Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (92)

91

Малко след десет часа вечерта ние със Сампсън пътувахме по един тъмен ветровит път в покрайнините на Чапъл Хил. Бяхме прекарали дълъг ден на бойното поле.

Същата вечер бях завел Сампсън на среща със Сет Самюъл Тейлър. Освен това бяхме разговаряли с един бивш преподавател на Сет, доктор Луис Фрийд. Запознах доктор Фрийд с моята теория за „изчезващата къща“ и той обеща да ми помогне с някои важни научни изследвания, които биха ни ориентирали за евентуалното й местонахождение.

До този момент не бях разказал на Сампсън кой знае какви подробности за Кейт Мактиърнън. Време беше обаче да ги срещна. Не бях много сигурен какво точно представлява нашата връзка, а същото се отнасяше и за Кейт. Може би Сампсън щеше да сподели някои свои мисли по този повод, след като се запознаеше с нея. Не се съмнявах, че ще го направи.

— Всяка нощ ли работиш до толкова късно? — осведоми се той, когато намалихме скоростта и навлязохме в улицата на Кейт — Алеята на старите дами, както я беше нарекла самата тя.

— Да, докато открия Шуши или докато призная, че няма да мога — отговорих аз. — След това възнамерявам да си почивам цяла нощ.

Сампсън се изкикоти.

— Голям дявол си, ей.

Изскочихме от колата и отидохме до вратата. Натиснах звънеца.

— Нямаш ли ключ? — попита Сампсън с каменна физиономия.

Кейт светна външната лампа в наша чест. Запитах се защо не я държи запалена през цялото време. За да пести по пет цента на месец от сметката за тока? Защото светлината привлича комари? Защото тя беше инат и може би искаше отново да си опита силите срещу Казанова? Това беше по-вероятно, съдейки по онова, което бях започнал да научавам за Кейт. Тя искаше да се срещне с Казанова толкова неистово, колкото и аз.

Появи се на вратата със старо сиво горнище на анцуг, дрипави размъкнати дънки и боси крака със закачлив червен лак на ноктите. Тъмната й коса беше подстригана до раменете и тя изглеждаше прекрасно. Нямаше как да избяга от това.

— Тук навън комарите си правят щур купон — изкоментира тя, докато оглеждаше верандата.

Прегърна ме и ме целуна по бузата. Спомних си как лежахме прегърнати предишната нощ. Какво щеше да излезе от това, запитах се аз. Щеше ли изобщо да излезе нещо?

— Здравей, Джон Сампсън — поздрави го с разтърсващо ръкостискане. — Вече знам туй-онуй за теб още от времето, когато сте били на десет години. Можеш да попълниш знанията ми за останалото на чаша бира. Да ми представиш своята гледна точка — усмихна се тя. Винаги беше прекрасно собствената ти гледна точка да се окаже срещу една от нейните усмивки.

— Е, значи ти си прочутата Кейт — задържа ръката й Сампсън и се взря в дълбоките води на тъмните й очи. — Чух, че си изкарвала пари за следването си като сервитьорка в един „ТИР-стоп“. Знам и за черния колан втора степен. За твоя Нидан.

Той започна да пуска японски усмивки и да се кланя с уважение.

Кейт също се усмихна широко и му върна поклона.

— Влезте. Далеч от вечните комари и пъклената жега. Имам чувството, че Алекс е приказвал зад гърба и на двама ни. Сега ще му го върнем тъпкано.

— Ето това е Кейт — казах аз на Сампсън, когато го следвах вътре. — Какво мислиш?

Той ме погледна през рамо.

— Тя те харесва, кой знае защо. Харесва дори мен, което е по-понятно.

Седнахме в нейната кухня и разговорът веднага потръгна, както ставаше винаги, когато бях с нея. Ние със Сампсън пиехме бира, а Кейт си сипа чай с лед. Според мен те със Сампсън доста си допаднаха. И двамата бяха с независим дух, много умни, благородни.

Запознах я със събитията от последния ни работен ден, с разочароващата среща с Ръскин и Сайкс, а тя ни разказа за своя ден в болницата.

Поговорихме още за случая. За доктор Уик Сакс и неговите интелектуални игри. За харемите. За маските. За „изчезващата“ къща. За най-новата ми теория, включваща помощта на доктор Луис Фрийд.

— Преди да дойдете, попрочетох някои работи — заяви Кейт. — Едно есе за мъжкия сексуален нагон, неговата природна красота и сила. Става дума за съвременните мъже, които се опитват да се отделят от майките си — от задушаващото ги космично мамче. Там се лансира идеята, че много мъже желаят свободата, за да докажат мъжката си идентичност, но съвременното общество непрекъснато ги обезверява.

— Мъжете са си мъже и такива ще си останат — демонстрира Сампсън големите си бели зъби. — Това е в пряка връзка с нашия случай. Ние все още сме лъвове и тигри в сърцата си. Никога не съм срещал космичното мамче, така че се отказвам от коментар.

— Какво мислиш ти, Алекс? — попита Кейт.

— Има определени неща у мъжете, които никога не са ми харесвали — отговорих аз. — Ние наистина сме невероятно потиснати. И поради тази причина безцветни. Несигурни. Отбраняващи се. Рудолф и Сакс отстояват своята мъжественост до крайна степен. Те отказват да бъдат потискани от нравите и законите на обществото.

— Та-да-да-дам — съпроводи думите ми Сампсън с барабанен ритъм.

— Те се мислят за по-умни от всички останали — каза Кейт. — Поне Казанова. Той се смее на всички ни. Гаден кучи син.

— Е, точно затова съм тук — обясни Сампсън. — Да го заловя, да го туря в клетка и да ударя катинар на клетката на някой далечен планински връх.

Така мина времето, отлетя, та се не видя. Накрая стана късно и трябваше да си ходим. Опитах се да убедя Кейт да прекара в хотел нощта. Непрекъснато обсъждахме тази тема и нейният отговор беше винаги един и същ.

— Благодаря за загрижеността — заяви тя, докато ни изпращаше на верандата. — Не мога да му позволя да ме изпъди от собствената ми къща. Тая няма да я бъде. Нека дойде да се хванем гуша за гуша.

— Алекс има право за хотела — каза Сампсън.

Кейт поклати глава и на мен ми стана ясно, че няма смисъл да спорим повече.

— Всичко ще е наред, обещавам — каза.

Не я попитах дали мога да остана. Не знаех дали изобщо иска да я попитам. Сампсън малко усложняваше ситуацията. Можех да му оставя колата, за да се прибере, но вече беше един и половина. Освен това всички имахме нужда от сън. Най-накрая ние със Сампсън си тръгнахме.

— Много мила. Много интересна жена. Много умна. Не е твоят тип — каза Сампсън, когато потеглихме към хотела. Това беше изключително рядко обобщение за него. — Тя е моят тип — добави той.

Когато стигнахме края на пресечката, аз се обърнах и погледнах към къщата. Кейт вече бе изгасила лампата на верандата и се беше прибрала. Инат, но много умна. Това й бе помогнало да си пробие път в медицинския колеж. Беше й помогнало да оцелее след смъртта на хората, които бе обичала. Тя щеше да се оправи. Както винаги.

Все пак се обадих на Кайл Крейг, когато се прибрах в хотела.

— Какво прави нашият човек Сакс? — попитах.

— Екстра е. Вече си легна. Не се притеснявай.