Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (109)

108

Светнах лампите в първата стая и видях една от пленените жени. Мария Джейн Капалди се сви като изплашено момиченце в далечния ъгъл на стаята. Аз я познавах. Бях се срещнал с родителите й преди една седмица, те ми бяха показали любимите си стари снимки на своята дъщеря.

— Моля ви, не ми причинявайте нищо лошо. Не мога да понасям повече този ужас — примоли ми се Мария с хриптящ шепот.

Тя се бе обгърнала с две ръце и се поклащаше леко напред-назад. Носеше черни скъсани дънки и смачкана тениска с емблемата на „Нирвана“. Мария Джейн беше само на деветнайсет години, студентка по изкуствознание и обещаваща млада художничка в Щатския университет на Северна Каролина в Роли.

— Аз съм от полицията — прошепнах колкото можех по-нежно. — Сега вече никой не може да ви нарани. Ние няма да им позволим.

Мария Джейн изхлипа и се разрида от облекчение. Цялото й тяло се тресеше.

— Той не може да ви нарани вече, Мария Джейн — уверих я аз с най-кроткия глас, на който бях способен. Всъщност аз едва-едва можех да говоря. — Трябва да намеря останалите. Ще се върна, обещавам. Оставям вратата отворена. Можете да излезете. Сега сте в безопасност.

Трябваше да помогна на останалите. Неговият харем от специални жени се намираше именно тук. Нейоми беше една от наложниците.

Нахлух в следващата стая. Все още не можех да овладея дишането си. Бях ликуващ, изплашен, разстроен — всичко накуп.

Високата руса жена в стаята ми каза, че се казва Мелиса Станфийлд. Спомних си името. Тя учеше в колежа за медицински сестри. Имах толкова много въпроси към нея, но времето стигаше само за един.

Внимателно докоснах рамото й. Тя потрепери, след това се свлече на пода пред мен.

— Знаете ли къде е Нейоми Крос? — попитах я аз.

— Не съм сигурна — отговори Мелиса. — Не познавам разположението на всички стаи тук.

Поклати глава и се разплака. Не знаех дали изобщо разбира за кого говорех.

— Сега сте в безопасност. Кошмарът най-сетне свърши, Мелиса. Нека помогна и на другите — прошепнах аз.

Навън в коридора видях Сампсън да троши един катинар.

— Аз съм полицай. Сега сте в безопасност — чух го да казва. Гласът му беше нежен: Сампсън Милосърдния.

Жените, които бяхме освободили, бродеха замаяни и объркани извън затворническите си килии. Те се прегръщаха една друга в коридора. Повечето хлипаха, но аз чувствах облекчението, дори радостта им. Най-сетне някой бе дошъл да им помогне.

Влязох във втори коридор, който започваше в края на първия. Там имаше още заключени врати. Тук ли беше Нейоми? Жива ли бе? Блъскането в гърдите ми беше непоносимо.

Отворих първата врата отдясно — и тя беше там. Моята малка Шуши. Най-прекрасната гледка в целия свят.

Сълзите най-сетне рукнаха от очите ми. Сега вече аз бях този, който не можеше да проговори. Помислих си, че завинаги ще запомня всичко, което се случи между двама ни в този момент. Всяка дума, всеки поглед.

— Знаех, че ще дойдеш, Алекс — каза тя и се хвърли в прегръдките ми.

— Горкичкото ми — прошепнах аз. Имах чувството че хиляди тонове са се смъкнали от гърба ми. — Това оправдава всичко. Е, почти всичко.

Имах нужда да я гледам дълго и отблизо. Задържах любимото й лице в ръцете си. Тя изглеждаше толкова крехка и мъничка в стаята. Но беше жива! Най-сетне я бях намерил.

Извиках на Сампсън.

— Намерих Нейоми! Намерихме я, Джон! Тук е! Ние сме тук!

Двамата с Шуши се прегърнахме като в добрите стари времена. Ако някога бях съжалявал, че съм станал детектив, то този миг изкупваше всичко. Едва сега осъзнах, че я бях смятал за мъртва, но просто не можех да се откажа от битката. Никога не се отказвай.

— Знаех, че ще дойдеш и си го представях точно така. Мечтаех за това. Живеех заради този миг. Молех се всеки ден и ето, ти дойде — подари ми Нейоми най-хубавата усмивка, която бях виждал някога. — Обичам те.

— И аз те обичам. Толкова ми беше мъчно за теб. На всички им беше мъчно — казах аз и след миг се отдръпнах от нея.

Мислите ми се върнаха към чудовищата и начина, по който вероятно разсъждаваха сега. Все още планираха предварително всичко. Лепълд и Луб, но вече възрастни мъже, отдадени на съвършени престъпления.

— Сигурна ли си, че си добре? — усмихнах се най-сетне или по-скоро понечих да се усмихна.

Видях как част от предишната напрегнатост се връща в очите на Нейоми.

— Върви, Алекс. Помогни на другите — настоя тя. — Моля те, извади и останалите от клетките.

Точно в този момент странен, ужасяващ звук отекна в коридора. Вик на болка. Изскочих от стаята на Нейоми и видях нещо, което никога не съм си представял, че може да се случи — дори и в най-страшните ми кошмари.