Чарли с тих, но авторитетен глас, — ако се върнеш назад и се замислиш, наградите й не бяха за знания. Бяха за неща като усъвършенстване и добро поведение.

Онова, което Крис си спомняше, беше големият шум около всяка награда на Робин. Размисляйки върху думите на Чарли, той каза:

— Винаги е била много контактна. От баща си ли го е наследила?

— Аз съм нейният баща, Крис.

— Но ние бяхме по-затворени.

— Не и майка ти. Робин може да е наследила физическите качества от Питър, но характерът й е същият като на майка ти.

Кристофър не беше убеден. Според него поведенческите черти можеха да са вродени. Нима Клоуи не се беше родила със способността да се успокоява сама? Смучеше палеца си, търкаше края на одеялцето си, буташе играчките си, за да звънят. Вярно, наследила беше съобразителността от Ерин, но със сигурност не беше виждал майка й да смуче палеца си.

Ала той не искаше да спори с Чарли. Затова каза:

— Подразни ли се, че Робин е разбрала за него?

— Не. Макар че ми се иска да знаех. Щях да поговоря с нея за това. Но отношението й към мен изобщо не се промени, Крис. Тя знаеше, че я обичам.

Кристофър завидя на непоклатимата вяра на баща си. Прииска му се и той да беше сигурен за всичко, което върши.

— Имам проблем, татко.

— Заради това?

— Не. Лиз Токи. Заплашва да създаде неприятности. Бил съм с нея някога.

Отначало Чарли не разбра какво му казва Крис. После се стресна.

— Бил си…?

— Да — Крис пъхна ръце в джобовете си. — Не точно една нощ, както мама и този мъж, ходихме около две седмици, горе-долу по същото време, когато срещнах Ерин.

— Лиз Токи? — повтори Чарли невярващо. На Крис също му се струваше невероятно.

— Бях студент последна година. Не съм го търсил, просто Лиз се появи. Нещо като финален флирт.

— Затова ли я доведе тук? — попита Чарли неодобрително.

Крис погледна баща си.

— Не. Приключих с нея още преди да завърша. Тя знаеше, че се срещам с Ерин. Знаеше дори, че сме се оженили, но продължаваше да се обажда. Когато поиска да напусне града, й уредих интервю е мама. Беше ми стара приятелка. Никога не поиска повече от това, но сега се нуждае от оръжие. Фактът, че Моли я е уволнила, я побърква. Иска да я върнем на работа.

Влезе една сестра. Чарли улови Кристофър за лакътя.

— Ще бъдем пред стаята — каза на жената и щом вратата се затвори, измърмори: — Тя е въздух под налягане.

Крис си повтаряше същото, но Лиз го беше заплашила.

— Тя казва, че има снимки.

— Компрометиращи?

— Няма как да са компрометиращи. Не съм бил с нея, освен през онези няколко седмици, а тогава не сме правили снимки — той замълча, после продължи: — Връзката ми с Ерин тъкмо набираше скорост. Не исках тя да разбере.

— А разбра ли?

Той поклати глава.

— Лиз го знае. Това е козът й.

— Какво смяташ да правиш?

— Да й кажа да се разкара.

— Рисковано е.

— Нямаше да е, ако беше споделил с Ерин.

Крис въздъхна.

— Лесно е да се каже. Тя ще се разстрои.

— Обясни й защо си го направил.

— Последен флирт преди завършването? — той изсумтя презрително.

— Трябва да й кажеш нещо.

— Ние… ъ-ъ-ъ… имаме някои търкания напоследък. Тя ме упреква, че не говоря достатъчно.

— Може би наистина не го правиш.

— Ти никога не си го правил.

Чарли го погледна изненадано.

— Говоря достатъчно.

— Не съм те чул.

— А бил ли си в спалнята ни?

— Разбира се, че не.

— Родителите не говорят за всичко пред децата си — продължи Чарли. — Двамата с майка ти разговаряме вечер, когато сме сами. Тя винаги знае какво мисля.

— Смятах, че и с Ерин е така, но тя казва, че не е. Вие с мама работите заедно и не ви се налага вечер да разказвате как е минал денят ви.

— Ерин също може да работи в „Сноу Хил“.

— Не е там въпросът.

— А може би е. Тя доста ни помогна тази седмица. Бих предпочел нея пред някого другиго. Може дори да взима бебето със себе си.

— „Сноу Хил“ не е място за бебета.

— Вие израснахте там. Но щом не искаш, намери друго решение. Хайде, Крис. Не гледай толкова мрачно на нещата.

— Тази седмица? — изсумтя той. — Трудна работа.

Баща му замълча.

— Животът продължава, Крис. Ти повдигна въпроса за Лиз. Той си остава, с Робин или без нея. Същото е с теб и Ерин.

— Ерин се държи неразумно. Какво като съм мълчалив. И ти си мълчалив. Мама няма нищо против. Ерин просто не иска да разбере.

— Не, Крис, ти си този, който не иска да разбере. Знам, че не е лесно да споделяш чувствата си. Ако срещнеш неодобрение от някого, чувстваш се обиден — особено ако този някой е човекът, когото обичаш. Но не бива да се затваряш в себе си. Майка ти щеше да страда, ако не изразявах чувствата си. Просто го правя по начин, който ми допада. Ти трябва да откриеш твоя начин. Откажеш ли да го сториш, значи си страхливец. Можеш да започнеш, като кажеш на Ерин за Лиз.

Идеята не се хареса на Крис. Но това можеше да е единственият начин да неутрализира Лиз.

— Значи няма да гласуваш за връщането й на работа?

— И да злепоставя Моли? Не.

— А ако й дадем обезщетение?

Чарли се замисли.

— За четири седмици — може би. Ще направим компромис.

Крис не беше сигурен дали тя ще приеме и това го тласна към следващата стъпка.

— Тя ще спори с мен. Защо не се обадиш ти?

— О, не, моето момче — каза Чарли и се отдръпна от стената, защото сестрата излезе от стаята на Робин. — Проблемът си е изцяло твой.

 

 

Катрин седеше на леглото у дома с лаптопа в скута си. Джобовете на домашния й халат бяха пълни е книжните кърпички, които бе използвала за сълзите си, докато четеше дневника на Робин. Радваше се, че е сама. Не можеше да бъде силна, просто не можеше. Бе истински лукс да даде воля на сълзите си, без някой да я чуе.

Моли беше права. Ако можеше да се вярва на написаното, Робин бе искала да се срещне с Питър. Но имаше и други желания, за които Катрин бе в пълно неведение. Написаното я накара да се вгледа в майката, която е била, и онова, което видя, не й хареса. Може и да бе обичала прекомерно Робин, но не беше разбрала същността на дъщеря си. Предпочела бе да вижда Робин, отлята по неин калъп, отколкото такава, каквато бе в очите на Питър, Чарли и дори Моли. Тази друга Робин бе истинско откровение.

Затова в края беше привлечена от „Коя съм аз?“ Копнеейки да научи отговора, отвори файла.

„Аз съм измамница — започваше Робин, но явно се бе сепнала, защото веднага добавяше: — Може би това е преувеличение. Да кажем, че съм актриса. Играя ролята на звезда и се справям доста добре. Обичам ли да произнасям речи? Не. А рязането на ленти ме отегчава до смърт.

По отношение на бягането обаче съм истинска. Тук не мога да измамя. Но за това трябва да благодаря на майка си. Тя ми дава нужната мотивация, когато на мен ми липсва.

И тъй, аз съм състезател по маратон. И още какво?

Бих казала дъщеря, макар че не правя много за родителите си. Те обаче правят всичко за мен. Същото е и със сестра ми. За един ден Моли прави за мен повече, отколкото аз за нея за месец. А най-гадното е, че дори не съм напълно Сноу.

Коя съм тогава?

За да бъдеш някой, трябва да притежаваш страст. Моли я притежава. Тя обича своята оранжерия и своите котки. обича къщата, въпреки че аз непрекъснато откривам недостатъци. обича да пътува, което може да не е очевидно, защото също така обича да си стои вкъщи. Но само когато е с мен на състезанията, виждаме истински града, в който се намираме. Ако съм сама, просто влизам и излизам. Може да е Далас, може да е Тампа, може да е Солт Лейк сити. Едва ги забелязвам.

Имам много приятели. Значи съм приятел. Но те не са тук посред нощ, а и освен това са по-скоро антураж, отколкото група приятели. Щом престана да се състезавам, сигурно няма да имаме нищо общо.

Каква искам да бъда? Искам да съм всичко това, което вече казах, само че нямам време. Е, добре, не мога да отделя време. Защото съм твърде заета да играя ролята на състезател по маратон, който е толкова зает да трупа победи, че няма представа какво иска да бъде.

Когато бях малка, Нана знаеше как да ме укроти. Обичаше да ме взема в прегръдките си и да ме държи, без да говори много. Когато опитвах да се измъкна, тя казваше: «Просто се отпусни, миличка. Просто се отпусни!».

Мисля, че ако мога да направя това, ще мога да реша каква искам да бъда.

Бих искала просто да се отпусна, поне за малко. Нана вече не ми казва тези думи, но напоследък често си ги спомням. Сигурно е заради нейната фея.“

Катрин отново се разрида, високо и неудържимо — този път за Марджъри. Майка й и липсваше. Марджъри щеше да й каже нещо земно и мъдро за случилото се с Робин. Или може би просто щеше да го отдаде на съдбата. Но не беше ли казал и Чарли, че нищо не е случайно?

Мъчейки се да осмисли всичко това, Катрин остави лаптопа и слезе долу. С пълните с храна съдове върху плота, оставени едва тази сутрин, кухнята изглеждаше така, сякаш се подготвяше някакво парти. Фризерът също беше пълен. Във всяка стая имаше букети с цветя и нито един от тях не бе донесен от болницата.

Подготовка за бдение? Не. Катрин беше излязла от фазата на цинизма. Подаръците целяха да й помогнат да преживее този ужасен момент.

Тя имаше приятели, макар че не беше сторила кой знае какво, за да ги спечели. Имаше успешен бизнес, макар че успехът му всъщност се дължеше на по-голям екип. Имаше майка, която бе изоставила, и семейство, в чието мнение не се вслушваше. А Робин наричаше себе си измамница?

Сега, когато животът я бе подложил на това изпитание, Катрин нямаше представа коя е всъщност. Нито можеше да види бъдещето.

В този момент на абсолютно изтощение идеята просто… да се отпусне… звучеше добре. Само дето първородната й дъщеря беше на командно дишане в очакване на техния съдбоносен избор, Чарли се въздържаше от мнение, Моли спореше с нея, Крис мълчеше, Марджъри отсъстваше, а Питър щеше да пристигне след часове.

„Съсредоточи се“, нареди си тя. Но върху какво?