Джейн Ан Кренц
Златният шанс (19)

Деветнадесета глава

Ник влезе в широкия и непретенциозен кабинет, който в „Кесълтън и Лайтфут“ използваха за заседателна зала още от преди неговото раждане. Тук беше мястото, където бяха вземани всички важни решения, засягащи бъдещето на компанията. Днес кабинетът щеше да стане свидетел на още едно, от което щеше да зависи оцеляването й.

Традиция си бе традиция. „Кесълтън и Лайтфут“ отдавна бе стигнала до ниво, което би й позволило годишните събрания на акционерите й да се провеждат в модерна, шикозна обстановка — плюш, звукоизолирани стени и дебели килими — но всичко опираше до традицията. Разглеждайки познатата скромна мебелировка, Ник си каза, че дори Хилъри не бе посмяла да промени този ритуал.

— А, ето те и теб, Ник.

Рийд, облечен в екип за голф — памучни панталони и поло — седеше зад кръглата маса, поставена в средата на помещението.

— Всички сме готови и чакаме. Давай да започваме, че в един часа трябва да съм на терена.

— Няма да те забавя — отвърна Ник.

Елинор, Дарън и Вики също бяха заели местата си на масата.

Хилъри пък тъкмо придърпваше стола си. Имаше ведър вид и изглеждаше много елегантна в белия си костюм. Тя подреди педантично няколко папки пред себе си и безмълвно вдигна поглед, докато Ник сядаше до баща си. Останалите измърмориха по нещо за поздрав.

— Кафе — обяви Тек, внасяйки една кана в кабинета.

— Благодаря, Тек. Сега можеш да си вървиш — каза Хилъри.

— Да, мадам.

Тя обходи с очи присъстващите.

— Мисля, че вече сме готови да започнем.

 

 

Фила крачеше по Първо авеню, връщайки се от покрития пазар, натоварена с два големи пакета, пълни с плодове, зеленчуци, сирене, подправки и вино.

Надяваше се, че не бе направила много сериозна грешка. Може би бе трябвало все пак да задържи онези акции. Може би не бе била права в преценката си, че Ник вече има необходимата му подкрепа от страна на семействата. „Ами ако през изминалите няколко дена Хилъри е направила някоя поразия?“ — мина й през ума.

Опита се да се да се самоуспокои, че нито Дарън, нито пък Рийд са глупаци. Те сами биха могли да разберат, че преди три години всички заедно бяха сгрешили за Ник. Не очакваше, че Елинор ще промени позицията си, защото тази жена си имаше причини да подкрепя Хилъри. Но Дарън можеше да мисли със собствената си глава. Не би се повлиял от гласуването на майка си. А Вики би гласувала като Дарън.

Фила обмисли няколко други варианта, но както и да погледнеше на ситуацията, излизаше, че без нея Ник се нуждае от подкрепата най-малко на още двама от акционерите.

Влезе в сградата, в която се намираше жилището на Ник, натисна бутона на асансьора и погледна часовника си. В момента събранието вероятно вече беше започнало. Запита се колко ли дълго ще продължи. „Сигурно ще откача от напрежение, докато чакам цял следобед Ник да се завърне…“

Асансьорът спря на горния етаж и вратите се отвориха. Фила стъпи върху килима на площадката и влезе в апартамента, като едва се оправяше с ключовете и пакетите. Закрепи с крак единия пакет на пода в антрето и със свободната си ръка затвори вратата зад себе си. Вече бе преполовила разстоянието до кухнята, когато усети, че не е сама. Понечи да извика, но една огромна ръка запуши устата й.

— Мислеше си, че ще ми избягаш, а? Ти, малка лъжлива кучко! — изсъска Елия Сполдинг в ухото й.

Към гърлото й се притисна студеният метал на пистолетно дуло.

 

 

— Преди да пристъпим към гласуването — делово поде Хилъри, — бих помолила всеки един от вас да си помисли много внимателно какво бъдеще желае за „Кесълтън и Лайтфут“. Попитахте Ник как вижда развитието на компанията и знаете, че той иска да я насочи в нова и непозната посока. Готови ли сте да обърнете гръб на успехите, които сме постигнали в сферата на военните технологии?

— Не пресилвай нещата, Хилъри.

Ник погледа с безизразно лице към бившата си съпруга и се запита как изобщо бе пожелал да се ожени за нея. Тя въобще не беше негов тип.

— Не смятам да правя промените изведнъж. Ние няма да се откажем от правителствените поръчки, докато не постигнем добра ефективност и възвръщаемост в масовото производство.

Дарън се намръщи.

— Ами какво ще кажеш за плановете си да излезем на пазарите от Тихоокеанския басейн? Лесно е се каже, но не и да се направи, Ник. Да се пробие там е много трудно.

— През последните три години аз се занимавах с осъществяването и развиването на контакти с тях. Когато бъдем готови да излезем на тези пазари, и те ще са готови за нас.

Рийд си наля трета поредна чаша кафе.

— През всичките тези години „Кесълтън и Лайтфут“ работеше добре с правителството.

— Сега времената са различни, татко. Вече има други начини за развитие и разширяване. Компанията не е променяла организацията си на работа почти четиридесет години. Има нужда от пробив в някоя нова посока. Нищо не може да продължава вечно. „Кесълтън и Лайтфут“ е в застой.

— Току-що приключихме второто тримесечие с отлични резултати и по всичко изглежда, че ще сме добре и през третото — намеси се Хилъри. — Как можеш да твърдиш, че компанията е в застой?

— Освен годишните разчети, трябва да се имат предвид и други фактори — тихо каза Ник.

— Като например? — предизвикателно попита тя.

— Като например, дългосрочен мениджмънт и маркетинг. Ние трябва да планираме нещата за следващия век, а не само за една или няколко години напред.

— Правителствените поръчки няма да се свършат. Винаги ще има нужда от продукция като нашата — вметна Рийд.

— Досега сме се оправяли много добре — обади се и Елинор. — Не ми е приятно да си мисля за промени.

Ник я погледна.

— Това няма да стане за една нощ, Елинор. Преди да пристъпим към каквото и да било, ще се уверя, че положението ни е стабилно.

Нямаше да му е лесно. Когато приключеше всичко, той щеше да се чувства така, като че ли е участвал в истинско сражение. Кесълтънови и Лайтфутови бяха упорити, твърдоглави и предубедени. Искаше му се Фила сега да седи до него. Така би получил поне малко морална подкрепа.

 

 

— Излъга и всички ти повярваха, нали? Услади ти се да имаш власт, а, кучко? Да направиш така, че цялата съдебна зала да повярва на лъжите ти. Добре, надявам се, че тогава ти е харесало, защото сега ще те накарам да съжаляваш, че изобщо си отвори устата. Предупредих те, че ще те накажа за лъжите, които им наговори. Предупредих те, нали? Нали?

Той смърдеше. Цялото му огромно туловище вонеше. Фила едва дишаше през носа си, чувствайки, че почти се задушава. Не можеше дълго да понася ръката му върху устата си. Стана й лошо.

Нападателят й започна да я извлича извън кухнята и тя безволно се отпусна в ръчищата му. Когато Сполдинг усети, че тялото й омекна, освободи устата й така, че да може веднага да я запуши пак. Мушката на пистолета му издраска слепоочието й.

— Лъжлива кучка! Лъжлива малка уличница! Нямаше никакво право да отвеждаш онези деца от мен. Те бяха мои! Щях да ги отгледам добре. Да ги науча на дисциплина и дълг.

— Така, както научи малкия Анди ли? — попита Фила, като се насили да говори тихо, за да не се афектира Сполдинг и пак да затисне с лапата си устата й.

Очите му блеснаха заплашително.

— Анди отказваше да ми се подчинява. И аз ясно показах на всички деца, че те са длъжни да ми се подчиняват. Трябваше да го използвам за назидание. Нямах друг избор.

Сполдинг толкова грубо разтърси Фила, че главата й се килна назад.

— Никакъв избор! Той беше мой и трябваше да прави това, което исках аз!

— И застави останалите да гледат? Затова ли бяха така наплашени, когато на следващия ден се опитах да говоря с тях?

— Казах ти, че трябваше да ги науча на дисциплина. Те трябваше да разберат какво ще стане, ако не ми се подчиняват. Дисциплина му е майката! А едно хлапе най-добре се научава на дисциплина, когато се страхува до смърт. Мен старият така ме е научил.

— Не искам да слушам откачените ти причини и мотиви. Нямаш никакво извинение за това, което си направил, и дълбоко в себе си го осъзнаваш. Ти си убиец, Елия Сполдинг! Ти не си нищо друго, освен мъчител и убиец на деца! Гнусна отрепка… Но побоят над тези деца и убиването горкия Анди не е всичко, което си правил с тях. Използвал си някои от тях и за други работи, нали? Изнасилил си ги.

Грубото лице на Сполдинг почервеня от гняв.

— Онези хлапаци ми бяха дадени да правя с тях това, което сметна за уместно. Трябваше да ги отгледам. Отговорен бях за правилното им възпитание. Те бяха мои! Имах право да правя с тях всичко, което си поискам. Трябваше да насадя дисциплина. Трябваше да ги накарам да разберат, че аз командвам!

 

 

Когато Рийд подкрепи предложението да преминат към гласуване, Ник огледа кръга от заобикалящи го лица и си даде сметка, че Фила бе била права. Така беше най-добре, без значение какво го чакаше — победа или загуба. Това беше семейна работа. Ако спечелеше — трябваше да е убеден, че семействата го подкрепят. Ако загубеше, щеше да прати всичко по дяволите — Калифорния и Фила го очакваха.

— Всеки, който е съгласен, Ник да поеме длъжността „Главен изпълнителен директор“, да каже „да“.

— Да — каза Рийд.

Ник почувства как го облива вълна на облекчение. Ако не друго, сега поне бе сигурен, че баща му отново му има доверие.

— Да — каза и Дарън.

 

 

Виктория погледна към Ник и леко се усмихна.

— Да.

Елинор се поколеба, хвърли поглед към Хилъри и кимна рязко.

— Да!

Хилъри остави златната писалка, която въртеше между пръстите си през последните пет минути. Усмивката й беше ведра както винаги, но очите й бяха два бездънни кладенеца, пълни с горчилка.

— С това въпросът изглежда се урежда, нали? Поздравления, Ник! Ти спечели…

Думите й бяха последвани от напрегната тишина.

Най-после Рийд наруши мълчанието, като потупа Ник по рамото:

— По-добре се обади на Фила и й кажи новината. Сега тя е на тръни, ако изобщо я познавам.

Ник вдигна въпросително вежди.

— Мислиш ли?

— Да. Завърти й един телефон. В момента тази малка госпожичка сигурно си къса нервите и се пита какво ли е станало.

Рийд се пресегна за апарата и го сложи пред него.

Ник вдигна слушалката и набра номера, усещайки, че останалите го гледат. Изведнъж осъзна, че всички те искаха Фила да стане съпричастна на това решение, че мислеха за нея като за една от тях.

 

 

В апартамента му телефонът иззвъня за трети път.

— Сигурно е Ник — твърдо каза Фила. — Знае, че съм тук. Ако не отговоря, ще се усъмни.

Телефонът иззвъня за четвърти път.

— Добре, обади се, по дяволите, но не казвай нищо, с което да му подскажеш, че съм при теб. Или — кълна се в Бога — ще го изчакам, след като приключа с теб, и ще го убия и него. Кълна се, че ще го направя!

Фила вдигна с трепереща ръка слушалката, като се опитваше да мисли трезво. Знаеше, че Ник е единствената й надежда.

Гласът на Фила беше изтънял, напрегнат и Ник веднага се досети, че нещо не е наред.

— Фила?

— О, Ник! Ник, радвам се, че се обади…

Пресилената й веселост засили подозренията му.

— Всичко е окей — продължи тя, — но знаеш ли, след като тази сутрин ти замина, се сетих, че забравих да ти благодаря за онзи подарък, който с Дарън, Рийд и Тек ми направихте. Спомняш ли си подаръка, за който говоря?

— За какво, по дяволите става дума?! — попита Ник настоятелно.

— Да, точно за него. Е, искам да знаеш, че смятам да го използвам и даже започвам веднага. Всъщност, нямам търпение да го изпробвам. Аз… О, скъпи! Трябва да затварям. Ще поговорим по-късно… Побързай да се прибереш!

Ник тресна слушалката и скочи на крака. Всички останали край масата се бяха втренчили в него с изумление.

— Нещо не е наред ли? — запита го Рийд.

— Не съм сигурен, но мисля, че да — отвърна той, отправяйки се към вратата.

Дарън също се надигна.

— Какъв, по дяволите, е проблемът, Ник?!

Ник се спря.

— Кое е онова особено нещо, което някой от нас някога е давал на Фила?

— Научихме я как да си служи с револвер — веднага отвърна Дарън.

— Точно така. Тя току-що ми каза, че незабавно ще използвала подаръка ни. И ме помоли да побързам за вкъщи.

— Мътните го взели! — задъхано изруга Рийд. — Мислиш ли, че е онзи тип, дето го е тикнала в затвора?

— Не знам. Нямам намерение да рискувам. Елинор, обади се в полицията. Кажи им, че имаме подозрителна ситуация, и че ще сме им задължени, ако веднага проверят всичко. Ако останеш с впечатлението, че няма да тръгнат, на секундата, звънни на управителя на сградата ми в Сиатъл и го помоли да се качи горе и да види какво става с Фила. Кажи му, че съм тръгнал натам.

Елинор мигновено посегна към телефона.

— Разбира се, Ник.

— Благодаря ти — каза Ник през рамо, докато прекрачваше прага.

— Почакай една секунда! — извика му Рийд и блъсна стола си назад. — Тръгвам с теб. Тек също ще дойде — така, за всеки случай.

— Бройте ме и мен — обади се Дарън.

Виктория вече бе станала от мястото си.

— Идвам с вас!

Тридесет секунди по-късно Хилъри и Елинор останаха сами край масата. Елинор набра 911 — номерът на полицията — и започна да говори с назидателния тон, който използваше, когато искаше бързи резултати от хората, работещи за нея.

„Тя сякаш смята ченгетата за свои собствени служители“ — помисли си Хилъри, докато събираше папките си.

— Вече тръгват — обяви Елинор и остави слушалката.

— Много е забавно, нали? — измърмори Хилъри. — Кесълтънови и Лайтфутови — хукнали да спасяват Филаделфия Фокс…

— Може би просто е справедливо, Хилъри. Напоследък тя наистина направи всичко възможно за спасяването на „Кесълтън и Лайтфут“.

— Зависи от гледната точка.

— Къде ще отидеш сега? Какво смяташ да правиш?

— Има ли значение?

— Да, има. Ти си една от нас, Хилъри.

— Не. Вече не. И не мисля, че някога съм била. Не и в истинския смисъл. Не и както Фила ще бъде.

Хилъри излезе и много тихо затвори вратата след себе си.

 

 

Фила би могла да заплаче и знаеше, че ако не беше прекалено изплашена и заета да разсъждава, вероятно би направила точно това. Сполдинг, който все още я държеше прикована към туловището си, започна да я влачи към спалнята. Тя се опита да събере мислите си. Веднъж вече бе манипулирала този човек. Знаеше как да дърпа конците му. Трябваше да го направо отново.

— По-добре ме остави и бягай, докато можеш. Властите сигурно те търсят.

— Докато се сетят къде може да съм отишъл, вече ще съм се изпарил оттук.

— Как ме откри?

— Накарах Рут да проследи следите ти. Тя отишла и наела някого си да те намери и да я държи в течение къде си през цялото време.

Фила затвори очи в безмълвно страдание. Никога не бе била в безопасност — нито дори и в Порт Клакстън. Някой я бе следил. Тази мисъл беше почти толкова ужасяваща, колкото и ситуацията, в която се намираше сега.

— Какво ще правиш, Елия? — попита тя, като се насили да запази гласа си спокоен.

— Първо трябва да те накажа за това, че разруши всичко. Ще се постарая да те заболи. Ще те изнасиля, както правехме със затворничките, когато работех като наемник. И щом започнеш да крещиш и да молиш за милост, ще те убия.

— Ти си глупак. Какво ще правиш после? Къде ще избягаш? Ще трябва да се криеш до края на живота си, защото тогава всички със сигурност ще знаят, че си убиец. Мъжът, с когото живея, ще те намери и на края на света. Той е силен човек, Сполдинг. Много по-силен, отколкото си ти.

— Ти си само негова курва, а не жена. Защо ще му пука за теб, когато умреш? Аз ще съм в безопасност.

— Нищо няма да те спаси от Ник Лайтфут. Ще се озърташ на всички страни до края на живота си.

— Затваряй си устата, кучко! Мога и сам да се грижа за себе си.

— Нямаш никакъв шанс, Сполдинг. Искам да знаеш какво рискуваш, ако ме убиеш. Веднъж вече те тикнах в затвора, забрави ли? И пак там ще се върнеш заради мен.

— Казах, затваряй си устата, кучко! Не знаеш какво говориш!

Сполдинг я довлече в спалнята, пусна я, отдръпна се крачка назад и така жестоко я удари с опакото на ръката си, че Фила се строполи на леглото.

Тя усети соления вкус на кръвта, рукнала от сцепената й устна. Когато отвори очи, видя, че Сполдинг пълзи към нея. Всяка негова черта беше изкривена от маниакална похотливост. Веднъж вече бе виждала подобно изражение върху мъжко лице — през онзи следобед, когато бе нападната в сиропиталището. Но този път Криси я нямаше, за да я спаси. Ужаси се, когато Елия Сполдинг започва да разкопчава мръсните си панталони.

— Не!

Спомни си и още нещо. Спомни си лампата, която бе използвала Криси.

Без да се поколебае, Фила се извъртя, докопа нощната лампа и я хвърли към Сполдинг.

Когато стъклото на абажура се разби в главата му, той се дръпна инстинктивно назад и вдигна ръката, с която държеше пистолета си, за да прикрие лицето си от летящите парчета на пръсналата се електрическа крушка.

— Кучка!

Фила се претърколи до края на леглото и рязко издърпа чекмеджето на нощното шкафче. Пръстите й се обвиха около дръжката на револвера.

„Просто се прицелваш и дърпаш спусъка“ — отекна в съзнанието й.

Тя измъкна оръжието от чекмеджето, насочи го към Сполдинг и стреля.

Гърмът на револвера я оглуши. Сполдинг изкрещя, олюля се към стената и се строполи тежко на пода. От рамото му бликна кръв и изцапа ризата и панталоните му. Ръката му трепна, но нищо друго по него не се помръдна.

Когато след секунди Ник, следван от няколко други познати фигури, нахлу в спалнята, ушите на Фила все още звънтяха.

— Майка му стара! — възкликна Тек Шърман.

Сполдинг изстена глухо.

— Жив е — отбеляза Рийд. — Тя сигурно продължава да избързва с изстрела.

— Ще поработя по въпроса — каза Ник, като привлече треперещата Фила в обятията си и здраво я притисна към себе си.

 

 

Доста по-късно Фила седна с чаша бренди в ръка и рече, потрепервайки:

— Радвам се, че той не умря. Заслужаваше си го заради това, което стори на онези дечица, но се радвам също, че няма да ми се наложи да живея с мисълта, че съм убила някого.

Беше изтощена от разпитите на полицаите. Бе открила, че последствията от един изстрел, дори и при самоотбрана, са много големи.

Но Кесълтънови и Лайтфутови бяха вездесъщи — правеха й чай, отбиваха колкото можеха безкрайните полицейски въпроси, разправяха се с техниците от лабораторията, водеха медицинските лица вътре и вън от сградата. Докато траеха дългите процедури, всички те я обгръщаха с внимание и грижи, а Ник буквално се бе залепил за нея.

— Дявол да го вземе, можеше да е далеч по-просто, ако му беше подпечатала билета за онзи свят — изсумтя Рийд. — Напоследък в тази страна издават такива трогателно либерални закони, че копелето вероятно ще има възможност да те съди от затвора, когато се възстанови.

— Ще се справим с всеки съдебен процес, в който ни въвлече Сполдинг — вметна Ник, наливайки още една доза бренди в чашата на Фила. — В края на краищата, ние можем да наемем по-добри адвокати, отколкото той някога би бил в състояние да си позволи. Знаеш как става — печели този, който има по-скъпо платени адвокати.

— Много успокояващо — усмихна се бледо Фила, загледана в хората, които изпълваха дневната.

Всички бяха тук, с изключение на Хилъри. Дори Елинор си бе хванала такси, след като се бе обадила в полицията.

Тек Шърман се усмихна доволно.

— Попадението е малко встрани, защото си избързала, но при дадените обстоятелства си се справила дяволски добре. Мръсникът ще оживее, но сто процента е сигурно, че си уцелила мишената си.

— Как се чувстваш? — попита я Виктория. — Още ли ти тупка сърцето?

— Мисля, че благодарение на всички вас започвам да се връщам към нормалното си състояние. Честно, не знам какво щях да правя, ако не бяхте тук. Когато полицията дойде, едва ли можех да мисля трезво.

— Детективът ми каза под секрет, че целият случай изглеждал ясен. За тези, които не знаят — Сполдинг е избягал затворник — поясни Рийд. — Затънал е до гуша. Това, че го е простреляла, си е чиста самоотбрана.

— И като стана дума — тихо рече Фила, — дължа ви голяма благодарност, джентълмени. Нямаше да знам как да се защитя сама, ако не ме бяхте изтормозили да се науча да стрелям с този ужасен револвер.

— Винаги е хубаво да бъдеш оценен — измърмори Ник. — Изпий си брендито, Фила. Ще ти помогне да заспиш.

— Съмнявам се. Май изобщо няма да мигна тази нощ.

— Ще видиш — обеща й той.

Но противно на предсказанието му, в един часа след полунощ Фила все още лежеше напълно будна. Съзнанието й беше изпълнено с най-различни емоции. Душевното й състояние беше нестабилно — мяташе се между пикове и сривове. За момент я завладяваше чувството на еуфорично облекчение и веднага след това едва не избухваше в сълзи.

— Успокой се, миличка. Всичко ще е наред. След като поспиш малко, ще бъдеш по-добре. Това са просто нерви — рече й нежно Ник, привлече я в прегръдките си и леко започна да я люлее. — Ще се оправиш.

— Надявам се…

— Този път по-лошо ли беше от преди?

Фила го погледна косо.

— За какво говориш?

— За последния път, когато е трябвало сама да се справяш със Сполдинг.

— О!

Пръстите му бавно и ласкаво се заровиха в косите й.

— Кога ще започнеш да ми вярваш достатъчно, за да ми разкажеш за всичко, което е станало тогава, Фила?

— Разказах ти цялата история. Ти дори я провери за себе си. Видях копието от статията, с което си се снабдил, когато беше тук, в Сиатъл. Между другото, защо трябва да ти говоря за процеса? Разстроена съм от това, че стрелях в онзи човек…

— Може би, защото се опитваш да задържиш твърде много неща в себе си. Знаеш, че повече не трябва да го правиш. Сега не си сама. Имаш мен. Обичам те, Фила.

— И аз те обичам, Ник.

— Тогава ми кажи истината и освободи съзнанието си.

Тя замря в ръцете му.

— Не е честно да прехвърлям бремето си върху някой друг.

— Няма да е бреме за мен. За мен не е проблем да науча, че си лъжесвидетелствала, за да може такъв тип като Сполдинг да бъде пратен на топло. Не съм отчаян либерал, забрави ли? Аз съм Лайтфут.

Очите й се разшириха.

— Как разбра?

— Кое? Че освен това, което ми разказа за целия този инцидент със Сполдинг, има и още нещо ли?

Ник сви рамене.

— Просто интуиция. Свързано е с обвиненията към него за притежаване на наркотици, нали?

Фила кимна и сведе очи.

— Поставих хероина в джоба му, докато се борех с него на паркинга пред ресторанта. Аз предизвиках този арест, Ник. Аз нагласих всичко. Не можех да измисля нищо друго. Той вече бе убил едно дете. Толкова се страхувах, че може да убие и друго. Малтретираше ги всичките. Изнасилваше ги. Трябваше да го спра.

— Знам.

Думите й се отприщиха като буен поток.

— Известно ми бе, че ченгетата всяка сутрин спират за почивка пред този ресторант. В такъв малък град като Холоуей скоро научаваш как стоят нещата. Сутрин, в десет и петнадесет, на паркинга винаги имаше две патрулни коли. Хората се шегуваха, че ако решат да оберат банката, трябва да са сигурни, че часът е точно десет и петнадесет.

— Значи ти знаеше графика на ченгетата и съответно по него програмира всичко?

— Знаех кога те би трябвало да се появят, знаех и че мога да накарам Сполдинг да избухне. Беше много лесно да го подтикна да използва сила. Но не мислех, че едно просто обвинение за физическа саморазправа ще свърши работа. Трябваше ми углавно престъпление. Нещо, което да го тикне в затвора.

— Така че, той да няма право да ръководи сиропиталище?

— Да.

— А откъде взе хероина?

— Боже мой, Ник! И ти, и аз знаем, че днес е много лесно да си купиш наркотици. Като социален работник имах всякакви контакти и информация, включително за хората, които могат да ти доставят хероин. Когато приключеше инсценировката, всичко, което трябваше да направя, беше да оставя работата в ръцете на закона. Трябваше само да излъжа в съда, и то — да излъжа убедително. В моя полза беше и фактът, че Сполдинг е бил наемник и е работил в Югоизточна Азия и Южна Америка.

— А съдебните заседатели са били склонни да повярват, че той е започнал да взема наркотици по тези места и е продължил да го прави и тук, в Щатите — заключи Ник.

— Да.

Фила се смълча в очакване на реакцията му.

— Дявол да го вземе, Фила!

Тя се стегна.

— Съжалявам, Ник. Ужасно е, че извърших такова нещо, но не можах да се сетя за нищо друго. Трябваше да го спра. Трябваше да отведа децата далече от него.

— Съжаляваш? Не се извинявай, за Бога! Единственото нещо, за което може да се съжалява, е че нямаме по-безопасен начин да защитим децата от мръсници като Елия Сполдинг. Тогава ти никога нямаше да бъдеш принудена да се излагаш на такъв невероятен риск, за да спасиш онези хлапета.

Фила изпусна въздуха, който досега бе задържала в дробовете си.

— Не исках да казвам на никого. Мислех, че щом съм взела това решение и съм го осъществила, ще трябва някак да живея с отговорността за постъпката си. Не можех да моля никого да ми помогне да понеса бремето на истината…

— Но напусна работата си.

— Бях длъжна да напусна. Знаех, че не можех да продължа да работя като инспектор. Този път не бях нарушила просто някои правила. Бях минала всякакви граници. Вече нямах право да се наричам професионалистка.

— Не се чувстваш виновна, нали?

— Да. Не чувствам вина. Ако се наложи, пак бих го направила. Но беше трудно, Ник. Трудно ми беше да го извърша. Трудно ми беше да живея с последиците. Точно както с днешния ми изстрел.

— Не забравяй, че повече няма да живееш сама с това.

Ник я целуна с блеснал поглед.

— Обичам те.

— Какво те накара да мислиш, че има и още нещо, което не съм ти разказала?

— В цялата работа се набиваха в очи много удобни съвпадения. Съвпадения, които говореха или за голям късмет, или за много умен замисъл. Знаех колко силно си искала да закриеш сиропиталището на Сполдинг. А и те познавам достатъчно добре, за да се досетя, че би направила всичко възможно, ако си сигурна, че е правилно. После прибавих и случката с Рут Сполдинг, която твърдеше, че съпругът й е невинен и по двете обвинения. Тя беше толкова убедена, че ти си излъгала. Събрах тези неща и въпросителните станаха твърде много.

Фила беше поразена.

— Понякога ти си прекалено интелигентен, Ник. Прекалено умен и хитър. Това ме плаши.

— Но понякога съм просто един нормално глупав мъжага — ухили се той. — Както често си отбелязвала по най-различни поводи.

За пръв път от сутринта тя се отпусна.

— Вярно. Ще се опитам да се успокоя с тази мисъл… Мили Боже, почти забравих! Какво стана на годишното събрание? Кой е новият генерален изпълнителен директор на „Кесълтън и Лайтфут“?

— Познай.

— Те са гласували за теб?! Всички?

— Всички без Хилъри.

— О, Ник, това е чудесно! Знаех си, че няма как да не спечелиш!

Фила обви ръце около врата му.

— Просто си знаех.

Ник се претърколи по гръб и я погледна лукаво.

— Имам новина за теб, сладка моя. Спечелих, още преди да отида на срещата тази сутрин.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали имам теб?

— Това ти е достатъчно? Дори и ако не беше си върнал „Кесълтън и Лайтфут“?

— Повече от достатъчно. Тя го целуна горещо.

— Поздравления, господин Главен изпълнителен директор!

— Казвай ми просто „шефе“.

— Никога!

— Тогава можеш да ме наричаш „съпруже“.

Фила потърси очите му.

— Все още ли искаш да се ожениш за мен?

— Фила, ние определено ще се оженим. Никога не е имало съмнения за това. Тази сутрин реших, че съм склонен да ти дам малко време да свикнеш с идеята, че ще се омъжваш в семействата.

— О, виж ти! Благодаря.

— Знаех, че не си сигурна какво чувстват те към теб — невъзмутимо продължи Ник. — Но след като всички се втурнаха, за да те спасят, и останаха тук да те защитават от ченгетата и репортерите, вече не можеш да се съмняваш, че те са на твоя страна. Трябва да го приемеш, скъпа. Без значение дали това ти харесва или не — сега ти си една от нас.