Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (4)

IV

Доротея Ресе също си бе представлявала тази среща съвсем иначе. Тя искаше да разтури своя годеж от детинство, който всъщност никога не бе изпълнял душата й, но внимателно, с цялата деликатност, която дължеше на своя отдавнашен приятел и любимец на починалия си баща. Бе го държала настрана до момента, в който трябваше да бъде разкъсана връзката, не за да го оскърби. Напротив. Чувството на вина, което изпитваше, я караше да отлага развръзката, още повече, че през първите два дни след погребението не се чувствуваше достатъчно силна за такъв разговор. Душата й тръпнеше под сътресенията на нещо, което се бе разразило върху й като необуздана природна сила, и в нея сега цареше хаос. Колко много бе изстрадала тя през тези тежки дни, колко много се бе борила!

Досега бе живяла като насън. Бе прекарала всичките тези години на своето моминство в едно почти летаргично състояние, в бездействие, като приемаше всичко и не намираше сили за съпротива. Нея я водеха, тикаха, и тя отстъпваше. Че баща й, подобно на много други наоколо, мислеше само за нейното добро, не й хрумна никога да се съмнява. Обаче, този мил баща, какво знаеше той за своето дете? Нищо! Нищо! Той го обичаше посвоему, готвеше му бъдеще, както той разбираше. Сгоди я за един добър, безукорен мъж, който също без съмнение я обичаше. И всичко изглеждаше от добро по-добро. Но никому не дойде на ум да проследи как тя самата се отнасяше към всичко това. Трябваше постоянно само да приема, да понася, макар да съзнаваше ясно, че върху й се упражнява насилие по отношение на едно такова безвъзвратно решение. Разбира се, при цялото си търпение тя все пак бе оказала известен отпор. Това бе постоянно исканото отлагане на брака със Санер. Но кой знае дали би й се удало и това, ако не беше помогнало и мълчаливото желание на бащата да задържи единственото си дете още малко при себе си и по този начин да отдалечи запустяването на своя дом. Така Доротея успя да стигне до тук, а преди да премине последният, уговорен срок, бащата легна на смъртно легло.

Още същия миг Санер пое поводите, започна да се разпорежда като естествен наследник на къща, семейство, владения. Той нареждаше, заповядваше на прислугата, а едва-що бащата бе склопил очи, пое и опеката на дъщерята, на която гледаше също като на безспорно свое притежание.

Отначало острата и силна болка за бащата отне на Доротея чувството за новосъздадения ред. През първите часове тя бе дори благодарна, че се намери веднага мъжка ръка, която да урежда с умение и енергия стотиците възникнали проблеми. Първото недоволство възникна у нея, когато видя големите обявления във вестниците, оповестяващи кончината на нейния баща и подписани от името на опечалените от доктор Адолф Санер, преподавател в Момсеновата гимназия в Шарлотенбург, запасен поручик. Доротея не съзнаваше какво точно, но нещо от това я оскърби. От този миг започна да расте недоволството й от начина, по който Санер си позволяваше да се разпорежда с всички свързани със смъртта на бащата работи. Тя не произнесе нито дума, долови само как неприязънта я обхваща все по-силно, неприязън към мъжа, който я обичаше, но спрямо когото тя не изпитваше ответни чувства.

Санер бе причината да не може тя да се отдаде на чистата скръб, негова бе вината, че тя ходеше в черните си дрехи разстроена и озлобена нагоре-надолу, отглеждайки в себе си едно недоволство, чиято отрова — тя чувстваше това — би я тласнала в най-близко време към някоя самоосвободителна постъпка.

Когато най-сетне настъпи времето за погребалната церемония в общинския дворец и Санер дойде да я вземе, наложил обвит в креп цилиндър и се качи с нея в колата, чакаща пред градинската врата, Доротея с горчивина помисли, че той наскоро ще дойде пак с една карета, пак с този висок цилиндър на главата, за да я отведе пред венчалния олтар. Обзета от такива мисли, с горчиво свити устни, тя седеше в колата, а Санер, поел ръката й в своята, не я пусна до края на пътуването. Дори искрица благоговение нямаше в нейната душа — нито когато се качваше по широките каменни стъпала на общинския дворец, облегната на своя годеник, нито когато биде представена на първия кмет на града, който й изказа своите съболезнования и ги въведе в салона. Няма, неподвижна, сякаш безчувствена, Доротея изслуша речта му, без да схване нейния смисъл. Защото мислите й бяха при нейния баща, от когото тя се чувствуваше сега предадена и изоставена. В живота си, в своята специалност, в своята наука, в делата на градската управа, навсякъде той бе работил и се проявявал най-примерно. Бляскавите почести, които му се отдаваха, доказваха това. Само по отношение на нея, на единственото си дете, не бе постъпил той справедливо. Сега лежеше тук, ням и вцепенен, под този хълм от цветя, венци и палмови клонки, простил се със света, отлетял безмерно далеч. След половин час тя щеше да остане сама, жертва на неговото заблуждение, отдадена на доживотно страдание, наложено й от един погрешен брачен съюз.

В това отчаяно състояние премреженият й от сълзи поглед внезапно улови високата фигура на Вердер. Той се качи по стъпалата към катафалката и спря пред нозете на покойника. Застана там съкрушен, изпълнен с любов, нежност и почит. Големите му изразителни очи излъчваха смирение и истинска болка. Всичко това повлия силно на Доротея, извади я от вцепенението и я отдаде на страданието, на чистата, неопетнена печал.

Мигът, в който Вердер не бе още проговорил, в който събираше сили да преодолее задушаващото го ридание, немият жест на една дълбока скръб развълнува и покърти Доротея. Собственото й страдание стана сякаш встъпителен акорд към думите на Вердер, които той начена с понизен, но ясно проникващ до всички глас.

О, как разговаряше той с мъртвеца! Като че бе с него. Как му засвидетелствуваше всичко: почит, благодарност, клетва, всичко, което заслужаваше. Благодареше му без ораторски патос, без жалостивите интонации на погребалните речи, при които ораторът фактически изявява себе си, вземайки покойника само за претекст. За Вердер действително сякаш не присъстваше никой в тази широка зала, никой, освен мъртвеца. Едва след като освободи мъката си, той призова своите другари и колеги за вярност към Херман Ресе и голямото дело на неговия живот.

Това чистосърдечно пречистване пред покойника властно завладя дъщерята на Ресе, събуди отдавна таящото се в дълбочините на душата й благоразположение към Вердер, тласна я към постъпка, която се разрази подобно на светкавица и порази погребалното множество.

Мигът, в който Доротея се почувства вдигната и поведена от незнайни сили към Вердера, екстазът от внезапното отдаване, бе най-възвишеното и величествено чувство, което бе преживявала. Никога в нея не бе зазвучавал такъв ликуващ химн, никога малкият свят на нейното аз не бе разтърсван и удовлетворяван от такова блажено опиянение. В нея пееха хиляди чучулиги. Душата й се изпълни с чувство на облекчение.

Чудно, чудно беше всичко това.

Не протегна ли нейният мъртъв баща восъчната си ръка, за да покаже на детето си пътя, правият път през лабиринта на този живот? Не разкъса ли сам той заблуждението, което трябваше да свърже навеки Доротея със Санер и не оттласна ли своето любимо дете към онзи, който по правото на духа бе действителният негов наследник? Онзи, който идеше след него в преобразуването на наказателното право, неговият оръженосец, избран да възседне жребеца на мъртвия учител и да продължи борбата до победен край. Тъй беше това, тъй беше.

Със синовната си клетва Фридрих Вердер извоюва и Доротеиното сърце. Тя също беше част от царственото наследство, което Херман Ресе остави на своя избраник. А Ресе го бе избрал измежду свои даровити съработници. Щом като ректорът, сенатът и факултетът бяха одобрили този избор, щом като се прехвърляха сега съвсем естествено върху Вердер служба, катедра, слушатели, които бяха принадлежали на Ресе, тогава логично бе този млад победител да получи имота и дома му, а с тях и единственото му дете.

Доротея бе обявила, че съзнава и желае това на всеослушание, пред очите на всички чрез една смела и символична постъпка.

Това обаче, което бе започнато в едно мигновено състояние на опиянение, на душевен шемет, за да превърне за нея погребалния ритуал в празник на просветлението, сега, след като бе отминала омаята, трябваше тепърва да бъде отвоювано с упорита борба.

Първият удар, впрочем, бе вече минал. Раздялата със Санер бе свършено дело. При това тя стана някак странно. Доротея се бе подготвила за едно крайно притеснително и продължително обяснение, а всичко премина бързо и почти безмълвно. Санер, който дълго време като че не искаше да разбере нищо и през първите дни след погребението се стремеше настоятелно ду проникне до нея, внезапно бе станал способен да анализира и се бе оттеглил мълчаливо и с мъжко самообладание. Това придаде на раздялата помирителен оттенък и съхрани в Доротеината душа приятелската симпатия. Останаха и дълголетните спомени. Естествено бе Санер да е болезнено засегнат. Обаче тази рана постепенно щеше да заздравее. Не отговаряше на неговия характер и възпитание горещата му любов да се преобърне в омраза. Доротея не очакваше от него такова нещо. Той не си отиде от нея с проклятие, с избухване на обидено тщеславие. Не, той се раздели със състрадателни думи за любимата, която му бе приготвила такава рязка и студена раздяла. Преди да излезе, той бе промълвил: „Бедна Доротея!“. Тя се стресна, когато чу тези думи. Те проникнаха в съзнанието й като предвещание. Сякаш тя не се носеше към своето пламтящо щастие. Сякаш се втурваше по пътя на гибелта. Странно, странно! Как само бе произнесъл той това в полумрака, пред полуотворената врата: „Бедна Доротея…“.