Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (5)

V

Бяха минали едва два часа, откакто доктор Санер си бе отишъл, когато — към шест часа подир обяд — й донесоха визитката на Фридрих Вердер. Макар и тръпно да очакваше професора, Доротея сякаш остана поразена от гръм, когато разбра, че е дошъл. Тя поръча припряно на прислужницата да покани господина в работната стая на бащата и да го помоли да почака. Задъхвайки се от вълнение, тя стоеше в средата на голямата стая с наведена глава, притиснала с ръце лудо туптящото сърце, обладана от усещането, че няма да съумее да се мръдне от мястото см.

Всеки се бои, когато се види по средата на моста, който води към безвъзвратността, към онези решителни стъпки, след които нямаше вече връщане. Всичко това обаче пулсираше в подсъзнанието й. Пред нея реално и застрашително стоеше необходимостта да мине през тази врата и да се срещне насаме с мъжа, комуто бе открила публично своето неудържимо влечение. И бе направила това с откровеност, близка до самопредателство, съдържаща дори нещо безсрамно.

Оттогава бяха минали три дълги дни, които тя бе използвала досега само, за да се освободи от своя годеник. Още не бе имала време и сили да помисли и обсъди онова, което бе станало пред ковчега на баща й. Това, което тя бе направила там, бе сторено, разбира се, като в полусън, не, в безсъзнание. Иначе то не би могло да стане!

Та нима бащиното погребение бе времето и мястото за избор на любим? Нима там, пред очите на стотици хора, трябваше да се разкриват най-съкровени чувства? Какво би трябвало да помислят за дъщерята на Херман Ресе всички тези хора, присъствували на безумната сцена? Сигурно мнозинството е помислило, че болката по бащата я е извадила от равновесие.

Но какво е помислил Вердер?

Страните й горяха. Бледността им бе сменена сега от трескава червенина, и въпреки че напрегна цялата си воля, тя пак се отправи сякаш зашеметена, бавно и колебливо, изпълнена със страхове, към работната стая на баща си, в която я чакаше Фридрих Вердер.

Той тръгна бързо насреща й, стисна й ръката и понеже забеляза как под светлината на електрическите лампи лицето й потрепери и болезнено се сви, поведе я към едно кресло, където тя се отпусна.

— Исках да си позволя — започна той ниско, но без боязън в гласа, — исках да си позволя да попитам как се чувствате. Вие прекарахте мъчителни дни и сигурно ви е било много трудно?

С енергично движение тя изсуши очите си, повдигна глава, погледна Вердер право в лицето и каза ясно и твърдо:

— Не моето състояние е главното сега. Нека най-напред поговорим за най-важното. Щастлива съм да мога да ви доставя радост. Завещанието на моя баща определя за вас, професоре, една част от четвърт милион марки. Тази сума е отделена, за да осигури продължението на всички начинания, които служат на реформата в наказателното право и на нейното пропагандиране.

— Чудесно — отвърна Вердер. — Аз, откровено казано, очаквах такова разрешение. Херман Ресе не правеше нищо наполовина. Той не би ми поверил продължението на своите дела, без да ме направи силен и годен за това. Постъпката му напълно му подхожда. Обещанието, което получих от вас, госпожице, нямото обещание пред ковчега ми подсказа, че домът на Ресе ще остане мой съюзник, ще ми дава своята помощ в голямата борба за увенчаване делото на вашия баща. Благодаря ви искрено, както и на вашия годеник, че сте дали своето съгласие.

— Моят годеж не съществува вече. Днес аз го разтурих.

Вердер погледна Доротея с широко отворени очи. Изразът на лицето му бе съвсем объркан, смисълът на казаното му убягваше.

Тя притеснено се усмихна.

Най-сетне Вердер каза:

— Аз съм безкрайно изненадан. Но това просто е невъзможно.

— И все пак е станало. Преди два часа, точно преди два часа. Ние се разделихме. Доктор Санер и аз — разделихме се завинаги.

Доротея се загледа неподвижно пред себе си. Лицето й започна отново да потреперва.

— И защо, ако ми бъде позволено да попитам, госпожице Доротея, разтурихте този годеж, сключен според желанието на вашия баща?

— Само съобразно желанието на моя баща и на бащата на бившия ми годеник. Също и по желанието на самия доктор Санер. Не и по моето. Мене никой не бе ме питал. Аз бях дете и мене ме обещаха като, някаква вещ. Съзнах и почувствах, че не ще мога никога да принадлежа на Санер. И тогава развалих годежа.

— Внезапно ли се почувствахте убедена в това?

— Не — отвърна тя, — аз отдавна носех чувството, че не бих могла да стана съпруга на Санер. Поради това постоянно измолвах отлагане на сватбата. Бързо бе решението за разтурянето на годежа. И това решение аз дължа на вас.

— На мене?! — каза беззвучно Вердер. В думите му се четеше смущение.

— Да, на вас, Фридрих Вердер. На вас.

— Но как да разбирам това, госпожице Доротея?

Тя се загледа отново смутено пред себе си. Това обаче продължи само миг. После раздвижи решително глава и каза:

— Понесена съм като от водовъртеж. Изпитвам чувството, че решавам своето бъдеще, съдбата си. Затова пренебрегвам всичко — както там, в общинския дворец. Не мисля за срам и въздържание. Разкъсвам най-интимната си същност и ви говоря открито и дръзко. Когато вие говорихте там на моя баща и му давахте своята клетва, аз помислих: той е привързан напълно, с цялата си душа към него, привързан и след смъртта. И стои тук като негов ученик и апостол, изпълнен цял от светостта на завета, който приема. Чудно ли е тогава да му бъда предана с една мечтателна благодарност? Разбира се, че не. То е напълно естествено. От години ви обичах. Радвах се да ви виждам. Търсех вашия поглед. Обаче там, в общинския дворец, вие просто ме повлякохте, изпълнихте ме цялата и аз прозрях — за мен съществува само един мъж — този! Нататък е ясно: ще остана сама — до живот — ако вие не ме пожелаете. Ще ви дам всичко, каквото притежавам и съм, всичко — до последното, всеки дъх, всяка капка кръв, драговолно и с радост, ако…

Тя прекъсна, обзета отново от трескава жар. Сълзи потекоха по страните й, но тя не произнесе ни дума повече. Вердер бе поел ръцете й и ги държеше здраво. Тъй здраво, като че не искаше да ги пусне вече никога, никога.

Дълго време стояха те така. Немите сълзи на Доротея продължаваха, Вердер дишаше, мъчително, със свито сърце. Доротея разбра, че той преживява някаква ужасна борба. След това внезапно пусна ръцете й, поглади няколко пъти слепоочията и челото си и пророни тихо, почти шепнешком:

— Вие ме правите безгранично щастлив, Доротея. Всичко това аз не мога още добре да схвана. Като в сън съм. Изпълва ме страхът, да не би внезапно да се събудя и да разбера, че всичко това не е истина.

— То е истина, Фридрих. Повярвай го… то е…

Тя също говореше шепнешком. Вердер отново поглади челото си, като че се бореше да се овладее.

— Ако е истина — въздъхна той, — тогава аз съм като щастливото дете в приказката. Всичко това ми се пада, пада ми се — като някой изцелителен дъжд, и мене ме обхваща отново страх…

— Страх? От какво?

— От изобилието, от безмерността на щастието. Това е твърде много…

Поглади отново високото си, заобиколено от буйни черни коси чело и каза сам на себе си:

— Твърдост! Аз трябва да се съвзема!

После скочи, отиде при прозореца, дръпна настрана кадифената завеса, натисна трескавото си чело върху хладното стъкло и загледа неподвижен навън в тъмната и влажна есенна вечер. След това се обърна, върна се при Доротея, престоя известно време наведен пред нея и каза също така тихо и нерешително:

— Значи сега трябва само да протегна ръка, за да притегля щастието към себе си. Всичко в мен ме тегли да сторя това. Обаче по-напред трябва да ме изслушаш. Не искам да сложа нито една целувка върху твоите устни, преди да ме познаеш така, както сам аз се познавам. Доротея, ти разтвори изцяло сърцето си пред мен. Аз също искам да постъпя така. Никога не съм казвал някому това, което искам да ти кажа сега — никому и никога. Зная, възможно е с това да те отблъсна от мене, да разбия с това признание щедро подареното ми щастие, да го разбия на хиляди късове. Обаче това трябва да бъде направено. Ти трябва да ме чуеш. Бих бил престъпник спрямо тебе, ако бих го премълчал. Ти трябва да проникнеш в душата ми, преди да станеш моя! Това е необходимо!

Очите на Доротея се разшириха, изпълнени от боязън. Сърцето й потръпна. Какво, какво ще последва сега? „Бедна Доротея“ — бе казал Санер, когато си отиваше от нея. И ето, сега дохождаше ужасното…

Вердер видя как страхът свети в очите й. Около тесните му устни се появи горчива усмивка. Той не изшепна своето признание. Изговори го ясно. Само начинът, по който образуваше думите, учестеното му дишане, трепетът на неговия глас издаваха бурята, която бушуваше в него.

— Доротея, ти не знаеш, че аз съм нещастен човек. Страдам жестоко, страдам от тогава, от когато мога да мисля. Страдам от себе си. Раната ми е дълбоко вътре, в скритите ъгли на моето аз. Никой не подозира това. Нямам приятел — нито мъж, нито жена. Твърде горд съм, за да се разкрия. Дори и на твоя баща, който беше и на мен като баща, не съм дал да се взре в душата ми. От жените странях, плашех се от тях. Разбира се, копнеех за женски ласки силно и горещо. Обаче, повтарям, държах се твърде далеко, защото се страхувах.

— От какво, Фриц, всъщност така се страхуваш?

— От това, Доротея, което ти дължа сега. От признанието. От изповедта, от душевното разголване. Ти обаче пожела да дойдеш при мен. Ти, красивата и горда дъщеря на Ресе. Но дали ще можеш, дали ще удържиш, след като узнаеш, че мъжът, когото си избрала, е без вътрешни опори, нещастен и прокълнат от съдбата.

— Какво говориш! Та обясни се! Какво има?

— Най-горчивото, най-унизителното, от което може да страда един човек. Аз не зная своето произхождение. Зная само това, че твоят баща ме е намерил някъде. Тъй като той се е ровил много между семействата на престъпниците поради своите издирвания, в мен се роди съмнение, че произхождам из някое такова семейство. Той ме е открил там, дал ми е ново име, скъсал е всички връзки, които са ме обвързвали с миналото…

— Направи и ти така, Фридрих! Направи и ти така! — заклеваше го с вдигнати ръце тя.

— Та аз го направих! Направих го! Хвърлих се в работата, за да се забравя. Това беше възможно докато останех сам. Обаче, когато моята съдба се свързва със съдбата на една жена, тогава отново изниква ужасният въпрос: „Кой си ти? Кой? Откъде идеш?“.

Тя го погледна сега продължително и спокойно. Гласът й звучеше твърдо, сигурно и убедително, когато каза:

— Ти си този, когото си направил от себе си, никой друг. Какво се намира зад това, каквото е било преди него, то са призраци, сенки. Прогони ги!

— Това, Доротея, съм си казвал хиляди пъти сам. Безчислено пъти съм прогонвал тези призраци. Обаче те се връщат отново и ме угнетяват. Може би всичко това е фантазия. Обаче кой трябва да се страхува на този свят от угрозата на наследствеността, ако не ние, които установяваме в своите изследвания отново и отново нейното господство?

И аз ти заявявам: това е моят живот. Ако и никой да не предполага, аз съвсем не съм в блажено душевно състояние. Там има тъмнини, черни облаци от меланхолия, която надмогвам само при крайно напрежение на волята. Нима не ти е ясно, че този Едипов страх да не знаеш кой си може да задуши човека, когато надвие?

— Той няма да надвие! Той не бива да те съкруши, Фридрих!

— И няма, докато остана силен. Не. Но всъщност не моята вътрешна стабилност е сега проблемът. Трябва да се постави един друг въпрос и да му се даде отговор.

— На кой именно въпрос?

— На този, Доротея: Не се ли ужасяваш, когато ме виждаш в такава светлина? Не те ли плаши да знаеш откъде съм дошъл аз? Както е естествено хора с добър произход да се свързват само със също такива, така е нормално те да се плашат от онези, които идат от тинята. Не е ли така, Доротея?

— Не. Ни най-малко. Това, което ми разказа днес, ми дава възможност да те опозная напълно. Дори нещо повече — усилва влечението ми към теб.

— Нима именно това те привлича към мене? — възкликна слисан той. В гласа му звучеше недоверие.

— Именно това — отговори Доротея. — То ти даде твоя плах, въздържан характер. То те правеше мълчалив при посещенията у дома, то нанесе тези страдални черти по лицето ти на мъченик. Тези дълбоки бръчки тук, около устните, са издълбани от болката. Тук. Тук…

Тя посочи с пръст бръчките, сложи ръцете си върху слепоочията му, притегли нежно главата му към устните си и целуна тези бръчки, отляво и отдясно, леко, майчински, с безгранично състрадание.

Той изстена. Дланите му се свиха и скочи на крака.

— Никакво състрадание, слушай, никакво състрадание — това не мога да понеса! Където почувствам състрадание, там не ме задържат и хиляди връзки. Вярвай ми…

Тя се сепна, отпусна уплашено ръце и каза бързо:

— Вярвам, Фриц. Това също ти прилича. То също е прекрасно! Тя го загледа пламенно. Дишането й стана често. Страстта я обзе.

— Не виждаш ли, любими — прошепна тя, — не виждаш ли как треперя пред тебе? — И разтвори обятията си. Той обаче отстъпи назад.

— Пусни — прошепна, — пусни ръцете си от мене. Аз съм прокажен. Само страдания те очакват, ако посегнеш към мене. Пази се.

— Аз искам своето страдание! — извика тя, хвърли се към него, притегли го до гърдите си и го разцелува лудо по устата, по очите, по челото, по страните.

Обезсилен, той се предаде на нейните ласки. Като спечелена плячка лежеше той в обятията й. Устните й се промъкнаха до неговото ухо и му зашепнаха забързани, хубави и спасителни думи: „Ако си болен, любими, ако душата ти страда, аз ще те изцеля. Твоята самотност беше твоята болест. Тя бе отровата, която те разяждаше. Ти всичко криеше в себе си. Ти не бива да бъдеш вече самотен. Погледни този дом, домът на Херман Ресе. Той е твой. Тук е твоето убежище, твоят подслон, когато те нападнат мрачни мисли. Тук, върху това, сърце, което бие горещо за тебе, тук ще се стопят, ще избягат от теб мрачните сили! На гърдите ми ти си запазен — от сега нататък, завинаги“.

Скривайки главата си в скута на Доротея, той заплака мълчаливо.