Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (25)

XXV

Хартмут бе доведен вкъщи изпаднал и видимо болен. Бе страшно отслабнал и може би затова изглеждаше още по-висок. Кашляше толкова лошо, че човек потръпваше.

Когато Фридрих видя сина си в такова състояние, той се уплаши много, дори сметна, че предстои борба за живота му.

Лекарят установи начално възпаление на дробовете и успокои Фридрих по отношение изхода на болестта.

Младежът беше наистина много обезсилен поради преживените лишения, но при грижливо лечение състоянието му подлежеше на подобрение. Заключението след прегледа бе, че физическите данни на пациента, съпротивителните сили на младия организъм са гаранция за пълно оздравяване.

Въпреки че разполагаше с достатъчно прислуга, Фридрих ангажира за Хартмут един опитен болничен надзирател, за да бъде напълно сигурен, че нито едно от лекарските предписания няма да бъде пренебрегнато.

Йоханес Сетегаст съобщи на Фридрих, че по пътя насам е осведомил Хартмут за смъртта на неговата майка. Обаче болният, вероятно под влияние на силната отпадналост, не показал видима печал.

Въпреки всички тъжни обстоятелства, съпътствували връщането на Хартмут в бащиния дом, Фридрих изпита все пак голяма радост, че момчето му е отново под бащиния поглед и закрила. Това го успокояваше и той се зарече да не оставя вече никога сина си в чужди ръце.

Сега Хартмут лежеше в снежнобялото легло, заобиколен от внимание и грижи. И макар и да бълнуваше понякога в огъня на треската, Фридрих седеше пред леглото на сина си, изпълнен с радостното чувство, че детето е спасено. Тази радост стана по-голяма, когато кризата премина и настъпи макар и бавното подобрение. Защото ставаше ясно, че окончателното оздравяване е сигурно. Задушаващите пристъпи от кашлица ставаха по-редки, загубиха силата си. По бледното и изсъхнало момчешко лице се появи слаба руменина.

Самият болен достави на Фридрих още по-голяма радост. Той проявяваше трогателна благодарност и любезност. Когато бащата влизаше в стаята на болния, в неговите уморени и хлътнали очи светваше лъч на сърдечност и обич. Върху безкръвните и бледи устни се появяваше усмивка, на която Фридрих не можеше да се съпротивява. Сърцето му се разтупваше, когато съзираше този блясък в очите на Хартмут. В усмивката на сина си бе склонен с надежда да открива чистосърдечност и по детски естествена доброта. Той се самоубеждаваше, че така не може да се смее едно развалено същество. Въпреки всичко, което се бе случило, тази усмивка идеше из една поначало чиста душа. Това съзнание, тази вяра правеха бащата спокоен, защото всаждаха в сепнатото му сърце една нова надежда. Тя крепнеше все повече със забележимото оздравяване на младежа. И когато след една шега на бащата изкънтя първият смях из оздравяващите гърди на Хартмут, Фридрих не можа да се въздържи, притегли момчето към себе си и го целуна.

Осиротялата, ужасно занемяла къща щеше отново да се оглася от младежки смях, щеше да дава покрив на наследник. Над нейната стряха отново бе светнала обещаваща звезда, изгряла бе отново спасителната надежда.

Един слънчев зимен предобед Фридрих влезе в стаята на болния и намери Хартмут за първи път напуснал леглото си и отправил просветнал поглед към слабото зимно слънце, осветяващо оголялата градина. Фридрих се спря на вратата с изпълнени от удивление очи. Колко благороден, колко аристократичен изглеждаше момъкът в своята бяла пижама, сложил деликатните си ръце върху пурпурната завивка и облегнал глава върху небесносинята копринена възглавница.

Цял принц!

Фридрих пристъпи към него с такава нескрита бащинска любов в очите, че Хартмут се развълнува. Устните му затрепериха, в очите му се появиха сълзи. Той повдигна умолително ръце и изстена: „Татко, можеш ли да ми простиш?“. Фридрих го притисна в прегръдките си, погали го успокоително и прошепна: „Бедно мое момче, колко ли си страдало!“. И избърса сълзите му. За първи път те засягаха, макар и деликатно, неприятния случай с бягството на Хартмут и съпътствувалата го авантюра.

Йоханес Сетегаст и Санер, които посещаваха от време на време оздравяващия, бяха съгласни с Фридрих, че Хартмут има пленителен характер, че усмивката му обезоръжава. Обнадежден, Санер заяви на Фридрих, че е готов да настани момчето в пети клас на гимназията, чийто директор сигурно ще му направи тази услуга. Там той ще трябва да престои шест месеца, най-много година, докато добие право за облекчение във военната служба. Ако това бъдеше постигнато, той съветваше впоследствие Хартмут да продължи, както се проектираше и по-рано, в художествено-индустриалното училище.

След няколко седмици, момчето оздравя напълно и тъкмо в деня, в който Йоханес Сетегаст замина за Кьонигсберг, за да начене там своята академична дейност, Хартмут постъпи в гимназията като ученик от пети клас. Доста наедрял за този клас, твърде развит, истински млад кавалер, той бе изпълнен с най-добрите намерения да поеме своя дълг и чрез безукорно поведение да заличи миналите си грешки. Наистина обаче беше му трудно да спазва училищните изисквания. Това, което беше и преди негова слабост — липсата на способност да се съсредоточава, да напряга воля, за да възприема учебния материал — се прояви отново и в още по-голяма степен. Младият зрял човек, който бе почувствувал вече пълната лична свобода, бе се вече повъртял в мрежите на една авантюристка, за да бъде накрая ограбен, жестокосърдечно изгонен от нея, трябваше днес, както всички останали момчета, дето не бяха опитали нищо от сладостите на живота, да си блъска главата с мъртвите класически езици, с пропедевтиката на Омир, със сухите математически формули и с още по-сухите исторически дати. Това беше истинска мъка. Тя ставаше още по-притеснителна поради това, че всеки петнадесетгодишен хлапак от класа можеше да се справя със задълженията с лекота, непостижима за него, деветнадесетгодишния млад мъж.

Ако и да бе поръчано на учителите да се отнасят снизходително към този останал толкова назад момък, те все пак не можеха да се въздържат да не показват понякога своето неудоволствие и да не подхвърлят вече мустакатия възпитаник на присмеха на малките момчета. Това ставаше все по-непоносимо за Хартмут. Той обаче не позволи баща му да забележи как страда, как му тежи училището. И без това се знаеше колко неловко е положението на Хартмут. При това Фридрих постоянно го ободряваше, утешаваше, насърчаваше. Напомняше му, че става дума само за няколко месеца, че това кратко време на училищни задължения трябва да бъде някак изтърпяно. Фридрих, впрочем, бе обмислил вече един друг план — да даде момчето в курсовете, където изостаналите ученици се подготвяха за изпита, даващ им привилегията на едногодишна военна служба. Така освен това се избягваше унизителното положение да бъдеш най-възрастният, посрамен и задминат от по-младите.

Беше вече към Коледа, когато Фридрих предприе първите постъпки в тази насока, без да споменава за това на Хартмут. Бе говорил само с директора Санер. Педагогът счете решението за добро, защото съзнаваше, че в гимназията Хартмут едва ли би постигнал някаква съществена промяна.

Фридрих бе забелязал, че от известно време синът му стана отново някак тих и съсредоточен в себе си. Усмихваше се рядко, показваше притеснение и странна боязливост, стряскаше се, когато Фридрих внезапно влизаше в стаята, в която Хартмут седеше над книгите, без обаче да вниква в тях. Винаги тук се виеха облаци от тютюнев дим. Фридрих не искаше да забранява на този пораснал човек да пуши, само го съветваше настоятелно да не прекалява. А Хартмут клонеше към това. Той харчеше всичките си джобни пари за цигари, дори бе направил в тютюнопродавницата малък дълг. Всичко това ускори решението на Фридрих да пристъпи към осъществяването на своя план и да извади сина си от училището. Той отиде при ръководителя на подготвителния институт и въпросът бе уреден много бързо. Когато обаче в същия този снежен декемврийски ден Фридрих се върна у дома си, изненадан разбра, че Хартмут не се е върнал вкъщи от училище. Той телефонира веднага на директора на гимназията, който след като направи справка, съобщи, че часовете на Хартмут били свършили още към един часа, следователно най-късно към един и половина той би трябвало да е у дома си.

Бащата бе обзет отново от познатия му страх. Той се спусна към стаята на Хартмут, но не откри признаци на някакво ново бягство. Дрехите му, бельото — всичко си беше на място. Ключът на писалищната маса стърчеше както винаги пъхнат в голямото чекмедже. Обаче спестовната книжка, която лежеше там, бе изчезнала. Фридрих я бе открил с вноска от двеста марки по случай рождения ден на Хартмут, като му бе казал да разполага с парите по свое усмотрение; ако иска да ги увеличава чрез спестявания от джобните си пари, или пък да ги употреби както намери за добре. Фактически сумата трябваше да приучи момчето към самоконтрол. Сега той бе използувал тези пари за своето второ бягство. Кръвта на неговата баба, циганката, кипеше в този младеж и не му даваше покой. Не го свърташе всред реда и защитеността. Нещо го теглеше извън праволинейността, дома и гражданската самодисциплина. Всичко това стесняваше номадския му дух.

Посред зима, когато студът гонеше всяка птичка към топлото гнездо, Хартмут се понесе навън. Закрилата на родителския дом, неговият порядък, чистота, лукс и уютност — всичко това Хартмут изостави без колебание и скрупули. Той избяга от тази обстановка. Направи го с риска да потъне, да пропадне в нелюбезната чужбина, която веднъж вече го бе довела току-речи в прегръдките на смъртта. Но явно нищо не бе в състояние да задържи това „дете на улицата“. То се отзова на нейните примамки въпреки съзнанието, че ще поднесе на баща си горчиви болки и разочарования.

Това беше всъщност всичко, което Фридрих можа да постигне с това момче при най-голямата, възможно най-щедрата проява на любов и търпимост — Хартмут да го напусне без дума, без сбогом; да избяга тихомълком като крадец. Той изчезна като неудържал думата си наемник, несвързан чрез никакви духовни нишки с дома, в който бе роден и в който страдаше и се огъваше заради него един баща, принуден да следи в унижения и страхове блудните пътища на своя син.