Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (18)

XVIII

Бракът на Вердер, наченал едва ли не като епическа поема, с течение на годините все повече се превръщаше в трагедия. И то само по външни причини, следствие на натрупващи се странични обстоятелства. Поради това всичко ставаше още по-трагично, пък и някак нелогично при наличието на един идеален съюз, сърдечност и хармония. След като Доротея бе преодоляла първите смущения от прочитането на документите, предадени от Санер, нямаше вече нищо, което да разстройва взаимоотношенията им с Фридрих. Разбира се, първото впечатление беше много угнетително. Мъчително бе да се надникне в пропастта, от която бе излязъл Фридрих.

Всички ние биваме обземани от време на време от дълбоко удивление по повод нас самите или това, което ни окръжава. Оглеждаме се, като че сме се събудили от сън и мислим напрегнато: как и защо съм попаднал тук? Удивено се взираме, разглеждайки стаята, в която сме прекарали дълги години, ден след ден. Чудим се на околните си. И мълком ги питаме: „Кой си ти? Как си дошъл при мен? Какво те доведе тук?“. Това може да се отнесе към всекиго от хората, които се наричат наши: мъж, жена, деца, родители, братя, сестри, въобще хората, с които сме прекарали години в най-близко общуване. Изведнъж започва да ни се струва загадъчно и непонятно по какъв начин са ни станали те близки, как така се е случило те да станат толкова същностна част от нашия живот.

Когато Доротея научи произхождението и рода на мъжа си, тя биде обладана от това именно чувство на внезапно удивление и смущаващ себеразпит: кого бе притеглила към сърцето си там, пред ковчега на баща си? Един човек от най-долните слоеве на обществото. Там, където кипи човешката измет, потънала в развала и престъпност, където гние утайката, калта на масите и създава разложение, отрова и плесен. От там идеше този, на когото тя бе подарила младото си тяло и своята голяма любов.

Осъзнала това, отначало на Доротея се струваше, че около Фридрих витае някаква ужасна атмосфера, която я отблъсква, която не може да преодолее, за да стигне до него. Това бяха ония мрачни дни, през които Фридрих чувствуваше боязливите изпитателни погледи, които жена му отправяше към него.

Документално изложената същност на подробните факти и обстоятелства засегна Доротея чувствително едва сега. Някога, в опиянението на първите любовни часове, всичко това не можеше дори да я докосне.

Страховете й се засилиха сега, когато тя мислеше за своето дете, за плода на този брак. Бе се появил един нов човек, който попадаше неспасяемо в тайнствена и пълна с ужас връзка със същия онзи свят на развала, разкрит пред Доротея от Санеровите документи. Едва сега, години след като Фридрих й бе изповядал как го притеснява неговият Едипов страх, Доротея доби представа колко много угнетения и опасения са действували върху неговата душа. Едва сега започна да разбира какво е преживял той, когато научи, че ще му се роди син. Доротея обаче се бе опълчила срещу тези сили, бори се с тях и ги победи. Този, когото бе взела за свой мъж, не беше потомък на онзи обезглавен престъпник.

Не, Фридрих Вердер беше нейният любим и любимият ученик на Херман Ресе. Мъжът на Доротея бе академик, всесветска знаменитост, голям специалист по наказателно право, чието тъмно произхождение му бе дало може би най-много сили и воля за удивителния му подем.

А нейният син? Самият Фридрих бе произнесъл гордите думи: Хартмут беше внук на Херман Ресе, потомък на един обкръжен от сияние дядо, който не бе по-малка гордост за науката и страната.

На Доротея бе необходим само още някой и друг ден, за да се освободи от страховитите прегръдки на разбудилите се призраци, да затвори душата си за тях, да обърне отново към мъжа си цялото си сърце, пълно с искреност, любов и обожание и да почувствува най-после, че е отново напълно, безусловно негова.

Защото самият той, Фридрих, се държеше сега чудесно. Той беше и оставаше господар над всички изпитания. Сякаш бе обковал сърцето си с двойна броня. Изглеждаше като че някакво предчувствие за всичко, което му предстоеше още да изстрада, го даряваше със сила и свръхчовешко съпротивление. Неговата съдба — така му се струваше — го бе издигнала високо, бе го оставила на една стръмна и надвесена скала именно за да може да се нахвърли отпосле на воля върху му, да го събори, да го тласне обратно в черната пропаст, из която го бе някога измъкнала…

Сведенията за Хартмут, които идваха от Кведлинбург, ставаха от година на година все по-лоши. За учителите и на първо място за своя възпитател директора Шмол, той бе станал тежко изпитание. С течение на времето нежеланието на Хартмут да учи ставаше все по-голямо. По-явно ставаше и неговата склонност към простъпки против дисциплината в училището и пансиона.

Вердер бе почувствувал толкова силно доверие спрямо Шмол, че му бе разкрил собственото си тъмно, неизвестно произхождение, намеквайки така, че вероятно жалкото духовно и морално развитие на Хартмут е следствие на тайни атавистични въздействия.

Шмол прие тези разкрития с благодарност и се почувствува поласкан от оказаното му доверие. Откровеността, с която Вердер го удостои, го накара да отхвърли окончателно първоначалната мисъл да освободи училището и дома си от бремето, свързано с възпитанието на Хартмут. Колкото тежко и безрезултатно да беше това възпитателно дело, той се реши да го продължи от състрадание към невинните родители, както и за честта на загрижения баща, който наистина беше един прям и разкошен човек.

Хартмут, осемнадесетгодишен, беше сега в пети клас. Беше най-възрастният, най-силният, най-едрият в класа, а същевременно и неговият последен и най-лош ученик. Бе минавал с мъка от клас в клас, колкото да не се различава твърде много от своите другари по възраст. Директорът Шмол се надяваше да изкара Хартмут до края на пети клас, за да може тогава да го снабди със свидетелство за облекчение във военната служба. До там той беше съгласен да поеме грижата, да помогне на бащата, който сега имаше наистина предостатъчно други грижи.

Над Вердер бе надвиснало тежкото бреме на болестта на Доротея, на която не можеха да помогнат вече и най-знаменитите лекари. Прежната бледнина на лицето й бе приела сега жълтеникав оттенък, то изглеждаше като восъчно. Болната бе силно отслабнала. По повехналата й, напукана кожа се появяваха рани. Това, от което се бе опасявал Фридрих, се потвърди: Доротея страдаше от злокачествена анемия. Живот й предстоеше само още няколко месеца, може би дори и седмици.

Този нов удар прекърши Фридрих. Той бе все пак някак неподготвен. Опита се все пак твърдо да прецени каква участ го очаква.

Доротея обречена на смърт… Ах, той добре разбираше какво искаше да каже съдбата с това. Тя му отнемаше жената и го хвърляше обратно в самотността, от която бе дошъл. Да, всичко това беше човешка орис, случваше се често с ония, на които съдбата разбиваше и малкото щастие, което бе познал техният живот. Обаче извън жестоката безвъзвратна загуба Фридрих съзираше по-дълбок и злокобен смисъл в тези удари и ги поемаше вледенен от страх.

Доротея умираше вследствие химическа мутация на кръвта. Това беше един явен знак от безмилостната ръка на съдбата, знак за Фридрих — и той го разбираше добре. Кръвта на Ресе съхнеше, разваляше се, разлагаше се. Тази скъпоценна кръв чезнеше, умираше. Каквото оставаше, беше кръвта на Фридрих, тази тайнствено смесена кръв, чиито размътени нишки течаха и в жилите на Хартмут, влечаха го към тъмното и безименно множество на безделниците, може би и към снома на прокълнатите, които тънеха във вина. Не, всички светли и радостни надежди, които окачествяваха Хартмут като потомък на благородните деди на Ресе, измираха сега, разпадаха се на прах. Едничката дъщеря на Херман Ресе умираше, едва преминала тридесетте — и нейният син, наследникът на Фридрих, не показваше нито капка от кръвта на Ресе.

Той бе различен от бащата на своята майка. Той бе различен и от собствения си баща, който в борбата против тъмната си кръв бе станал човек и творец.

Хартмут приличаше на ония свои деди, които Фридрих Вердер не познаваше, но от които се страхуваше.

Той приличаше на ония свои предци, чиито злосторства почиваха днес в мрак и забрава, но теглеха сега след себе си късния потомък и всяваха в него всички разрушителни предразположения.

Доротея умираше и го оставяше сам в борбата за душата на Хартмут. Знаеше се защо нейният добър ангел я викаше тъй бързо, тъй ненавременно горе, защо й заповядваше да затвори тъй рано очи. Той искаше да я избави от онова, което се готвеше на единственото й дете…

Така гледаше Фридрих Вердер на кончината на своята жена, която с всеки ден приближаваше.

Болната чезнеше видимо. Тялото й като че се стопяваше. Тя страдаше търпеливо с усмивка на мъченица, чиято душа остава победителка над болки и страхове. Бе се отдала изцяло на волята и на желанието да не даде на ония, които виждат нейното страдание, да почувствуват напълно жестокостта му.

Трогнат, впечатлен от стоицизма й, Фридрих реши да й поднесе една последна горда и голяма радост.