Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (17)

XVII

Колко тежка бе раздялата! Доротея трябваше да бъде отделена насила от нейния син. Когато долу пристигна автомобилът, за да отведе бащата и сина за гарата, тя лежеше в леглото, потънала в сълзи.

Всички съпротивителни сили у Доротея бяха сега сломени. За да крепи мъжа си, тя се бе държала по време на приготовленията за заминаването на Хартмут спокойно, дори бе демонстрирала привидна радост. Стремеше се по този начин да ободри и детето, да облекчи прехода му от приветливостта на родителския дом към една чужда и вероятно сурова и строга обстановка.

Така твърдо се бе държала тя до последния момент. Когато обаче настъпи непосредствената раздяла, тя изнемогна, скръбта я съкруши.

Фридрих разбираше нейната болка. В нея имаше много неизказани неща. Той знаеше, че Доротея се притеснява от същото, което угнетяваше и него — от неизвестността, която обгръща участта и бъдещето на техния малък син.

Вердер напрегна всички сили и се показа бодър. Бе решил да се държи като мъж, колкото и мрачно да ставаше небето над него? Да, длъжен беше да остане силен духом заради жена си, заради своя син, заради работата си! По пътя Хартмут също си поплака, тъй че той трябваше да теши и увещава и него.

Обаче сърцето на Вердер се поотпусна, когато видя приветливото, обкръжено от възвишенията на планината Харц градче, всред което стърчеше една престаряла вече двукуполна катедрала.

Директорът Шмол беше човек, който внушаваше пълно доверие — един рус, постоянно усмихнат исполин, чиито очи издаваха несломим оптимизъм. Съпругата му беше също така висока, руса и усмихната. От тези хора лъхаха здраве и твърдост. Нямаше нито следа от педагогска надутост у тях, нито пък нещо наоколо подсказваше за подобие дори на затворническа атмосфера. Половината дузина момчета от различни възрасти, които съставляваха техния пансион, бяха всички с румени бузи, бодри, с добро състояние на духа.

Като видя тези хора, Вердер остана доволен. Наистина като че това беше единственото място, където трябваше да попадне синът му, за да се поправи.

Вердер изповяда всичко в един откровен разговор с Шмол. Директорът изрази своята надежда в благоприятния изход на нещата, и Вердер пое пътя назад ободрен и весел.

Това, което Фридрих разказа за Кведлинбург, успокои и Доротея.

Разбира се, откакто Хартмут бе заминал, домът на Груневалдското езеро изглеждаше някак странно опразнен. Двамата родители едва сега почувствуваха колко голяма жертва бяха принесли. Когато наближи първият неделен ден без Хартмут и на двамата хрумна мисълта да отидат при него. Но се отказаха по чисто възпитателни причини. Сякаш за награда, получиха още на следната заран писмо от Хартмут. То ги успокои, дори поразвесели — пълно беше с правописни грешки. Доротея върна писмото поправено, за да бъде преписано начисто.

Но като че ли усилията й стигаха дотолкова и до тук. Нейното малокръвие стана още по-силно, бледността й вече беше почти мъртвешка.

Постоянно виканите за консулт авторитети, ако и да личеше, че са загрижени, твърдяха, че голямото малокръвие съвсем не е фатално и би могло да бъде преодоляно с желязо и арсеник, с дълги почивки на легло, с железни и солни бани.

Хартмут го нямаше, жена му беше повечето на легло и около Фридрих бе станало застрашително тихо. Сякаш бягащ от притесняващите го рояци мрачни мисли, той се хвърли презглава върху работата, там потърси утеха, бодрост и сила. А той се нуждаеше все повече от тях, защото самотността свиваше все по-тясно своя обръч. Сега на страданията на Доротея трябваше да се противодействува чрез продължително диетично лекуване, в един санаториум близо до Цюрих.

Най-сетне, след половингодишно лечение бе постигнато известно подобрение в състоянието на Доротея. Тя си дойде, беше наесен, малко напълняла, добила дори лека червенина по страните.

Бе вече изтекла една година, откакто Хартмут го нямаше вкъщи. Родителите му не бяха го виждали през цялото това време. Директорът Шмол ги бе посъветвал да не посещават училището — един вид наказание за Хартмут, чиито успехи поради неговата леност и невнимание бяха твърде неудовлетворителни.

Когато обаче Доротея се върна след полугодишно отсъствие, родителите не можеха повече да устояват на страстното желание да видят своя син. Директорът Шмол все още препоръчваше да не идват в Кведлинбург. Обаче Санер, към когото се бяха отнесли за съвет, смяташе, че дори е редно сами да видят най-сетне как живее и учи там Хартмут.

И така, те отпътуваха. И трябваше да чуят, че въпреки всички усилия и грижи техният син показва твърде жалък успех. Както преди, рисуването оставаше единственият предмет, по който той бе отличен. Всичко друго беше направо за съжаление. Момчето просто отказваше да учи. Поради това за преминаване в по-горен клас не можеше и дума да става, макар че той беше най-големият в класа.

Иначе поведението му беше безукорно. Всички го обичаха. Винаги беше любезен и весел. Обаче това добро настроение, недосегаемо от каквото и да е училищно притеснение, бе явен признак, че Хартмут е без всякаква амбиция. Беше му съвсем безразлично, че е такъв жалък ученик. Шмол пък даде да се разбере, че за него не би било неприятно, ако Хартмут напусне института. Така и учителите, и класът щяха да се освободят от една сериозна тежест.

Добродушният човек съзря обаче ужаса, с който родителите изслушаха това известие. Бедната майка клюмна съкрушена. И той побърза да прибави, че е готов да се опита и продължи да работи с него; може би момчето все пак ще се поправи. През тази година то доста много е порасло и е възможно това бързо развитие да повлияе благоприятно.

Вердер припряно вметна, че той и жена му ще бъдат много благодарни, ако директорът опита и по-нататък с Хартмут. Доротея кимна с глава в знак на съгласие. Шмол повторно обеща и добави утешително: „Момчето е приятно и обично, защото има весел характер“. Наистина то няколко пъти вече е залавяно да пуши и с това е дало лош пример на своите другари. Обаче това все пак не е голямо прегрешение.

Накрая Доротея боязливо попита дали не може да види сина си.

— Разбира се! — възкликна Шмол. — Той знае, че сте тук и очаква да бъде повикан.

Директорът нареди да извикат момчето. Самият той остана тактично отвън.

Когато видяха Хартмут, родителите извикаха от изненада. Нима това беше тяхното момче? Тяхното русо ангелче, тяхното дете? Един висок, пораснал най-малко с половин глава господинчо се приближи и поздрави засмяно родителите.

Как невероятно се бе променил той за толкова кратко време! Нямаше ги русите му къдрици. Косата му беше сресана на път, линията бе направена прекалено грижливо като на келнер. Облечен бе в син костюм, с добре изгладени ръбове на панталона. От малкото джобче на закопчаното двуредно сако кокетливо се подаваше белият крайчец на кърпичка. Хартмут не изглеждаше вече така здрав. Бе побледнял. Най-учудващ беше погледът. Очите му, макар и красиви, както преди, бяха хлътнали и добили изражение, което изплаши Фридрих и Доротея. В тях бе изчезнало детското, те отразяваха нещо новонаучено, което той искаше сега да скрие от изпитателните погледи на родителите си. Около сочните му уста също се бе изрязала една нова линия, показваща разюздана зрялост. Един елегантен малък кавалер, едно истинско светско човече бе застанало пред смутените си родители с коректна вежливост. Фридрих подаде на сина си ръка, а Доротея го целуна по челото. Разговорът бе пестелив и някак напрегнат. Вместо радост от свиждането, чуваха се предимно настоятелни напомняния, сериозни съвети. И тримата членове на семейство Вердер въздъхнаха, когато директорът влезе с жена си и разговорът се насочи към други теми.

Наскоро след това Хартмут бе отпратен и по това как бързо се измъкна навън пролича облекчението му от раздялата. След един час Вердерови вече седяха във влака, пътувайки за дома си. Бяха мълчаливи, замислени, загрижени. Фридрих поклати глава и Доротея боязливо го попита за какво мисли. След дълга пауза той отговори:

— Това е необяснимо. Необяснимо…

— Кое, Фридрих?

— Тази промяна. Спомняш ли си, когато окачихме Сикстинската Мадона в детската стая на Хартмут?

Доротея кимна.

— Помниш ли какъв благ, смирен, същински Христов бе погледът му тогава?

— Да, помня.

— След това — каза Вердер, — момчето постепенно заприлича на гръцкия бог на любовта, синът на Афродита. А днес?

— Какво днес? — попита плахо Доротея.

Вердер въздъхна, не посмя да произнесе онова, което бе видял днес в очите на своя син.