Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (41)

40

Когато Кейт Мактиърнън се събуди, тя веднага разбра, че нещо никак не е наред и нейното невъзможно положение се е влошило.

Не знаеше колко е часът, кой ден е, къде е затворена. Зрението й беше размазано. Пулсът й прескачаше. Всички признаци на живот бяха в неизправност.

В малкото моменти, когато бе в съзнание, преминаваше от чувство на крайна апатия през депресия към паника. С какво я беше натъпкал? Кой опиат можеше да предизвика такива симптоми? Ако успееше да разреши тази загадка, това щеше да е доказателство, че разумът й е все още здрав или поне способен да разсъждава ясно.

Може да й е дал клонопин.

По ирония на съдбата клонопинът обикновено се предписваше като противостресово лекарство. Но ако той беше започнал да я тъпче с достатъчно високи дози — да речем, пет до десет милиграма, тя щеше да изпитва точно такива странични ефекти.

А може би той използваше капсули маринол? Предписваха ги като лечение на гаденето по време на химиотерапия. Кейт знаеше, че маринолът е истинска напаст. Ако й даваше примерно по двеста милиграма на ден, тя щеше да се блъска в стените. Устата й щеше да е като пълна с памук. Дезориентация. Периоди на маниакална депресия. Дозировка от хиляда и петстотин до две хиляди милиграма щеше да е смъртоносна.

Той се беше справил с плана й за бягство чрез силни опиати. Тя не можеше да се пребори с него в това състояние. Подготовката й по карате беше безполезна. Казанова се бе погрижил за това.

— Кучи син — каза Кейт високо. Тя почти никога не ругаеше.

Не искаше да умре. Беше само на трийсет и една години. Най-сетне се беше изучила за лекар — добър лекар, надяваше се тя. „Защо аз? Господи, не допускай това да се случи! Този откачен ще ме убие за едното нищо!“

Студени тръпки като ледени висулки пробягаха по гърба й. Имаше чувството, че ще повърне или дори ще загуби съзнание. Ортостатична хипотензия. Това беше медицинския термин за чувството, че ти причернява при бързо ставане от легло или стол.

Не беше в състояние да се защити от него! Той искаше тя да бъде безсилна и очевидно беше успял. Този факт най-сетне стигна до съзнанието й, измести всичко друго и тя се разплака. Това я ядоса още повече.

Къщата отново бе притихнала. Тя отчаяно се нуждаеше да поговори с някого. С другите затворнички.

Той може би се криеше някъде в къщата. Да чака. Да я наблюдава точно в тази секунда.

— Хей, здравейте — извика най-сетне тя, изненадана от дрезгавия тембър на собствения си глас.

— Тук е Кейт Мактиърнън. Моля ви, чуйте ме. Той ми дава много опиати. Мисля, че скоро ще ме убие. Каза ми, че ще го направи. Страх ме е… Не искам да умирам.

Кейт повтори същото още веднъж, дума по дума.

После още веднъж.

Цареше тишина. Останалите жени също се страхуваха. Имаха основание. След това един глас се понесе към нея някъде отгоре. Глас на ангел.

Сърцето на Кейт подскочи. Спомняше си този глас. Заслуша се внимателно във всяка дума на нейната храбра приятелка.

— Тук е Нейоми. Може би ще си помогнем взаимно по някакъв начин. От време на време той ни събира заедно, Кейт. Ти все още си в изпитателен срок. Отначало държи всяка от нас в една от стаите на долния етаж. Моля те, не се бий с него! Не можем да говорим повече. Прекалено е опасно. Няма да умреш, Кейт.

Обади се и друга жена.

— Моля те, Кейт, бъди смела. Бъди силна. Само не бъди прекалено силна.

След това гласовете секнаха и в нейната стая отново стана много тихо, много самотно.

Опиатът вече действаше с пълна сила. Кейт почувства, че полудява.